Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prometheus Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
VaCo(2013 г.)
Корекция
ultimat(2013 г.)
Допълнителна корекция
SaSho(2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Измамата Прометей

Американска. Първо издание

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Боян Филчев

ИК „Прозорец“, София, 2000

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от SaSho

Глава трийсета

За беля бяха далеч от компютрите и сървъра. Стояха пред масичка, на която Брайсън бе поставил четиринайсетте документа за продажбата на банката. И сега те лежаха върху нея, наредени подобно на карти във ветрило, а встрани изобличително се мъдреше празната архивна кутия.

— Защо толкова се туткате? — заядливо отвърна Брайсън. — Вече трийсетина минути ви търся!

Мъжът се облещи — не очакваше такава реакция, но продължи да ги гледа с дълбоко подозрение, а радиостанцията на колана му записука.

— Какви ги дрънкате? Никой не ми се е обаждал…

Елена пристъпи напред и размаха ръце:

— Вече толкова време търсим работната бланка и отчетния лист със заданията! Разбрали сме се да ги оставяте на едно и също място. Иначе какво да работим? Губим си времето и ровим насам-натам да ги търсим, а през това време колко информация може да се загуби…

И тя махна с ръка към компютрите, а сетне заканително посочи с пръст самия охранител.

Брайсън се възхити вътрешно. Така добре и бързо се допълниха в лъжата!

— Изглежда, сте си изключили системата — рече той и заклати глава укорно. — Трябва повече да внимавате. То веднъж се случва, ама…

— Хей, госпожице, я почакайте малко — вдигна ръка охраната. — Не разбирам за какво ми говорите? Какви листове какви задания…

Брайсън не чака повече — ръката му излетя с насочени напред и корави като желязо пръсти. Ударът намери едрия право в гръкляна — той се задави, изхърка силно и сетне безмълвно се свлече на земята. Брайсън светкавично го завлече между стелажите — на място, което не се виждаше от входа, и го подпря на един от тях. Щеше да дойде в съзнание не по-рано от час, може би и повече.

 

 

Напуснаха банката през същия сервизен изход и затичаха към паркираната през една пресечка кола. Мълчаха, докато не оставиха поне няколко преки зад гърба си. И двамата бяха пренапрегнати и в състояние, подобно на шок. Преумората е едно нещо, тя се лекува с почивка и сън, но пренапрежението се преодолява доста по-трудно. А като добавим адреналина и безкрайните кафета…

Бе три и двайсет на разсъмване, улиците се точеха една подир друга — празни и тъмни. Брайсън мина през долната част на Манхатън и спря недалеч от пристанището и „Саут стрийт“. Там качи колата на тротоара и обърна глава към Елена.

— Удивително, а? Един от най-богатите хора в Америка, всъщност в света, в комбина с най-влиятелната политическа фигура на САЩ. Последният почтен човек във Вашингтон, а? Партньорство, създадено в тайна преди години: забележи, Манинг и Ланкастър никога не са се появявали заедно на публично място, едва ли някой ги е споменавал в една и съща връзка.

— Поведение на съзаклятници.

— Да. А Манинг се е стремял да запази безупречната репутация на „Меридит Уотърман“ все така неопетнена. Нужна му е именно такава — тежка и достойна уолстрийтска финансова институция, чрез която да контролира политически личности и държавни лидери по цял свят. Разполага със съвършено прикритие, допълнително камуфлирано с недосегаемостта на аристократа в банковия свят, и с негова помощ насочва подкупи и всякакви средства към Конгреса, британския Парламент, вероятно към руската Дума и френското Общо събрание. Освен това чрез същия параван анонимно може да купува дялове и участие в други банки и компании, да насочва и ръководи финансови операции, да влияе и да се бърка в чужди дела, да купува тайна информация. Както в Първа вашингтонска — банката на конгресмените. Ето ти и картината — подкупи, възможност за изнудване с помощта на деликатни и компрометиращи сведения за миналото на хора на влиятелни постове…

— И в Белия дом — чрез Ричард Ланкастър.

— Естествено. Чрез него влияе върху външната ни политика. И затова тайната за връзката им става още по-важна. Репутацията на Ланкастър също трябва да бъде безупречна. Ако се разчуе, че поради несполучливи финансови игри той собственоръчно е съсипал най-старата американска банка, името му ще бъде оплюто завинаги. Вместо това са му създали митологичната слава на финансов гений. Чудесна легенда: брилянтен и етичен човек, направил големи пари на Уолстрийт и съответно станал неподкупен, горящ от желание да отдаде всички сили за доброто на родината. „Слуга на обществото!“ Супер! И как да не се радва електоратът, че Америка има такива достойни люде, които помагат на президента мъдро да ръководи държавата и нацията?

Двамата замълчаха за кратко време, сетне Елена попита:

— Ти как мислиш — може би именно Манинг е изпратил Ланкастър като свой човек в Белия дом? Може би това е било и едно от условията, когато е купувал „Меридит Уотърман“?

— Интересна идея. Но не забравяй, че Ланкастър познава Малкълм Дейвис още преди кандидатирането му за президент.

— Е, добре де и какво? Така или иначе още в началото Ланкастър бе един от най-активните му поддръжници. В политиката парите най-бързо купуват нечие приятелство. А сетне доброволно оглави кампанията на Дейвис.

— Безсъмнено Манинг тайно е помагал и там, подхвърлял е пари на Дейвис — канализирал ги е чрез „Систематикс“, ужким дарения от неговите служители, приятели и кой ли още не. Така Ланкастър е придобил ключова роля и във финансово отношение, за да стане още по-ценен за президента. Всъщност направо безценен. Загубилият всичко за една нощ Ланкастър, застанал на ръба на пропастта, изведнъж излиза от блатото на немотията и се впуска в още по-блестяща кариера, този път в политическата област. И е вече един от главните играчи на световната сцена.

— Всичко благодарение на Манинг. Ние самите можем ли да се доберем до него?

Брайсън поклати глава.

— Едва ли.

— Но пък вече познаваш Ланкастър лично — след срещата в Женева. Той ще се съгласи да разговаря с теб.

— Не и сега. Неговите хора вече са научили всичко, което може да се научи за мен, а той стопроцентово ме смята за персонална заплаха. Едва ли ще иска да ме види.

— Освен ако не спекулираш именно с тази заплаха. И да настояваш за среща.

— Е, и да се срещнем, какво? Какво ще постигнем? Според мен прекият контакт с него е прекалено груб подход. Струва ми се, че правилният път е посредством Хари Дън.

— Дън ли? Че защо?

— Познавам темперамента му. Няма да може да устои на покана от моя страна. Защото знае какво знам аз. И ще поиска да говорим.

— Добре, Ник, аз в тези неща опит нямам. Така че… не знам. А може и да е болен, както се твърди.

— За какво намекваш? Да не знаеш нещо, което аз не зная?

— Ами за телефонния номер, който взех от приюта. Нали го проверявахме за адрес, но много бързахме. Районът е град на име Франклин в Пенсилвания, а самият номер е на малка, частна, много специализирана болница. Всъщност болница приют. Може би Дън наистина се крие, но, изглежда, е и на смъртно легло.

 

 

До Франклин, Пенсилвания, директни полети нямаше. Най-бързият начин човек да стигне там бе с кола. Но и двамата отчаяно се нуждаеха от почивка. Поне за няколко часа. Бе жизненоважно да останат във форма — имаше още толкова много работа. Брайсън бе стопроцентово уверен в това.

Но в подобно състояние няколкочасов сън едва ли е най-доброто решение. Ник се събуди направо съсипан. Бяха се отбили в малък мотел в околностите на Манхатън, който им се стори достатъчно анонимен. Всъщност събуди го тихото тропане на компютърна клавиатура.

Елена изглеждаше напълно отпочинала. Вече облечена, тя бе включила малкия си компютър в телефонната розетка на стената в мотелската стая.

Заговори му, без да се обръща.

— „Систематикс“ е или най-впечатляващият пример за необуздан глобален капитализъм, или най-ужасяващата корпорация, която съм срещала. Зависи как ще погледнеш…

— Няма да погледна, преди да пия едно-две кафета — рече замаяно Брайсън.

Елена посочи с пръст към оставен на нощното шкафче малък поднос.

— Излизах преди около час. Може и да е изстинало, съжалявам.

— Благодаря, благодаря, и студено пак е по-добре от нищо. Ти изобщо спала ли си?

— Не, легнах си с теб и след половин час станах. Прекалено много мисли ми се въртяха из главата и сън въобще не ме хвана.

— И какво намери?

— Какво ли? — извърна се тя и го изгледа. — Ако информацията е власт, тогава „Систематикс“ е най-могъщата корпоративна организация в света. Мотото й е „Знанието е власт“ и, изглежда, то е единственият й организационен принцип. Може би и единственият елемент, който обединява многобройните й клонове и холдинги.

Брайсън отпи от кафето. Наистина бе изстинало.

— Аз защо съм чувал, че „Систематикс“ е софтуерна фирма и един от най-главните конкуренти на „Майкрософт“?

— Програмиране и компютри — това е само дребна частица от огромния й бизнес — безбрежен и силно диференциран. Вече знаем, че притежава дори и „Меридит Уотърман“, а чрез нея и Първа вашингтонска банка. Не мога да твърдя със сигурност, че контролира и английските банки, където са парите на тамошните парламентаристи, но подозирам, че е точно така.

— На какво са основани тези подозрения? Като си помисля за всичките взети от Манинг мерки да прикрие, че контролира „Меридит“, едва ли ще е лесно да го свържем с британски банки.

— За сметка на това той има цял куп юридически фирми, чуждестранни при това. А те — независимо дали са в Лондон, Буенос Айрес или Рим — са много лесен канал към банките. Или направо са свързани с някои банки. Ето така стоят нещата, без, разбира се, да го имам черно на бяло.

— Добре разсъждаваш.

— Открих още, че чрез „Систематикс“ Манинг има участие и във военнопромишлените гиганти. Компанията неотдавна е изстреляла цяла поредица спътници в ниски орбити.

А само чуй и това: „Систематикс“ притежава две трети от американските кредит-рейтинг определящи институции.

— Кредитен рейтинг ли каза?

— Да. Помисли само с колко много информация разполага подобна институция. Зашеметяващо много, и то в дълбочина, да не говорим колко много от нея може да бъде силно персонифицирана. А има и още: „Систематикс“ е собственик и на няколко от най-крупните фирми за здравни осигуровки, както и на фирмите, които управляват базите им данни. На практика неговата корпорация държи в ръцете си цялата информация за здравеопазването, архивата за различните видове лечение, историите на заболяване и всичко, ама направо всичко, свързано със здравето на американците.

— Боже мой!

— И както ти казах, елементът, който обединява всички тези институции или поне по-голямата част от тях, е информацията. Онова, което те знаят и пазят в мощните си компютри или пък до което имат достъп. Само се замисли: осигуровки живот, здравно осигуряване, здравеопазване, кредити и банкова система. Цялата информация в изброените области. Чрез огромната си корпоративно-холдингова мрежа „Систематикс“ има достъп до най-деликатните, най-личните и най-тайните данни за около поне 90 на сто от гражданите на САЩ.

— И това е само Манинг…

— Какво каза?

— Казах, че Манинг е само един от членовете на групата Прометей. Не забравяй за Анатолий Пришников, който вероятно има точно същия вид холдинги в Русия. За Жак Арно във Франция. За генерал Дзай в Китай. Можеш ли да си представиш какво държат тези хора, взети заедно? Какво контролират като екип?

— Фактите ме плашат, Никълъс, косата ми настръхва само при самата мисъл… Знам, нали съм израсла в тоталитарна държава, където Секуритате знаеше всичко за всички, защото хората от страх непрекъснато доносничеха един срещу друг. А като си помисля сега за комбинацията на Прометеевците и виждам, че възможностите са направо ужасяващи!

Брайсън стана и се разходи из стаята. Не го свърташе на едно място: усещаше огромно вътрешно напрежение. Пък имаше странното и некомфортно усещане, че двамата с Елена стремглаво политат някъде в пространството, в някакъв тъмен и безкраен тунел.

— Знаеш ли каква сила се крие зад всичко това, с което разполага Прометей — като начало във Вашингтон, а сетне и в цял свят? Може би „Систематикс“ държи цялата информация, но Прометей държи лостовете за контрол и управление на човечеството…

— Да — отвърна Елена с наведена глава. — Точно така е. Но защо? С каква цел?

… Управлението ще бъде поето… нещата вече се виждат ясно… — това бяха думи на Лабов, помисли Брайсън.

— Честно казано, не зная — тежко въздъхна той. — А когато научим, може би вече ще бъде много късно.

 

 

Рано следобед колата им спря на дъговидната алея пред голяма и стара сграда, чиято тухлена фасада говореше за минало великолепие. С малки, добре излъскани медни букви на нея бе изписано името — „Франклин хаус“. Елена остана в колата, излезе само Ник.

Носеше бяла престилка, купена от магазин за медицински материали по пътя. На входа се представи за фармаколог, специализирал в областта на овладяване на болката и болкоуспокояващите от медицинския факултет на Питсбъргския университет, повикан за консултация от семейството на хоспитализиран тук пациент. Разчиташе на интуиция, импровизация и най-вече на обстановката в подобни здравни заведения, където терминално болните са не малко на брой, а подозрителността към посетителите — на заден план. И не се излъга. Никой не му поиска документи.

Ник се държеше с подходящия апломб, авторитетно — както подобава на загрижен лекар и специалист, цял живот правил само това — да помага на хора на смъртно ложе, които вече много трудно понасят болката. Идваше да облекчи последните дни на човек, чието семейство бе потърсило помощта му посредством общ приятел, също лекар. Ник дори показа оставена от секретарката му бележка, на която имаше само един телефонен номер.

— За съжаление секретарката ми пропуснала да запише името на пациента. Нали знаете, млади хора, недостатъчно обучени… — рече той, като загрижено поклащаше глава. — Аз пък толкова бързах да дойда веднага, че не взех и факса… но съм абсолютно уверен, че ще се досетите кой пациент има нужда от помощ като моята, нали? Иначе ще трябва да звъня отново и…

Администраторът разбиращо кимаше срещу него. Хвърли бегъл поглед върху бележката в ръката му, сетне се зарови в болничната книга.

— Мисля, че става дума за г-н Джон Макдоналд в стая 322, сър.

 

 

Хари Дън приличаше на жив труп. И без това тясното му лице бе съвсем смалено и изпито, по-голямата част от побелялата коса бе вече окапала, кожата му бе неестествено сива и на петна, очите — изхвръкнали напред. В носа му влизаше двойна тръбичка — кислород, помисли Ник. На ръката — система, наоколо животоподдържаща техника с цяла група монитори, предимно следящи сърдечната дейност и дишането; те постоянно бибиткаха и сигнализираха, по продълговатите екрани играеха зелени графични показания.

До леглото бяха поставени телефон и факс — и двата апарата странно мълчаливи в момента, когато Ник влезе.

Дън вдигна увиснала глава и го видя веднага. Изглеждаше замаян, но очите му бяха напълно трезви. След секунда-две се ухили със злокобната усмивка на мъртвец.

— Идваш да ме ликвидираш, а, Брайсън? — попита той с хриптящ глас и се разсмя със съскащ звук. — Голям майтап! Закъснял си, мой човек, тези хора тук с мъка ме удържат да не ме отнесе онази с косата, ха-ха-ха. А трупът все още диша, напук на всичко. Също както и шибаното ЦРУ. Край на историята, а? Ха-ха…

— Труден си за откриване — рече Ник.

— Труден съм, защото не искам да бъда открит, Брайсън. Нямам роднини, които да висят тук и да се преструват, а когато заспя, да ровят за чековата книжка, а нали знам какво става в Лангли. Щом онези хиени усетят, че си пътник… хич няма и да се посвенят да ми разбият сейфа, да счупят печатите, да се ровят из документацията… да не говорим, че приживе ще ме изнесат от офиса. Както стана в готиния стар Съветски съюз — нали помниш? Болният премиер отива да си кара ваканцията в Ялта и като се връща, какво намира? Бумагите и вещите му в кашони, изнесени извън стените на Кремъл, а? Голям майтап, ти казвам. Даааа, човек трябва да си варди задника, Брайсън, макар че както сам се досещаш…

— Колко ти остава?

Ник реши да не се преструва. Прямо и безпощадно — направо на въпроса. Целта бе да го провокира да говори. Но Дън замълча и дълго време не отвори уста. Сетне се разприказва.

— Преди шест месеца ми намериха рак в белите дробове с метастази колкото си искаш. Започнаха химиотерапия, облъчваха ме и всичките там дивотии… Обаче тази гадост е проникнала навсякъде — и в стомаха, и в костната система, дори и по ръцете и по краката, моля ти се. Голям майтап. Не трябвало да пуша толкова — ха-ха. Те какво си мислят, казах им да се гръмнат, може би ще поискат да мина и на млечна диета, а? Сякаш ще ми помогне нещо, а, Брайсън?

— Така или иначе ти добре ме подреди — върна се на темата Ник, без да се опитва да прикрива гнева си. — Надрънка ми куп лъжи за миналото, за Управлението, за онова, което е било и което ще бъде… Каква ти бе целта? Само да ме използваш като пионка ли? Да ти свърша мръсната работа в Управлението, а?

Направи пауза, премисли за секунди и добави:

— Да открия какво знаят за групата Прометей, нали? Защото ние се оказахме единствената разузнавателна агенция, която свърши истинска работа, нали?

Защо ли употребяваше местоимението „ние“?

— Е, и какво разкри в края на краищата? — озъби се Дън. — Тралала — нищо, само кози дробинки, ха-ха.

Закашля се мъчително и очите му съвсем изхвръкнаха. Брайсън помисли, че ще умре. Но Дън преодоля кризата и рече:

— Аз съм като шибания Мойсей. Няма да доживея да видя Обетованата земя. Само дето им показах пътя и край…

— Обетованата земя ли? Чия „Обетована земя“, а, Дън? На Грегсън Манинг ли?

— Забрави, Брайсън — само успя да рече Дън и затвори очи.

Ник се загледа в пластмасовото шише на системата. На етикета му пишеше „Кетамин“. Мощно обезболяващо, но и с други — странични — показания и качества, Ник познаваше този препарат. В определени количества предизвиква еуфория, възможно и бълнуване. И Управлението, а и самото ЦРУ бяха използвали и импровизирали с този препарат в някои случаи като с груб заместител на серума на истината. Ник пристъпи и плъзна бутончето на системата надолу, за да увеличи притока му.

— Какво, по дяволите, пипаш там, а? — изпъшка Дън. — Не го спирай! Морфинът вече не ми действа, минах на по-силни лекарства.

Брайсън премълча, изчака. Кетаминът има бързо въздействие и ефектът не закъсня. Дън започна да се поти, запъшка и се зачерви.

— Не разбираш, а, Брайсън? Все още не си загрял…

— Какво да загрея?

— Не си ли разбрал какво е станало с хлапето?

— Кое хлапе, чие?

— На Манинг…

Брайсън помнеше разпечатаните от Елена данни, сред тях имаше и негова биография.

— Е, имал е дъщеря, която била отвлечена.

— Отвлечена, а… че това е само началото, бе, Брайсън. Той е разведен, дъщерята била всичко за него на този шибан свят… отивал на някакво благотворително тържество шшшш големи почести за него… — съскаше Дън и думите излизаха все по-трудно. — В Манхатан, голям купон, а малката — Ариел — била в апартамента на „Плаза“ с една френска студентка — тя й давала уроци и живеела у тях… Манинг се връща, онова момиче, френското — заклано, дъщерята я няма…

— Боже мой!

— Някакви боклуци — да направят малко бързи пари… — гласът му почти заглъхна. — … Веднага платил откупа… ама нищо… онези я отмъкнали в някаква отдалечена вила… Пенсилвания… Манинг да вземе… да не се подебава много-много…

Очите на Дън се затвориха. Брайсън изчака секунда-две. Май бе прекалил с дозата? Бързо се изправи и пипна бутона на системата. След малко Дън отвори очи.

— Този тип държи в джоба цялата шибана електронна империя… казал на ФБР, че ще помогне… само да кажат какво искат — наблюдение… то ФБР сателити има, имаме и ние, ама нали е забранено… пуста правителствена заповед номер 1233 — те не могат да снимат над… какво по дяволите…

Погледът му се поизясни малко, думите станаха по-отчетливи:

— Онези педали от правосъдието не дават разрешение за подслушване… мобилни телефони — фасулска работа… бюрото прецака цялата игра… бюрокрацията си е… майката, Брайсън… Защитаваме индивида ли… правата му — човешките… вятър работа — защитават престъпника, неговия личен живот… а онова дете — на метър под земята, заровено в ковчег — оставили го бавно да се задушава…

— Боже мили! Истински кошмар!

— Манинг тогава се промени. Разбра кое къде е… как стоят нещата. Прогледна…

— Прогледна казваш?

Дън го изгледа, поклати глава, усмихна се съжалително. Брайсън се изправи.

— А Ланкастър? Той къде е? Говори се, че е на почивка някъде по Тихоокеанското крайбрежие — може би на северозапад? Ама мирише на лъжа, къде по това време… Питам те къде е той?

— Където са и всички други. Цялата банда Прометей, с изключение на моя милост… която всеки момент ще пукне. Къде си мислиш, че са? На езерото.

— Какво езеро, Дън? Къде?

— Вилата на Манинг. На езерото извън Сиатъл — сега гласът му вече определено заглъхваше, а очите му пак се затвориха. — Разкарай се, Брайсън, не съм добре…

— Каква е целта? Целта ми кажи! Защо?

— … като товарен влак лети към теб, брат ми, и спиране няма… — изтърси Дън.

Сетне се закашля и не спря почти цяла пълна минута.

— … не можеш го спря… закъснял си… затова по-добре се разкарай от релсите, за да не те помете…

Брайсън чу стъпки — някой идваше по коридора. Косата на тила му леко настръхна. Знаеше симптомите — шестото чувство го предупреждава: опасност! Стана и рязко излезе. С наведена глава закрачи по коридора — просто един загрижен лекар, който бърза към следващата си задача, към поредния пациент.

Размина се с чернокож санитар, който му се видя познат. Откъде? На края на коридора се извърна — чернокожият влезе в стаята на Дън. Позната физиономия, но не може да я свърже с нещо определено. Кой беше този човек?

Влезе в празна манипулационна с множество машини и апаратура и се замисли. Откъде го знае? Къде го е срещал? В коя страна? В каква връзка? В някоя операция може би, а те бяха толкова много. Да не би пък да е от преподавателските му дни?

Изчака няколко минути, подаде глава и огледа терена. Наоколо нямаше жива душа. Тръгна обратно към стаята на Дън. Ще мине бързо, ще надникне. Дали санитарят е още вътре? Така или иначе щеше да усети още отвън.

Зави на ъгъла на коридора и веднага забеляза отворената врата. Приближи и надникна — Дън спи.

Ами, спи…

Зелената линия на сърдечния монитор се бе изправила и тихо писукаше. Обичайно начупената графична линия на ЕКГ-то веднага му съобщи истината. Дън бе мъртъв — сърцето му бе спряло.

Влезе и се надвеси над него. Лицето на човека в леглото бе тебеширено бяло. Покойник. Нямаше никакво съмнение. Погледна системата — бе спряна, торбичката бе почти празна.

Чернокожият я бе изключил. И убил Дън.

Значи той е бил под наблюдение през цялото време. И не само той. ДВАМАТА СА БИЛИ ПОД НАБЛЮДЕНИЕ — и той самият, и Дън. Но защо го убиха — заради разговора с него — Брайсън?

Ник хукна към изхода.

* * *

— Сър, засякохме го.

Помещението бе практически почти задръстено с апаратура — множество монитори на високи стойки — по екраните постоянно трептяха най-различни образи и данни с отлично качество и висока степен на разделителност. Идваха от геосинхронизираните спътници. Помещението бе на най-горния етаж на висока сграда в Сънивейл, Калифорния, точно над голям диетичен център, където цялата тази техника бе на практика отлично скрита.

Младият мъж сочеше към монитор 23А. По-възрастният, с микрофон пред устата и комплект слушалки на главата, проследи с поглед ръката му.

— Ето го — зелен буик — рече младият. — Номерата са същите. На волана е мъж, до него — жена.

— Пуснахте ли ги в програмата за разпознаване?

— Да, сър. Положителен резултат. Те са.

— Посока?

— Южна.

По-възрастният кимна.

— Добре. Изпратете екип 27 — нареди той.

 

 

На волана бе Ник.

Трябваше незабавно да се доберат до Сиатъл, до най-близкото летище и оттам да хванат редовен полет или да чартират машина. На езерото… Вилата на Манинг на езерото извън територията на Сиатъл и прилежащите сателитни селища.

Групата Прометей се събираше там. Всичките й членове — до един. На съвещание. Но за какво?

Каквото и да бе то, всички щяха да бъдат на едно място. Незабавно трябва да отида там, трескаво разсъждаваше Брайсън.

— … онзи чернокож санитар… — мислеше на глас Ник.

Все още не можеше да си спомни къде го е виждал. Къде се бяха срещали?

Внезапно споменът нахлу. Ярки образи пробягаха като цветен филм през съзнанието му. Ами да! Бетонната сграда на тоалетната в Рок Крийк парк. Шофьорът на Дън блъска по вратата, настоява да говори с шефа си. Висок и строен, но силен и мускулест чернокож. Соломон. Открива огън по него, от очите му струи омраза, сетне пада мъртъв на земята, а от раните в гърдите му струи кръв. Застрелян е от собствения си шеф…

Естествено!

— Шофьорът на Дън и човек на Прометей!

— Но нали ми разказа, че Дън го убил?

— Е, театър за глупаци като мен! Мислиш, че в ЦРУ нямат експерти по специалните ефекти както в киното? Торбички с червена течност, експлозивни зарядчета за имитация на куршуми — зашити в дрехите и задвижвани с батерии. Какви по-големи хитрости има! Аз тогава му се опъвах, изразявах съмнения и той е решил да разиграе нещо по-драматично, та да ме вкара в правия път. Чакай малко… я слушай!

Елена наклони глава на една страна и се заслуша. Някъде наблизо равномерно и тихо пърпореше двигател на хеликоптер. Грешка нямаше. Но пък наоколо не се виждаше нито летище, нито хангари.

— Трябва да е вертолет — от онези с обезшумените мотори. Много вероятно да е точно над нас. Имаш ли огледалце в чантата?

— Имам.

— Отвори прозореца и леко го подай под ъгъл. И внимавай да не отразиш слънчев лъч!

— Значи ни преследват, така ли, Никълъс?

— Вероятно да, и то от известно време насам. Усетих го, но не обърнах достатъчно внимание. Сигурно ни следва вече мили наред.

Елена направи исканото от Брайсън.

— Да, хеликоптер, малко зад нас.

— По дяволите!

Огледа знаците — току-що профучаха покрай табела, указваща, че след няколко мили има крайпътен паркинг с кафетерия. Даде газ, излезе в най-външното платно и се нареди зад очукан додж, вече дал десен мигач.

Колата бе доста старичка, здраво проядена от ръжда, ауспухът почти се допираше до земята. В паркинга от кабината излезе изпит и омазан дългокос тип с мътни очи и зацапани джинси, черна барета, а над тенис фланелката с образите на „Грейтфул Дед“ — зелено маскировъчно яке. Типичен наркоман, най-вероятно дрогиран и сега, който се запъти към кафетерията.

— Какво правиш? — попита Елена.

— Вземам контрамерки — отвърна Ник и измъкна документите от жабката на взетата под наем кола. — Слез с мен. Вземи си чантата и всичко, което си носиш.

Тя тръгна след него, все още учудена.

— Виждаш ли онзи тип от доджа?

— Да, защо?

— Запомни физиономията му.

— Няма да е мъчно — с тази противна мутра.

— Стой тук и го чакай да излезе!

И като й даде още няколко указания, Брайсън забърза след него и влезе в сградата. Мъжа го нямаше нито на опашката пред касата, нито пред автоматите. Вероятно бе в тоалетната. Завари го там — вече облекчен и застанал пред мивката. Това донякъде го учуди — не вярваше, че такъв човек си мие ръцете. Застана зад него и улови погледа му в огледалото.

— Може ли да те помоля за една услуга?

Наркоманът го изгледа с подозрение, замълча и продължи да си сапунисва ръцете. След малко попита с наведена глава:

— Кво искаш?

— Гледай, може да ти се види необичайно, но те моля да излезеш и да провериш нещо — дали съпругата ми е отвън? Изглежда, че ме е проследила. А?

— Съжалявам, човече, бързам — недружелюбно и с растящо подозрение отвърна онзи.

— Направо съм загазил и съм на зор — продължи Ник с умолителен глас. — Не бих искал подобно нещо, ако не бях сгафил. Готов съм да си платя за услугата, да те компенсирам…

И Брайсън извади пачка, от която изтегли няколко двайсетачки. Очите на човека бляснаха алчно.

Внимавай, не повече, защото ще се усъмни — каза си Ник и прибра останалите пари.

— Моля само да погледнеш дали е отвън, само това искам… миньон, красива…

Човекът изтръска водата от ръцете си, изруга липсата на салфетки в автомата и взе банкнотите. Преброи ги набързо, пъхна ги в джинсите.

— Слушай, тва да не е някакъв капан, а, човече? Защото, ако се окаже мръсотия, здраво ще те подредя, кат се върна. Аз съм ветеран от… — изръмжа мъжът и го изгледа заканително.

— Няма никакви трикове, никакви мръсотии, господине. Никакви. Всичко е точно, ти само виж дали…

— Та ква каза, че е жена ти?

— Брюнетка, млада, не повече от 30 години, с червена блуза и светлокафява пола. Хубава е, дребничка на ръст. Няма начин да я сбъркаш.

— Сухото е за мен, дори и да я няма, нали?

— Естествено, естествено. Дай Боже да си е тръгнала. Ще се върнеш, за да ми кажеш, нали? Ще дам още толкова…

— Хм, пак ти повтарям, внимавай, защото… — изсумтя наркоманът и се запъти към изхода. — Не зная кво ти е на акъла, ама си го опичай…

Мина през кафетерията, покрай автоматите за закуски и напитки и излезе. Огледа се и веднага забеляза Елена. Тя стоеше, както й бе наредил Ник, и играеше ролята си с разгневено лице и искрящи очи.

След минута онзи се върна в тоалетната.

— Видях я — отвън е. Здраво се е ядосала, човече, здраво.

— Боже! — възкликна Ник и му подаде още две двайсетачки. — Трябва да се измъкна някак си. Яко съм го загазил, моята кучка не се шегува.

Отново извади пачката, този път отдели пет банкноти — сто долара — и ги разгъна във ветрило като ръка за покер.

— Подгонила ме е, спасение няма. Животът ми е истински кошмар! Навсякъде ме следи…

Наркоманът се облиза и не отмести очи от парите.

— Кво искаш от мен? — запита с подозрение. — Да не си престъпник някакъв, та мен да ме изкарат укривател ли, съучастник ли, що ли?

— Ами, няма нищо такова. Не ме разбирай погрешно. Няма нищо незаконно…

Влезе нов човек и ги изгледа с известно безпокойство. Брайсън замълча и изчака той да свърши и да излезе. Сетне попита:

— Онзи додж нали е твой?

— Мой е — пълна скръб.

— Нека да го купя, а? Продай ми го, ще ти дам две хиляди долара.

— А, не, човече — ти нещо се каниш да ме метнеш, веднага познавам. Аз в него съм вложил поне 2500 парета — има нови амортисьори.

— Добре, три хилядарки тогава. А ти ще вземеш моя буик. Само печелиш — рече Ник и му подаде ключовете.

— Подушвам нещо, а? Твоята е крадена, нали?

— Не е…

— Да де, не е, само е под наем — насмешливо рече изпитият, когато забеляза медальона с емблемата на „Херц“.

— Така е, да не би пък да ме мислиш за пълен идиот. Нова кола и 3000 долара. Давам ти я, колкото да се добереш донякъде. Тя си е платена, можеш да я оставиш където си искаш. Аз ще се погрижа за останалото.

Мъжът се замисли.

— Да не ми додеш по някое време да ми плачеш, че била боклук и прочие? Казах ти — едвам върви. Най-малко е на 75 000 мили, че и повече.

— Не се безпокой. Не те познавам, не ти зная името. Къде ще те намеря? Повече изобщо няма да ме видиш. Аз на всяка цена трябва да избягам от онази отвън. На всяка цена!

— Ще бутнеш ли 3500?

— Добре бе, добре — викна Брайсън с престорено негодувание. — Опитваш се да ме обереш до шушка само защото съм го закъсал!

— Хайде, хайде! В доджа има и малко дрога…

— Иди си я вземи, не ми трябва, само давай по-бързо.

Наркоманът излезе в паркинга, извади от багажника на доджа черен сак и започна да го пълни с бутилки, стари дрехи, вестници и книги, уокмен с касетки, слушалки със счупена скоба, някакви пакети.

Когато се върна в тоалетната, Брайсън го чакаше с още сто долара в ръката.

— Хайде да ми дадеш баретата и якето — ето ти стотарка плюс моето сако, което ти е точно по мярка — и Брайсън свали скъпия си син блейзер, за да му го подаде. — При всички случаи печелиш. Само за колата вземаш три пъти повече.

— Колата е много гот, човече — нахално възрази мъжът.

Брайсън го изгледа, замълча и пое подаденото му яке. На вратата се обърна и му показа още сто долара.

— Това получаваш, само за да изчакаш да изляза от паркинга и малко да наваксам по пътя, става ли?

Наркоманът алчно грабна банкнотите.

— Както кажеш, човече.

Ник забърза навън.

След минутка наркоманът стоеше пред автомата за напитки и случайно погледна през прозореца. Видя, че бившата му бричка спира за миг, а в нея бързо скача същото онова младо маце от паркинга. За Бога, какви са тези ненормалници, рече си той удивен. Извратени някакви шибаняци, шантави градски копелета! Мамка му!

 

 

Хеликоптерът — „Бел 3000“ — направи поредния кръг и отново се върна над паркинга.

— Продължаваме проследяването. Проверката е положителна — той е — рече в микрофона седналият до пилота мъж с бинокъла, който ясно видя, че в зеления буик влезе мъж със син блейзер.

— Разбрано, благодарим — отвърна гласът в слушалките. — Само че решихме да се върнем на сателитно наблюдение. Просто ми дайте номерата на колата.

— Хей, гледай само как тръгна този тип! Трябва да е ударил някоя и друга чашка алкохол, значи затова се забави толкова!

Мъжът се засмя, допря окулярите и започна да диктува номерата.

Гласът в слушалките остро попита:

— А жената? Нея идентифицирахте ли я?

— О, не! Отговорът е отрицателен! Жена с него няма. Може би я е оставил някъде?

 

 

Мъжът в буика поглади ревера на елегантния френски блейзер и се захили самодоволно. Какъв късмет само, а! Представи си само: да разкара бричката, която миналата есен не можа да шитне дори и за петстотин кинта, и да гушне цели 3500 долара! При това да се сдобие с предплатена, изглежда, за неограничено време кола под наем срещу нищо, ей така! А срещу старото армейско яке и баретата — суперблейзер! И пари аванта за нищо работа — не можеш ги изкара и за цял месец! И то за какво? Да огледа някаква си шантава женска, която, изглежда, не е добре в главата! Какви само нередовни хора има днес, а! И голям театър в паркинга, а? Ама какво му пука — да правят каквото си щат!

Пусна радиото с все сила и натисна газта до дупка, а в същия миг видя или по-скоро усети тъмната сянка, която го връхлетя отляво. Беше огромен камион влекач, който се изравни с него и започна да го натиска към банкета. Ще не ще, отби вдясно и спря. Отвори вратата и започна да сипе хули и ругатни срещу шофьора на камиона:

— Хей, педал! Кво си мислиш, че правиш бе, шибан копелдак такъв! Кво правиш, бе… да ти…

От кабината на огромния автомобил слезе едър мъж в зелени панталони каки и фланелка, подстриган високо и късо. Погледна го небрежно, обиколи буика два пъти и спря пред багажника. Почука по него с пръст и рече късо:

— Отвори!

— За къв се мислиш ти, бе лайньо неден, фашистко копеле такова… — задъха се от ярост наркоманът, но изведнъж млъкна, когато видя големия черен пистолет в ръката на другия. — О, майко…

— Отвори багажника!

С разтреперани ръце започна да отваря багажника, като мърмореше под нос:

— Значи все пак ме прецакаха, мамка им…

Едрият мускулест тип внимателно огледа багажника, след това и купето. Намери големия, препълнен с всякакви неща черен сак и го побутна с пръсти. Помръдна гнусливо ноздри и пусна два куршума в него. За всеки случай. Сетне стреля няколко пъти в седалките. Ей така, за добра мяра.

Наркоманът стоеше с разтреперани крака, ужасен и мълчеше.

Едрият му зададе няколко въпроса, сетне прибра пистолета.

— Да се подстрижеш! И да се хванеш на работа! — нареди той остро и тръгна към камиона.

 

 

— Какво се е случило, по дяволите? — викна възрастният в калифорнийския контролен център.

— Не мога да кажа, сър — смутолеви по-младият.

— Какво е това на задната седалка? Дай по-близък план!

— Слушам, сър.

— Някакъв вързоп, чанта, май че е сак. Откъде ли е дошъл?

— Съвсем не зная, сър. Преди го нямаше.

— Пусни записа от сектор Ес23–994, 14:11 часа.

Младият се обърна към голямата електронна машина вляво и започна да натиска различни бутони. На големия екран се появи непознат изпит дългокос тип с голям черен сак. Вървеше към буика.

— Дай още назад!

Сега видяха същият човек да вади различни вещи от багажника на скапан додж и да пълни черния сак.

— Трикове, а! Копирай файла и го пусни за видео търсене.

— Слушам, сър!

След около трийсет секунди чуха тихи камбанки: светна друг екран от сателитната верига с образ на живо.

— Дай по-близко!

— Ето ги! На волана мъж, до него — жена — каза по-младият.

 

 

Ник натискаше газта, а старата таратайка кихаше, ръждивият ауспух плюеше мазен дим.

Изглежда, не бяха успели да се измъкнат. Познатият рев отново звучеше над тях. Отпред и отляво на пътя изскочи голям дървен надпис — „Кемп Чипиуо“. Зад него се виждаше тесен проход между дърветата, черен път със стари коловози водеше някъде навътре в гористия район.

Сега по-ясно изпъкна и друг — по-малък надпис, а на него пишеше „Затворено“.

Шумът над тях се увеличи, ревът премина в нечовешки вой.

Ясно защо — мястото бе доволно пусто, далеч от оживените пътища и множеството превозни средства. Затова хеликоптерът снижаваше и заемаше удобна позиция…

Брайсън рязко зави и колата стъпи на черния път. Отиваха някъде сред дърветата.

— Никълъс, какво правиш? — извика Елена.

— Надявам се да се скрием под короните на дърветата — рече Ник. — Може да се открие възможност да избягаме…

— Ама те не ни преследват току-така, нали? Не можахме да им се изплъзнем със смяната на колата…

— Не, миличка. Мисля си, че имат по-специални планове.

Нестихващият рев доказваше, че машината отгоре им съвсем не ги е загубила, напротив — следеше ги с лекота и се движеше съответно. Черният път изведе колата на широка поляна, а сетне на друг път, още по-лош и очевидно съвсем неподходящ за автомобили. А Брайсън караше максимално бързо с кола, която бе в лошо състояние и съвсем непригодена за сегашния терен, картерът непрекъснато удряше в камъни и бабуни, клоните на околните дървета силно дращеха и от двете страни.

Тогава чу, а сетне и забеляза, че хеликоптерът ги изпревари и застана отпреде им, обърна се с носа към тях и бавно започна да снижава. Отново се зададе поляна, автомобилът летеше право към нея. Ник стъпи на спирачката с все сила, колата поднесе и се завъртя, удари се в страничните дървета. Елена изпищя ужасено и се опря и с двете ръце на пространството под предния прозорец.

Няма накъде да се маневрира, тук е много тясно, трескаво пресмяташе Ник.

Сетне доджът навлезе в широката поляна с дървени къщички, хеликоптерът снижи още повече и увисна на не повече от шест-седем метра от земята с леко наведен към тях нос.

— Нали имаш пистолет? — извика Елена.

— Какво мислиш, че мога да направя? Той е брониран, кабината е покрита с армирано стъкло, пък и разстоянието е голямо за пистолет като моя.

Хвърли светкавичен поглед към вертолета — търсеше с очи картечниците и веднага ги забеляза, заедно с висящите отдолу чифтове ракети. За малко щеше да се блъсне в една къщурка, изви рязко и мина на сантиметри от нея.

След секунда къщичката изригна в огнен стълб — изглежда, имаха и запалителни ракети.

— По нас се целят! Ще ни убият! — изпищя Елена.

Брайсън напрегна цялата си воля и се опита да се съсредоточи максимално. С периферното зрение улови хеликоптера, който полетя към него. Изви рязко волана на дясно, колата поднесе и гумите засвириха в пръстта и тревата.

Дум! Ново попадение, този път на метър от автомобила! Дум — втора къщурка се превърна в огнено кълбо.

Съсредоточи се! Не се отвличай! Ето там! Ляво — дясно…

Главата му ще се пръсне. Накъде? Няма място, където да се скрият от следващата ракета!

Боже мили! Поредната изсъска над тях, стори му се, че се плъзна по покрива и веднага големият дъб пред тях стана на трески, които пламнаха. Сега почти цялата поляна гореше, огънят се разпространяваше светкавично, поглъщаше сухото дърво на къщите, тревата, дърветата. Пламъците съскаха, дървото пращеше… Боже мили!

Чу се, че крещи като обезумял. Направо бе луднал, ужасен от неспасяемостта на положението, от цялата му щуротия и безизходност!

Отпред се мярна нещо като мост. През поляната минаваше широка, кална на вид река, а над нея висеше мост, разнебитен, стар, дървен. Натисна газта, стисна кормилото. Видяла паянтовата структура, Елена пак изпищя:

— Къде отиваш? Няма да ни удържи, не е за автомобили, не виждаш ли…!

Дърветата отпред лумнаха в пламъци, профуча нова ракета, отново пропусна. Навлязоха в истинска огнена стихия — лъхна ги нетърпима жега, Ник реши, че колата ще се запали и експлодира, но някак си минаха и стъпиха на моста. Той се разлюля и заигра на около три метра над водната повърхност. Водата отдолу течеше — ленива, безучастна към всичко онова, което ставаше наоколо.

— Боже! — неистово крещеше Елена. — Няма да ни удържи!

— Бързо сваляй стъклото! — остро й викна Ник и сам направи същото. — Разкопчай колана и поеми въздух колкото можеш…

Сега роторите на машината свистяха вече почти над тях, а Брайсън повече ги усещаше, отколкото чуваше.

Отново натисна газта докрай и колата полетя върху пукащите и прегъващи се дървета.

— Никълъс! Божичко…

Изведнъж нещата се промениха: движението им стана бавно, бавно, мудно, като на забавен кадър, времето сякаш постепенно спираше… Автомобилът залази по моста, сетне плавно цопна в реката, Брайсън изрева, стиснал волана, Елена се вкопчи в дясната му ръка с безмълвно разтворена уста. Падаха бавно, сякаш завинаги…

Плясъкът бе шумен, някак си разлят. Пръските полетяха нагоре на тласъци, на тласъци, а наоколо стана хладно и матово мътно. Отзад нещо изтрещя, може би поредната ракета разруши моста.

Притъмня, колата потъваше, водата мощно нахлуваше през прозорците. Имаше видимост на не повече от метър, метър и нещо. Брайсън бързо откачи колана и издърпа Елена към себе си. Сетне един подир друг двамата се оттласнаха от седалката и постепенно се измъкнаха от колата, с плавни, сякаш стилизирани движения — напред и още напред, сетне нагоре и още по-нагоре: от мътните и сенчести дълбини към повърхността. Брайсън я теглеше с все сила, но тя бе добра плувкиня, макар че сега бе много уплашена. Когато въздухът му се свърши и пред очите му съвсем притъмня, Ник внимателно подаде глава. Лек плясък, разтърси глава и се огледа: само тръстики и блатна трева. Тихо, необичайно тихо.

Елена изплава след по-малко от секунда, разтърси мокри коси и шумно пое дъх.

— Дръж главата ниско — задъхано предупреди той.

Тръстиките пречеха, но сега добре чуха буботенето на хеликоптерните двигатели. Брайсън посочи с палец надолу, Елена кимна, двамата дълбоко поеха въздух и пак се потопиха.

Инстинктът за самосъхранение и оцеляване е извънредно ценен източник на жизнена енергия. Той ги движеше, той помагаше да останат под водата по-дълго от обичайното, той им даваше извънредни, допълнителни сили. Когато след време отново изплаваха, наоколо тръстиките си бяха все така гъсти, но вертолетът се чуваше някъде далеч, радостно далеч. Като все пак внимаваше, Брайсън се осмели да надигне глава по-високо и тогава видя, че машината е набрала височина, вероятно за да обхване по-голям район. Онези имат мощни електронни бинокли, Ник изобщо не се съмняваше в това.

Това е добре, помисли той, не са сигурни дали не сме се удавили, но и не знаят къде точно се намираме.

— Хайде пак — подкани той Елена и двамата отново се гмурнаха.

Сега вече в бягството им имаше ритъм и изработен почерк, плуваха под вода и по течението, свършеше ли им въздухът, излизаха на повърхността, почиваха, набираха сили, скрити сред обилната речна растителност.

Продължиха в този дух в продължение на час. Когато изплаваха за пореден път, вертолетът нито се виждаше, нито се чуваше. Загубили мишените, преследвачите си бяха отишли. Но едва ли са стопроцентово сигурни, че сме се удавили, помисли Ник.

Тук реката вече бе по-плитка, можеха да застанат прави, подадени почти до кръста, и да починат повече. Елена изстиска косата, изтри калта от лицето си, Брайсън последва примера й и сърдечно се разсмя, макар че то бе повече от облекчение, отколкото поради комичността на ситуацията.

— Значи такъв е животът на агента — рече Елена. — Не е за завиждане.

Канцеларският аналитик опознава дейността на разузнавача практик, усмихна се вътрешно Ник.

— Е, това, сегашното, е левашка работа. Виж, да се гмуркаш в каналите на Амстердам — това е нещо по-друго — каза й той с усмивка. — Три метра и нещо надолу. Една трета е тиня с мръсотии от всякакъв род и вид. Втора трета — велосипеди — ръждиви, изпочупени — одраскаш ли се в метала — Бог да ти е на помощ, боли, инфекции, не ти е работа. Да не говорим, че една седмица подир това смърдиш. Така че сегашното е просто приключение за разхлаждане в природен резерват.

Изкачиха се по речния бряг. Вече подухваше хладен ветрец, люлееше тръстиката, направо замръзнаха. Елена се разтрепери от студа, Брайсън я прегърна, опита се да я стопли колкото може.

На по-малко от миля от „Кемп Чипиуо“ се натъкнаха на ресторант с бар. Мокри и замръзнали, както си бяха с мръсните дрехи, седнаха на барчето и поръчаха кафе. Отпиваха живителната течност с благодарност, говореха тихичко и не обръщаха внимание на неприязнените погледи на бармана и няколкото посетители.

Висящият от тавана телевизор предаваше поредната серия от възглупава сапунена опера. По едно време барманът насочи апаратчето за дистанционно управление и превключи на Си Ен Ен. На екрана се появи аристократичната физиономия на Ричард Ланкастър, показваха кадри от поредните му изявления пред Конгреса. Зад кадър говореше коментаторът:

— … според някои източници вероятно новата международна институция ще оглави г-н Ланкастър. Отзвукът в тази връзка във Вашингтон е безсъмнено много положителен. Не успяхме да намерим за коментар самия Ланкастър, който в момента е на рядка и напълно заслужена работна ваканция на Тихоокеанското крайбрежие…

Елена се сепна и дръпна Ник за ръкава:

— Ето! Започва се. Дори и не се опитват да го крият повече. Боже мили, какво всъщност става?

Два часа по-късно двамата успяха да чартират самолет за Сиатъл.

Не можеха да заспят, продължаваха да обсъждат нещата тихо, припряно. Планираха, нахвърляха идеи, стратегия, държаха се за ръцете и ужасно се страхуваха, че думите на Хари Дън ще се окажат пророчески: КЪСНО Е ВЕЧЕ, МНОГО КЪСНО…