Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (28)

Глава двайсет и седма

Пристигнаха в Лондон някъде около десет часа вечерта — вече бе късно да вършат каквото и да е. Но за пръв път от пет години насам спаха в едно и също легло в хотел на „Ръсъл Скуеър“. Отначало бяха като непознати, а след известно време спонтанно изригнаха потискани чувства и телата им реагираха с цялата неведома сила на раздялата: любиха се страстно, дълго и отчаяно. Заспаха притиснати един в друг, с преплетени ръце и крака, изтощени от любовните усилия, но и от огромната отговорност, която ги бе довела тук.

На следващата утрин говориха за преживения кошмар, обсъдиха някои подробности, опитаха се да анализират случилото се.

— Когато се обади на дежурния на пистата, за да поръчаш самолета, стерилен телефон ли използва? — попита Ник.

Елена бавно поклати глава, лицето й бе опънато от съмнения.

— Не, дежурният не разполага със скрамблър, затова нямаше как. Но всички разговори в рамките на тамошните ни инсталации бяха повече от сигурни. Комуникационният ни център бе осигурен срещу външна намеса. При разговори с Лондон, Париж или Мюнхен винаги сме употребявали стерилни канали, но единствено с цел да защитим отсрещната страна.

Но подобни разговори — на повече от 200 мили — вървят по наземните канали и се пренасочват от микровълновите новите кули, а именно те са уязвими от сателитно подслушване, нали?

— И наземните линии могат да се подслушват, но пряко, не сателитно. Трябва да се използват директно свързани с телефонната линия конвенционални средства, а това означава подслушвачът предварително да знае откъде идва повикването.

— Значи Прометеевците очевидно добре са познавали центъра в Дордона — констатира Брайсън. — И въпреки взетите от Уолър мерки движението на пистата трябва да е било постоянно наблюдавано. А тамошните инсталации са лека мишена за телефонно подслушване.

— Уолър, да! За Бога, добре че отлетя навреме. Но трябва да му се обадим…

— Убеден съм, че вече знае. Но Крис Еджкоумб…

Елена закри очи с ръка и изхлипа.

— И Крис… и Лейла…

— И още много други, мила. Повечето сигурно вече не познавам, но ти си имала приятели сред тях, нали?

Тя мълчаливо кимна и изтри избликналите сълзи. Ник я изгледа и замълча, но след минута продължи:

— Трябва да са се включили в електрозахранването, преди това са поставили експлозиви, най-вероятно пластични… из цялата инсталация, а сигурно и под нея. А това не би било възможно без вътрешни хора, значи е имало предатели. Управленинето бе на път да разкрие играта на групата Прометей и затова се е налагало да бъде бързо неутрализирано. Опитаха се да ме използват, а сто на сто има и други като мен, и когато този номер не мина, са решили да прибегнат към крайни мерки. Значи плановете им са изключително важни и не търпят отлагане…

Оказваше се следователно, че евентуално прекият подход към лорд Майлс Пармуър е предварително обречен на неуспех. Той би предупредил неприятеля и едва ли би донесъл достатъчно важна информация, която те да използват. Хора като него са отлично охранявани и предварително подготвени и да заблуждават, и да объркват евентуалния противников разузнавач, разсъждаваше Брайсън. Още повече интуицията му подсказваше, че едва ли Пармуър е техният човек. Лордът бе прекалено известен, добре позната публична фигура, непрекъснато в общественото полезрение и едва ли би могъл да маневрира зад кадър. Не той бе контролиращата фигура тук. Може би някой друг, свързан с него, но не пряко. Но практически как?

Конспираторите на групата действаха точно, умно; те не биха позволили контактите да бъдат явни. Ако някъде е имало нещо черно на бяло — архиви, досиета, информация на хартия или в компютър, то отдавна вече е било изтрито, унищожено. Дори и най-доброто пряко наблюдение не би могло да разкрие скритите контроли, онези, които дърпат конците. Всъщност правилният подход на разузнавача в този случай би бил да се търси отсъстващото — онова, което го няма, било то изтрито или извадено, отстранено по някакъв начин. Но и той би бил все едно в купа сено да търсиш загубена шевна игла.

След дълги разсъждения Брайсън реши, че може би е най-добре да се поровят в миналото. По-надълбоко, по-внимателно. От опит знаеше, че често важна информация излиза от стари източници, стари компютърни досиета — архивни документи, до които рядко се прибягва, които са разпръснати на множество места и е много трудно да бъдат удачно заличени.

Това бе хипотеза, теория, но в нея хляб определено имаше. И цялата сутрин Ник прекара в библиотеката на Сейнт Панкрас, недалеч от „Юстън Роуд“ — грейнала под слънцето оранжева постройка на красива затревена площ, строена с ръчно правени тухли от истинска лестърска глина.

Брайсън и Елена пресякоха малкото площадче пред нея и минаха покрай Нютоновата статуя — дело на сър Едуардо Паолоци. Ник внимателно оглеждаше лицата на околните; професионален навик, който си бе абсолютно на място. Сигурен бе, че всички местни мрежи на Прометей са били предупредени да го търсят усилено, та макар и досега да не се бе случвало нищо подозрително.

Влязоха в самата библиотека — в главната читалня със старите масивни дъбови бюра с настолни лампи — и оттам се насочиха към по-малките дискретно скътани хранилища читални. Настаниха се в една от тях с красиви древни столове, пред покрити с кожа бюра, където цареше истинска клубна атмосфера.

За около час и нещо бяха натрупали на бюрата си почти всички планирани за проверка източници: дебели томове с официални протоколи на Парламента. Повечето от тях не бяха отваряни от години и издаваха типичния библиотечно-книжен мирис — на стара прах и мухъл. Ник и Елена седнаха и започнаха систематично и внимателно да ги прелистват. Интересуваха ги всички евентуално проведени дебати на тема заплаха за гражданското общество и човешките права, решения за мерки за наблюдение и следене на подозрителни елементи в рамките на обществото. Всеки си водеше бележки за онова, което намираше за интересно. Имаше достатъчно недобре обяснени референции, имена, места.

Първа заработи интуицията на Елена. Тя попадна на едно име: Рупърт Виър. Способен, тих и сдържан, отлично образован, организатор от класа, олицетворение на политическата умереност. При това майстор на процедурната тактика и видно добър парламентарен играч. Възможно ли бе? И заслужаваше ли си да се проверява по-задълбочено?

Хм… Рупърт Виър, член на Парламента и народен представител от Челси, бе британският външен министър.

Брайсън грижливо проследи любопитните криволици на неговата кариера. Откри и се зачете в местните вестници на Челси, където имаше доста най-обикновени подробности — откъм чисто човешкия интерес и не толкова за официалната страна на събитията. Това бе досадна и тежка работа, невероятно трудоемка — налагаше се да сравнява и съпоставя хиляди факти от различни вестници, статии и други източници — пожълтели, почти готови да се разпаднат. От време на време го хващаха нервите: дали пък наистина си заслужаваше целият този труд и ровене? И какво толкова тайно можеше да се намери тук — в най-обикновената британска преса?

Но постоянстваше. И Елена също упорстваше, като непрестанно търсеше аналогии с другата си дейност: сред пороя от шумове и безполезна информация, някъде би могло да има сигнал, въпросът беше да внимават и да положат всички усилия да го интерпретират правилно. Виър бе завършил оксфордския колеж „Брейзноуз“; там бе имал репутация на мързеливец — вероятно изкусно прикритие. Освен това Рупърт определено бе притежавал дарбата да култивира приятелства. А журналист от „Гардиън“ пък бе написал следното: „… влиянието му излиза далеч извън официалния периметър на службата му“. Постепенно се оформяше интересна картинка: години наред външният министър Рупърт Виър бе работил извън кадър и без да вдига излишен шум, за да подготви основите на въпросния договор. За тази цел се бе позовавал на стари услуги, бе изисквал политици да му върнат „неизплатени дългове“, бе примамвал или притискал приятели и съюзници. А публичните му изявления по темата винаги си оставаха напълно умерени и балансирани, никъде не личаха връзки с истинските радетели на договора.

А накрая вниманието на Брайсън привлече нещо на пръв поглед съвсем тривиално. На пожълтелите страници на брой на „Ивнинг стандарт“ от 1965 г. имаше информация за състезанията по академично гребане в Пангборн на Темза, където участват класиралите се за целта студенти и ученици от националните университети, колежи и училища. Виър се бе състезавал от името на училище в Марлбъро като шестокласник. Информацията бе напечатана със съвсем дребен шрифт и изглеждаше напълно безинтересна:

„На младежките състезания по академично гребане в Пангборн особено се отличиха екипажите на четворките и двойките скул. Най-добро време за деня даде номер 18 от училището на сър Уилям Борлъс — 10 мин и 28 сек, следван непосредствено от бойките момчета от номер 16 от колежа «Сейнт Джордж»… при индивидуалните състезатели изпъкна Рупърт Виър (11 мин 50 сек) — само с 13 секунди пред съотборника си от Марлбъро Майлс Пармуър…“. И т.н. и т.н.

Брайсън препрочете текста и по-късно намери още няколко на същата тема. Рупърт Виър и Майлс Пармуър се бяха състезавали за Марлбъро — в един отбор: и индивидуално, и в един и същи екип.

Да. Английският външен министър и депутат — представител от Челси, ранен привърженик на договора, бе съотборник и отдавнашен приятел на лорд Майлс Пармуър.

Дали бяха намерили своя човек?

 

 

Новият уестминстърски дворец — много по-добре известен като сградата на Парламента — всъщност обединява древното с модерното и е най-британската от британските институции. В отдавна забравени времена — при господството на викингския крал Канют — тук се е издигал голям палат. Но настоящото си великолепие и блясък той придобива едва при Едуард Мъченика и Уилям Завоевателя през XI век. Историческата приемственост е налице, поне толкова, колкото и духът на Магна Харта, а разнобоят дори още по-впечатляващ. В средата на XIX век цялата сграда е престроена напълно в стила на късния готически Ренесанс, за да остави като трайно наследство не друго, а изобретателността на своите архитекти и визиите им за една изкуствена античност. На свой ред тя е преосмислена още веднъж след края на Втората световна война, когато блицкригът разрушава Камарата на общините за пореден път. И така — строят я отново, пак в някаква (макар и по-кротка) интерпретация на късната готика, но вече като копие на копието.

Макар че почти се допира до един от най-натоварените с трафик лондонски центрове — Парламентарния площад, сградата или по-точно комплексът сгради на Парламента си остава дистанциран и изолиран благодарение на идилично устроената си близо осем акра площ с прилежащото празно пространство и градините. Практически с 1200-те си помещения и коридори с обща дължина някъде около две мили (3,2 км) тези сгради са истинско сборище на хиляди човешки мравки. Най-често използваните от парламентаристите части на сградите са същите, които редовно се показват и на туристите, но наред с тези внушителни паметници в Парламента има и други помещения и пространства. Техните планове са скрити и се държат в тайна по свързани със сигурността съображения. Но пък човек може да ги намери в историческите архиви.

Брайсън им посвети цели два часа от времето си, за да ги проучи и запамети. Трябваше да задържи в съзнанието си немалка поредица от несиметрично подредени архитектурни възли с най-различна форма, които Бог знае защо му напомняха на човешки вътрешности. Сега можеше да каже къде точно се пада „Библиотеката на Перовете“ спрямо „Залата на Престолонаследника“, отлично знаеше разстоянието от резиденцията на председателя на Камарата на общините до караулното, разстоянието между голямото фоайе в Камарата на общините и първата от министерските стаи.

В онези години без парно отопление е било много важно в самото сърце на сградата да има изолирани от външните стени места с един, че и два пласта други помещения. Вероятно е имало и други основания за това, като например охраната на височайшите особи, неизбежните ремонти на екстериора на важните за държавата сгради, съответно необходимостта от допълнителни помещения и коридори за движение на посетители и работници. Както и самото правителство, така и парламентарната институция си има своите нужди от комплексни пространства и невидима за обществеността и обикновения гражданин светая светих.

Междувременно Елена прегледа абсолютно всичко останало от наличните данни за живота на Рупърт Виър. Една подробност веднага привлече вниманието й — още на 16 години Виър бе участвал в конкурс на „Сънди таймс“ за решаване на кръстословици, който бе спечелил. Отрано е бил амбициозен и борбен; в това нямаше нищо лошо, макар и играта, която сега играеше, да не бе така безобидна.

В пет часа на разсъмване един мъж с раничка на гърба, кожено авиаторско яке и тъмни очила се разхождаше около Парламента. Приличаше на прекарал в пиянство нощта турист, който се опитва да си избие махмурлука. Или поне Брайсън се надяваше да го вземат за такъв. Поспря за миг пред черната статуя на Кромуел, прескочи до съседния вход прочете предупрежденията откъде трябва да се доставят пощенски и други пратки, по-големи от формат А-4, мина и покрай входа към „Библиотеката на Перовете“ и не пропусна да отбележи точното му разположение спрямо други важни части и места на Парламента. Прекоси градината и любопитно огледа дърветата, а целта бе да маркира разположението на камерите за сигурност, неизменно монтирани високо и под бели емайлирани кожуси.

Вече бе научил, че столичната полиция разполага с цяла мрежа компютризирани трафик-камери — някъде около триста на брой, качени на стълбове или високи сгради из целия град. Всяка си има номер и може да бъде повикана с помощта на полицейския сървър. Всеки упълномощен служител има право да използва компютърния си терминал, за да огледа определен лондонски район. Камерите се въртят и фокусират, а използвана в последователната си цялост, мрежата дава добри възможности за полицейско проследяване. Не бива да седя прекалено дълго тук, рече си Ник и се упъти по-нататък.

Обикаляше главната сграда и сравняваше запаметеното, като „монтираше“ менталната картина върху физическата, обръщаше абстрактните измерения в конкретни дадености. Тук заедно действаха факт и интуиция, за да се получат определени данни, които мозъчният му „компютър“ може незабавно да повика за ползване, без наново да изчислява и съобразява. И тази техника бе един от ранните уроци на Уолър, може би и най-ценният. По време на акция единствената карта, която върши работа, е тази в главата ти — множество пъти бе повтарял Уолър.

Кулата на северния край на Парламента се нарича Сейнт Стивънс Тауър и има часовник. Висока е около триста и двайсет фута^[1]. Виктория Тауър пък е кулата, която е точно на обратния край на комплекса; тя е с еднаква височина, но по-широка, на места има външни стълбища. Покривът помежду двете кули бе опасан с високо скеле — ремонтните работи тук практически не секват никога. Брайсън внимателно и търпеливо наблюдаваше, сравняваше, „налагаше“ и запаметяваше.

След малко се насочи към една от най-важните части — тази, която е обърната към реката и фактически опира на самата Темза. Там има тераса, при кулите стената пада право надолу — към водата, при това е доста височко. На отсрещния бряг забеляза няколко завързани моторници. Някои от тях принадлежаха на туристически фирми, други бяха на службата за поддръжка. На борда на едната бе написано: „Обслужване: гориво и смазочни материали“. Ник бавно огледа всичко повторно.

 

 

Планът бе съставен, графикът — уточнен. Върна се в хотела и се преоблече, сетне заедно с Елена преповториха и препотретиха всичките му точки и особености. И въпреки това опасенията на Ник не се разсейваха. Планът бе прекалено мобилен, доста неща щяха да се развият бързо, а той си знаеше: колкото повече променливи величини, толкова повече опасността да стане беля нараства в геометрична прогресия. Но избор вече нямаше, нямаше и връщане назад.

Облечен елегантно в двуреден, раиран костюм, с кръгли рогови очила, Брайсън (или Найджъл Хилбрет, както пишеше в пропуска му) се изкачи по стълбите от долното в горното фоайе на Камарата на общините и си намери място в галерията. Лицето му бе замръзнало в гримаса на абсолютно безразличие, русолявата му коса бе точно сресана в разделен по средата път, мустаците му — безупречно подстригани. Бе издокаран до мозъка на костите си като истински държавен чиновник на средно служебно ниво, дори одеколонът му бе подходяща марка — „Пеналигънс Бленъм“ — купен от „Уелингтън стрийт“. Подробност, ще кажете, но важна, както и боядисаната коса, очилата и залепените мустаци. Навремето Уолър го бе въвел в тайните на дегизацията и пълното превъплъщаване — сериозни фактори на успеха. Брайсън отрано бе научил професионални трикове, като например поне няколко седмици да не докосва месо и млечни продукти, когато е на задача в Източна Азия: азиатците, които предпочитат рибата и соените продукти, с лекота подушват „месния“ дъх на западняка, чиито кожни протеини видоизменят поради богатата на месо храна. Подобно в това отношение бе поведението му винаги когато бе действал в арабския свят. Тези корекции на телесните миризми са пръв поглед дребна и досадна задача, но изключително важна за тънката страна на професионалната работа и успеха в нея.

С черно куфарче в краката, неподвижно и внимателно Найджъл Хилбрет следеше напрегнатите парламентарни дебати. Пред него и малко по-ниско депутатите седяха на облечени в кожа скамейки, необичайно осторожни и съсредоточени, вперили очи в поставените пред тях документи. Единственото осветление в парламентарната зала са малки капсулирани абажури, които висят на дълги жици от сводестия таван — индивидуални за всяко депутатско място. Едва ли е най-красивото решение на въпроса, но пък проблемът със светлината тук от години си е труден.

Министрите от сегашното правителство седяха на предната скамейка отдясно — опозицията бе отсреща, вляво.

Лакираните в тъмно дървени скамейки за публиката в галерията се извисяваха над тях, подредени като оперни балкони.

Брайсън бе пристигнал по средата на извънредното парламентарно заседание, но отлично знаеше обсъжданата тема. Тя бе същата, която вече дни наред бе в центъра на вниманието на парламентите и правителствата на почти всички държави в света: договорът за всеобща сигурност и превантивни мерки за наблюдение. А точно днес имаше и един конкретен повод — пореден терористичен акт, извършен от отцепническа фракция на „Шин Фейн“. Тези истински рецидивисти бяха взривили шрапнелно устройство в самия център на „Хародс“ в пиков час и ранените бяха стотици.

Дали тук не бе действала отново дългата ръка на групата Прометей? — питаше се Брайсън.

Сега за пръв път виждаше Рупърт Виър на живо. Външният министър имаше измамния вид на крехък и деликатен човек — съсухрен, сбръчкан, изглеждащ значително по-стар от истинската си възраст — 56 години, но бе жилав и динамичен, а острият му поглед и още по-острата мисъл рядко изпускаха нещо съществено. Брайсън си погледна часовника — още един чудесен щрих на превъплъщението — джобен, производство на „Маккалистър и син“.

Преди около час бе повикал един от парламентарните служители и по типичния за държавен чиновник начин надуто му бе наредил да предаде бележка за външния министър.

Вероятно вече бе стигнала до него или това щеше да стане всеки момент. Ник желаеше да види реакцията му в мига, когато я прочете. Бележката бе прост, почти детински трик — съставен от любителката на кръстословици Елена — и оформен като кръстословичен пъзел. На нея пишеше:

„Между поддръжник и тях поставете кратка форма на лично местоимение, на края добавете крайната буква от името на гръцки герой и атински цар. Не се досещате? Хайде да се срещнем в кабинета ви през почивката.“

Елена бе имала вдъхновението в остроумния текст да заложи ключова дума, която Виър нямаше начин да пренебрегне.

И докато поредният член на опозицията сипеше нападки върху бъдещите заплахи на въпросния договор срещу човешките права и свободи, външният министър разпечата плика, извади бележката и внимателно я прочете. В следния миг огледа публиката в галерията и очите му незабавно се спряха върху Брайсън. Изражението му можеше да мине за напрегнато, но най-вече бе непроницаемо. Ник едвам успя да не трепне и да извърне глава. Минаха няколко доста дълги секунди, преди да стигне до логичното заключение, че Виър просто се бе загледал в далечината — нямаше начин да познава измисления Найджъл Хилбрет. Във всеки случай доста усилия на волята му струваше да запази имитираните по лицето безразличие и скука. Не, не бе лесно. По необходимост беше приел, че ако бъде забелязан с него и с плана им е свършено. Изпратените навсякъде агенти на Прометеевците безсъмнено бяха научили наизуст описанието му, а тукашната охрана сто на сто бе подкупена — едва ли имаше начин да не е така. Но налице бе и възможността те да не са били уведомени за Елена или пък да предполагат, че е загинала по време на взрива в Дордона.

Ето защо именно Елена щеше да осъществи прекия контакт. Заседанието трябваше да бъде спряно за почивка след десетина минути. А онова, което трябваше да се случи тогава, щеше да предопредели всичко оттук напред.

Членовете на правителството обичайно имат кабинети на „Уайтхол“ или на съседни улици, този на външния министър е на „Кинг Чарлз“. Но Брайсън отлично знаеше, че поради неотложно свързаните му с Парламента и депутатите задачи и постоянни дела Виър имаше на разположение неголям апартамент и в самата парламентарна сграда. Той бе на разстояние пет минути път пеша от Камарата на общините, в странично крило, на дискретно и отдалечено място, където спокойно можеха да бъдат обсъдени деликатни и спешни въпроси.

Дали Виър ще откликне на срещата, или ще потърси друг начин да отговори? В това бе главният въпрос. Брайсън разчиташе, че първата му реакция ще бъде любопитството и той ще отскочи до кабинета си. Но в случай, че външният министър изпадне в паника или по някаква причина реши да иде на друго място, налагаше се да бъде проследен. Брайсън бе вещ в тези задачи и след като вече го познаваше по външност, едва ли щеше да се затрудни. И сега тръгна подир него. Виър слезе по каменното стълбище, мина покрай бюстовете на минали величия и премиери и тръгна към парламентарния си кабинет.

Тук някъде Брайсън трябваше да изостане — иначе непременно щеше да привлече нечие внимание.

Личната секретарка на министъра се казваше Белинда Хедлъм; бе едра жена на около 60 години с посивяла и завързана на кок коса.

— Тук има една дама. Твърди, че я очаквате — прошепна тя на Виър, когато той влезе в преддверието. — И че ви е изпратила бележка?

— Хм, да — отвърна той и в същия миг забеляза седналата на коженото канапе пред вратата на кабинета му Елена.

Беше се погрижила да направи подобаващото добро впечатление: скъпият тъмносин костюм бе с изискано деколте, не много високо, но не и неподходящо ниско, бляскавата и кестенява коса — прибрана назад, червилото — дискретно и скъпо. Изглеждаше великолепно, но и напълно професионално.

Виър повдигна вежди и се усмихна хищно:

— Мисля, че не се познаваме. Но, хм, бележката ви определено ме заинтригува. Тя е ваша, нали?

Махна с ръка и я покани да влезе в малкия, възтъмен, но елегантно и с много вкус обзаведен кабинет точно под наклонения покрив на парламентарната сграда. Настани се зад бюрото и й посочи коженото кресло пред него.

Набързо прегледа оставената на бюрото кореспонденция. Но Елена усети, че той тайно я наблюдава и преценява. Стори й се, че не я гледа като красива жена и евентуално мъжко завоевание, а по-скоро като противник.

— Изглежда, и вие обичате кръстословиците — като мен, нали? — обади се министърът след известно време. — Отговорът е Прометей, прав ли съм? Не е чак толкова трудно. Всъщност доста грубичко измислено. „Про“ — поддръжник, тях — „те“, по средата местоимението „ме“, накрая — „й“ от Тезей. Про-ме-те-й.

Замълча и я загледа право в лицето.

— На какво дължа удоволствието на вашето посещение, госпожице…?

— Голдони — подсказа тя.

През изминалите години Елена бе проговорила перфектен английски, но все пак й бе останал известен акцент. Оттук и името. Сега и тя го гледаше внимателно, но лицето му бе непроницаемо. Веднага й бе дал отговора: наистина грубичко маскираната дума, но все едно не разбираше за какво намеква тя. Поведението му не говореше нито за уплаха, нито за страх или каквото и да е опасение. Ако играеше, значи бе добър актьор и това хич не я изненадваше. Как иначе ще стигне до един от най-високите и ключови постове в Обединеното кралство?

— Предполагам, че телефонните ви връзки са стерилни, нали? — подхвърли Елена.

Той я изгледа, като че не разбра смисъла на думите.

— Знаете кой ме изпраща. Ще се наложи да извините подхода на този контакт, но пък причината за посещението е много спешна. Съществуващите канали за връзка вероятно са компрометирани.

— Моля да ме извините, не ви разбирам! — недоумяващо рече той.

— Не бива повече да използвате сегашните кодове — рече Елена, като внимателно го гледаше в лицето. — Това е изключително важно, особено сега, когато до влизането на плана в действие има толкова малко време. Аз ще намеря начин да ви се обадя веднага след като нормализираме връзката.

Търпимостта в лицето на Виър внезапно се стопи. Недоумяващата усмивка изчезна, той се прокашля и се изправи.

— Вие май не сте с ума си. Сега обаче, ако ме извините…

— Недейте! — внезапно зашепна Елена. — Всички криптосистеми са компрометирани. На никого не можете да вярвате със сигурност! Променяме всички кодове. Изчакайте по-нататъшни указания!

Сега първоначално харизматичният външен министър се промени съвсем, лицето му стана зло, очите му засвяткаха. Той се изправи и завика:

— Вън! Моментално се махайте оттук! Незабавно се обаждам на охраната и в полицията. Ще направите много голяма грешка, ако отново ми се мернете пред очите или влезете в парламентарните сгради!

Но нямаше ли паника в гласа му? Дали зад цялото това възмущение не се опитваше да прикрие страха си?

И Виър посегна към бутона на бюрото, но в същия миг в кабинета неочаквано нахлу Саймън Доусън — заместник-външният министър и дългогодишен член на екипа му, в който отговаряше за вземането на най-важните решения и формулиране на политиката.

— Рупс — рече той усмихнато, — нямаше начин да не чуя виковете ти. Тази жена да не ти досажда?

Доусън бе светлокестеняв, бузест, но слабоват, изцяло приличаше на ученик. Държеше се съвсем свойски и току-що се бе обърнал към шефа си с употребяваното от съучениците преди години галено име. Министърът видимо се зарадва.

— Всъщност да, Саймън — рече той. — Бръщолеви ми дивотии за някакъв си Прометей, може би прозвище, за някакви си криптограми и прочие — за влизащи в действие планове! Напълно смахната! Обади се в МИ-5, ако обичаш — тази жена е направо заплаха за обществото!

Елена стана и отстъпи няколко крачки назад. Нещата съвсем не бяха наред. Доусън бе затворил дебелата дъбова врата след себе си и това изобщо не бе нормалното за подобни случаи поведение.

Но, естествено. Той сигурно беше…

И в същия миг Доусън извади от джоба на сакото черен браунинг със заглушител.

— За Бога, Саймън, за какво ти е оръжие? — удиви се Виър. — Абсолютно ненужно, ти казвам! Убеден съм, че дамата ще има съзнанието незабавно да си тръгне, нали така?

И сега по лицето на Виър в бърза последователност се изписаха почуда, опасения, страх.

А ръката на Доусън се изтегна и пистолетът със заучено движение описа дъга. За да се насочи в Елена. Сърцето й лудо затупа, очите й пробягаха по стаята. Търсеше някакво решение, нечия помощ, възможност да избяга…

Сетне погледна заместник-министъра, които се взираше в лицето й, сякаш искаше да прочете мислите й. Тя дръзко отвърна на погледа и сякаш предизвикателно рече: „Хайде де, стреляй, ако смееш!“

И тогава той натисна спусъка, само че преди това ръката му се отмести. Оръжието сякаш кихна. Замръзнала от ужас, Елена видя как на челото на външния министър се появи малка червена дупка. По бялата риза цъфнаха едри капки кръв, Виър се свлече на килима зад бюрото.

Боже мой! Саймън Доусън! Той беше… да, неговото име бе прочела в старите вестникарски изрезки. Името на по-млад съученик, превърнал се в личен помощник и протеже.

Погрешно бе преценила.

Доусън бе по-високият в йерархията. Той бе контролерът.

Гледаше я с ледена усмивка.

— Беля, а? Направо неприятно! Не биваше да прекъсваме такава успешна кариера почти по средата. Но не ми оставихте избор. Прекалено много му казахте. Той е прекалено умен човек… хм, беше… и щеше бързо да улови изпуснатото. Тц, така не можеше да стане… но вие не разбирате това, нали?

Приближи се до нея и се наведе, докато лицето му почти се допря до нейното и тя усети дъха му.

— Рупс бе може би малко нещо ленив, но не и лишен от интелект. Напротив! Какво си мислите, че направихте? Защо му надрънкахте тези неща за Прометей, а? Къде си пъхате носа! Но я сега да поговорим малко за вас самата!

Саймън Доусън. Защо не бяха прозрели в нещата. Лесно и логично бяха елиминирали Майлс Пармуър. Със същата логика би трябвало да отпадне и Рупърт Виър. Защото бе на прекалено видно място. Истинският контрол би трябвало да е в ръцете на някой на пръв поглед далеч по-безличен човек — някой от заместниците, от екипа, — лице, което използва нищо неподозиращия си началник и действа благодарение на неведението му.

— Значи той си е останал в неведение, а? — внезапно попита Елена и се усмихна.

— Рупс ли? Ами да. Защо да знае? Винаги е разчитал на съветите, на мнението ми. Но пък имаше чар и ми вършеше работа. Човек като мен има нужда именно от харизматична марионетка. Имаше — минало време.

Под погледа му Елена отстъпи назад, но той я последва.

— Говорите така, защото Англия вече подписа договора, нали?

— Точно така. Някъде преди пет минути. Но коя сте вие? Май не сме се запознавали официално? Или не е така?

Браунингът в ръката му не трепваше. От вътрешния джоб на сакото извади плоска метална кутия, приличаше на цифрово устройство. Бе нещо доста сложно — май джобен компютър.

— Я да видим какво ще каже Мрежата — измърмори Доусън и насочи апаратчето към нея.

Удивително! Незабавно лицето й се появи на малък екран течни кристали. Той заблестя, затрептя и замига — по него бягаха стотици чужди лица. Докато се появи съвпадаш образ.

— Я, гледай ти. Елена Петреску — прочете той електронния надпис под снимката й. — Родена през 1969 г. в Букурещ, Румъния. Единствена дъщеря на Андрей и Симона Петреску. А. Петреску е водещият експерт криптограф в страната. Интересно, много интересно…

Той четеше по-нататък, спираше се и я гледаше, като цъкаше и се усмихваше.

— … изведена от Румъния с цялото си семейство точно преди преврата от 1989 г. от… Никълъс Брайсън. Я гледай ти! Омъжена за същия. Е, повече от ясно. И двамата сте служители на Управлението, нали? Били сте разделени пет години… я, тук има още по-интересни неща. Купували сте си овулационни стимуланти. Искали сте да забременеете по-лесно, нали? Но не се е получило, както разбирам… хм, да. Редовни седмични посещения при психотерапевт… удивително. От какво сте страдали? Във връзка с политическото ви невъзвращенство или службата в свръхсекретното Управление? Или бракът не е вървял?

Може би насмешката, с която Доусън четеше справката, или специфичният му тон накара Елена да потръпне. В същото време забеляза, че вниманието му е в екрана и почти е забравил за оръжието.

— Има изтичане на информация около вашите планове — неочаквано се обади тя.

— Знаете ли, изобщо не ме интересува — весело й отвърна Доусън.

— О, много се съмнявам. Вие се уплашихте и убихте Виър само защото той нареди да се обадите на МИ-5. А на тях трябва да се дадат обяснения — какво съм казала, как и прочие.

— Я гледай ти! Че ЦРУ и МИ-5, и МИ-6, и тем подобните трибуквени шпионски централки са вече неутрализирани. Само шибаното Управление ни отне повече време — може би заради параноичната ви структура. Макар че именно пословичната ви секретност ни улесни да ви парализираме. Странно е, като си помисли човек как вие толкова години не сте разбрали, че времето ви отдавна е минало, че сте извън него. Че сте анахронизъм. А онези глупаци от АНС са потъвали до шия в огромния по обем трафик — електронна поща, клетъчни телефони, целия Интернет. Боже мой, че всичко това е вече реликва от студената война. Все едно Съветският съюз не се е разпадал. Все едно, че червената заплаха отново ви дебне, а? А само като си помисля, че едно време АНС бе върхът на американското контраразузнаване, най-голямата централа, най-добрата. Е, мина това време, отдавна отлетя! Ами ЦРУ? Онези тъпанари, които ни подлъгаха да бомбардираме китайското посолство в Белград, а пък в същото време нямаха и идея, че Индия имала ядрено оръжие! За Бога! От всички некадърници те са най-големите! Колкото по-малко говорим за тях, толкова по-добре. Разузнавателните централи принадлежат към човешкото минало. И за това няма какво толкова да се чудим защо се опитвахте да спирате възхода на Прометей — вие сте си динозаври, които безсилно ръмжат срещу неизбежността на еволюцията! Но няма да мине и седмица и всички ще разберат за вашата гибел. На брега на езерото ще бъде осигурен нов глобален ред, а добруването на човечеството ще бъде факт както никога преди!

Изведнъж Доусън спря помпозната си реч и погледна браунинга в ръката си.

— Понякога малцинството трябва да бъде пожертвано заради интереса на мнозинството. Представям си заглавията в „Телеграф“: „ВЪНШНИЯТ МИНИСТЪР ВИЪР УБИТ, УБИЙЦАТА СЕ САМОУБИВА“, и в „Сън“: „ЖЕНА ИЗДЕБВА МИНИСТЪР ВИЪР И ГО УБИВА, СЛЕДВА САМОУБИЙСТВО“. Вероятно ще има намеци и за сексуални отклонения или нещо подобно. А пистолетът и отпечатъците по него безсъмнено ще сочат именно към вас.

Сетне разви и свали заглушителя. Изглежда, бе много силен физически, макар че външно това не личеше. Силом постави браунинга в дланта й, притисна пръстите около дръжката и изви ръката й така, че оръжието допря дуло в слепоочието й. И всичко стана за секунди. Елена се задърпа, изви се в ръцете му и се опита да се отскубне: ако не друго, поне няма да стои мирно като жертвен агнец. Сетне изкрещя колкото сила имаше. Мъчеше я усещането, че в собственото й тяло е влязло някакво чуждо; опита се да претвори волята си в мускулни усилия и не успя. Блъсна Доусън и се опита да издере лицето му, той й изви ръката и тогава тя чу глас, който сякаш идваше от много далеч.

Бе гласът на Ник Брайсън.

— Доусън, какво правиш, за Бога? Тя е от нашите!

Отвори се странична врата и през нея влезе облеченият като държавен чиновник Ник — с перуката, мустаците и очилата. Само при внимателен оглед от много близо можеше човек да познае, че това всъщност е Брайсън. Костюмът му бе измачкан и зацапан — личеше си, че е лазил някъде.

— Изпраща я лично Жак Арно! — укорно добави той.

— Кой, по дяволите, сте вие? — сопна се Доусън и рязко се извъртя, за да огледа по-добре новодошлия.

При това видимо се озадачи и обхванат от несигурност и съмнения, за миг пусна Елена. Тя се възползва от колебанието и се изскубна от ръцете му, като отстрани пистолета от главата си, а в следващия миг го подхвърли на Брайсън.

— Не мърдай и тихо! — остро предупреди последният, насочил оръжието в Доусън. — Или труповете ще станат два.

Доусън замръзна и загледа Ник с омраза, като от време на време извиваше очи и към Елена.

— Сега няколко въпроса — приближи Ник и почти допря пистолета в слепоочието на англичанина. — Ролите се сменят. Ще постъпиш разумно да отговаряш бързо, точно, правдиво.

Доусън заклати глава с омерзение и бавно отстъпи.

— Много се лъжеш, като си мислиш, че ще ме уплашиш. Прометей е всесилен! Прометей е планиран и задвижван вече повече от десетилетие. Никой не е по-силен от него, никоя държава, никой съюз!

— Млъквай! — прекъсна го Ник.

— Можеш да ме убиеш — безгрижно каза Доусън и продължи да се прокрадва към Елена, — но нищо няма да се промени, нито ще забави естествения ход на събитията. Ти държиш оръжието, с което бе убит скъпият ми приятел, който лежи там на пода. И ако убиеш и мен, ще трябва да отговаряш за две престъпления. И да ти кажа: този кабинет се подслушва електронно. Още щом като чух гласа на твоята приятелка и разбрах какви са й целите, незабавно позвъних на дежурния на подразделение „Алфа“ — на „Гросвенър Скуеър“. Мисля, че знаеш какво е това „Алфа“, а?

Брайсън го слушаше зяпнал.

— Всеки момент ще пристигнат! Всеки миг! Вече може би са в сградата, мръсно копеле такова!

Сетне Доусън се хвърли върху Елена и я сграбчи за гърлото. Лицето й незабавно почервеня, тя се задави, гласът й захриптя и отправеният към Ник зов за помощ секна.

Нямаше избор — Брайсън стреля, стори му се, че е гръмнал топ. Доусън се преви, на челото му зейна кървава дупка, рухна като отсечено дърво.

— Бързо! — викна Брайсън. — Вземи му компютъра, портфейла и всичко останало от джобовете.

Извила лице с погнуса, Елена пребърка джобовете на убития и извади ключове, портфейл, разни документи. Сетне последва Брайсън през вратата. Намираха се в малко служебно помещение, на което Ник бе свалил задната дървена стена.

 

 

От дългогодишна служба във външно министерство Белинда Хедлъм бе научила, че дискретността е благодетел номер едно за всеки добър чиновник. Знаеше също, че шефът й често води изключително важни и деликатни разговори в парламентарния си кабинет, а понякога се усамотява там с млади хубавици. Миналата година бе забелязала онази красива чиновничка от земеделското министерство, която се задържа повечко от обичайното време, а когато излизаше, бе притеснена и цялата пламтеше. Веднъж, при друг случай, си бе позволила да почука и веднага след това да влезе при Виър, но само защото по телефона спешно го търсеше самият премиер. Не бе заварила нищо особено, но шефът й се нацупи и се муси няколко дена след това. Всичко това, разбира се, мина, но Белинда запомни урока. Във всеки случай познаваше мъжете — те до един са жертва на някоя слабост — кой залита по алкохола, кой по жените, кой с други прищевки.

Външният министър бе личен човек, един от най-изтъкнатите в кабинета и държавата, както постоянно напомняше „Експрес“ в уводните си статии. Затова Белинда се гордееше с работата си и с факта, че Виър бе избрал именно нея за личен секретар.

А ето сега — вътре ставаше нещо и тя нервно потриваше ръце и се чудеше как да постъпи. Не смееше да влезе направо — след онзи случай си бе научила мястото. Вратата бе дебела, звукоизолирана, но пък по едно време й се стори, че чу нещо като изстрел. Не, така повече не можеше да продължава! Ами ако вътре наистина става нещо страшно и тя не направи нищо? Ако господин министърът е ранен и отчаяно се нуждае от помощ? Тогава какво, Белинда? При това в кабинета бе влязъл и Саймън Доусън, пръв помощник на шефа, а пък за него не бе типично да се задържа дълго. И още нещо… Никак, ама хич не й хареса онази издокарана жена, която влезе първа. Вярно, че шефът я бе изгледал внимателно с онзи негов особен поглед, но пък Белинда бе сигурна, че посетителката не е от въпросния сорт жени. Познаваше ги от пръв поглед и интуицията никога не я бе лъгала, при това тази нямаше съответното излъчване.

Нещо не бе наред. Със сигурност не бе наред…

Е, повече така не може! Белинда решително потропа на вратата. Рязко — веднъж, дваж. Изчака малко и пак похлопа. Сетне високо извика:

— Много се извинявам — отсече и влезе.

Тогава изпищя с все сила. Толкова се изплаши от гледката, която си бе страшничка, че минаха няколко минути, докато си намери езика и се обади на охраната.

 

 

Сержант Роби Съливан от Уестминстърския отдел на столичната полиция бе висок, с гъвкаво и много силно тяло. Праволинеен, дълбоко религиозен, почтен. Редовно спортуваше, всяка сутрин тичаше по трудни маршрути поне час и винаги гледаше с чувство на превъзходство колегите, които се бяха занемарили и пълнееха, особено пък с напредването на годините. Човек би могъл да си помисли, че не гледат на работата си сериозно. Защото дебел полицай не е истински полицай, каквото и да си разправят разни хора. Роби служеше в Уестминстърския район вече седма година. Главен терен на действие, така да се каже, му бе Парламентът — с прилежащите територии. Обикновена полицейска работа — рутинна, при която често се налагаше принудително да извежда попаднали не на място хора и изобщо да поддържа реда. Инциденти рядко ставаха, годините на атентатите и акциите на ИРА го бяха научили на редица трикове, най-вече на бърза и точна реакция.

И въпреки всичко оказа се, че не е подготвен за сцената, която завариха с полицай Ерик Белсън — неговия партньор — в кабинета на външния министър Виър. Слисаха се и двамата още с влизането и веднага се обадиха за помощ в Скотланд Ярд. Все пак успяха да направят изискваното от правилника в такива случаи. Разпитаха секретарката и събраха наличната полицейска сила, като разположиха по един полицай на всяко важно стълбище. От показанията на Белинда стана ясно, че убиецът — най-вероятно жена — е на свобода и някъде из сградата. Макар че как е успяла да излезе от кабинета, без да мине покрай госпожа Хедлъм, си бе истинска мистерия. Съливан бе решен да не допусне онази жена да избяга. Не и по време на неговото дежурство! Малко ли курсове бе посещавал, колко години бе набивал пети по тротоарите — знаеше наизуст всички правила и указания за действие при подобна ситуация. А сега бе попаднал на истински важен случай. Изключително важен. Адреналинът препускаше в кръвта му и непрекъснато му напомняше именно този факт.

Въздухът в дългия и тъмен коридор бе прашен, застоял, задушаващ. Очевидно тук с години не бе идвал никой. Брайсън и Елена се движеха максимално бързо, като се стараеха да пазят тишина. На места вървяха приведени, на други пълзяха по ръце и колене — както се случеше. Брайсън си носеше куфарчето, с което бе дошъл в Парламента. То му пречеше на движението, но съдържанието му можеше да се окаже важен фактор за оцеляване. Единствената светлина се прецеждаше през околните стени — дървени, зидани, всякакви, — зависеше от сектора и нивото. Движеха се в много стари работни и сервизни коридори. Зад стените от двете им страни се помещаваха офиси, отворени за свободно посещение помещения, складове, сервизни зали и т.н. Често чуваха далечни, приглушени гласове, малко по-високо на някои места, на други — по-ниско. По едно време Брайсън долови звуци, които го накараха да замръзне неподвижно. Очите им вече бяха привикнали с полумрака. Елена също спря и го погледна въпросително. Той сложи пръст на устните и се наведе към една пукнатина в стената.

От другата й страна видя нещо познато: части от ботуши, маскировъчни халати и зелени униформи — военни, облечени като морски пехотинци. Изглежда, бяха пристигнали хората от групата за бързо реагиране „Алфа“ екип за специални задачи и поръчения, смъртоносен, действащ светкавично. Бяха тук и вече проверяваха сградата метър по метър. Брайсън знаеше, че част от екипа е придаден към охраняващите американското посолство в Лондон морски пехотинци. Злокобното присъствие на тези типове бе повече от тревожно — те бяха специално обучени убийци, ловци на хора. Пускаха ги в действие само в извънредни случаи — при поискване от най-високи места — правителството, Белия дом. Заповедите за целта идваха по особени канали, със строго секретен код и прочие. Изискваше се разрешение от Овалния кабинет — значи ставаше дума за държавни приоритети, когато нещо извънредно важно за нацията биваше поставено на карта. Значи ужасните планове на Прометей — Брайсън бе подочул част от приказките на Доусън, който явно намекна за някакво ново поколение правителствен шпионаж — влизаха в действие с благословията и помощта на Белия дом. Съзнателно или несъзнателно — възможно бе да е употребена и заблуда. Един Бог само знае.

Лудост някаква! Едва ли става дума за бюрократични промени или правителствени размествания. Убийците на Прометей са вероятно преден отряд на официално санкционирана борба за власт, мислеше Ник, направо епохално разместване на пластовете и центровете й. Но защо и как? И кой?

Точно пред тях имаше метална врата, а зад нея вероятно вентилационна шахта, като се съди по монтираните няколко въздушни филтъра. Брайсън опипа контурите им с пръсти и извади голяма отвертка. Сравнително бързо успя да откачи рамката на най-големия. С Елена се провряха през получения отвор и се плъзнаха по открилия се наклон на стоманената тръба отзад. Добре, че по нея имаше ребра — те задържаха хлъзгането. Но пък незабавно усетиха мощния полъх на студен въздух.

— Оттук ще излезем на разпределителния възел точно над „Канцлеровите порти“ — каза й на ухото Брайсън. — Оттам пък ще се опитаме да стигнем до „Виктория Тауър“, но ще трябва много да внимаваме.

Колкото и голям да бе тукашният контингент на „Алфа“, едва ли хората му ще са достатъчни да претърсят огромния Уестминстърски дворец за кратко време. На около седем акра в него са разположени двете камари на Парламента с общо 1200 помещения, над стотина стълбища и три и нещо километра коридори. Но сто на сто ще им помагат и цивилни полицаи — помисли си Брайсън, вероятно до един подкупени от Прометеевците. Така че голямата площ съвсем не решаваше техния проблем. Можеха да срещнат преследвачите си всеки момент. В съзнанието на Ник като на кинолента се въртяха сложните планове на сградата. Трябваше някак си да ги опрости, да намери точния път в целия този хаос. Налагаше се да се довери на инстинкти, на интуиция, на огромния си оперативен опит от миналите години. Това му бе останало като ресурс. Иначе той и Елена просто няма да оцелеят…

Преследвачите безсъмнено щяха да проучат плановете и всички възможни изходи. Нямаше начин опитните ловци на хора да не открият онази хлабава дървена стена в малкото помещение до кабинета на Виър. А оттам нямаше да е трудно да се ориентират накъде са тръгнали той и Елена.

При всички случаи ще пуснат компютърно задание и на базата на различни променливи ще получат отговор на въпроса: кои са най-добрите пътища за бягство? Една такава възможност бе прозорецът, но той е високо над земята, при това няма да открият следи от въжета или приспособления за изкачване и слизане. Секретарката ще твърди, че през нея не е минавал никой, макар че те ще допуснат възможностите тя да е излизала за известно време или да е помогнала на убиеца, затова няма да изключат този вариант, а ще проверяват и него.

Имаше и други пътища, но Брайсън бе сигурен, че хората от „Алфа“ няма да се затруднят и бързо ще открият дървената стена. А това означаваше, че може би вече няколко от тях са тръгнали право по следите им. Единствената надежда бе те да се забавят в истинския лабиринт от множеството пресичащи се коридори и проходи.

Но само след няколко секунди долови ечащи стъпки. И те идваха именно от мястото, откъдето бяха влезли в шахтата. Различи безпогрешно особената тоналност на ехото в метала и скърцането на дърво. Ами да! Вече бяха открили техния маршрут и ги преследваха.

Усети ръката на Елена да го стиска за рамото и да му сочи назад. Разчете устните й: „Я чуй!“ Кимна й с глава: „Знам!“

Замисли се за бърз изход. Браунингът на Доусън бе у него, но само с останалите в пачката патрони. В куфарчето имаше няколко инструмента, които в близък бой биха свършили работа, макар и да бяха далеч по-малко ефикасни. От друга страна, едва ли щеше да има близък бой. Засекат ли ги — свършено бе с тях. Ще има стрелба, независимо дали със заглушители или не.

Излязоха от шахтата и тръгнаха по тесен коридор. След завой вдясно в стената забелязаха тясна цепнатина и Брайсън веднага залепи очи в нея. Бе сервизно помещение, застлано със зелен линолеум, осветено с луминесцентни тела. Взря се още малко и на стелажи забеляза наредени различни препарати за чистене. Хора, изглежда, нямаше, макар че осветлението бе запалено. Ник внимателно опипа стената. Ниско долу имаше грубо направен дървен бордюрен кант, притискащ пластмасов панел, който се отваряше в стенен шкаф на същото помещение. Ето и решение! Оттук можеше Да се влезе в помещението. Бързо извади нужните инструменти и започна да работи. След секунди отмести канта и извади панела. Бе тясно, но успяха да се проврат. При скачането на пода Елена блъсна метална кофа и тя силно издрънча. Брайсън рязко вдигна ръка. И двамата замръзнаха на място, заслушани, с разтупани сърца.

Мина минута, Брайсън бе сигурен, че никой не е чул шума. Бавно, внимателно открехнаха вратата на шкафа, помещението бе празно. Осветлението бе запалено, значи тук бе идвал някой, вероятно от чистачите, и този някой можеше да се върне всеки момент. Притичаха през стаята и се спряха на вратата. Ник надникна — отвън имаше слабо осветен коридор. И той бе напълно безлюден. Кимна на Елена и прошепна:

— Ти стой тук, докато ти дам сигнал, че е безопасно!

Излезе и тръгна вдясно. Скоро стигна до автомат за безалкохолни напитки, а до него кофа с парцал.

Тогава в дъното на коридора се появи човешка фигура. Брайсън измъкна напъхания в колана на панталона пистолет. Оказа се възрастна жена — чистачка, която вървеше бавно, с наведена глава, видимо уморена и задъхана, защото буташе пред себе си метална количка. Бързо прибра оръжието и тръгна към нея самоуверено, приготвяйки наум отговори на евентуални въпроси — какво търси тук? Все пак бе облечен в официални и скъпи дрехи, та макар и зацапани. Съзнаваше отлично, че от тази жена евентуално може да получи помощ, а двамата с Елена не бяха в състояние да подбират много.

— Извинете за секунда — подвикна той, когато приближи, и грижливо заизтърсва изцапаното си сако.

— Загубихте ли се? — приветливо го попита тя. — Сигурно мога да помогна, а, миличък?

Имаше симпатично, макар старо и сбръчкано лице, от което се излъчваше добронамереност, бялата й коса бе изтъняла и пожълтяла. Прекалено бе стара за подобна физическа работа и това, заедно с очевидната й преумора, събуди съжаление и симпатия у Брайсън. Обаче очите й бяха умни и интелигентни и грижливо го оглеждаха.

Загубен, а? Но пък при дадените обстоятелства въпросът си бе съвсем естествен. Каква работа можеше да има той в тази част на сградата, особено пък с тези дрехи? Дали персоналът не бе вече предупреден да внимава и информира за появата на непознати лица? Помисли бързо и реши да рискува.

— Аз съм от Скотланд Ярд — рече той с най-подходящия за целта английски акцент. — Имаме някои сигнали, знаете. Сигурността тук нещо куца… Може би вече сте чули…?

— Чух, чух — внимателно отвърна старицата. — Само че аз не смея да задавам въпроси. Ако много питаш, току-виж си си загубила работата.

Тя побутна количката и я спря до стената.

— Подочух разни слухове…

Извади стара, износена кърпичка и избърса лицето си, сетне се приведе и тихо попита:

— Може ли да ви питам нещо, хм, сър…?

Има нещо нередовно в тази жена, неспокойно помисли, по-скоро усети Брайсън, но какво точно? Изгледа я и рече:

— Да, кажете?

Старата зашляпа към него бавно, трудно и му се усмихна. Приближи се съвсем и със същия тих глас каза:

— Чудя се как по дяволите все още си жив!

От гънките на старата рокля сякаш сам изхвръкна черен пистолет, тя го насочи и натисна спусъка.

Добре, че рефлексите му бяха на място. Бърз като светкавица, Ник успя само да вдигне кевлареното куфарче и да я блъсне в ръката. Куршумът рикошира в метала, ударът изби оръжието и то издрънча на пода.

Старицата изведнъж се преобрази — приклекна и с нечовешки рев скочи отгоре му — с разкривено лице и разперени като на вещица пръсти с остри нокти. Блъсна го и го повали тъкмо когато посягаше за взетия от Доусън пистолет. Усети остра болка в рамото — може би се бе отворила раната?

Боже, откъде тази сила в една старица? — наивно мина през съзнанието му, докато в следващия миг осъзна истината. Никаква старица не бе насреща му — беше далеч по-млада, далеч по-силна, отлично дегизирана жена, пък и актриса. Каква ти жена! Направо див звяр.

Удари го в лицето с права ръка и изпънати пръсти, единият попадна в окото му и го заслепи, ритна го в слабините. Брайсън изрева от болка и събра цялата си воля. Свали я с ножица и скочи отгоре й, но мигом отскочи ужасен. От дясното му око течеше кръв, но не бе загубил зрението си — това, което видя, бе наистина злокобно. Дълъг тънък стилет, по чието острие лъщеше нещо мазно. Токсичен алкалоид!

Познаваше тази смъртоносна субстанция; най-дребната драскотина, малко кръв и следва незабавна парализа, сетне смърт чрез задушаване.

Острието мина на милиметри от лицето му — дори подуши възкиселата алкалоидна миризма. Жената нападна отново и двамата заиграха странен, гротескен танц — тя замахва, той отскача. Нямаше време да посяга за пистолета — на два пъти върхът на стилета рязна дрехите му, но съдбата бе с него и той остана незасегнат. Издебна я третия път и направи контрахватка — лявата му ръка се стрелна като кобра направо към стилета и сграбчи китката й. Това до голяма степен бе и психологически трик и тя очевидно се поддаде на изненадата.

Но само за миг. При нормални обстоятелства Брайсън би бил значително по-силен от нея, но не се бе възстановил от раните си. А тя владееше бойни изкуства, бе извънредно бърза и гъвкава. Размениха светкавични удари, без той да пуска китката, а тя отново го намери в чатала — този път с коляно. Болката бе изпепеляваща и за миг Брайсън реши, че е свършен. Зави му се свят, но преодоля замайването и я блъсна с все сила назад. Двамата паднаха заедно, перуката й отхвръкна, отдолу се показа късо подстригана черна коса и контурите на плътно прилепнала лицева маска от латекс. Брайсън не пускаше китката със стилета.

Двубоят продължи с размяна на удари и лъжливи движения. Брайсън непрекъснато следеше очите й — кървясали, безумни. Тя бе силна и с невероятно добра координация. И така докато в един щастлив за него миг Ник използва собствения й замах и силата зад него, за да го насочи в собствения й врат. Очите й се разшириха от ужас, острият връх просто лизна кожата, но ефектът бе прекалено бърз.

Тялото й се разтресе, устните се разкривиха, потече слюнка, краката й забарабаниха по пода и тя се замята като риба на сухо. Устата й се отваряше отново и отново и тя безмълвно се давеше, търсейки въздуха, който не стигаше до дробовете й. Сетне настъпи парализата и тя застина неподвижна, само някои мускулчета продължиха да потрепват.

Брайсън разтвори гънките на роклята й и намери ножницата, за да я прибере заедно с острието във вътрешния джоб на сакото. Сетне се отпусна на земята и дълбоко пое дъх. Опипа раненото око и чу вика на Елена. Тя тичаше към него в паника.

— Какво стана? Какво ти е на окото? Не ми изглежда добре!

— Много бе силна, пистолет, стилет с отрова — късо отвърна задъханият Ник и посочи трупа. — Много силна и много, много добра в боя.

— От „Алфа“ ли е?

— Възможно е, но със сигурност човек от Прометей. „Алфа“ е съставена от подбрани бивши пехотинци и морски тюлени, а в тази имаше нещо необикновено, непознато за мен. Може да е от България или някоя друга от бившите соцстрани.

— Аз пък си седях там и бездействах! — укори се Елена.

— По-добре, защото можеше да пострадаш или тази вещица да те използва срещу мен — всичко можеше да стане. Радвам се, че остана в стаята — възрази Ник.

— О, Ник! Та аз съм безполезна и съм ти като куфар в ръцете. Не мога да се бия, не мога нищо…

— Хайде да изчезваме. Онези типове са решени на всяка цена да ни ликвидират. Но почакай… по-добре е да се разделим.

— Не мога, Ник!

— Елена, вече не може да не са разбрали, че сме двама — мъж и жена. Те са навсякъде, организацията им е великолепна — с какви ли не ресурси, щом могат да дегизират агенти като чистачки… Току-що бе убит английският външен министър. Всички сили на сигурността са вдигнати на крак, не само Прометей и „Алфа“.

— В тази сграда има хиляди хора, ще се скрием в самата тълпа.

— Тълпата е по-удобна за самите убийци, отколкото за жертвите, особено когато разполагат с описание на мишените. Тези хора няма да се спрат пред нищо.

— Не мога, Ник! Съжалявам, не ме изоставяй! Аз сама нищо не мога да направя! Ще ти помагам… моля ти се!

Брайсън помисли, кимна. Тя бе повече от ужасена. Нямаше право, просто не можеше да я изостави на произвола на съдбата, особено пък в това състояние.

— Добре. Ще трябва да търсим само задни или сервизни коридори, помощни помещения — където и както можем да ги намерим. Както знаеш, нужна ни е източната част на сградата — натам ни е пътят.

Надникна през най-близкия прозорец и разбра, че положението е доста неприятно. Долу в двора имаше поне шестима в маскировъчни костюми — хора от „Алфа“. Други по-надалеч проверяваха излизащите от изходите хора, неколцина оглеждаха покривите с бинокли.

— Няма да стане — обърна се той към Елена. — Ще обиколим и ще търсим товарен асансьор.

— Да слезем на приземния етаж ли?

— Не — там ще гъмжи от полиция и кой ли още не. Ще отидем на първия или втория етаж и ще търсим алтернативен изход. Ще намерим, не се бой — усмихна й се той.

Тук видимо бяха в сервизен район, рядко употребяван, освен от чистачите. Но самият факт, че онази жена се въртеше именно на това място, говореше може би за две неща — че районът е ключов като местоположение в сградата — много пътища минават покрай него, и че наблизо има изходи. Жената е била оставена тук, за да следи минаващите и да сигнализира. Най-вероятно в съседство имаше и други.

Но нямаше как — трябваше да рискуват, не можеха да седят безкрайно на едно място. Брайсън реши да тръгнат по коридора вляво и интуицията не го излъга. След втория завой попаднаха на тъй нужния асансьор — старомоден, с малко ромбоидно прозорче и сгъваема решетка отвътре. Късмет! Това означаваше, че не се заключва и е вързан с общото захранване на сградата — за разлика от повечето модерни асансьори. Натисна бутона за повикване и кабинката със скърцане пристигна. Бе празна, мъждиво осветена. Влязоха, Ник натисна копчето за втория етаж. Затвори очи и мислено повика образа на плана на сградата. Асансьорът вероятно ще ги изведе в подобен сервизен район, но къде точно? Отвътре сградата не бе устроена еднородно — имаше толкова много разнообразни криволици и несиметрични решения, че Ник не би могъл да запомни всичките. Бе се постарал да усвои само най-главното.

Спряха на втория етаж. Брайсън открехна вратата и се огледа — изглеждаше чисто. Вдясно забелязаха боядисана в зелено врата. Не бе заключена. Зад нея започваше коридор с дълга поредица махагонови врати с медни номера. Бяха прекалено обикновени — липсваха скъпите табели, титлите. Видимо канцеларии и офиси на чиновници, финансови служби, секретариат, въобще по-нископоставен персонал — парламентаристите бяха в друга част на зданието. Срещнаха двама-трима души, забързани по работата си — никой не ги загледа, нито спря, нищо в поведението им не подсказваше да са агенти или цивилни полицаи.

Отново инстинкт! Инстинкт и интуиция водеха Брайсън. В момента не разполагаше с нищо друго.

Спря по едно време, опита се да се ориентира. Източната част на сградата се падаше вдясно. Значи трябваше да вървят натам. Насреща им се появи добре облечена жена, високите й токове кънтяха по мраморния под. Брайсън внимателно я огледа — тя отвърна на погледа му и отмина, видимо изненадана и любопитна. И как не. Ник представляваше неприятна гледка — елегантният костюм бе вече овалян и тук-таме скъсан, окото му бе покрито със засъхнала кръв, кожата наоколо посиняла. И дрехите на Елена не бяха в ред. Изглеждаха съвсем нередовни и мигом щяха да привлекат вниманието на първия полицай или преследвач. Това бе много лошо, но какво да се прави? Време нямаше, къде ти възможности да се оправят пред огледалото на някоя тоалетна. Можеха да разчитат само на комбинация от късмет и бързина. Но Ник знаеше, че в такива случаи не бива да се залага на късмет. Последният винаги те изоставя точно когато най-много ти трябва.

Хвана Елена за ръката и я помъкна. По-нататък забелязаха хора, застанали пред вратите — някои разговаряха, други може би чакаха реда си да влязат. Брайсън и Елена минаха покрай тях бързо, ниско навели лица с надеждата, че никой няма да им обърне внимание.

Внезапно Ник усети, че нещо не е наред. Космите на тила му настръхнаха, обхвана го безпокойство. Типичните сигнали на опасност. Околните шумове не бяха обичайните, нормалните за подобна обстановка. Или така му се струва? Защо телефоните звънят последователно, а не разбъркано?

Можеше да каже какво точно го безпокои, възможно бе да започва да си представя несъществуващи опасности. Но пък не го ли заглеждаха хората, покрай които минаваше?

Да, изравни ли се с тях, те замлъкват и извръщат глави, за да го огледат. Това да не е някаква си параноя? Полудяваше ли?

След толкова години оперативни задачи като действащ разузнавач бе научил, че най-ценното му оръжие е инстинктът. Затова никога не подценяваше чувства и усещания, които други хора биха отхвърлили като измамни или параноични.

Да, някой ги наблюдава. Сигурен беше.

Но ако е така, защо нищо не се случва? Задърпа Елена след себе си още по-бързо. Вече не внимаваше дали привлича чуждото внимание или не — ситуацията бе излязла от този стадий.

На десетина метра пред тях зърна прозорец със стъклопис — подобен на катедралните. Тук прозорците трябваше да са точно над Темза. И повече или по-малко вече влизаха в официалната част на Парламента.

— Давай направо и веднага вляво — рече тихо на Елена.

Тя стисна ръката му в знак, че е разбрала. Стигнаха края на коридора и свиха вляво. Малко по-надолу зърнаха врата.

— Да се скрием там? — прошепна Елена.

— Добра идея — отвърна Ник и ускори крачките, без да се обръща назад.

Така или иначе вече бе доловил стъпките. Някой (или повече хора?) упорито вървеше след тях. Вратата бе от масивен дъб, сводеста, с матов прозорец, на който пишеше „Комисия 12“. Пъхнеха ли се вътре, може би щяха да заблудят преследвачите поне за малко.

Оказа се конферентна зала, голяма, разположена амфитеатрално. Светлините — два огромни полилея — бяха изключени. Кръгово разположените столове бяха с кожени седалки, украсени с медни пирони, централната площадка бе застлана с изящно оцветени плочки, а върху им бе поставена голяма старинна дървена маса, зад нея два реда скамейки за членовете на комисията. Светлина влизаше през два големи прозореца с оловни рамки точно срещу вратата. На тях някъде до средата висяха транспаранти, сигурно поставени с цел да омекотяват отразяващата се от Темза слънчева светлина. Атмосферата бе тържествена и приятна, таванът сводест, доста висок, стените — облечени в тъмно на цвят дърво почти до половината височина, оттам нагоре имаше тапети с готически мотиви. На всяка стена висеше по една огромна картина — маслени бои, XIX век, тежки сюжети с батални сцени, крале начело на войските си пред открити водни площи, войнствено насочили напред мечове, Уестминстерското абатство по време на погребение. Единствените модерни щрихи в това тъй типично британско помещение бяха висящите на дълги жици от тавана микрофони и телевизионният монитор на едната стена. Под него пишеше: Камара на общините.

— Ник, едва ли ще успеем да се скрием тук — тревожно рече Елена. — Може би за мъничко… виждам, че гледаш към прозорците?

Той поклати глава, остави куфарчето на земята. Упорито го бе носил през цялото време.

— Високо сме — втория етаж и още половин етаж до приземния.

— Дали става за скок, как мислиш?

— Е, нека помисля — без риск няма да успеем. Би могло да бъде и много по-лошо.

— Ник, ще направя каквото кажеш, ако сметнеш, че друг изход няма. Но пък ако има…

Откъм вратата се чу шум, тя се отвори, нахлуха двама. Брайсън мигом залегна, дръпна Елена със себе си. След първите двама влязоха още двама. Ник забеляза сините им униформи. Столична полиция, англичани.

Бяха ги открили.

— Не мърдай! Полиция! — извика един.

Необичайно за английски полицаи всичките носеха оръжие.

— Не мърдайте! — извика и втори.

Елена не издържа и изпищя.

Брайсън изтегли браунинга от колана и се замисли. Четирима души — четири пистолета. Не бе чак толкова невъзможно да се пребори с тях, особено като използва за прикритие масивните дървени мебели.

Но дали наистина бяха полицаи? Откъде да знае? Изгледаха истински, с решителни физиономии. Но защо не стрелят? Убийците от Прометей нямаше толкова да му мислят. Какво ли става?

— Ето ги там! — извика пак някой от тях. — Това са убийците!

— Хвърлете оръжието! — нареди друг, който сигурно бе старшият. — Веднага го хвърлете! Няма къде да се скриете!

Брайсън бързо се огледа. Наистина бяха в капан, а четиримата се разгънаха във верига и тръгнаха в обход покрай стените на голямата зала.

— Хвърли го, ти казвам, боклук такъв, хвърли пистолета! И станете! Ръцете високо! Давай!

Елена отчаяно погледна Брайсън — очите й питаха: какво да правим? Мислите на Ник препускаха — да се предадат сега означаваше да попаднат в ръцете на неизвестни хора. Полицаи, които всъщност може да са просто преоблечени убийци на Прометей.

Ами ако наистина бяха полицаи? Не биваше да се ангажира с убийство на членове на лондонската полиция. От друга страна, всеки истински полицай би помислил, че задържа убийците на британския външен министър. Хайде сега! Ще ги отведат в някой участък и ще ги разпитват часове наред. С такова време не разполагаха. И с никаква гаранция, че може да ги освободят. Ако първо до тях не стигнат палачите на Прометей…

Не, не биваше да се предават! Но пък всичко друго бе лудост, самоубийство!

Той дълбоко пое дъх, затвори очи за миг и бавно се изправи с вдигнати ръце.

— Добре — рече уморено. — Ваши сме. Заловихте ни…