Джон Лескроарт
Предателство (20)

19.

Във вторник сутринта, втората седмица на септември, 2005-а, един помощник на Областния прокурор с невъзможното име Мери Патриша Уелан-Мийли погледна часовника си в Отдел 21 на съдебната палата на окръг Сан Матео в Редууд Сити. Беше 9:42 сутринта. Това означаваше, че съдът ще започне работа с няколко минути закъснение, но това не я притесняваше.

Приятелите на Мери Патриша от юридическия факултет й бяха дали прозвището Милс още преди да стане известно пълното й име. Сега тя с вълнение и известно безпокойство поглъщаше сцената около себе си. В този момент беше точно, където винаги бе искала да бъде — в съдебна зала като държавен обвинител, на прага да започне делото на живота си, дело, което имаше всички шансове да се превърне в повратна точка в кариерата й.

О, несъмнено я чакаха капани и всъщност вече се беше срещнала с такива. Например решението на нейния шеф да не повдига обвинения срещу Ивън Шолер за убийството на Ибрахим и Шата Халил поради липса на доказателства бе горчиво хапче, което трябваше да преглътне още в първите минути на мача. За съдия в процеса беше избран Толсън, покрит с ордени ветеран от Виетнамската война, изгубил единия си крак при взрив на мина — и това вероятно също не беше най-големият късмет на света. На Толсън му оставаха може би по-малко от две или три години до излизането му в пенсия и като типичен сив кардинал си бе извоювал прякора „Негово Кардиналство“ от помощничката й Фелис Бринкли, което идеално му подхождаше.

Извън съдебната зала Толсън куцукаше из коридорите на сградата. Излъчваше почти момчешки ентусиазъм. Изглеждаше като колежанче, което предпочита спортното облекло пред сакото и вратовръзката. Носеше сини контактни лещи, изражение на древен елин, идеално сресана сребриста коса, почти буйна за неговата възраст. Но на съдийската банка носеше черна роба и дебели очила в черна рамка, които увеличаваха чифт сълзящи, бездънно черни роговици. Косата му бе в постоянен безпорядък, сякаш прекарваше времето в кабинета зад съдебната зала в непрекъснато скубане на косите си, отчаян от делата на човечеството. Добавете постоянното свъсено изражение, което подчертаваше дебелите вежди, силно издадения и агресивен нос и тънките устни — и „Негово Кардиналство“ се превръщаше в мъчно преодолима и неясно заплашителна сила, пред която адвокатите се изправяха само на свой риск.

Милс не хранеше особен оптимизъм и по отношение на адвоката на защитата, който беше застанал зад бюрото си, на половин метър вляво от нея. Арън Уошбърн, някъде над седемдесетте, с побеляла глава и очила без рамка. Беше облечен в светлобежов костюм, един номер по-голям от необходимото, поизбеляла риза, оранжево-бежова вратовръзка в индийски десен, широка три инча. Руменото му лице приличаше на изсъхнала, сбръчкана ябълка, а в гласа му се долавяха еднакви дози мед и отрова. Имаше конски зъби, пожълтели от възрастта, много пури, силно кафе и вино.

Говореше се, че Уошбърн бе изгубил дело за убийство веднъж, но никой не си спомняше кога. Самата Милс бе идвала в съда няколко пъти, за да го наблюдава в действие и го смяташе за бляскав, упорит, безпощаден и непредсказуем. Опасна комбинация.

Освен това беше известен като добър човек, любимец на всички съдии, съдебни пристави, чиновници и даже прокурори като нея, от което нещата ставаха още по-сложни. Не забравяше нито един рожден ден или юбилей в сградата и според слуховете харчеше повече от петдесет хиляди долара годишно за набиране на фондове за политически кампании, благотворителност и обяди.

И това не включваше сметките от ресторанти.

Но въпреки всичко казано дотук, Милс харесваше късмета си. По-големи сили действаха зад всичко, първата от които беше фактът, че някаква благоприятна карма я бе отвела в окръг Сан Матео. Първите си седем години като държавен обвинител бе прекарала в Сан Франциско. Въпреки че винаги беше невероятно добре подготвена и никога не беше виждала заподозрян, който да не е извършил престъплението, в което той или тя бяха обвинени, нейните шефове бяха искали далеч по-малки присъди от тези, които биха дали в един справедлив свят, а нейният резултат в тези дела бяха три присъди, по които журито не бе постигнало съгласие и един оправдан. Тя вярваше, защото беше истина, че съдебните заседатели в Сан Франциско просто не искат да осъждат.

Но окръг Сан Матео!

Обичаше окръг Сан Матео, както той мразеше своите престъпници — вандалите, бандитите, крадците, дребните джебчии и убийците в еднаква степен. Окръг Сан Матео искаше някой да се разправи с тези хора и се доверяваше на системата да го направи. Както правеше Милс, въпреки целия куп имена, които нейните родители бяха стоварили отгоре й с раждането и които по-късно загинаха при отвличането на колата им, когато тя бе на шестнайсет.

Така че, ето го тук Сан Матео — по същество на нейна страна. Като се има предвид досегашното й служебно досие, беше истинско чудо, че я бяха наели тук. Интервюто се проведе един ужасен следобед, когато стана ясен изходът от четвъртата й голяма загуба и тя бе в състояние на тих, но благоразумен гняв по време на разговора си с Фолброк — едно настроение от типа „Не ми пука, каквото и да стане.“ Отново карма. Преди да успее да се възпре, се оказа насред своята тирада „да не се затварят престъпниците, освен в някои изключителни случаи“, и за нейна огромна изненада и радост Фолброк се усмихна и каза:

— Не знам, не съм сигурен, че не трябва да екзекутираме крадците в магазините. С това се започва — и я назначи веднага.

На второ място беше жертвата, Рон Нолан — млад, богат, спретнато подстриган, симпатичен и очарователен бивш морски пехотинец, награден с три Пурпурни сърца за храброст, медали от кампаниите в Афганистан и Ирак, медал за Освобождението на Кувейт, медал за Принос в глобалната война срещу тероризма, медал за Отлична служба и Бронзова звезда. Милс, която научи за необикновения живот на Рон Нолан по време на разследването на смъртта му, неведнъж се беше чудила защо не е имала късмета да го срещне в истинския живот, преди да го убият. Не че беше се влюбила в онова, което е бил, но чувстваше очарование, граничещо с увлечение, което не можеше да отрече. Ако бе в състояние да отмъсти за безумното му убийство по някакъв начин, тя би го приела като своя привилегия и дълг.

Което я подсети за нейния заподозрян.

Хвърли крадешком поглед към мястото, където седеше Ивън Шолер. За нея той бе типичната отрепка и се почувства почти оскърбена да го гледа сега в съдебната зала — чист, с елегантна риза, вратовръзка и сако. Но беше убедена, че до края на делото съдебните заседатели ще прозрат под фасадата, така умело изградена от Уошбърн, ще видят отвъд ранения ветеран от войната, подкрепян от родителите и приятелката си, човек, пристрастен към алкохол и Викодин, който с командирската си некомпетентност бе повел взвода, все момчета от Сан Матео, към онази фатална засада в Ирак.

Докато чакаше съдията да влезе в съдебната зала, сърцето й биеше в лудо очакване. С особено напрежение очакваше да се изправи пред някои важни въпроси, които предстоеше да бъдат разрешени преди началото на избора на съдебни заседатели. Най-важният от тях щеше да се разгледа днес. Милс бе подготвила петиция 402, според която молеше за предварително изслушване, за да се реши дали да бъдат допуснати доказателства, свързани с посттравматично стресово разстройство.

За известно време в началото Милс се бе оставила да бъде приспана в едно неохотно приемане, че ПТСР щеше да бъде част от процеса — с всичките експертизи от специалисти, медийна привлекателност и емоционални полутонове, особено в контекста на все по-непопулярната война.

След това един ден се сети, че Уошбърн няма как да направи и двете неща едновременно. Или щеше да твърди, че Шолер е убил Рон Нолан, но ПТСР бе смекчаващо вината доказателство, дори защита, или щеше да поддържа, че Шолер не е убил Рон Нолан, и в този смисъл, строго погледнато, той не се нуждаеше от никаква друга защита. Ако Шолер не го е направил, тогава нямаше ПТСР, самозащита или въобще нищо, което да го е накарало да го направи. И вярвайки, че логиката бе на нейна страна — не че тя винаги играеше кой знае каква роля — Милс бе написала своята петиция 402. Искаше пълно изслушване по този въпрос и се бе подготвила да води разгорещен спор.

— Всички да станат! Тишина! Тишина! Заседава Висшият съд на щат Калифорния и окръг Сан Матео, председателстван от Съдия Теодор Толсън.

Сега тя се изправи и обърна поглед напред. Толсън се беше изкачил на банката. Чиновникът каза:

— Можете да седнете.

След петнайсет месеца, трийсет и седем папки, пълни със записи на разговори, дванайсет писмени искания преди началото на делото, три гаджета и намеците, че правилният изход ще донесе шестцифрено предложение, те най-сетне се качваха на борда.

От банката си Толсън изгледа свирепо масите на двамата адвокати, малкото отделение за арестанти и претъпканата зала. Въобще не изглеждаше любезно настроен. Опъна гръб и бутна очилата си по ръба на носа.

— Господин Уошбърн, госпожице Милс, готови ли сте да започнем?

И двамата произнесоха монотонно:

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава, преди да се заемем с работа заповядайте за няколко минути в кабинета ми — и с тези думи отново се изправи, слезе от банката и мина през страничната врата.

За Милс имаше нещо абсурдно в официалното влизане на съдията преди малко, последвано от почти незабавното му връщане в личния му кабинет, но това далеч не бе единственият абсурден момент, който бе преживяла в съдебните зали.

Докато тя събираше книжата си, Арън Уошбърн бе стигнал до нейната маса и с присъщото си джентълменско поведение я изчака да излезе. Тя почти очакваше да й подаде ръка като кавалер, за да я поеме. Но той просто се поклони леко и я остави да мине преди него до задната врата, където ги чакаше съдебният пристав.

* * *

На стената зад огромното дъбово писалище в кабинета на Толсън се перчеше в златно и зелено знаменце с емблемата на шампионата на Университета на Сан Франциско. Стари бейзболни и футболни трофеи се мъдреха наредени зад витрина. На един бюфет стояха дузина и повече семейни фотографии. Някой бе подредил всичките му дипломи, грамоти и церемониални снимки във формата на правоъгълник, който покриваше последната празна стена.

Приставът остана докато се настаняваха, после изчезна и остави сами двамата адвокати със съдията. Толсън, в роба и очила зад бюрото си, все пак се върна към обичайното си неофициално държание извън съдебната зала:

— Значи, както разбирам, вие двамата не сте стигнали до споразумение. Господин Уошбърн?

Възрастният адвокат седна назад и кръстоса крака — замислен, търпелив, доброжелателен.

— Точно така, Ваша чест.

— Какво можем да очакваме като продължителност?

Въпросът бе зададен и към двамата, Но Милс се обади първа:

— За обвинението, Ваша чест, може би четири седмици, зависи от кръстосаните разпити. Никога не съм работила с господин Уошбърн, затова не знам колко време ще му трябва. Ще оставя той да направи сметка за защитата. За опроверженията — не знам. — Тя млъкна за малко, решила да не дава категорична оценка. — Много ще зависи от това, което решите да съкратите.

— Ще стигнем и дотам — каза Толсън. — Избора на съдебни заседатели?

— Може би две седмици, Ваша чест. Бих предложила една седмица за проучвания, в зависимост от продължителността.

Това, което предлагаше тя, бе да прегледат евентуалните заседатели, за да видят кой може да участва почти без заплащане в нещо, което изглежда щеше да трае два месеца. Разумно бе да се елиминира онова огромно мнозинство, чиито работодатели нямаше да им платят за двата месеца в служба на съда или които по друга причина не можеха да изпълнят този ангажимент. Само преминалите предварителния подбор щяха да упорстват в по-сложните и отнемащи време запитвания, които щяха да определят кой да участва.

Тя продължи:

— Имаме право на по двайсет безусловни отхвърляния и някои щекотливи теми като войната в Ирак или психичните проблеми — зависи какво ще постановите. Ако използваме въпросници, можем да свършим с проучването за около три дни и около два дни след това да имаме избрани съдебни заседатели.

Толсън кимна.

— Господин Уошбърн? Добре ли ви звучи това?

— Доста близо до моята идея — отговори напевно той. — Съгласен съм първо да ги проучим и да им дадем да попълнят въпросници. — Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сноп листи, сгънати по дължина. — Случайно нося със себе си въпросник, който предлагам за това дело. — Подаде по един на съдията и на Милс и продължи: — Ще ми трябва седмица за защитата, Ваша чест.

Толсън, внимателно зачетен във въпросника попита без да вдига поглед:

— Някакви искания?

Този път Уошбърн започна първи:

— Да ограничим използването на фотографски материал от аутопсията, Ваша чест. Не са нужни цял куп кървави снимки, за да се докаже, че този тип е мъртъв.

— Ваша чест — обади се Милс, — този „тип“, жертвата, е бил в отлично здраве. Някой го е направил на кървава пихтия. Не крадец или разбойник, а някой, който го е мразил. Съдебните заседатели трябва да видят диващината на цялото нападение, за да оценят факта, че убийството е на лична основа.

Уошбърн стреля незабавно:

— Прекаленият брой снимки от аутопсията може да предубедят заседателите.

Толсън вдигна ръка:

— Покажете ми снимките, които искате да бъдат допуснати. Ще ви кажа кои може да използвате преди да започнем с избора на съдебни заседатели. Нещо друго?

Моментът настъпи. Милс извади копия от своята петиция 402 за Уошбърн и Толсън и каза:

— Господин Уошбърн е открил нещо за ПТСР, ваша чест, и в списъка на свидетелите му има експерти. Бихме искали пълно изслушване какво ще постановите вие, преди да стигнем до избора на съдебни заседатели.

Тя искаше съдът да накара Уошбърн да извика свидетелите си в отсъствието на съдебно жури и да ги накара да дадат показания под клетва. После двете страни щяха да поспорят коя част от показанията бяха допустими, и съдът щеше да излезе с решение въз основа на това. Ако показанията бъдеха допуснати, същите свидетели щяха да дадат точно същите показания по-късно в присъствието на съдебните заседатели.

Ако съдът откажеше да проведе изслушването, показанията щяха да бъдат чути за първи път пред заседателите. В този случай, ако съдът постановеше, че не е трябвало да бъдат допускани, единственото което можеше да се направи бе да се инструктират съдебните заседатели да приемат, че не са ги чули. Тази популярна „след дъжд качулка“ се ползваше с лошата слава на неефективен начин за справяне с проблема.

Милс стигна до най-същественото:

— Обвиняемият твърди, че има ПТСР, ваша чест, а защитата — че не го е направил. Щом не го е извършил, значи няма значение в какво състояние е умът му. Това, което ще се постигне по този начин е да се предложи на съдебните заседатели военното му досие и раняването, за да се предизвика тяхното състрадание.

Уошбърн, облегнат назад с кръстосани крака, прекара пръст около ухото си.

— Клиентът ми е претърпял изключване на съзнанието в период от време, когато господин Нолан е бил убит, Ваша чест. Първо, доказателствата за ПТСР ще подкрепят твърдението му, че той не може да си спомни нищо за това време. Второ, ако е убил някого и има съмнения за душевното му състояние, защото по същото време може да е бил в епизод на ПТСР, тогава той има право на това смекчаващо обстоятелство. Престъплението със сигурност ще бъде нещо по-малко от предумишлено убийство — може би съзнателно или дори несъзнателно непредумишлено убийство.

Това предизвика първия знак на присъщата раздразнителност на Толсън от съдебната зала:

— Мисля, че познавам спорните въпроси, господин адвокат. — Той прекара още няколко секунди в разглеждане на страниците на Милс, след което ги подравни и ги остави до въпросника на Уошбърн. — Ще разреша две седмици за искания за издаване на решения. Докато не разберем какво ще слуша съдебното жури, не можем да им кажем колко време ще трае процесът. Затова изборът на съдебни заседатели ще започне след две седмици, считано от днес. Така добре ли е?

Според Милс беше добре. Беше получила своето изслушване. Добър знак.

Толсън продължи:

— Моят екип ще започне набирането на групи от съдебни заседатели. Шест дни в съдебна зала за избор на жури, в това число три за предварителното проучване. Около шест седмици за гледане на делото ако затънете в ПТСР, в обратния случай — вероятно най-много четири. Да вървим отвън и да се залавяме за работа.