Майкъл Конъли
Деветте дракона (4)

3.

Бош излезе на слънчевия тротоар е пред магазина. Още беше топло, макар че вечерта наближаваше. Сухите ветрове на Санта Ана брулеха града. Във въздуха висеше димна пелена от пожарите по хълмовете. Хари усети, че капките пот по тила му изсъхват.

Пред вратата чакаше цивилен детектив.

— Детектив Бош?

— Аз съм.

— Детектив Дейвид Чу от ЗБАБ. Повика ме патрулът. С какво мога да помогна?

Чу беше нисък и слаб. Говореше без никакъв акцент. Хари му даде знак да го последва, пъхна се под жълтата лента и се насочи към колата си, като в движение си съблече сакото. После извади кибрита и го прибра в джоба на панталона си, сгъна сакото наопаки и го остави в чистия кашон, който държеше в багажника на служебния си автомобил.

— Вътре е адски горещо — каза на Чу той.

Бош разкопча средното копче на ризата си и пъхна вратовръзката си вътре. Готвеше се сериозно да се заеме с огледа на местопрестъплението и не искаше тя да му пречи.

— Навън също — отбеляза детективът от ЗБАБ. — Патрулният сержант ми предаде да изчакам, докато излезете.

— Да, съжалявам. Е, положението е следното. Старецът, който е държал този магазин от много години, лежи мъртъв зад щанда. Прострелян е най-малко три пъти, както изглежда, при грабеж. Жена му, която не знае английски, дошла в магазина и го открила. Позвънила на сина им, който повикал полицията. Трябва да я разпитаме и точно това е вашата роля. Може да имаме нужда от помощ и със сина, когато пристигне. В момента знам само това.

— Сигурни ли сте, че са китайци?

— Абсолютно. Патрулният сержант, който ви е повикал, познава жертвата, господин Ли.

— Знаете ли на какъв диалект говори госпожа Ли?

Насочиха се обратно към полицейската лента.

— Не. Това проблем ли ще бъде?

— Разбирам петте основни китайски диалекта и свободно говоря кантонски и мандарин, които се срещат най-често в Лос Анджелис.

Този път Бош повдигна лентата и пусна Чу да се провре отдолу.

— Откъде сте?

— Роден съм тук, детектив. Но семейството ми е от Хонконг и вкъщи говорехме на мандарин.

— Наистина ли? Дъщеря ми живее в Хонконг с майка си. Говори мандарин все по-добре.

— Браво. Надявам се да й бъде от полза.

Влязоха в магазина и Хари набързо му показа трупа зад щанда, след което го заведе в задното помещение. Там ги посрещна Ферас и с помощта на Чу се представиха на госпожа Ли.

Току-що овдовялата жена изглеждаше в шок. Нямаше следи да е проляла дори и една сълза за съпруга си. Явно се намираше в онова безпомощно състояние, което Бош добре познаваше. Мъжът й лежеше мъртъв в магазина. Заобикаляха я непознати, които говореха на чужд език. Детективът предполагаше, че тя чака да пристигне синът й. Тогава щяха да дойдат и сълзите.

Чу се държеше внимателно с нея. Хари реши, че говорят на мандарин. От дъщеря си знаеше, че този диалект е по-мелодичен и не толкова гърлен, колкото кантонския и някои други диалекти.

След няколко минути детективът от ЗБАБ се обърна към двамата си колеги.

— Мъжът й останал сам, докато тя се прибрала вкъщи, за да сготви обяда. Когато се върнала, отначало си помислила, че в магазина няма никого. После го намерила зад щанда. Не видяла никого на идване. Паркирала отзад и отключила задната врата.

Бош кимна.

— Колко време е отсъствала? Попитайте я по кое време е тръгнала от магазина.

Чу преведе въпроса и отново погледна Хари.

— Всеки ден тръгва в два и трийсет, за да донесе обяда. После се връща.

— Имат ли други служители?

— Не, вече я питах. Само двамата със съпруга й. Работят от единайсет до десет. Почиват в неделя.

Типична емигрантска история, помисли си Бош. Само дето не бяха предполагали, че ще завърши с куршуми.

Откъм магазина се разнесоха гласове и той надникна в коридора. Бяха пристигнали криминалистите и се захващаха на работа.

Хари се върна отзад, където продължаваше разговорът с госпожа Ли.

— Чу — прекъсна го той.

Детективът от ЗБАБ го погледна.

— Питайте я за сина й. Вкъщи ли си е бил, когато му се е обадила?

— Вече я питах. Имат друг магазин, в Долината. Той работи там. Семейството живее заедно по средата, в Уилшър.

Чу явно си разбираше от работата. Нямаше нужда Бош да му подава въпросите.

— Добре, ние ще се върнем в магазина. Вие останете с нея и когато дойде синът й, може би ще е най-добре да закараме всички в центъра. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— Добре. Кажете ми, ако имате нужда от нещо.

Бош и Ферас минаха по коридора и влязоха в магазина. Хари вече познаваше всички от криминалистиката. Бяха пристигнали и специалисти по съдебна медицина, за да огледат местопрестъплението и да вдигнат трупа.

Двамата детективи решиха да се разделят. Бош щеше да остане на местопрестъплението. Като водещ следовател, той щеше да контролира събирането на веществени доказателства и вдигането на трупа. Ферас щеше да обиколи квартала. Магазинът за спиртни напитки се намираше в търговски район с малки фирми. Игнасио щеше да провери дали някой е чул или видял нещо, свързано с убийството. И двамата знаеха, че това сигурно няма да донесе нищо, но трябваше да се направи. Нищо и никакво наглед описание на кола или подозрителна личност можеше да се превърне в онази част от пъзела, която накрая да доведе до разкриване на извършителя. Това беше една от първите задачи на детектива.

— Какво ще кажеш да взема някой от патрулните? — попита Ферас. — Те познават квартала.

— Естествено.

Бош предполагаше, че познаването на района не е истинската причина Игнасио да вземе патрулен полицай със себе си. Младият му партньор си мислеше, че има нужда от подкрепа, докато обикаля околните магазини.

Две минути след неговото заминаване Хари чу навън високи гласове и смут отвън. Той излезе от магазина и видя, че двама от патрулните полицаи на Лукас се опитват да задържат някакъв човек при жълтата лента. Съпротивляващият се мъж беше около двайсет и пет годишен азиатец. Носеше тясна тениска, която разкриваше стройното му тяло. Бош побърза да се приближи.

— Веднага престанете — решително нареди той, тъй че да няма никакво съмнение кой командва парада. После прибави: — Пуснете го.

— Искам да видя баща си — изсумтя младежът.

— Не е това начинът да го направите.

Бош застана до него и кимна на двамата патрулни.

— Аз ще се погрижа за господин Ли.

Полицаите се отдалечиха.

— Как е цялото ви име, господин Ли?

— Робърт Ли. Искам да видя баща си.

— Разбирам. Ще ви позволя да го видите, щом наистина искате. Но трябва да почакате, докато приключим. Въпреки че ръководя разследването, даже аз не мога да го видя в момента. Успокойте се. Това е единственият начин да изпълните желанието си.

Младият мъж сведе очи и кимна. Бош протегна ръка и го потупа по рамото.

— Чудесно.

— Къде е майка ми?

— Вътре, в задното помещение. С нея разговаря друг детектив.

— Може ли да видя поне нея?

— Да, след малко ще ви заведа. Първо искам да ви задам няколко въпроса. Съгласен ли сте?

— Да, питайте.

— Казвам се Хари Бош и ръководя това разследване. Ще открия убиеца на баща ви, който и да е той. Обещавам ви.

— Не обещавайте неща, които не възнамерявате да изпълните. Вие даже не го познавате! Не ви пука за него! Той е просто поредният… няма значение.

— Поредният какво?

— Казах, няма значение.

Бош се вторачи в него за миг, преди да отговори.

— На колко сте години, Робърт?

— На двайсет и шест. А сега искам да видя майка си.

Той понечи да се обърне към задната част на магазина, но Хари го хвана за ръката. Младежът беше як, но силата, с която го задържа детективът, го изненада. Робърт Ли спря и погледна дланта върху ръката си.

— Първо ще ви покажа нещо и после ще ви заведа при майка ви.

Бош го пусна, извади кибрита от джоба си и му го подаде. Ли безразлично го погледна.

— И какво от това? По-рано ги раздавахме безплатно, преди икономическото положение да се влоши. Вече не можем да си го позволим.

Хари си взе кибрита и кимна.

— Баща ви ми го даде преди дванайсет години — каза той. — Предполагам, че по онова време сте били на около четиринайсет. Тогава за малко да се стигне до безредици в града. Случи се точно тук. На това кръстовище.

— Спомням си. Плячкосаха магазина и пребиха баща ми. Изобщо не трябваше да го отваря пак. С майка ми му казвахме да остави само магазина в Долината, обаче той не ни послуша. Нямало да позволи на никого да го прогони, а вижте сега какво стана!

Младежът безпомощно махна с ръка към вратата.

— Онази нощ и аз бях тук — продължи Бош. — Преди дванайсет години. Избухнаха безредици, но скоро бяха потушени. Точно тук. Само с един смъртен случай.

— Полицай. Знам. Измъкнали го от колата му.

— Аз бях в колата с него, ала не успяха да ме хванат. И когато стигнах тук, бях в безопасност. Имах нужда от цигара и влязох в магазина на баща ви. Той стоеше зад щанда, но вече бяха ограбили и последната кутия цигари.

Хари повдигна кибритената книжка.

— Имаше много кибрит, но не и цигари. И тогава баща ви бръкна в джоба си и извади своите. Оставаше му само една цигара и той ми я даде.

Бош кимна. Това беше историята. Цялата.

— Не познавах баща ви, Робърт. Обаче ще открия убиеца му. И ще изпълня това обещание.

Робърт Ли също кимна и заби поглед в земята.

— Добре — каза детективът, — а сега да вървим при майка ви.