Джон Лескроарт
Предателство (17)

16.

В ранната вечер слънцето позлатяваше паркинга и площадката пред апартамента на Тара. Чувстваше топлината му в ръката си през затворената и заключена предна врата, докато стоеше зад нея.

— Казах ти, че не искам да те виждам. Не искам да говоря с теб.

— Но трябва да говорим, Тара. Моля те. Трябва да ти обясня.

— Няма какво да ми казваш. Нищо, на което да повярвам. Не мога дори да повярвам, че дойде тук и опитваш да направиш това. Ти ме излъга, Рон. Всичките тези месеци ти живя в лъжа, Рон.

— Не, изживях истината. А истината е, че те обичам.

— Ако обичаш някого, не го лъжеш.

— Права си, беше грешка. Не трябваше да го правя. Толкова съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш. Не искам да говоря за това. Искам да си тръгнеш.

— Не мога, Тара. Не мога да оставя нещата така. Би ли отворила, моля те. Само да те видя. — Когато тя не отговори, той продължи да говори на вратата: — Слушай, знам, че си объркана заради Ивън, особено за момента, в който ние започнахме. Мислех, че ако научиш, че той е ранен… ще започнеш да го съжаляваш или че му дължиш още един шанс… И каквото и да се случеше, аз щях по някакъв начин да те изгубя.

— И сега се случи точно това.

— Не мога да го приема, Тара. Не мислех, че ще оживее. Не знаех, че това би имало такова значение.

— Не става дума за това, Рон. Ти ме излъга. Всичко, което направихме не беше истинско, не разбираш ли? Щом не си могъл да понесеш Ивън да е част от картината, макар и умиращ, как щяхме — аз и ти — някога да стигнем до нещо истинско?

— Ние стигнахме до нещо истинско.

— Не, не стигнахме. Това е най-лошата част. Предполагаше се, че си имаме доверие. Сега това повече не може да се случи. Не разбираш ли?

— Заради една грешка?

— Май наистина не разбираш.

— Разбирам как един човек изпитваше ужас, че ще изгуби жената, която обича. Исках да съм сигурен, че ще бъдем известно време заедно без да ни разсейва ранения бивш приятел, който и без това можеше да не остане жив.

— Разсейване, това ли си мислиш, че е за мен Ивън? — чу се как издрънча заключалката на веригата и вратата се отвори на няколкото сантиметра, които тя позволяваше. — Повече не искам да ти крещя през вратата. Просто искам да си вървиш. Ти всъщност ме плашиш, разбираш ли?

— Как мога да те плаша, Тара? Стоя тук и те моля да ме изслушаш, да ми дадеш още един шанс. — Той премести тежестта на тялото си. — Заради него ли е?

— Имаш предвид дали още го обичам? Не знам. Загубих представата какъв е бил преди и сега не знам как се чувствам. Но знам, че в момента ти ме плашиш. И защо? Защото излъга. Постоянно лъжеше.

— Излъгах веднъж, Тара. Веднъж, за да се опитам да защитя онова, което беше започнало между нас. Това е всичко.

— Не, не е, Рон. Какво ще кажеш за Масба?

— Какво да кажа?

— Това, че си избил невинно семейство. Проверих в Гугъл, всичко прочетох. Ти си започнал.

Рон наведе глава и избърса челото си, изпотено от горещината.

— Опитвах се да защитя конвоя. Помислих, че в колата има камикадзе. Човек трябва да е бил там, за да знае. Не мога да се извинявам за това, което направих.

— Според съобщението те са били вече спрели.

— Не можеш да вярваш на всичко, което четеш. Беше въпрос на секунди, ако бях почакал, можеше всички да сме мъртви.

— Повечето от вас са загинали, така или иначе. Как ще обясниш това?

— Не беше моя грешката. Проблемът е, че избързах със стрелбата, не отричам, но това беше от предпазливост.

— Рон! Избил си цяло невинно семейство! Това изобщо ли не те притеснява?

— Притеснява ме, дори много, Тара. Прилошава ми като си помисля за това. Но не мога да кажа дали, при същите обстоятелства, не бих направил същото. Стана за част от секундата, беше решение на живот или смърт и аз реших да се опитам да спася хората си.

— Ивън каза друго нещо, Рон. Той също е бил там.

— Предполагам не ти е споменал как го измъкнах от огъня и го изведох оттам жив.

— Значи сега си герой?

— Не искам да кажа това. Имам предвид, че паметта на Ивън не е най-надеждното нещо в света точно в този момент. Също така искам да кажа, че сега той има причина да ме изкара лош.

— Не те е карал да лъжеш.

— Колко пъти трябва да се извинявам за това? Но ще го правя, докато трябва.

— Ами другите лъжи?

— Какви други лъжи? Няма други лъжи.

— Какво ще кажеш за онази, дето съм скъсала писмото, което донесе?

— Ти не го скъса.

— Точно така. Но си казал на Ивън, че съм го направила.

— Не съм. Той ли ти каза това?

— Да.

— Значи той лъже.

— Не ти вярвам, Рон. А какво ще кажеш за посещението си в „Уолтър Рийд“? Когато си му казал как аз съм казала сам да си сърба попарата?

Нолан наведе глава и я разклати от едната на другата страна.

— Какво? — настоя тя.

— Това също не е истина, Тара. Защо да го казвам? Отидох да го видя, да проверя как е, дали ще се оправи. Това е всичко. Той е онзи, който не искаше да чува за теб.

— Той ми каза друго.

— Сигурно ти е казал друго. И защо, мислиш, го е направил?

През цепнатината в отвора той видя как тя затвори очи и се облегна на стената до вратата. Беше започнал да я изтощава, да достига до нея.

— Искаш ли да чуеш още нещо? — попита той. — Нещо наистина плашещо, особено ако си мислиш, че твоят приятел Ивън е толкова невинен и добър. Искаш ли да чуеш какво е оставил в дома ми, след като се е промъкнал там миналия уикенд?

* * *

Тара видя как най-сетне Нолан си заминава. Тогава отиде в дневната, седна и вдигна крака на масичката. Събра пръсти пред устните си, затвори очи и се опита да диша дълбоко. Вихрушката от противоречиви възможности и емоции буквално караше тялото й да се тресе.

Рон Нолан дълго бе поддържал едно неискрено поведение, но това означаваше ли, че всяка дума, излязла от устата му, е лъжа? Не беше очаквала да се появи тук, нито да признае лъжите, чрез които беше насочвал връзката им. Може би истината беше, че я обича и е направил грешка. Ужасна грешка, да, и искрено се разкайваше.

Точно като онази, заради която е избил цяло семейство в Ирак.

Коя беше истината в цялата история? Беше ли оправдано да стреля, както го е направил? И всъщност, наистина ли е измъкнал Ивън? И е спасил живота му? Те са били превъзхождани по брой и обградени. Ако е имало бомба в колата, никой е нямало да оцелее. Тя би ли могла да вземе същото решение при същите обстоятелства?

Стресна я това, че може би тя е тази, която е несправедлива. Рон Нолан винаги е бил добър с нея; повече от добър. Буквално бе спасил живота й онзи път в Сан Франциско. И определено появяването му тук да моли за прошка — макар да признава, че е сторил непростимото — говореше за дълбочина на характера, която тя никога не бе предполагала, че има.

Хората израстваха, хората се променяха, хората се учеха от грешките си. Ами ако онова, което Рон й разказа е истина? Може самият той да е в опасност.

Не. Не можеше да повярва. Това просто беше още една доза от отровата на Рон, който се опитваше да влезе под кожата й.

След като се видяха с Ивън в класната стая и разговаряха, тя знаеше какво изпитва — не просто физическа връзка, а обвързаност, която стигаше до дъното на душата й. Беше нерационална, химическа, фундаментална — и знаеше, че никога не би я почувствала с друг човек.

Но сега според Рон Ивън също я беше излъгал. Известен лъжец обвинява в лъжа друг човек. Беше като онази игра на теории, където „А“ винаги казва истината, а „В“ винаги лъже. На кого да повярва?

Възможно ли е Ивън да е съчинил историята за това как според Рон тя разкъсала писмото му? Или случката в „Уолтър Рийд“? Ивън призна, че паметта му му изневерява. Възможно ли е да е излъгал, без да знае, че е лъгал? И накрая, възможно ли е Ивън да е влязъл в дома на Рон, за да го натопи за убийство? Убийство, което самият той е извършил?

Тара не можеше да повярва в нищо от това. Познаваше Ивън. Дори и след цялото това време и всичките им проблеми, тя познаваше сърцето му.

Той не беше лъжец. Той не беше убиец.

А това означаваше, че Рон Нолан отново я лъжеше. И лъжеше ФБР също. А вероятно и местната полиция.

Лъжците се занимават с лъжи.

Тя изведнъж отвори очи и се изправи в стола. Трябваше да открие Ивън. Трябваше да го предупреди.