Майкъл Конъли
Деветте дракона (33)

32.

Отново почукаха на вратата на Пън, ала не получиха отговор. Бош приклекна, за да развърже и пак да завърже обувката си. Докато го правеше, проучи ключалката.

— Какво ще правим? — след като се изправи, го попита Сун.

— Имам шперцове. Мога да отворя вратата.

Въпреки тъмните очила, Хари видя, че на лицето на китаеца се изписва неохота.

— Дъщеря ми може да е вътре. А ако не е, може да има нещо, което да ни подскаже къде е. Застани зад мен и ме прикривай. Ще отключа за по-малко от минута.

Сун погледна стената от еднотипни блокове, които ги заобикаляха като великани.

— Първо ще наблюдаваме — заяви той.

— Какво ще наблюдаваме?

— Вратата. Пън може да се върне. Може да ни отведе при Маделин.

Бош си погледна часовника. Беше един и половина.

— Мисля, че нямаме време. Не можем да стоим със скръстени ръце.

— Как така със скръстени ръце?

— Не можем да бездействаме бе, човек. Трябва да продължим да я търсим, иначе никога няма да я открием.

Китаецът се обърна към Бош и го погледна в очите.

— Един час. Ще наблюдаваме. Ако дойдем да отворим вратата, няма да носиш оръжието.

Хари кимна. Разбираше. Едно беше да те заловят в чуждо жилище. Но това, в комбинация с незаконно притежание на оръжие, се равняваше на десет години от нещо съвсем друго.

— Добре, един час.

Спуснаха се долу с асансьора и излязоха през тунела. По пътя Бош потупа Сун по ръката и го попита коя от пощенските кутии е с номера на апартамента на Пън. Китаецът я откри и се оказа, че ключалката й отдавна е разбита. Хари се озърна назад към охранителя, който продължаваше да чете вестник. Той отвори кутията и видя две писма.

— Май никой не е прибрал съботната поща — отбеляза детективът. — Според мен Пън и семейството му са офейкали.

Върнаха се при колата и Сун каза, че иска да я премести на по-дискретно място. Той потегли, направи обратен завой и паркира до стената, която скриваше кофите за смет на блок от отсрещната страна и малко по-нататък по улицата. От там пак виждаха външния коридор на шестия етаж и вратата на Пън.

— Мисля, че си губим времето — заяви Бош. — Няма да се върнат.

— Един час, Хари. Моля те.

Бош забеляза, че Сун за пръв път се обръща към него по име. Това обаче не го умилостиви.

— Даваш им още един час преднина, нищо повече.

Детективът извади кутийката от джоба на сакото си, отвори я и погледна джиесема.

Ти наблюдавай апартамента. Аз ще се заема с телефона.

Пластмасовите щифтове на капака се бяха стопили и трябваше да положи усилия, за да го отвори. Накрая джиесемът се строши на две. Дисплеят беше напукан и отчасти стопен. Хари остави тази част настрани и се съсредоточи върху другата. Капакът на батерията също бе стопен и сглобките му се бяха споили. Бош отвори вратата на мерцедеса и като се надвеси навън, удари телефона в бордюра три пъти, всеки път по-силно, докато сглобките най-после се спукаха и капакът се отдели.

Той се изправи и затвори вратата. Батерията изглеждаше невредима, но не можеше да я освободи от деформираната пластмаса. Този път извади портфейла с детективската си значка, взе единия от шперцовете си и с негова помощ измъкна батерията. Под нея се намираше гнездото на СИМ-картата.

В него нямаше нищо.

— Мамка му!

Бош захвърли джиесема на пода. Поредната задънена улица.

Той си погледна часовника. Откакто се беше съгласил да даде на Сун един час, бяха изтекли едва двайсет минути. Но не можеше да стои бездейно. Инстинктът му подсказваше, че трябва да влезе в апартамента. Дъщеря му можеше да е там.

— Съжалявам, Сун И. Ти чакай тук, щом искаш, обаче аз не мога. Влизам вътре.

Хари се наведе напред и измъкна пистолета от пояса си. Искаше да го остави извън мерцедеса, в случай че ги заловят в жилището и полицията ги свърже с колата. Той уви оръжието в одеялото на дъщеря си, отвори вратата и слезе, мина през входа в стената и остави вързопа върху една от препълнените кофи. Лесно щеше да си го вземе, когато се върнеше.

Когато излезе от заграденото пространство, завари Сун да го чака до автомобила.

— Добре — каза китаецът, — отиваме.

— Искам да те попитам нещо, Сун И. Някога сваляш ли ги тия очила?

Бодигардът отговори едносрично.

— Не.

Охранителят във фоайето пак не им обърна внимание. Блокът беше толкова голям, че за асансьора винаги чакаше някой с ключ. След пет минути отново бяха пред вратата на Пън. Докато Сун стоеше до парапета на пост и го прикриваше, Бош приклекна на едно коляно и се зае с ключалката. Отне му повече време, отколкото очакваше — почти четири минути, но накрая я отключи.

— Готово — съобщи той.

Сун го последва вътре.

Още преди да е затворил вратата, Хари разбра, че в апартамента ги очаква смърт. В предната стая нямаше непоносима смрад, нито кръв по стените, нито каквито и да е физически следи. Но след като беше присъствал на повече от петстотин местопрестъпления в своята полицейска кариера, той смяташе, че е придобил усет за кръвта. Никакви научни доказателства не потвърждаваха неговата теория, ала според Бош пролятата кръв променяше състава на въздуха в затворено пространство. И сега долавяше тази промяна. Още по-ужасен бе фактът, че това може да е кръвта на родната му дъщеря.

Детективът вдигна ръка, за да даде знак на спътника си да не влиза по-навътре в жилището.

— Усещаш ли го, Сун И?

— Не. Какво да усещам?

— Тук има мъртвец. Не пипай нищо и ако можеш, върви точно по моите стъпки.

Апартаментът имаше същия план като съседния. Две стаи, в които живееха майка и двете й деца. В първата нямаше разместени предмети, нито признаци за опасност. Върху дивана небрежно бяха захвърлени възглавница и чаршафи. Бош реши, че там е спяло момчето, докато сестра му и майка му са живели в спалнята.

Той пресече първата стая и влезе във втората. Завесата на прозореца беше спусната и в помещението цареше мрак. Хари натисна с лакът електрическия ключ на стената и лампата на тавана светна. Видя пооправено, но празно легло. Не забеляза следи от борба или смърт. Погледна надясно и видя още две врати — навярно дрешник и баня.

Винаги носеше латексови ръкавици в джоба на сакото си. Бош извади един чифт и нахлузи ръкавица на лявата си ръка. Първо отвори дясната врата. Оказа се дрешникът, пълен с дрехи на закачалки или просто натрупани на пода. На горната лавица бяха поставени кутии с китайски надписи. Той отстъпи назад, насочи се към втората врата и без колебание я отвори.

Навсякъде в малката баня имаше засъхнала кръв — по мивката, тоалетната и плочките на пода. Пръски и кървави дири покриваха задната стена и мръсната бяла найлонова завеса на цветя, която отделяше душа.

Нямаше как да влезе, без да настъпи някоя кървава локва. Това обаче не го вълнуваше. Трябваше да стигне до завесата. Трябваше да види.

Бързо пресече банята и дръпна найлона.

По американските стандарти душкабината беше миниатюрна, не по-голяма от старите телефонни кабини пред „Дупарс“^[1] на Фармърс Маркет. Ала някой кой знае как бе успял да събере вътре три трупа един върху друг.

Без да диша, Бош се надвеси и се опита да разпознае жертвите. Бяха напълно облечени. Най-отгоре лежеше по очи момчето, което беше най-едро. Под него, подпряна на стената, седеше четирийсетина годишна жена — майка му. Позите им загатваха за някаква Едипова фантазия, макар че намерението на убиеца едва ли имаше нещо общо с това. Гърлата и на двамата бяха зверски прерязани от ухо до ухо.

Зад и отчасти под майката — сякаш се криеше — Хари видя труп на момиче. Лицето й беше покрито от дълга тъмна коса.

— Господи Боже! — извика Бош. — Сун И!

Китаецът влетя в банята зад него и Хари го чу да ахва. Детективът започна да нахлузва ръкавица и на дясната си ръка.

— Най-отдолу има момиче и не мога да видя дали е Мади — произнесе той. — Сложи си тия ръкавици.

Бош извади втори чифт ръкавици от джоба си и ги подаде на Сун, който бързо ги надена на ръцете си. Двамата заедно измъкнаха трупа на момчето от кабината и го оставиха на пода под мивката. После Хари внимателно премести тялото на майката, така че да види лицето на момичето, чието гърло също беше прерязано. Отворените му очи бяха изпълнени със страх. Сърцето на Бош се късаше от мъка, ала това не бе дъщеря му.

— Не е тя — съобщи детективът. — Трябва да е приятелката й Хъ.

Той се обърна, провря се покрай Сун, излезе в спалнята и седна на леглото. Чу тежко тупване от банята и предположи, че китаецът връща труповете в същото положение, в каквото ги бяха заварили.

Бош въздъхна и се наведе напред, скръстил ръце пред гърдите си. Мислеше си за уплашените очи на момичето. Едва не падна напред от леглото.

— Какво се е случило тук? — промълви той.

Сун се появи от банята и зае позата си на бодигард. Не каза нищо. Хари забеляза, че по ръкавиците му има кръв.

Бош се изправи и се огледа наоколо, като че ли стаята можеше да даде някакво обяснение на сцената в банята.

— Възможно ли е друга триада да я е похитила от него? И после да ги е убила, за да скрие следите?

Китаецът поклати глава.

— Това би довело до война. Обаче момчето не е свързано с триада.

— Какво?! Откъде знаеш?

— В Туен Мън има само една триада — „Златният триъгълник“. Проверих. Той не носи знака.

— Какъв знак?

Сун се поколеба за миг, обърна се към вратата на банята, но после отново погледна Бош. Той смъкна едната си ръкавица, вдигна ръка към устата си и обърна долната си устна. Върху меката тъкан от вътрешната й страна се виждаше стара, размазана татуировка с черно мастило, изобразяваща два китайски йероглифа. Детективът реши, че означават „Златният триъгълник“.

— Значи си от триада, така ли?

Сун пусна устната си и поклати глава.

— Вече не. Бях преди повече от двайсет години.

— Мислех, че не можеш просто да напуснеш триада. Че оттам има само един изход — в ковчег.

— Принесох жертва и съветът ме освободи. Освен това трябваше да напусна Туен Мън. Така се преместих в Макао.

— Каква жертва?

На лицето на бодигарда се изписа още по-голяма неохота, отколкото когато му показа татуировка си, но после бавно вдигна ръка към лицето си и този път си свали очилата. В първия момент Хари не видя нищо нередно, ала скоро разбра, че лявото око на Сун е стъклено. От външното му ъгълче се спускаше един забележим белег.

— Трябвало е да си извадиш окото, за да напуснеш триадата?!

— Не съжалявам за решението си.

Той отново си сложи очилата.

След признанията на Сун и гледката в банята, на Бош започваше да му се струва, че е попаднал в някаква средновековна картина. Той си напомни, че дъщеря му не е сред труповете, че още е жива някъде в Хонконг.

— Добре — каза Хари, — не знам какво се е случило тук, нито пък защо се е случило, обаче трябва да продължим по следата. Нещо в тоя апартамент сигурно може да ни подскаже къде е Мади. Трябва да го открием и нямаме много време.

Той бръкна в джоба си, но установи, че е празен.

— Ръкавиците ми свършиха, тъй че внимавай какво пипаш. И най-вероятно имаме кръв по подметките си. Няма смисъл да я разнасяме наоколо.

Бош се събу и изми кръвта от обувките си на мивката в бокса. Сун последва примера му. После двамата претърсиха жилището, като започнаха от спалнята към входната врата. Не откриха нищо особено, докато не стигнаха до малката кухня и детективът забеляза, че също като в съседния апартамент, на масата има купичка сол. Само че купчинката сол беше по-висока и по страните й се различаваха следи от пръсти, които бяха придали на солта форма на хълмче. Той бръкна в нея и извади правоъгълниче от черна пластмаса, което бе скрито вътре. Веднага позна в него СИМ-карта от джиесем.

— Намерих нещо.

Сун се извърна от кухненското чекмедже, в което тършуваше. Бош му показа СИМ-картата. Беше сигурен, че е от телефона на дъщеря му.

— Измъкнах я от солта. Може да я е скрил точно когато са дошли другите.

Хари се вгледа в мъничката пластмасова карта. Пън Чинцай ненапразно я бе извадил, преди да изгори джиесема на Мади. И после ненапразно се беше опитал да я скрие. Искаше му се още сега да продължи да анализира причините за това, но реши, че не е разумно двамата със Сун да се размотават в апартамент с три трупа.

— Да се махаме оттук — рече той.

Бош отиде при прозореца до вратата и надникна през завесата надолу към улицата, преди да даде знак, че е чисто. Сун отвори вратата и те бързо излязоха. Хари затвори вратата, преди да си смъкне ръкавиците. Докато се отдалечаваше, той се озърна назад и видя, че старицата от съседния апартамент е в коридора — коленичила пред олтара, жената гореше ново жертвоприношение за духовете. Детективът ахна, забелязвайки я да пали със свещ една от истинските сто доларови банкноти, които й беше дал.

Хари се обърна и бързо продължи в обратната посока. Знаеше, че се намира в абсолютно непонятен за него свят. Трябваше да е наясно единствено с мисията си — да открие Мади. Нищо друго нямаше значение.