Майкъл Конъли
Деветте дракона (39)

38.

Бош не й отговори пряко. Просто й каза, че в момента майка й не може да е с тях, но й е събрала малко багаж и трябва да отидат на летището, за да напуснат Хонконг. Сун мълчеше. Той ускори крачка и се отдалечи, за да се изолира от разговора.

Обяснението привидно спечели известно време на Хари, за да обмисли как и кога да даде отговора, който щеше да промени остатъка от живота на дъщеря му. Когато стигнаха при черния мерцедес, той я настани на задната седалка и отиде да вземе раницата й от багажника. Потърси в джобовете на чантата на Елинор, намери паспорта на Мади и го прибра в джоба си.

Бош седна на предната лява седалка, подаде й раницата и й каза да се преоблече. После си погледна часовника и кимна на Сун.

— Да вървим.

Бодигардът потегли и напусна района на пристанището с висока, но не чак привличаща вниманието скорост.

— Има ли директен ферибот или влак до там? — попита Хари.

— Не, закриха фериботната линия и ще ви се наложи да сменяте влакове. По-добре да ви закарам. Искам да ви закарам.

— Добре, Сун И.

Няколко минути пътуваха в мълчание. Бош копнееше да поговори с дъщеря си, просто да я гледа, за да се увери, че е добре.

— Преоблече ли се, Мади?

Тя не отговори.

Хари се обърна към нея. Беше се преоблякла и седеше, облегната на вратата зад Сун, втренчила поглед навън и притиснала възглавницата към гърдите си. По бузите й се стичаха сълзи. Като че ли не бе забелязала дупката от куршум.

— Добре ли си, Мади?

— Тя е мъртва, нали? — без да се извърне от прозореца, попита момичето.

— Какво?!

Бош знаеше точно кого и какво има предвид дъщеря му, ала се опитваше да печели време, да отлага неизбежното колкото може повече.

— Не съм глупава. Ти си тук. Сун И е тук. И тя трябваше да е тук. И щеше да е тук, но й се е случило нещо.

Невидим юмрук удари Бош право в гърдите. Маделин продължаваше да прегръща възглавницата и да гледа през прозореца с мокри от сълзите очи.

— Съжалявам, Мади. Исках да ти го кажа, но моментът не беше подходящ.

— Кой момент е подходящ?

Той кимна.

— Права си. Няма такъв.

Хари протегна ръка и постави длан на коляното й, но момичето веднага я отблъсна. Първият признак за вината, която той винаги щеше да носи.

— Много съжалявам. Не знам какво да кажа. Когато кацнах сутринта, майка ти ме чакаше на летището със Сун И. Тя искаше само едно, Мади. Да те спаси. Не я интересуваше нищо друго, даже собственият й живот.

— Какво се случи?

Бош се поколеба, ала нямаше какво друго да й каже, освен истината.

— Застреляха я, миличка. Един човек стреляше по мен и улучи нея. Мисля, че не е усетила нищо.

Маделин скри очите си с длан.

— Аз съм виновна за всичко.

Той поклати глава, макар дъщеря му да не го гледаше.

— Не, Мади. Чуй ме. Никога повече не казвай такова нещо. Не си го и помисляй даже. Ти не си виновна. Всичко тук е по моя вина.

Момичето не отговори. Просто прегръщаше възглавницата още по-силно и не откъсваше очи от шеметно носещия се покрай тях път.

Един час по-късно бяха на тротоара пред летището. Бош помогна на дъщеря си да слезе от мерцедеса и се обърна към Сун. Почти не бяха разговаряли в колата. Но сега идваше време да се сбогуват и Хари знаеше, че спасяването на Мади не би било възможно без помощта на бодигарда.

— Благодаря ти, че спаси дъщеря ми, Сун И.

— Ти я спаси. Нищо не може да те спре, Хари Бош.

— Какво ще правиш? Полицията ще дойде да те разпитва най-малкото за Елинор, ако не за друго.

— Ще се оправя, без да споменавам за теб. Обещавам. Каквото и да се случи, няма да забърквам теб и дъщеря ти.

Бош кимна.

— Успех — пожела му той.

— И на теб.

Детективът стисна ръката му и отстъпи назад. След поредната неловка пауза Маделин се приближи и прегърна Сун. Бош видя изражението му, въпреки тъмните очила. Независимо от различията им, Хари разбираше, че избавлението на Мади е донесло известна утеха на Сун. И това може би щеше да му помогне да намери покой в себе си.

— Много съжалявам — прошепна момичето.

Сун се откъсна от ръцете й.

— Върви — каза той. — Дано живееш щастливо.

Оставиха го там и влязоха през стъклената врата в главния терминал.

Бош и дъщеря му намериха гишето на „Катай Пасифик“ и Хари купи два билета първа класа за самолета за Лос Анджелис в 23:40. Върнаха му парите за билета за другата сутрин и все пак трябваше да използва две кредитни карти, за да покрие цялата сума. Но това не го интересуваше. Знаеше, че пътниците в първа класа имат специален статут, който им позволява бързо да минат през проверките и първи да се качат на борда. Служителите на летището, авиокомпанията и охраната едва ли щяха да се заглеждат много в пътници от първа класа, дори това да бяха измачкан мъж с кръв по сакото и тринайсетгодишно момиче, което не може да сдържи сълзите си.

Детективът разбираше също, че дъщеря му е силно травмирана от последните шейсет часа от живота й, и макар да нямаше никаква представа как да й помогне, инстинктивно усещаше, че малко утеха няма да й е излишна.

Забелязвайки измачканите му и изцапани дрехи, жената на гишето спомена, че в чакалнята за първа класа има душкабини. Той й благодари за информацията, взе бордовите карти и последва друга служителка, която ги отведе при пропускателния пункт. Както очакваше, новопридобитият им статут им осигури бързо преминаване.

Имаха да убиват почти три часа и макар да се изкушаваше да използва душкабините, Бош реши, че имат по-належаща нужда от храна. Не си спомняше кога и какво е слагал в уста за последен път и предполагаше, че дъщеря му също е била лишена от ядене.

— Гладна ли си, Мадс?

— Не особено.

— Храниха ли те?

— Не. Но и без това нямаше да мога да ям.

— Кога за последен път си яла нещо?

Момичето трябваше да се замисли.

— В петък изядох парче пица в мола. Преди да…

— Добре, тогава трябва да хапнем нещо.

Качиха се с ескалатор в зоната с ресторанти, гледащи надолу към меката на безмитните магазини. Бош избра заведение в средата на зоната, от което се разкриваше гледка към търговската част на долния стаж. Дъщеря му си поръча хрупкави пилешки хапки, а Хари си взе пържола с пържени картофки.

— Никога не бива да си поръчваш пържола на летища — отбеляза Маделин.

— Защо?

— Няма да е качествена.

Той кимна. За пръв път, откакто се бяха сбогували със Сун, Мади казваше повече от една-две думи. Бош я беше наблюдавал как постепенно се затваря в себе си, докато проявеният след избавлението й страх я напуска и тя започва да осъзнава какво всъщност е преживяла и какво се е случило с майка й. Хари се бе опасявал, че може да изпадне в шок. Странната й забележка за качеството на пържолите в ресторантите по летищата явно показваше, че се намира в състояние на дисоциация.

— Е, скоро ще проверя.

Маделин веднага прескочи на друга тема.

— Значи сега ще живея в Лос Анджелис с теб, така ли?

— Надявам се.

Той впери очи в нея, за да види как ще реагира. Изражението й не се промени — празен поглед над лице, осеяно с дири от изсъхнали сълзи и излъчващо тъга.

— Много искам да живееш с мен — прибави Бош. — А последния път, когато ми гостува, и ти каза, че би желала да останеш.

— Само че не по този начин.

— Знам.

— Ще мога ли да се върна, за да си събера багажа и да се сбогувам с приятелите си?

Детективът се замисли.

— Едва ли — въздъхна той накрая, — може би ще успея да уредя да ти пратят вещите. Но сигурно ще се наложи да съобщиш на приятелите си по имейла. Или да им телефонираш.

— С тях поне ще мога да се сбогувам.

Бош кимна и се умълча, разбрал очевидния намек за загиналата й майка. Не след дълго Маделин отново заговори — мислите й напомняха балон, понесен от вятъра и постоянно променящ посоката си, подхващан от непредсказуеми течения.

— Тукашната полиция… такова… издирва ли ни?

Хари се озърна наоколо, сякаш за да види дали някой на съседните маси я е чул, после се наведе напред към нея.

— Не знам — тихо отвърна той, — възможно е да ни издирват. Или по-точно мен. Обаче нямам намерение да проверявам, докато сме тук. По-лесно ще се оправим с всичко от Лос Анджелис.

След кратка пауза тя зададе нов въпрос, който го свари неподготвен.

— Тате, уби ли ония хора, които ме отвлякоха? Чух много изстрели.

Бош се замисли как да й отговори — като полицай или като баща, — но не се бави много.

— Да речем само, че си получиха заслуженото. И че случилото се е резултат на собствените им действия. Нали така?

— Да.

Когато донесоха поръчките им, двамата млъкнаха и лакомо се нахвърлиха на храната. Хари беше избрал ресторанта, масата и своето място така, че да може да наблюдава търговската зона и пропускателния пункт зад нея. Докато се хранеше, той зорко следеше за необичайни действия на охраната. Всяко движение на голям брой служители или претърсване щеше да го обезпокои. Нямаше представа дали вече се е появил на полицейския радар, но беше прорязал смъртоносна пътека през Хонконг и трябваше да внимава.

— Ще си ядеш ли картофките? — попита Мади.

Бош завъртя чинията си така, че тя да ги достига.

— Заповядай.

Когато дъщеря му се пресегна над масата, ръкавът й се повдигна и детективът видя превръзката на лакътя й. Той си спомни за окървавения тампон, който Елинор беше намерила в кошчето в банята в Чункин Маншънс.

Хари посочи ръката й.

— Какво е това, Мади? Кръв ли са ти взимали?

Тя постави другата си длан върху раната, сякаш така щеше да сложи край на темата.

— Трябва ли точно сега да говорим за това?

— Ще ми отговориш ли само на един въпрос?

— Да, Куик ми взе кръв.

— Исках да те попитам нещо друго. Къде беше, преди да те затворят в багажника и да те закарат при кораба?

— Не знам, в нещо като болница. Като лекарски кабинет. През цялото време бях заключена в една стая. Моля те, тате, не искам да говоря за това. Не сега.

— Добре, миличка, ще поговорим, когато искаш.

След като се нахраниха, те слязоха в търговската зона на долния етаж. От един магазин за мъжка мода Бош си купи пълен комплект ново облекло, а от спортния щанд — маратонки и накитници. Мади отклони предложението за нови дрехи и каза, че щели да й стигнат нещата от раницата й.

Следващата им спирка беше супермаркет, от който Мади си избра плюшена панда, която щяла да й служи за възглавница, и книга със заглавие „Похитителят на мълнии“.

После се насочиха към чакалнята за първа класа и се регистрираха за душкабините. Въпреки насъбралите се през дългия ден кръв, пот и мръсотия, Бош се изкъпа бързо, защото не искаше да се отделя задълго от дъщеря си. Преди да се облече, той провери раната на ръката си. Беше се затворила и вече хващаше коричка. Той сложи новите си накитници като двойна превръзка отгоре й.

Вече облечен, Хари вдигна капака на кошчето до мивката. Сви на топка старите си дрехи и обувки и ги зарови под хартиените кърпи и другите боклуци. Не искаше някой да забележи вещите му и да ги извади, особено обувките, с които бе стъпвал по окървавените плочки в Туен Мън.

Поосвежен и готов за дългия полет, детективът излезе навън и се огледа за дъщеря си. Не я видя в чакалнята и се върна да я почака пред входа на дамската баня. След петнайсет минути нямаше и следа от Маделин и той започна да се тревожи. Изчака още пет и отиде на рецепцията, където помоли служителката да прати някого вътре, за да провери как е дъщеря му.

Жената каза, че ще го направи лично. Бош я последва и остана да чака отпред. Когато вратата се отвори, чу звук от течаща вода. После се разнесоха гласове и рецепционистката скоро излезе навън.

— Още е под душа и каза, че всичко е наред. Щяла да се позабави още.

— Добре, благодаря.

Тя се върна на работното си място. Хари си погледна часовника. До качването им в самолета оставаше още половин час. Имаше време. Той се върна в чакалнята, седна на най-близкия стол до коридора, водещ към душкабините, и продължи да наблюдава.

Нямаше представа за какво си мисли Маделин. Знаеше, че дъщеря му се нуждае от помощ и че той е напълно безсилен да й я осигури. Главната му грижа беше да я заведе в Лос Анджелис и да започне оттам. Вече имаше предвид психолог, към когото щеше да се обърне.

Точно когато в чакалнята обявиха техния полет, Мади се появи по коридора. Тъмната й мокра коса бе пригладена назад. Носеше същите дрехи, които си беше облякла в колата, плюс суичър с качулка. Кой знае защо й беше студено.

— Добре ли си? — попита я Бош.

Тя не отговори. Просто спря пред него със сведена глава.

— Знам, глупав въпрос — рече Хари. — Готова ли си за полета? Току-що го обявиха. Трябва да вървим.

— Готова съм. Просто имах нужда от един дълъг горещ душ.

— Разбирам.

Напуснаха чакалнята и се насочиха към изхода. Докато се приближаваха, детективът не забеляза повече от обичайната охрана. Взеха им билетите, провериха паспортите им и те се качиха на борда.

Щяха да пътуват със самолет на два етажа. Пилотската кабина се намираше на горния, а салонът на първа класа — точно под нея в носа на самолета. Стюардесата ги осведоми, че няма други пътници в техния салон и могат да си изберат места. Настаниха се на първия ред и имаха чувството, че целият самолет е на тяхно разположение. Бош нямаше намерение да откъсва очи от дъщеря си, чак до Лос Анджелис.

Докато завършваше подготовката за излитане, пилотът обяви по аудиосистемата, че полетът ще продължи тринайсет часа — по-малко от полета за Хонконг, тъй като не се очакваше насрещен вятър. Обаче щяха да летят срещу самия ход на времето. Щяха да кацнат в Лос Анджелис в 21:30 в събота вечер, два часа преди да са излетели от Хонконг.

Детективът пресметна наум и установи, че за него това ще означава трийсет и девет часов ден. Най-дългият в живота му.

Накрая големият самолет получи разрешение за излитане и се понесе по пистата, набра скорост и с рев се издигна в тъмното небе. Скоро светлините на Хонконг изчезнаха под облаците и Бош задиша малко по-леко. Надяваше се никога повече да не се завърне там.

Дъщеря му се пресегна през пространството между седалките и го хвана за ръката. Той се обърна към нея и срещна погледа й. Пак се беше разплакала. Хари стисна дланта й и кимна.

— Всичко ще се оправи, Мади.

Тя кимна в отговор и продължи да го държи за ръка.

Когато достигнаха максимална височина, стюардесата дойде и им предложи храна и напитки, но двамата отказаха. Маделин гледа филм за вампири тийнейджъри, а после спусна облегалката си хоризонтално назад — едно от предимствата на първа класа — и се унесе.

Скоро потъна в дълбок сън и Хари си помисли, че е започнал някакъв вътрешен оздравителен процес. Войните на съня щурмуваха мозъка й и атакуваха лошите спомени.

Той се наведе и лекичко я целуна по бузата. Докато секундите, минутите и часовете течаха назад, Бош наблюдаваше съня й и мечтаеше за невъзможното — времето да се върне толкова, че целият ден да започне наново. Това беше само фантазия. В действителност животът му щеше да се промени също толкова, колкото и нейният. Сега тя бе с него. И той знаеше, че каквото и да е направил досега, Мади ще бъде неговият шанс за изкупление.

Ако успееше да я защищава и да й служи, щеше да компенсира всичко. Абсолютно всичко.

Наистина имаше намерение да бди над нея през цялата нощ. Ала накрая изтощението надделя и той също затвори очи. Скоро засънува някакво място край река. Имаше маса с бяла покривка и вятърът развяваше краищата й. Той седеше срещу Елинор и Маделин и двете му се усмихваха. Сън за място, което никога не беше съществувало и нямаше да съществува.