Джон Лескроарт
Предателство (19)

18.

Тара никога не бе изпитвала такава благодарност за работата си.

Наближаваше края на учебната година и децата предаваха своите големи доклади и дописваха проектите си върху древния свят, готвейки се за открития урок в петък вечер, когато цялата свършена работа щеше да бъде показана в класните стаи. В стаята на Тара бяха разместили чиновете, за да направят място за пирамиди от папиемаше, диорами на земеделския цикъл по протежението на Нил, планове на водопроводната канализация на дворците на египетските фараони. Йероглифи, първите домашни котки, Александрийската библиотека, Мойсей и извеждането на евреите от Египет.

Така че по цял ден и повечето нощи в четвъртък и петък Тара бе заета с организацията и разрешаването на възникнали в момента кризи сред нейните ученици, а често и техните семейства. Нямаше време да се свърже с Ивън, за да разбере дали се беше случило нещо, след като той беше напуснал демонстративно в сряда вечерта. Пък и да бъде съвсем честна пред себе си, не гореше кой знае колко от желание да му се обажда. Смяташе, че трябва да го остави да изтрезнее и преодолее смущението от държанието си. После, след като се обади да се извини, можеше да решат как да продължат нататък. Но междувременно тя имаше своята работа и децата. Мислеше, че два дни отдих от емоционалната буря и вълнения около Рон и Ивън на всекиго би се отразил добре.

В събота спа почти до 10:00, след което отиде до басейна и го преплува сто пъти в двете посоки. Качи се горе в апартамента си, взе си душ, нахлузи тениска и къси гащета, приготви си салата за обяд и след това задряма, докато гледаше тенис мача по телевизията. Когато се събуди, в продължение на около час проверява и последните домашни. Малко след 4:00, когато прехвърляше последната тетрадка, на вратата се позвъни. Надникна през ключалката и видя Ейлийн Шолер, която чакаше да й отвори. Лицето й бе подуто от плач.

* * *

Накуцващ, покрит с драскотини и синини, и облечен в оранжев затворнически гащеризон, Ивън влезе откъм своята страна в стаята за посещения. Беше завързан във верига с още двайсетина мъже. Наблюдавайки колоната, Тара стоеше сред разпръсната група предимно от жени, в нещо като чакалня от другата страна на плексигласовия екран, който отделяше посетителите от затворниците. Редица от места за разговори, по двойки едно срещу друго, разсичаше стаята на две.

Тара трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си, докато откачаха Ивън от веригата, към която бе закопчан заедно с останалите мъже. Видя я и понечи да вдигне ръка, но китките му бяха все още прикрепени към веригата около кръста. Надзирателят го насочи към едно от местата. Тара си проби път през вече блъскащата се тълпа от посетители и най-сетне седна пред него. В плексигласа имаше отвор, предназначен да разговарят през него.

Беше сряда, четвъртият ден от задържането му и първият, в който раните му бяха достатъчно зараснали, за да може да ходи без чужда помощ и да се среща с посетители. В първия миг никой от двамата сякаш не знаеше какво да каже. Поглеждаха се в лице, после отклоняваха погледи, после отново се гледаха.

Как бе възможно и двамата да се намират на това място? Как се беше стигнало дотук?

Накрая Ивън се наведе напред, сви рамене и изобрази нещо като храбра физиономия.

— В крайна сметка излиза, че трябваше да дойда с теб.

Тара нямаше доверие сама на себе си да отговори.

— Съжалявам — каза той.

Тара отвори уста, но от нея отново не излязоха думи. Неочаквано по лицето й се затъркаляха сълзи. Не се опита да ги спре.

— О, мила — каза той. После: — Не мисля, че… — поклати глава и я погледна. Раменете му се повдигнаха и паднаха. — Не вярвам аз да съм го убил.

Тара все още беше замаяна от факта, че Рон Нолан беше мъртъв. Да постави в него Ивън по какъвто и да е начин й се струваше невъзможно; тази идея изобщо не подлежеше на разглеждане. Вместо това установи, че се бори с някакво усещане за нереалност, което просмукваше часовете й на бодърстване, сякаш живееше в лош сън, от който не можеше да се отърси и събуди.

— Не бих могъл да го убия — каза той и зачака, докато тя повече не издържаше — Можеш ли да кажеш нещо, моля те.

— Какво трябва да кажа? Какво искаш да кажа? Тук съм. Това казва достатъчно, нали?

— Надявам се.

— И аз се надявам. Но не съм сигурна. Боли ли те?

— Ще се оправя.

— Така ли? Кога ще стане това? Какво означава то?

Той просто я гледаше.

* * *

Минаха десет седмици, преди да се видят отново.

През това време Ивън Шолер беше обвинен в убийството на Рон Нолан, но срещу него не бяха повдигнати обвинения за смъртта на Халил и съпругата му — областният прокурор Дъг Фолброк реши, че доказателствата, свързващи Ивън с тези убийства не бяха достатъчно солидни, за да бъде намерен за виновен. Както в повечето дела за убийства, искането за пускане под гаранция бе отхвърлено.

Тара почисти класната стая и след това прекара първите две седмици от лятото в апартамента си. На четвърти юли замина за жилището, което родителите й бяха наели за ваканционния сезон близо до Хоумууд, на езерото Тахо, и там набързо реши, че няма да се прибира вкъщи. Не можеше да понася да чете за Ивън ежедневно във вестниците. Имаше нужда да избяга от цялата история — молбите за интервюта, близостта до затвора, очакванията или обвиненията на хора, които не я познаваха. Остана в Хоумууд сама до късно през август. Четеше, тичаше по стръмен терен, плуваше в студените води на езерото.

Накрая дойде моментът да се връща, за да подготви класната си стая за новата година. Отпътува в четвъртък сутринта. Забърса праха, насъбрал се в апартамента й, отиде в училището и започна отново с познатата работа. И някъде по средата разбра, че е взела решението. Свърши за деня малко след 3:00 и тръгна направо към къщата, в която Ивън беше отраснал. Паркира отпред на улицата и потропа на вратата.

Ейлийн я посрещна както винаги — възторжено, искрено, с предразполагаща усмивка, прегръдка, целувка по двете бузи. Влязоха заедно в просторната модерна кухня и побъбриха за незначителни неща, докато Ейлийн наливаше чай с лед и се настаняваха една срещу друга на масата в нишата, откъдето се виждаше малкия рай в задния двор. Накрая Ейлийн наклони глава по свойствения си начин.

— И какво те води днес тук?

— Исках да те попитам дали Ивън би искал да ме види отново.

— Повече от всичко друго.

— Не се справих много добре онзи път. Той не ти ли разказа за това?

— Не даде много подробности. Каза, че не било леко. Но не те обвинява. Никой не те обвинява — имам предвид нас — знаеш го, нали?

Тара кимна.

— Просто не знаех какво да мисля. Всичко се случи толкова бързо. Първо всичките лъжи на Рон, после — мисълта, че Ивън и аз може да имаме втори шанс. Накрая последната нощ в бара… където си мислех… — тя спря, преглътна и сви рамене.

Ейлийн се протегна и я потупа по ръката.

— Всичко е наред. Ако това означава нещо, а според мен означава, Ивън не помни какво се е случило там. Той не вярва, че е убил Рон. Казва, че не е такъв човек. Никога не би го направил.

— Вярвам му.

— И аз.

— Но някой го е направил.

— Може би някой, свързан с онова семейство Халил. Така поне смята Арън.

— Арън?

— Арън Уошбърн, неговият адвокат. — Унила усмивка.

— Неговият скъп адвокат. — Тя махна с ръка при този коментар. — Но няма проблеми. Имаме достатъчно спестявания, слава богу. Не мога да измисля по-добър начин да ги похарча.

Тара се поколеба, после се реши да го съобщи:

— Искат да свидетелствам по случилото се онази нощ. Срещу него.

— Арън каза, че ще го направят. Мисля, че е най-добре, ако просто кажеш истината.

— Истината не беше много красива, Ейлийн.

— Знам. Разбирам. Но ти нищо не можеш да направиш.

Тара завъртя кубчетата лед в чашата си.

— Бих могла да се омъжа за него — каза тя.

Ейлийн се изправи, и се облегна назад. Шумно изпъшка.

— Е… а пък аз си мислех, че нищо не би могло да изненада тези стари кокали. Не мисля че трябва да стигаш чак дотам.

— Не просто за да не свидетелствам срещу него, Ейлийн. Имах на разположение цялото лято, за да обмисля всичко и да си изясня какво чувствам. И през всичките седмици ставаше все по-ясно и по-ясно. Каквото и да се случи, аз съм на страната на Ивън. Ако все още ме иска. Ако е съгласен да ме види.

Ейлийн отново потупа Тара по ръката.

— О, не бих се притеснявала за това, мила. Ни най-малко. След петнайсет минути тръгвам да го видя. Ела с мен, ако искаш.

* * *

Когато Ивън видя Тара застанала до майка му в отсрещния край на стаята, той вдигна лице нагоре и затвори очи. Тялото му сякаш потръпна от облекчение. Тя се приближи до прозореца — Ейлийн остана да чака отзад — и седна срещу него.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

— Изглеждаш много по-добре от предишния път.

— И се чувствам много по-добре. Ти как си?

— Добре. Заминах си. Съжалявам, че беше за толкова дълго.

Той сви рамене.

— Опитвах се да си изясня нещата — каза тя.

— И успя ли?

— До голяма степен. Най-сетне видях това, което трябваше през цялото време да разбирам.

— И какво е то?

— То е, че не трябваше да хвърча толкова нависоко, още когато започна всичко. Просто се страхувах да не те загубя. Не можех да повярвам, че с такава готовност можеш да рискуваш всичко, което имахме. Бях толкова ядосана…

— Хей, хей, хей — вдигна ръка той. — Достатъчно говорихме за това, нали?

Тя кимна и почти успя да се усмихне.

— Предостатъчно. Прав си.

Сега той вдигна ръка и я сложи върху преградата от плексиглас.

— Толкова е невероятно хубаво да те видя. Знаеш ли?

— И аз теб. — Тя се наведе към него. — Знаеш ли, дойдох, за да ти кажа, че те обичам, Ивън Шолер. Винаги съм те обичала. Всички онези неща — да не отговарям на писмата ти, всичко с Рон — просто бях млада и глупава.

— Не, призът за глупост печеля аз. Като не останах с теб онази вечер в „Травена“.

Този път усмивката й се появи.

— Добре, може би това изравнява резултата. Но повече няма да бъда глупава.

Той се отдръпна назад, после пак се наведе напред и заговори внимателно:

— Нали разбираш, че хората могат да сметнат за глупост това да идваш тук да ме виждаш. И въобще по някакъв начин да се замесваш. Ако си решила да го правиш.

— Решила съм. И не е глупаво, правилно е. Ето, това имам нужда да правя. Това съм аз, това сме ние. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная.

— Не трябва за нищо да съжаляваш — каза той.

Но тя поклати глава.

— Грешиш. Съжалявам за всичко, което ни доведе дотук. Много, много съжалявам, Ивън, наистина.

Очите му спряха в нейните.

— И аз, Тара — прошепна той. — И аз.