Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (14)

Глава тринайсета

Стъклената кула на улица „Коратери“, южно от площада „Бел Еър“ и в самото сърце на търговско-банковата част на Женева, бе сякаш боядисана в морскосиньо и блестеше на следобедното слънце. На 27-ия етаж в нея се намират офисите на „Banque Geneve Privee“, истински остров на елегантността, разкошно докаран в стила на XIX век и сякаш кацнал високо над земята в този модернистичен женевски небостъргач. Посланието на строителите и дизайнерите е чудесна демонстрация на хармония между изтънчеността на стария свят и високите технологии на новия. Човек просто не би могъл да се досети за нещо по-изящно. Сега Брайсън и Лейла седяха в малката й, луксозно обзаведена приемна с махагонова тапицерия, ориенталски килими и фини антики.

Самолетът на Ник бе кацнал на женевското летище, сетне той бе отседнал в „Ришмон“, а по-късно — отишъл да посрещне влака на Лейла, която пристигаше от Париж и Вентимиля. Поздравиха се топло, сякаш не се бяха разделяли. Тя видимо бе радостно възбудена, което пролича, макар и въздържано, по време на тихия им разговор. Бе успяла да изрови интересни неща — истински златни зрънца, както се изрази. Но за дълги разговори време нямаше, той я заведе в хотела, където тя си взе отделна стая, преоблече се и си оправи косата. След това побързаха за срещата в банката.

Не се наложи да чакат дълго — бяха в Швейцария, където точността е свещено задължение. Вратата се отвори и в точно указаното време на прага застана възрастна жена с навита на кок посивяла коса.

Тя се обърна към него с името, което Дън му бе дал за прикритие.

— Вие вероятно сте г-н Мейсън — надуто рече тя.

Не с такъв тон се обръщат швейцарските банкови служители към редовните си клиенти. Обикновено те са любезни и мили, но жената знаеше, че този човек е свързан с американското правителство, следователно най-вероятно щеше да създава главоболия. По същия начин се обърна към Лейла:

— А вие бяхте…?

— Госпожата е Анат Шафец — представи я Ник с едно от дадените й от Мосад имена. — Тя е от Мосад.

— И двамата ли идвате за срещата с г-н Беко? Останах с впечатлението, че ще бъдете само вие, г-н Мейсън?

— Уверявам ви, че г-н Беко ще пожелае да се срещне и с двама ни — със същата безцеремонна надутост й отвърна Брайсън.

— Моля да ме извините за момент — веднага каза тя и си влезе обратно.

Върна се почти веднага и ги покани.

Жан-Люк Беко бе дребен очилат мъж с точни, икономични движения, които говореха за педантизъм и акуратност. Косата му бе сивосребриста, носеше очила със златни рамки и сив костюм, видимо шит по поръчка. Здрависа се учтиво, но запази дистанция и предложи кафе.

След по-малко от половин минута влезе друг помощник, този път млад мъж в син блейзер, с три чашчици еспресо на блестящ сребърен поднос. Мълчаливо поднесе двете на масичката, където седяха Лейла и Брайсън, а третата остави на високото, покрито с фино стъкло бюро на Беко.

Кабинетът на банкера бе обзаведен в същия елегантен стил, както и приемната: фини стари мебели, махагон и персийски килими. Едната стена бе стъклена с разкошен изглед към Женева.

— Хм, да минем към работата — обади се Беко. — Убеден съм, че и двамата разбирате колко зает човек съм аз. Затова ме извинете, че прибързвам така. Вие споменахте за финансови нередности при обработката на една от нашите сметки. Нека ви уверя, моля ви, че нашата институция не разрешава подобни грешки или нередности, както ги нарекохте вие. Затова се опасявам, че сте дошли тук напразно.

Докато Беко говореше тези високопарни приказки, Брайсън се усмихваше с търпимост и търпеливо чупеше пръсти. След като банкерът свърши, Ник каза:

— Г-н Беко, самият факт, че в момента имаме среща, говори, че вие или някой от помощниците ви се е обаждал в централата на ЦРУ в Лангли, Виржиния, за да провери дали аз съм същият човек, за който се представям.

Направи пауза и видя потвърждението в очите на Беко. Брайсън не се съмняваше, че собственото му обаждане преди няколко часа доста е разтревожило и изнервило местните хора в банката. ЦРУ да изпрати свой агент в Женева да разпитва швейцарски банкер за някаква си сметка, Боже мой! Вероятно цялата „Banque Geneve Privee“ е на крак, правят се спешни проверки, въртят се телефони, уреждат се светкавични консултации. Имаше години в миналото, когато всеки уважаващ себе си швейцарски банкер би отказал среща с офицер от американското разузнаване: на първо място идваше банковата тайна и това бе щит, зад който се криеха всички големи банки. Да, но времената се менят, а с тях и нравите. И макар че прането на пари продължава в Швейцария, и то в големи мащаби, швейцарците бяха отстъпили пред международния политически натиск и в днешно време бяха готови да сътрудничат много повече, отколкото преди. Или поне да се правят, че сътрудничат.

— Знаете, че аз не бих бил тук, ако не се бе създала доста трудна ситуация — продължи Брайсън, — при това засягаща именно вашата банка. Ситуация, която може да доведе до сериозни юридически неприятности. Сигурен съм, че бихте желали да ги избегнете.

— Вижте, г-н… хм, г-н Мейсън, заплахите ви няма да минат тук — усмихна се неприятно и горделиво Беко. — А сте довели и представител на Мосад, да… може би в непохватен опит да ни уплашите и да увеличите натиска…

— Г-н Беко, нека да говорим с точни думи — рече Брайсън с апломб на специалист по международното право, който държи всички карти. — По силата на Конвенцията по правото на банковия запор от 1987 г. нито вие, нито вашата банка можете да претендирате за неосведоменост във връзка с пране на пари за престъпни цели от страна на ваш клиент, който е използвал сметката си при вас или други банкови инструменти. Правните последици са много сериозни, уверявам ви, както и вероятно вие сам знаете. Представители на разузнавателните институции на две световни сили са дошли при вас за помощ във връзка с мащабно международно разследване, което засяга крупни перачи на пари. Имате избор: или да ни помогнете, както изисква законът, или да ни отпратите, в който случай ще бъдем принудени да докладваме случая пред Федералния съд в Лозана.

Без да докосне кафето си, банкерът безизразно следеше лицето на Брайсън, докато последният говореше. Сетне каза:

— Какъв точно е характерът на разследването ви, г-н Мейсън?

Брайсън усети колебанието в него; време бе да нанесе удар:

— Разследваме движението на средствата във ваша банкова сметка номер 246322 на името на някой си Ян Вансина.

Беко се поколеба за миг. Ако не номерът, то поне името означаваше нещо за него.

— Ние никога не разкриваме имената на клиентите си…

Брайсън хвърли бърз поглед на Лейла, която пое ролята си.

— Значителни суми са били преведени в тази сметка от друга, фиктивна, в Лихтенщайн, както вероятно сам знаете. Оттук пък парите са били телеграфически прехвърлени в редица други сметки: няколко офшорни компании на остров Ман, Джърси, на островите Чанъл, Кайманите, Агила, в холандските Антили. След което сумите се разделят и тръгват към Бахамските острови и Сан Марино…

— Какво нередно има в телеграфическите преводи? — остро попита Беко.

— Нередното е, когато се използват за пране — още по-рязко отвърна Лейла.

Брайсън й бе изредил фактите, съобщени му от Дън във връзка с движението на парите в сметката на Вансина. Останалото си бе чисто нейно изобретение, но Брайсън бе впечатлен колко добре се оправяше тя.

— А в дадения случай положението се усложнява и допълнително, защото изпраните суми са използвани за покупка на оръжие за известни световни терористи — продължи Лейла.

— На мен вашите разследвания ми звучат като опит за налучкване на истината — рече швейцарецът.

— Така ли? За налучкване, казвате — впери очи в него Лейла. — Наричате налучкване съвместна операция на Вашингтон и Тел Авив, което може само да говори колко сериозно се възприема въпросният проблем на най-високо ниво?

— Всъщност виждам, че ние само губим времето на г-н Беко — внезапно рече тя и се изправи, сетне се обърна към Ник и добави: — Струва ми се, Мейсън, че ние тук не сме на достатъчно високо ниво. Г-н Беко или няма качествата да вземе решение, или целенасочено прикрива собственото си престъпно поведение. Убедена съм, че банковият директор, г-н Етиен Брусар, ще се отнесе по…

— Почакайте, какво точно искате? — прекъсна я Беко и сега вече уплахата пролича и в лицето, и в тона му.

— Много просто нещо — веднага каза Брайсън, — незабавно да позвъните на титуляра на сметката г-н Вансина и да го повикате тук — веднага.

— Но нямаме право да контактуваме пряко с г-н Вансина — отчаяно рече Беко. — С такова условие е открита сметката му! Той ни се обажда, когато му е нужно. Не разполагаме с неговия телефон!

— Не е вярно — възрази Брайсън. — Винаги има телефони. Всяка банка има такава практика. Ако правите сериозен бизнес, както твърдите, ще имате фотокопие на паспорта му, на други важни документи, адреси и телефонни номера за спешни случаи и у дома, и в работата му.

— Не мога да направя това! — почти извика Беко.

— Хайде, Мейсън, казах ти, че си губим времето. Сигурна съм, че директорът най-добре ще разбере сериозността на нашето искане — подхвърли Лейла с нетърпелив глас. — Пък ако се наложи, ще пуснем случая по дипломатически канали — през съответните съдебни инстанции във Вашингтон, Тел Авив и Лозана, а „Banque Geneve Privee“ публично ще бъде обявена за съучастничество във финансирането на международния тероризъм и…

— Не, не, не! Седнете, моля ви! — побърза да каже банкерът и всичките му предишни преструвки се стопиха. — Веднага ще се обадя на Вансина.

 

 

Скрит в малката, задушна стаичка с банковата видеоапаратура и мониторите за наблюдение, Брайсън се потеше обилно. Замисленият от него план бе Лейла да разговаря с Вансина в кабинета на Беко, като запази ролята си на изпратен от Мосад офицер, който разследва пране на пари. Тя ще разпита Вансина, ще измъкне каквото може от него, а после внезапно ще се появи Брайсън с ефекта на изненадата.

Лейла все още не знаеше нищо за Управлението и връзките на Брайсън с него. Тя смяташе, че Ник върви по определени следи в оръжейния бизнес. Всъщност бе осведомена само за частица от общото цяло — засега нямаше причина да научава повече. Може би щеше да дойде мигът, когато Брайсън щеше да й каже повече или всичко, но все още бе рано.

Първоначално Брайсън бе възнамерявал да се скрие в съседен офис или в стаичката на чистачките, или където и да е другаде — само да е наблизо и да може да слуша — ако е възможно. Не бе разчитал на случайността, още по-малко пък да открие помещението за централно наблюдение. Оттук се виждаше кой влиза и излиза от голямата сграда, постъпваше образ от скрити в асансьорите камери, от фоайето на самата банка и чакалнята. И всичко се записваше. Имаше образ и от главните коридори, и от тези на 27-ия етаж. В кабинета на Беко обаче камера нямаше, нямаше и в ничий друг офис, но пък щеше да види пристигането на Вансина, както и качването му с асансьора. Холандецът бе отличен професионалист и рядко грешеше, бе наблюдателен и с отлични реакции. Сто на сто щеше да се досети, че вероятно го наблюдават камери и в асансьора, и на други места. Но щеше да приеме и друго, както на негово място би постъпил и самият Брайсън, че го наблюдават безпристрастни, ниско платени и не особено любопитни служители от сигурността, които търсят само симптоми за възможно насилие. И които може и да не са по местата си. Така или иначе едва ли щеше да си позволи да използва асансьора да опипа я кобура си, я прикачена към гърдите му апаратура за запис. Но пък в същото време можеше и да се изпусне…

Беко му се бе обадил в присъствието и на двамата — на Лейла и неговото. Сетне тя бе останала там, за да следи Беко да не го предупреди или направи нещо друго, което да провали срещата.

Брайсън бе сигурен, че Вансина ще реагира незабавно, и наистина след около двайсетина минути агентът на Управлението бе във фоайето. Бе висок, строен, леко прегърбен мъж с късо подстригана брада и цветни очила с метални рамки. С този скромен външен вид и с позицията си на високопоставен червенокръстки деятел едва ли някой някога можеше да се досети, че е изключително опитен и безмилостен убиец. На пръв поглед бе напълно безобиден и всъщност това бе едно от големите му професионални достойнства — почти винаги го подценяваха. Често хората го смятаха за мил и добродушен човечец. И мнозина си бяха платили прескъпо за тази грешка. Брайсън пък знаеше, че той е силен и лишен от състрадание тип, с множество умения и висока интелигентност. С такъв човек трябваше да се внимава изключително много.

Вансина влезе в асансьора заедно с млада жена, която слезе на 25-ия етаж. Брайсън го гледаше внимателно през цялото време, но нищо не можа да прочете по лицето му. Ако неочакваното телефонно обаждане бе събудило някакви съмнения, изражението му поне не издаваше нищо.

Ето го: излезе от асансьора и отиде при дежурния чиновник. Въведоха го незабавно, в коридора го пресрещна същата жена, която бе приела и тях. Влязоха в кабинета на Беко и край на образа.

Нямаше значение. Двамата с Лейла бяха подготвили подробен сценарий. Сега оставаше да изчака нейния знак, за да влезе в играта. Бяха се разбрали да му се обади по клетъчния телефон и да прекъсне веднага след втория сигнал.

Разпитът на Вансина не биваше да продължава повече от 5–10 минути. Всъщност зависеше от степента на неговата съпротива. Ник си погледна часовника и зачака.

Минаха пет минути. Цяла вечност. Имаха уговорени два резервни алтернативни варианта: продължителен звън означава спешност, отваряне на вратата — ела веднага.

Нито едното, нито другото.

Не преставаше да мисли за Просперо. Какво бе казал Дън? Че холандецът е действал в ролята на подставено лице и изпрал петте милиарда, предполагаемо в полза на Управлението. Изпраните пари са ежедневна необходимост за разузнавателните централи, но практиката изисква сумите да не са много големи, да са трудни за проследяване до агентите и контактите, които ги получават. Но пет милиарда долара? Много пари, за да бъдат за заплащане на услуги или работни средства. Такава гигантска цифра очевидно е предназначена за нещо голямо и много важно. Ако информацията на Дън е вярна… а все по-често мислеше, че Дън не го заблуждава (особено след като бе убил собствения си шофьор и охрана, за да го защити)… то Управлението насочва пари към терористични организации и фактически управлява действията им. Но кои, защо и с каква цел? Може би прекопираният кодиращ чип от телефона на Арно ще даде ключ към този въпрос? Но на кого да повери тази изключително важна информация?

Ами ако Вансина е пряко замесен в движението на въпросните огромни средства? Едва ли е играл само като подставено лице и инструмент. Този агент бе прекалено опитен, а и старши в йерархията след толкова много години в играта, за да му дадат само периферна роля. Загризаха го съмнения дали холандецът вече не е в ръководството на Управлението.

Внезапно вратата зад него се отвори шумно, през нея нахлу и силна светлина; за секунда Ник бе заслепен и просто не разбра какво става.

Веднага след това различи фигурата и лицето на Вансина. Очите му горяха със студен блясък, в дясната ръка държеше насочен в Брайсън пистолет, с лявата носеше куфарче.

— Колридж, а? — рече той. — Сянка от миналото.

— Здравей, Просперо — рече Ник, наистина изненадан.

Инстинктивно посегна към пистолета под сакото, но замръзна, защото чу изщракването на предпазител. Вансина не бе човек, с когото можеш да експериментираш.

— Не мърдай и дръж ръцете долу! — изсъска холандецът. — Изобщо няма да се поколебая да ти тегля куршума. Нали ме познаваш!

Брайсън го погледна в очите, свали ръце. Изобщо нямаше и да се замисли, решеше ли, че има достатъчно провокация за стрелба. Само че защо не го убива направо?

— Благодаря, Брайсън — този път го нарече с истинското име, помнеше го. — Искал си да си говорим. Е, говори тогава. Ето ме тук.

— Къде е жената?

— Нищо й няма. Завързал съм я и е в един стенен шкаф. Умна, пък и доста силна се оказа. Сигурно си е мислила, че с мен може да си поиграе. Трябва да ти кажа, че документите й са първокласни. Мосад и прочие, а? С добри специалисти работиш — отлична фалшификация.

— Напротив, истински са. Тя наистина е от Мосад.

— Става още по-интересно, а, Брайсън? Нови приятели, нови съюзници. Времената се менят, лоялностите също, нали? Ето нещо за теб — усмихна се тънко Вансина и изведнъж му подхвърли куфарчето.

За частица от секундата Брайсън понечи да се наведе и да го избегне, сетне му хрумна да го хване.

— Добри рефлекси, Ник, както навремето — развесели се Вансина. — Сега, моля, дръж си го пред теб, а така — с двете ръчички.

Брайсън се ядоса. Беше го надхитрил, между впрочем холандецът винаги е бил изобретателен.

— Хайде, ела сега да поговорим. Не тук, че някой може да дойде. Тръгвай пред мен и не преставай да държиш куфарчето, както ти казах. Никакви трикове или ще стрелям. Изпуснеш ли го — също. Нали ме познаваш, приятелю?

Брайсън се подчини и мислено се прокълна. Къде бяха сбъркали? Попаднаха в капана на Вансина като истински аматьори, значи го бяха подценили. Двама опитни професионалисти, по дяволите! Как ли бе успял да подлъже Лейла? Не бе чул стрелба, но пък холандецът може и да има заглушител. Дали не е убил Лейла, а сега го лъже? От тази мисъл изведнъж го присви коремът. Чувстваше се отговорен за нея. Той бе настоял тя да го заведе при Арно, той я бе повлякъл в тази игра, макар и по-късно да се бе опитал да я отпрати, но тя бе поискала заедно да продължат да търсят отговорите. Дано Вансина да говори истината и тя сега да е в някой шкаф, завързана, но здрава и читава. Вървеше пред бившия колега, подбутван леко от дулото на пистолета му. Минаха по празен коридор, влязоха в също празна конферентна зала. Осветлението бе изключено, но през прозорците блестяха лъчите на приятното следобедно слънце. Оттук гледката към Женева се стори на Брайсън още по-хубава от тази през стъклената стена в кабинета на Беко. Градът бе много красив, динамичен и същевременно някак си далечен, защото тук уличните шумове не проникваха.

Нямаше начин да се добере до оръжието си с този проклет куфар в ръка. Нямаше да успее да изпревари Вансина, онзи просто щеше да дръпне спусъка.

— Седни! — изкомандва го холандецът.

Брайсън седна до масата, постави куфарчето отгоре и задържа ръцете си върху него.

— Сега сложи лявата ръка с дланта на масата, сетне и дясната по същия начин. В този ред! Бавно и внимателно! Браво — знаеш го това упражнение. И без резки движения!

Брайсън изпълни нареждането, а Вансина се настани отсреща му с гръб към прозореца, с оръжие все така насочено към него.

— Няма да мърдаш ръцете. Вдигнеш ли ръка да се почешеш по носа, ще стрелям. Посегнеш ли да вадиш цигара, също. Такива са правилата, Брайсън, моите правила. Ще играем по тях. Сега започвай да говориш. Първи въпрос: Елена знае ли?

Това бе повече от неочаквано. Напълно зашеметен, Брайсън се опита да разбере какво става. Знае ли Елена? Що за игра е това?

— За какво говориш? — попита, по-скоро прошепна той.

— Питам тя знае ли?

— Какво да знае? Къде е тя? Добре ли е? Ти виждал ли си я?

— Я не ми играй тези прочувствени номера, Брайсън! Познаваме се.

— Къде е тя? — повтори Ник.

Брадатият се поколеба, изгледа го, сетне каза:

— Тук аз задавам въпросите, Брайсън. От колко време си с Прометеевците?

— Какви Прометеевци? — напълно тъпо попита Ник.

— Достатъчно! Стига игри, предупреждавам те! Питам ясно, откога си при тях? Двойна игра ли играеше, когато бе при нас на активна служба? Или може би като университетски професор ти писна и реши да си потърсиш някоя авантюрка, а? Виж сега, напълно сериозно искам да разбера подбудата или примамката, или каквото и да е там. Дали не става дума за криво разбран идеализъм? Или за власт? Наистина вярвам, че имаме да говорим за много неща, Брайсън, наистина…

— Вярваш и продължаваш да държиш пистолета насочен, сякаш си забравил за Йемен.

Вансина се усмихна, поклати глава.

— Ти си си същата легенда в организацията, Брайсън. Легенда. Хората продължават да разказват за теб какви ли не истории — за оперативните ти умения, за лингвистичното майсторство, за какво ли не. Ти беше един от най-големите…

— Бях, но само докато Тед Уолър ми би шута. Или по-добре да го нарека Генадий Росовски, а?

Този път Вансина направи дълга пауза и Брайсън видя удивлението в очите му. Дали играеше, дали се преструваше?

— Ние всички имаме по много имена — рече след малко Вансина. — И по много легенди. Различни превъплъщения, знаеш. За да остане човек нормален, би трябвало да може да ги диференцира, да ги държи в отделни чекмеджета, така да се изразя. Ти, изглежда, си загубил тази способност? Вярваш в едно нещо, сетне в друго. Май не различаваш къде свършва реалността и къде започва фантазията? Тед Уолър е голяма работа, Брайсън. По-голям е от всички нас.

— Значи и теб е успял да излъже! Повярвал си му, повярвал си и на лъжите му. Не знаеш ли истината, Просперо? Ние сме марионетки, пионки, лесно заменими бачкаторчета — автомати, програмирани от онези, които дърпат конците. Действали сме сляпо, не сме разбирали кои са ни истинските господари, каква е била истинската игра!

— Има кръгове и кръгове, едните в другите и обратно — напълно сериозно отвърна Вансина. — Вярно е, че има и неща, които не знаем. Светът се е променил, ние се променяме с него. Трябва да се научим да се адаптираме към новите реалности. Какво са ти казали, Брайсън? Какви лъжи са ти пробутали?

— Новите „реалности“… — започна Ник с глух глас, напълно объркан.

Какви ги говори Просперо? Толкова се обърка, че направо занемя и в същия миг тъмна сянка закри слънчевата светлина.

Огромна маса увисна пред прозореца, появила се сякаш от нищото. Нищо не бе чул, никакво предупреждение не бе усетил. И как да чуе, като прозорците са херметически затворени, дебели и звуконепроницаеми? Разпозна хеликоптера в мига, когато зачаткаха изстрелите, които разбиха стъклата. Отвън задумка тежка картечница и тя превърна прозорците в стъклена, летяща водоравно навътре завеса.

Брайсън успя да се хвърли на пода, да се превърти под масата и да продължи да се търкаля, но Вансина, който бе с гръб към прозореца и фактически по-близо до него, не съумя. Ръцете му литнаха встрани като на птица в полет и в следващия миг тялото му заигра в странен танц, гротеска някаква — същинска кукла на конци, анимиран образ от рисуван филм. Куршумите превърнаха лицето му в дяволска маска, кръв на малки гейзерчета избликна от гърдите му, цялата му фигура подскочи нагоре и се разтресе ситно, сякаш я друсаше гигантска ръка. Брайсън чу ужасния предсмъртен писък, който изведнъж секна и се превърна в дълбоко клокочене, мигом заглушено от рева на висящата пред зданието машина и бълващото огън гърло на смъртоносната цев.

Вихър завъртя разни хартийки из помещението, течението засвири пронизително, а махагоновата маса се разлетя, превърната на трески от куршумите, сякаш раздробена и изядена от някакво невидимо чудовище. По килима се появиха дупки, като че великанска шевна машина завеза някакъв странен дизайн. Брайсън трескаво продължаваше да се търкаля встрани и извън линията на огъня. Последното, което видя като в просъница, бе отлитащото туловище на огнения звяр и падащото, по-точно сриващо се тяло на Вансина с неестествено превити крайници, разкъсани дрехи и плът, превърната в кървава маса. Успя да зърне и празните дупки вместо очи и главата, задната част на която липсваше.

Хеликоптерът изчезна така внезапно, както се бе и появил. Ужасяващата дандания секна, настъпи мъртвешка тишина или поне така се стори на Брайсън, чиито уши бяха заглъхнали. След малко постепенно започна да долавя далечните шумове на уличния трафик — стотици метри по-долу — и воя на вятъра, който тънко засвистя по острите ъгли на останалите на прозоречната рамка разчупени парчета стъкло.