Джон Лескроарт
Предателство (12)

11.

Пет месеца по-късно Ивън Шолер седеше на един твърд стол пред стая в главното полицейско управление на Редууд Сити, където го бяха повикали, и чакаше. Малката, заградена със стъкло и метална мрежа клетка беше офисът на неговия началник, лейтенант Джеймс Лохланд. Смяната на Ивън бе свършила преди двайсет минути, в 5:00 часа. На шкафчето на долния етаж бе залепена бележката, с която го викаха. Сега, докато чакаше, виждаше Лохланд зад бюрото си да прехвърля документи от купчината по средата в една от поставките в далечния десен ъгъл. Когато повърхността на бюрото беше почистена, лейтенантът въздъхна дълбоко, погледна през стъклото и погледът му срещна този на Ивън. В свойствения си сериозен стил, той сви показалеца си насреща му, с което му даде знак да влезе.

Лохланд беше на малко повече от четирийсет и смятан за добър човек от неговите подчинени, които, като Ивън, бяха млади патрулиращи полицаи. Белезите от сериозен случай на юношеско акне смекчаваха иначе симпатичното му лице и го правеха да изглежда достъпен. Носеше кестенявата си коса малко дълга за полицай и отглеждаше мустак, на който едно подстригване нямаше да се отрази зле. Сега той каза на Ивън да затвори вратата и да седне на едно от двете места срещу бюрото му. Ръцете му бяха хлабаво сключени пред него върху бледозелен бележник, докато чакаше посетителят му да седне.

— Какво има, сър? Искали сте да ме видите.

— Да, затова изпратих бележката. Помислих си, че не е лошо да поговорим малко неофициално и да сложим край на някои тенденции още в зародиш, преди да са те вкарали в беля. Но преди да си поговорим по-подробно, исках да те питам как вървят нещата като цяло. В живота ти, имам предвид.

— Доста добре, сър, поне според мен. Но ако има някакви оплаквания…

Лохланд вдигна ръка да го спре.

— Ако има такива, ще стигнем и до тях. Но още не сме стигнали дотам. Междувременно, всъщност те попитах какво мислиш, как се чувстваш като се върна тук на работа?

— Доста добре. Чувствам се добре. Радвам се, че се върнах.

Лохланд кимна и си наложи израз на търпеливост.

— Спиш ли?

Ивън бързо въздъхна и изпрати напосоки една усмивка.

— Повечето нощи. Винаги, когато мога.

— Имаш ли нужда от помощ за това?

— За кое?

— Да заспиш.

— Понякога пийвам едно-две, сър. Когато не мога да си изключа мозъка.

— За какво си мислиш?

Ивън сви рамене.

— Ирак?

Той въздъхна продължително и пак сви рамене.

— Изглежда не мога да се откъсна от него. Момчетата, които изгубих. Приятелката си. Цялата война.

— Разговаряш ли с някого?

— Имате предвид психоаналитик?

— С някой въобще.

— Говорех с някаква жена в Центъра за ветерани в Пало Алто, докато пристигна уволнителното писмо.

— И това беше точно преди да се върнеш тук?

— Деветнайсети април. Не че цял живот ще устройвам празненство на тази дата. Да, две седмици преди да дойда тук.

— И оттогава насам не разговаряш с никого? Не те ли пренасочиха някъде, след като приключи при тях?

В отговор се чу сумтене.

— Ъх, не. Доколкото усещам, вие смятате, че още имам проблеми.

— Просто питам, това е. Питам дали не започна работа твърде рано. Може би си подложен на прекалено много стрес.

— Имате предвид посттравматичен стрес?

Лохланд вдигна рамене.

— Всякакъв стрес. Стрес, от който няма полза, ако искаш да вършиш работата на ченге. Искам да ти кажа, че имаме програми и хора, които можем да ти препоръчаме, ако смяташ, че имаш нужда.

— Никой не иска да тръгва по този път.

— По кой път?

— ПТСР. Лепнат ли ти го веднъж, изгубен си. Армията каза, че съм добре, физически и умствено съм детето чудо. Сега ако някой от нашите психолози каже, че имам ПТСР — свършено е с мен.

— Не е съвсем така.

Ивън поклати глава.

— Достатъчно близко е. Пост Травматично Стресово Разстройство. Разстройство, лейтенант. Това е психическо заболяване. Няма да се хвана на това, точка. Не искам да се занимавам с това. Добре съм, сър. Може би просто трябва да мине още време — и Ивън отново въздъхна продължително.

— Ето! — каза Лохланд. — Тъкмо за това говорех.

— Какво?

— Не усещаш ли, че го правиш? Въздишаш като ковашки мях, Ивън. Всеки път, когато си отвориш устата, сякаш вдигаш някакво бреме и го хвърляш настрани, преди да можеш да кажеш каквото и да е.

След малко Ивън наведе глава. Почти прошепна:

— Така се чувствам — повдигна очи и погледна през бюрото: — И как точно съм се провинил? В работата, имам предвид.

Въпреки указанията на военните, които предполагаха гаранции, че полицаи, взети на активна служба от резервите на Националната Гвардия, щяха да се върнат на работата си в цивилния живот без понижение или загуба на прослужено време, при завръщането си в Редууд Сити Ивън бе назначен като обхождащ патрул за училищата към Образователната Програма за Борба с Наркотиците (ОПБН). В тази си роля той посещаваше класните стаи на ученици от четвърти, пети и шести клас в целия град, разпространявайки доктрината за чист и трезвен живот. Макар технически това да не бе понижение и да получаваше толкова, колкото и преди, то все пак не бе работа, която бе нормално да изпълнява полицай с три пълни години стаж в институцията. Но се оказа единственото свободно място, с което разполагаха по време на уволнението му, и той го бе приел.

Сега Лохланд се пресегна и взе малка купчина хартия от най-горната поставка. Свали кламера от горния край и запрелиства бързо — имаше може би десетина листа. След това ги остави на бюрото.

— Не смятам, че трябва да ги разглеждаме един по един, Ив. Всичките си приличат.

Ивън седеше сковано, с гръб здраво притиснат към облегалката на стола. Едва ли имаше съмнение за какво се отнасят оплакванията.

— Просто не мога да понасям да гледам тези хлапета, които имат всичко — наистина всичко, лейтенант — МР3 плейъри, обувки за двеста долара, маркови дрехи — не мога да понеса, че са толкова разглезени. Че не приемат нищо сериозно. Искам да кажа, че цялата ОПБН е шега за тях. И като си помисля за децата, които видях там, в Ирак, без нищо, без обувки, без храна, просеха да им дадем от нашите пакети с храна… — той поклати глава, гневът му бе стихнал от само себе си.

Лохланд се наведе напред, подпря лакти на бюрото и сложи длани от двете страни на устата си.

— Не си там, за да им крещиш, Ивън. Не можеш да си позволиш да избухваш.

— Те не ме слушат, лейтенант! Не чуват и една дума от това, което им говоря. Всичко в целия свят работи за тях и на тях въобще не им пука!

— Все пак… — Лохланд бутна хартиения куп пред себе си. — Работата е там, че учебната година така или иначе свършва. Навсякъде, където те насочат след това, мога искрено да ти обещая още по-дразнещи неща, отколкото могат да ти предложат тези хлапета и при най-голямото си старание. Сериозни неща. Не можеш да излизаш на улицата полунаежен и готов да избухнеш. Това просто не може да е част от работата — той се дръпна назад в стола и снижи глас: — Виж, Ивън. Всички много се гордеем с теб, с това, което си направил и въобще с факта, че се върна. Ти си нашето момче-реклама. Но трябва да се контролираш. Не можеш да позволиш това да продължава.

— Да, сър, знам. Съжалявам.

— Да съжаляваш, е добро начало, но аз си мисля, че може да започнеш да работиш по въпроса с контролирането на гнева, може би да посещаваш някакви занимания, може би да водиш разговори с някого, някой професионалист. Страхувам се, че ако получа още такива оплаквания, това вече няма да е молба. А следващият път тук с нас ще бъде някой от Вътрешен контрол. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Да, сър.

— И аз мисля, че можеш, Ивън. Намери някой да ти помогне. И се наспи хубаво.

— Да, сър. Благодаря, сър. Ще се постарая.

* * *

От Ивън се очакваше поне една година да не участва в никакви спортни игри, в които имаше физически риск или елемент на контакт. Може би по-късно, след като направеха контролните неврологични изследвания — да. Това изключваше любимите му бейзбол и софтбол — преди да се запише в армията играеше поне по две вечери седмично в мъжкия отбор на градската лига и двете игри. Но Полицейското управление имаше отбор по боулинг, което макар да не беше кой знае какво физическо упражнение, все пак беше нещо, което да го накара да излезе от апартамента си вечер и да се събере с колеги, нищо че като цяло те бяха от друга категория — по-тежки, по-бавни и по-възрастни от съотборниците му по бейзбол и софтбол.

Положителният аспект на тази група беше, че тя включваше хора по-старши по ранг — тримата съотборници на Ивън бяха двама детективи сержанти и един лейтенант. Всички те бяха повече от щастливи да привлекат завърнал се млад герой от войната със среден резултат 191. Те смятаха, че хлапето има сериозния шанс да се окаже професионален играч. Имаше естествен талант за това. Днес резултатът му беше 621 от трите игри — с петнайсет точки по-добър от резултатите на всеки един от тях и повече от достатъчно да осигури победата на „Тотеми“ над техните опоненти, „Морски вълци“.

— Наздраве за „Тотеми“ и техния бъдещ победен сезон — произнесе напевно сержант Стан Паганини, отдел „Грабежи“, и вдигна своя джин с тоник в бара „Тринити Лейнс“ след тренировката.

Лейтенант Фред Спиноза вдигна чашата си с бърбън и много лед:

— И за нашия непобедим „заек“ на годината, доктор Ивън Шолер! Шест-две-едно! Това трябва да е близо до рекорда в момента. Поне аз не съм чувал за по-висок резултат. В три последователни игри по за двеста всяка! Това просто не се случва в никой отбор. В непрофесионален отбор.

— Трябва да пишат за тебе, Ив. Името ти трябва да е на спортната страница. — Каза го сержантът на служба във ведомството Тейлър Блейдс, който пиеше бренди „Александър“.

— Благодаря, момчета. — Ивън бе развил вкус към скоча, но не можеше да си позволи една от онези малцови напитки, затова пиеше „Къти Сарк“ със сода и много лед. — Но аз достатъчно време съм бил във вестниците, стига ми за цял живот.

— Да, но не като спортен герой — отвърна Паганини. — Когато станеш спортен герой, се превръщаш в магнит за мадамите. Това е известен факт.

— Тук има право — призна Спиноза. — И твоите съотборници също може да намажат. Ще прибираме отпадналите от рояка около теб. Помисли как би се отразило това на нас и нашето щастие.

— Да, но вие момчета всичките сте женени — каза Ивън. — Само ще си навлечете беля. Пък и аз си мисля, че цялата тази работа с магнита за мадами в един непрофесионален отбор по боулинг, даже и статията да е наистина добра, няма кой знае какви шансове за успех.

— Не — отвърна Блейдс, — трябва да си имаме група от фенки. Всъщност, Току-що видях да минава една тумба. Може би слуховете за тебе вече са се разпространили — и той щракна с пръсти. — Ти си в обектива. Някой те е снимал с клетъчния си телефон и са разлепили снимката ти, и всичките тези мацки…

Но Спиноза вдигна ръка и спря бърборенето на Блейдс.

— Ив? — повика го той. — Всичко наред ли е?

* * *

В тоалетната Ивън наплиска няколко пъти лицето си и провери отражението си в огледалото, за да е сигурен, че то не изразява нищо. Когато се върна при момчетата, им каза, че преди малко нещо му се бе завило свят — от време на време се случвало още, заради раната в главата. Извини се, че разваля купона след тренировката, но според него бе по-добре да се прибере по-рано и да си легне, ако иска да е бодър на работа другия ден.

Вместо това, излезе навън и помести колата си в дъното на паркинга, за да не го видят, когато излизат. Половин час по-късно, след като бе видял всички да си тръгват, излезе от колата и се върна назад по улицата. Седна на столче до бара и си поръча още едно „Къти Старк“ с лед, този път двойно.

Пътеката, където седеше Тара, беше на по-малко от метър и петдесет от неговото място. Беше с три приятелки, всички оживени и весели. Тя беше облечена с червена пола на бели точки, която разкриваше загорелите й стройни крака, а над нея бе сложила червена копринена блуза, която сякаш трепкаше при всеки удар на сърцето й.

Изпи скоча на два пъти и си поръча още един двоен. Наблюдаваше група млади мъже от съседната пътека да завързват не точно разговор, но от движенията на тялото им определи това като лека, флиртуваща закачка. Поне не е с Рон Нолан, помисли си Ивън. Би било много трудно да го понесе, далеч по-трудно от това да я види сама, а то никак не беше леко. Дали все още се вижда с него, зачуди се той, или е възможно отново да живее сама? Ами ако в момента не е обвързана…?

Но какво си мисли? Тази жена не се бе поинтересувала дори от това, че едва не загина в Ирак. Коя добродетел я бе накарала да го отпише завинаги, след като той само изпълняваше дълга си? Кой не му писа нито веднъж, дори не изпрати бележка по електронната поща от минутата, в която замина?

Виж я сега — безгрижна както винаги. Изведнъж му се стори невъзможно човекът, когото бе познавал и обичал две години, да се е променил толкова много. Тя винаги бе имала своя гледна точка за нещата, но една от най-ценните й черти, това, заради което майка му винаги я бе обичала, беше нейната присъща доброта. Тара винаги е била добър човек. Какво се е случило, че се бе променила толкова много?

Е, той смяташе да го открие.

Сложи двайсет доларова банкнота на бара и отново изпразни чашата си като умиращ от жажда човек. Когато се изправи, замайването, което бе измислил заради приятелите си, се върна и наистина го блъсна в главата. Постоя подпрян на бара няколко секунди, опитвайки се да дойде на себе си, изненадан от това колко е пиян — беше пил само четири-пет бири по време на игрите, а след това пет скоча в бара. Или всичките бяха двойни? Направи крачка-две, но трябваше да се хване за облегалката на един стол до близката маса, за да не падне.

Така няма да стане.

Нямаше да се приближи до Тара като залитащ и говорещ провлачено пияница. Не искаше да я улесни да го отпрати като обикновен досадник. Щеше да избере друг момент, когато беше трезвен. Погледна за последно към нея и приятелките й, концентрира се върху следващите крачки и стигна до предния вход благополучно, след това слезе по стъпалата и стигна до своята Хонда в тъмното дъно на паркинга.

Настани се отпред, заключи вратите на колата и затегна колана. Свали облегалката почти хоризонтално, легна назад и затвори очи.

* * *

Ивън чу изстрелите на автоматите, навсякъде от асфалта около него отскачаха куршуми. Викаше на Маршон и Алън:

— Залегни! Залегни! Прикрий се!

Огънят не преставаше, непрекъснато стакато от удари се сипеше върху колата. Обърна се да погледне назад и видя втората кола, която сега представляваше изкривена купчина желязо, а телата на още двама от неговите лежаха и кървяха на улицата, където бяха изхвърлени от силата на взрива. После изведнъж осъзна, че беше тъмно и лъчът от фаровете на Нолан бе насочен срещу него, заслепявайки го, докато той се опитваше да изкомандва джипа да потегли от позицията си горе на покрива. Вдигна ръце пред лицето си и изкрещя на шофьора:

— Угаси тази светлина! Веднага!

Нови куршуми се посипаха по колата, но колкото повече приглушените звуци си пробиваха път в съзнанието му, толкова повече заприличваха на тропане, на чукане. Когато отвори очи, светлината още бе в лицето му, но този път разбра откъде идваше тя — фенерче от външната страна на колата. Все още разтреперан от страх и от непосредствеността на съня, на него му трябваха още две-три секунди, за да почука по страничния прозорец и да вдигне ръка срещу лъча. Виждаше достатъчно добре на светлината на уличната лампа и успя да различи две униформи.

Ченгета. Негови хора.

Свали наполовина стъклото.

— Хей, момчета, какво има? — Хвърли поглед върху циферблата на часовника си. Беше 03:35.

Офицерът с фенерчето отстъпи назад една-две крачки.

— Можете ли да ни покажете шофьорската си книжка и талона на колата, господине?

— Да, разбира се… Аз, ъ-ъ-… — той се пресегна към дръжката на вратата и я дръпна да отвори.

Но стоящият по-близо офицер я удари да се затвори пак и каза през полуотворения прозорец:

— Моля, не слизайте от превозното средство. Книжката и талона, моля. Къде сте ходили?

Ивън спря да рови из портфейла си за миг и се облегна назад, опитвайки се да си спомни.

— Тринити Лейнс — изрече най-накрая. Типичната за предградията улица, която виждаше през прозореца, го объркваше. — Играх боулинг.

— И пи.

— Изглежда, да.

— Което пак ни връща на въпроса как си стигнал дотук? — но отваряйки портфейла на Ивън, той не можеше да не забележи значката. — Мили боже — каза отвратено и я показа на партньора си, докато му подаваше документите? След това отново се обърна към колата и попита: — Знаеш ли, че си дошъл тук от Тринити Лейнс? Някой сигурно те е докарал.

Ивън го погледна.

— Защото едва ли би шофирал в подобно състояние, нали?

Но след това се намеси другото ченге:

— Ти си Ивън Шолер?

На този въпрос можеше да отговори.

— Да.

Вторият каза на партньора си:

— Онзи от Ирак — след това на Ивън: — Нали не бъркам?

— Не.

— Не носиш оръжието си, нали?

— Не. В жабката е.

Първото ченге смутено поклати глава и каза:

— Може да излезеш, ако искаш — и той отвори вратата. — Тук вътре смърди на бъчва.

— Не съм изненадан — отговори Ивън.

— Не е лошо да си отвориш прозорците, да проветриш малко, преди отново да се качиш да я караш — каза първото ченге. — И така, за рапорта — продължи той, — спомняш ли си кой те е докарал дотук?

Ивън вече знаеше къде се намира и къде беше паркирал, нищо че онова късче от пъзела с фактическото му идване дотук напълно му се губеше.

— Приятелката ми — посочи жилищния блок от другата страна на пътя. — Живее там. Скарахме се и тя ме остави да спя тук отвън.

— Добра история — обади се първото ченге, — ако пак ти се случи. Ако искаш, заключи колата тук и върви при нея, а ние ще се навъртаме наоколо, докато влезеш.

Ивън се облегна на колата. Леко се клатеше.

— Не живеем заедно. Тя няма да ме пусне да вляза. Трябва да се върна у дома.

Вторият полицай върна документите на Ивън.

— И как смяташ да го направиш?

Ивън пое дълбоко дъх, за да може да прецени дали да се засмее или не. Реши да не го прави.

— Добър въпрос — отвърна той. — Отличен въпрос. — Той погледна първо единия, после другия. — Предполагам, ще трябва да вървя пеша. Не е толкова далече. Благодаря, момчета. Извинявайте за главоболието.

Беше извървял около пет крачки, нито една от които напълно стабилно, когато единият от тях извика зад гърба му:

— Шолер, може би искаш да заключиш колата си.

Той спря и се завъртя към тях.

Първото ченге каза:

— Не е добра идея да се престориш, че вървиш пред нас, а после да се върнеш и да се качиш да караш.

— Да — отвърна Ивън — ще е тъпо.

— Къде живееш? — попита вторият.

— Точно над колежа — отговори Ивън.

— И под „точно над колежа“ имаш предвид „Касада“, предполагам?

— Имаме ли повече от една?

— Не съм чувал. — Второто ченге се обърна към партньора си: — Прав е, не е толкова далече. Само четири мили нагоре по хълма.

Онзи с фенерчето каза:

— Влизай в патрулката с мен, а той ще кара зад нас твоята кола. Ако повърнеш вътре, ще си го почистиш.

— Става — отговори Ивън.