Джон Лескроарт
Предателство (1)

Пролог
2006 г.

Една сряда вечер в началото на декември Дизмъс Харди, застанал до тънка червена линия върху светлия дървен под на офиса си, хвърли стреличка. Беше третата от серията и веднага щом я метна, знаеше къде ще се забие — в клина, отбелязан с 20, където бяха и първите две. Харди бе повече от среден играч — ако участва в състезание, човек би искал да е в неговия отбор — така че отбелязването на три последователни двадесетки не бе кой знае какъв успех. Макар че едно или, боже опази, две неуспешни попадения във всяка серия би снижило докрай нивото в резервоара на неговото самочувствие, което и без това си беше доста ниско.

Така че Харди играеше игра, в която не можеше да е победител. Ако улучеше целта, това не го правеше щастлив; а ако не успееше — това наистина го вбесяваше.

След хвърлянето той не отиде напред, за да измъкне стреличките от дъската, както бе направил в предишните трийсет серии. Вместо това въздъхна, почувства как раменете му се смъкнаха и несъзнателно загриза вътрешната страна на бузата си.

От другата страна на затворената врата, в района на приемната, се чу бръмченето на нощния телефон. Но работното време отдавна беше свършило, Фелис, неговата неостаряваща секретарка и администратор-страшилище, бе надникнала при него да му пожелае приятна вечер преди три часа. Може би все още имаше младши съдружници и стажанти, които продължаваха да се трепят над своите дела или издирвания в някои от другите стаи и офиси — в края на краищата в тази юридическа фирма платените часове работа бяха неизбежната разменна монета — но като цяло работният ден беше приключил.

И все пак, без да има спешна работа, Харди остана.

През последните двайсет години в неговия дом вечерите в сряда бяха придобили почти ореол на святост като „вечери за срещи“. Харди и съпругата му Франи оставяха двете си деца, Ребека и Винсънт, най-напред с детегледачки, после сами, и отиваха някъде да вечерят и да си поговорят. В началото често се срещаха в „Малката детелина“, на средата на пътя между дома им на 34-то Авеню и офиса му в центъра. Харди бе съсобственик на бара заедно с брата на Франи, Моузес Макгуайър, и заедно си пийваха умерено, а после се преместваха на някое по-изтънчено или по-долнопробно място — в Сан Франциско има от всичко — и се запознаваха отново. Или поне се опитваха.

Първоначалният план за тази вечер беше да се срещнат в „Жардениер“, първокласния ресторант на Трейси де Жарден, който бяха открили със закъснение миналата година, когато Джейкъб, втория син на приятеля на Харди Ейб, Глицки, се бе завърнал от Италия, за да участва в няколко представления на операта на отсрещната страна на улицата. Но Франи му се беше обадила в 4:30, за да отмени срещата, оставяйки съобщение, че има нещо спешно с едно семейство, нейни клиенти.

Харди бе на телефона, когато дойде позвъняването от Франи, но той беше известен с това, че задържа разговорите си с други хора, за да говори с жена си. Франи знаеше това. Очевидно не искаше да обсъжда отмяната на срещата с него. И това бе свършен факт.

Харди постоя още минута неподвижен, после разкърши рамене и мина зад бюрото си. Вдигна слушалката на телефона, избра няколко цифри, чу сигнала и зачака.

— Йелоу.^[1]

— Жълта е косата на моята любима — каза той. — Само че Франи е червенокоса. Що за поздрав е това?

— „Йелоу“ е едно весело „хелоу“. Йе-йе-йелоу. Видя ли?

— Харесваше ми повече, когато казваше „Глицки“.

— Разбира се, че ти харесваше. Ти си един много известен пещерен обитател. Трея както винаги е права като казва, че да изреваваш името си, когато отговаряш на домашния телефон е малко отблъскващо, даже враждебно.

Глицки, прекарал целия си живот като полицай, си бе изградил персона, която в най-добрия случай беше покровителствено сурова. Едър, широкоплещест, с негърска кръв от майка си — баща му Нат беше евреин — любимото изражение на Глицки бе съчетание от вдъхваща страхопочитание енергичност и безпристрастна неутралност, които, в комбинация с неправилните леденосини очи и белега, разсичащ двете му устни, му придаваше вид на заплашителна, едва сдържана ярост. Говореше се, че бе изтръгвал признания от заподозрените, без да прави нищо повече от това да седи край масата за разпити със скръстени ръце и вперен поглед. Дори този слух да не беше съвсем верен, Глицки не бе направил нищо, за да го разпръсне. Приличаше на истина. Звучеше като истина. Значи беше достатъчно истински за целите на едно ченге.

— Никога през живота си не си искал да звучиш дружелюбно — отбеляза Харди.

— Не е вярно. Вкъщи не искам да плаша децата.

— Всъщност го правиш. Това е номерът. Проработи страхотно с първата партида наследници.

— Първата партида. Това ми хареса. Но времената се променят. Сега ако ти трябва враждебния Глицки, трябва да ми позвъниш в службата.

— Не съм сигурен, че мога да го изтърпя.

— Ще свикнеш. Та, какво мога да сторя за теб?

За няколко секунди връзката пропукваше докато мълчаха. След това Харди каза:

— Чудех се дали не ти се излиза да пийнем по нещо.

Глицки не пиеше и едва ли някой знаеше това по-добре от Харди. Безвредният на вид въпрос тежеше от предзнаменования.

— Разбира се — отговори Глицки след миг. — Къде и кога?

— Все още съм на работа — каза Харди. — Дай ми десет минути. Ще мина да те взема.

* * *

С някаква перверзност, казвайки си, че това е защото „Жардениер“ е първото място без телевизор, за което се сеща, Харди го заведе там. Остави колата си на един от портиерите и двамата заеха маса от вътрешния край на кръглия бар. Тази вечер имаше представление в операта и вероятно първото действие на „Севилския бръснар“ още не бе свършило, така че освен тях в заведението нямаше почти никой. По пътя дотам съвсем естествено бяха навлезли в една позната тема — състоянието и очевидно неизбежното преустройство на полицейския отдел. Дискусията бе траяла през целия път и още не беше свършила. Глицки, Заместник началник на полицията имаше няколко доста добри теми от лично естество, предимно фактът, че нито искаше да се пенсионира, нито да продължава на сегашното си високо положение.

— Какво ти остава тогава — Харди отпи от бирата си. — Чакай да позная. Обратно на заплата по ведомост.

Глицки бе прострелян няколко години преди да оглави отдел „Убийства“ и след почти две години, прекарани в отпуск по болест заради различни усложнения свързани с възстановяването му, бе назначен като ведомствен служител на сержантска длъжност, въпреки че беше лейтенант от военната служба. Ако неговият наставник Франк Батист не се наричаше началник на полицията, Глицки и до този момент щеше да си стои там. Или, още по-вероятно, щеше да е „на паша“ и да живее от пенсията си, подсилвана от спорадична работа като охранител. Но Батист го бе повишил в заместник, прескачайки няколко други високопоставени кандидатури.

Като цяло Глицки се преструваше, че това беше нещо прекрасно. Имаше голям, впечатляващ офис, собствена кола и шофьор, повишение в заплащането, образ на високопоставена личност в града, достъп до кмета и началника. Но значителният според него недостатък на всичко това бе, че работата беше по същество за политик, докато Глицки не беше такъв. Честите и безсъдържателни срещи, пресконференции, публични изявления, контрол над средствата за пропаганда и разговорите с различни групи и техните лидери съставляваха по-голямата част от работното време на Глицки и направо го подлудяваха. Не такава бе представата му за полицейската работа. Не това беше роден да прави.

Глицки надигна газираната си вода, всмука едно кубче лед, сдъвка го и погледна Харди.

— Лание, сегашният шеф на отдел убийства, се пенсионира. Знаеш ли?

— Това е най-глупавото нещо — каза Харди.

— Кое е глупаво? Аз също бих се пенсионирал, ако можех да си го позволя.

Но Харди поклати глава.

— Не говоря за Лание, — отвърна — говоря за теб.

— Аз не се пенсионирам.

— Знам. Това което правиш е, че мислиш да помолиш Батист да те върне в „Убийства“. Не съм ли прав?

— А пък аз си мислех, че съм много потаен.

— Колкото дерайлирал влак. — Харди сръбна от бирата. — Говори ли с Трея за това?

— Разбира се.

— Какво казва тя?

— Сега ще направиш онзи номер с облещването на очите. Каза, че каквото прави мен щастлив, кара и нея да се чувства щастлива.

На реакцията на Харди той вирна показалец:

— Ето на, направи го.

— Не можах да се сдържа — оправда се Харди. — Материалът си е за облещване. Говори ли с Батист?

— Още не съм. Той ми направи услуга като ме назначи за заместник-началник. Не искам да изглеждам неблагодарник.

— Само че си такъв.

— Е, вече прекарах там три години и нещата не стават по-добри.

— А в „Убийства“ ще станат, така ли?

Глицки завъртя чашата си в стесняващи се кръгове.

— По-близо е до това, което съм. Това е всичко. То е причината да съм ченге.

* * *

Накрая стигнаха до причината, която ги беше довела тук.

— Толкова е различно — каза Харди. — Имам предвид от преди две години. Имах две деца и жена, които ме чакаха да се прибера вкъщи. Играехме „Скрабъл“ на кухненската маса, за бога. Гледахме заедно видео.

— Ако не ме лъже паметта нямаше търпение да свърши. Беше толкова скучно.

— Не толкова скучно. И даже миналата година, когато Бек замина за Бостънския университет, поне Винс беше при нас и вечеряхме заедно като семейство няколко пъти в седмицата. Сега той е в Сан Диего, а Франи работи до оглупяване и… просто е много различно.

— Гнездото се опразни — каза Глицки.

— Мислех си, че ще ми харесва.

— Ето пак. Отново грешиш — вдигна рамене. — Ще свикнеш.

— Не искам да свиквам. Искам да ми харесва такова, каквото трябва да бъде.

— Как „трябва“ да е?

— Нали знаеш, да излизам на срещи с жена си, да правя сериозни и забавни неща през уикендите, да ходя на разни места, да бъда пак онзи безгрижен човек.

— Кой човек? Не вярвам някога да съм го познавал.

— Знаеш какво имам предвид. Просто не изглежда правилно.

— Кое? Това че Франи работи?

— Не. Тя искаше да се върне на работа след като децата заминаха за постоянно. Аз напълно я подкрепям. Да се върне в училището и всичко останало — искам да кажа, че всъщност го планирахме.

— Но защо просто не помисли, че толкова време ще бъде далеч от теб?

Харди отпи от бирата, преглътна и въздъхна тежко.

— Тя е добра жена — каза. — Не искам да кажа, че не е.

— Малко са като нея. Ако направиш някоя гадост с Франи заради това, ще те хвана и ще ти извия врата.

— Нищо няма да направя. Само се опитвам да разбера в какво положение сме сега. Изведнъж сякаш работата й стана целият й живот.

— А ти никога ли не си оставал насаме след процес за убийство? Никога ли не си пропускал някоя и друга вечеря?

— Не е там… — тонът на Харди стана по-рязък. — Аз изкарвах всичките пари, Ейб. Аз издържах всички. Сега всичко е съвсем различно.

— О, добре. Напълно си прав. Различно беше когато го правеше.

Харди завъртя чашата си на масата и се взря в другия край на слабо осветения бар. Даже излизането с най-добрият му приятел за да говори за себе си не се оказа толкова добра идея. Нещата щяха да се променят и както каза Глицки, щеше да му се наложи да свикне. По дяволите, нещата вече се бяха променили под носа му, а той едва беше видял приближаването им.

— Нищо не е просто, нали?

Глицки сдъвка друга бучка лед.

— Коя беше първата ти улика?

* * *

След години на усложнения на нещата и неудовлетвореност, Харди най-сетне се беше предал и взе под наем малко затворено място за паркиране в своя квартал. Двойният гараж все пак беше на пресечка и половина от дома му и му струваше почти четири хиляди долара годишно, но вратата се отваряше с натискане на едно копче до козирката на колата му и беше по-близо от местата за паркиране, които би намерил из улиците наоколо. Вършеше двойната роля на гараж и склад и най-важното, предпазваше и двете им коли от непосредствената заплаха от кражба или вандализъм, или и двете, на които семейството му бе станало жертва три пъти през осемнайсетте месеца преди да плати първия чек за наема.

Разходката до дома тази вечер обаче беше добре дошла. Беше спрял да пие след втората бира с Глицки; в момента нямаше много дела, така че не беше натоварен с обичайния адвокатски куфар, тежък двайсет кила. Нощта беше свежа и ясна. Тяхната двуетажна, викторианска „къща-вагон“ на 34-то Авеню нагоре до Клемънт бе единственото еднофамилно жилище в квартал, пълен с жилищни кооперации. Имаше ограда от бели колчета и добре поддържана, макар и малка морава. Тухлена пътека, опасана с цветя, обикаляше край едната страна на моравата. Четири стъпала водеха до закрит вход с лампа край вратата. По прозорците имаше сандъчета с цветя.

Харди влезе и светна лампата в антрето. Къщата се наричаше „вагон“, тъй като приземният етаж имаше разположението на железопътен вагон. Във всички стаи — дневна, гостна, трапезария — се влизаше от общ дълъг коридор отдясно на Харди, през който сега мина до стаите в дъното.

Светна още лампи в кухнята и общата стая зад нея, но къщата все още бе като мъртва. По навик провери как са декоративните рибки и наръси малко храна по повърхността на водата, застанал в почти същото състояние на пасивна отпуснатост, в което бе и след играта на дартс по-рано същата вечер. След минута направи няколко стъпки и се озова в ъгъла, където се намираха вратите на стаите на Ребека и Винсънт.

Отвори първо тази на Бек. Беше спала там само преди две седмици, когато си бе дошла у дома за Деня на благодарността, но разбира се сега от нея нямаше и следа. Леглото беше спретнато оправено, лавиците подредени. Вин също си бе дошъл и стаята му изглеждаше почти като тази на сестра му, но някак по-крещяща в негово отсъствие — бе по-скоро стая на момче — с плакати на спортисти и музиканти и доста повече дреболии тук и там. Но сега и двете стаи главно просто изглеждаха празни.

Проверявайки телефонния секретар за съобщения (никакви), след това часовника си, Харди се обади на клетъчния телефон на Франи и чу гласовата й поща. Изключваше телефона си, когато беше с клиенти. Той каза: „Здрасти. Девет без четвърт е и започвам да готвя нещо, което със сигурност ще бъде фантастично. Ако чуеш това и си на път към дома, обади ми се да забавя вечерята. Ако не, ти губиш. Обичам те.“

Черният чугунен тиган на Харди висеше на кука във формата на риба-меч над печката. Той свали тежкия петкилограмов съд и го сложи върху един от котлоните на печката. Пусна газта, гребна шепа морска сол, която държаха на плота до печката, и я пръсна по дъното на тигана. Каквото и да направеше, солта нямаше да навреди.

Отваряйки хладилника, той се разрови и намери гъби, глава лук, червена чушка, малко остатъци от фетучини с бял сос, доста добри, доколкото си спомняше. Изхвърли един доста загнил домат, но оставаха други два, които вероятно можеха да се използват, ако ги нареже внимателно. Неусетно беше започнал да си тананика „Скъпа, студено е навън“ — по пътя към дома в колата бе слушал диска със златните хитове на Стийв Тайръл. Във фризера откри четвърт пакет от любимите си пилешки кренвирши с босилек.

За пет минути бе нарязал всички съставки, сложи ги в тигана, добави наслуки подправки и ароматни треви, пръсна няколко струйки „Табаско“ и половин чаша калифорнийско розе, което Току-що беше отворил. Тъкмо бе намалил силата на огъня и захлупил ястието, когато телефонът иззвъня. Това сигурно беше Франи. Вдигна на второто позвъняване.

— „Гостилницата на Боб“ — каза той.

Обади се мъжки глас.

— Сигурно съм сбъркал номера.

— Не, почакайте. Извинете, мислех, че е жена ми.

— Господин Харди?

— На телефона.

— Господин Харди, обажда се Оскар Томазино.

— Как сте, Ваша чест?

— Добре, благодаря. В неподходящ момент ли те безпокоя?

— Не, в никакъв случай. Какво мога да направя за вас?

— Признавам, че е малко необичайно, но се познаваме доста отдавна и се чудех дали не мога да си позволя една лека злоупотреба с професионалната ни връзка.

Това беше необикновено, да не каже безпрецедентно, но Харди все пак запази тона си неутрален.

— Разбира се, Ваша чест. Всичко, което мога да направя, стига да е по силите ми.

Не се случваше всеки ден съдия от Висшия съд на щата да моли адвокат за услуга и Харди не искаше да изпусне тази възможност.

— Сигурен съм, че е така — каза Томазино. — Познаваш ли Чарлз Боуен? Чарли.

— Не мисля.

— Не би могъл да го забравиш — крещящо облечен, яркочервена коса, голяма брада.

— Не ми говори нищо. Юрист ли е?

— Да. Поне беше. Изчезна преди шест месеца.

— Къде отиде?

— Ако знаех, нямаше да е изчезнал, нали? На някое място.

— Всеки е на някое място, Ваша чест. Това е едното от двете основни правила. Всеки обича някого в някой момент и всеки е на някакво място.

През последвалата пауза Харди осъзна, че си е позволил твърде много. Тази негова склонност да остроумничи щеше да го довърши някой ден. Но Томазино дойде на себе си след известно време, дори си възвърна хапливата и не твърде любезна неофициалност.

— Благодаря, Диз. Ще се опитам да го запомня. Междувременно да поговорим за Чарли Боуен.

— Става.

— Е, добре… Работата е там, че той е практикувал сам. Никаква фирма, никакви партньори, но доста добра натовареност със случаи.

— Браво на него.

— Така е, но изчезването му не се отразява добре на съда. А и на съпругата и дъщеря му, ако трябва да бъда откровен. Тя е наела собствен адвокат да заведе иск за обявяване на предполагаема смърт, който между нас казано едва ли има шансове да бъде уважен, въпреки че така би било по-удобно за съда.

— По каква причина?

— Защото когато самостоятелно практикуващ адвокат умре и отиде в рая, адвокатската колегия поема случаите и трябва да ги уреди.

— А ако не отиде в рая?

— Повечето адвокати привеждат състоятелни доводи и биват допускани там, не мислиш ли? Знам, че ти би го направил.

— Благодаря, прав сте, Ваша чест.

— Както и да е. Знам, че е неприятна работа, но Чарли Браун е имал още много работа за довършване и тя трябва да се свърши. И макар че ние не сме готови да го обявим за умрял преди да е отсъствал още доста време, миналия месец Мериън Браун — един от съдиите в градския съд — постанови, че изчезването му го прави юридически неправоспособен и вчера щатската адвокатура суспендира разрешителното му за практикуване по молба на съда.

— Значи те трябва да приключат делата му. Ако аз съм негов клиент и той не ми се е обаждал от шест месеца, досега да съм го уволнил.

— Убеден съм, че някои от клиентите му са направили точно това, но не всички, доколкото разбирам. — Томазино въздъхна. — Чарли ми беше приятел. Жена му ще има нужда от всичко, което все още идва от неговите случаи. Бих искал да съм сигурен, че адвокатската колегия ще остави тези случаи в ръцете на някой, който ще постъпи справедливо с нея. Както и да е, работата е че днес по обед се натъкнах на Уес Фаръл. — Това беше един от партньорите на Харди. — Каза, че нещата при вас са донякъде в застой. Добрата новина е, че вероятно можете да разчитате на някакъв процент от клиентите на господин Боуен да се прикрепят към вашата фирма. Не че някой от тях ще ви направи особено богати.

Четейки между редовете, Харди знаеше какво има предвид съдията — ставаше дума за досадна административна работа. Съдът вероятно бе разпределил повечето клиенти на Чарли, лишавания от права за дребни престъпления и нарушения. Независимо от всичко, съдът щеше да плати за всеки час, който съдружниците на Харди щяха да прекарат в разрешаване на криминалните случаи, а ако гражданските дела донесяха някакви пари, фирмата можеше да очаква сериозно възнаграждение. А от друга страна, това беше възможност да се направи една дребна услуга на един съдия, което съвсем не беше лоша идея.

— Вероятно ще можете да ги прехвърлите или приключите за следващите два месеца.

— Убедихте ме, Ваша чест. Ще се радвам да ви помогна.

— Благодаря, Диз. Оценявам жеста ти. Знам, че не е особено привлекателна работа. Ще наредя да ти донесат всичко в офиса през седмицата.

— Колко е то?

Томазино замълча.

— Около шейсет кашона. — С други думи, много. — Но имаш късмет, то е само наполовина от това, което изглежда, защото половината от кашоните са за един клиент.

— Да не искаш да ми кажеш, че става дума за „Майкрософт“?

Тих смях.

— Нямаш този късмет. Ивън Шолер.

Харди се поколеба за миг.

— Защо ми е толкова познато?

— Защото си чел всичко за този случай. Двамата типове, които са били заедно в Ирак.

— Аха, започвам да си спомням — каза Харди. — Имаха също и обща приятелка или нещо такова, нали?

— Май да. Има доста пикантни подробности, но вероятно скоро ще го откриеш сам. Във всеки случай, много ти благодаря, Диз.

— Живея, за да служа на съда, Ваша чест.

— Вече отбеляза доста точки, господин адвокат. Не прекалявай. Приятна вечер.

Харди пусна слушалката и остана замислен за миг. В ума му отново се върна репликата на съдията: „има доста пикантни подробности“ в случая Шолер. Харди си помисли, че точно в този момент от живота си като че ли има нужда от малко пикантност. Ако паметта не му изневеряваше, а тя винаги му бе служила добре, случаят Шолер беше дори по-голямо предизвикателство от кокалите в дело за предумишлено убийство, поради факта, че се бе зародил сред хаоса и насилието.

В Ирак.