Майкъл Конъли
Деветте дракона (29)

28.

Когато се озова на първия етаж на Чункин Маншънс, първо усети вонята. Докато очите му се приспособяваха към слабо осветения пазар, който се разстилаше в тесните пътеки и лабиринти пред него, в ноздрите му нахлу остра миризма на подправки и пържено. Току-що бяха отворили, ала вече гъмжеше от продавачи и клиенти. На широките около метър и осемдесет сергии се предлагаше всичко — от часовници и мобилни телефони до вестници на всевъзможни езици и храни за всеки вкус. Надвисналата над базара нервна атмосфера караше Бош да се озърта на всеки няколко крачки, за да види кой е зад него.

Стигна до средата, където видя опашка от петнайсет души да чака пред два асансьора. Вратата на единия мрачно зееше. Явно не работеше. Пред опашката двама охранители проверяваха дали качващите се имат ключове за стаи в сградата или придружават някого с ключ. Над вратата на единствения работещ асансьор имаше видеоекран, показващ вътрешността на изпълнената до крайност кабина. Хората вътре бяха като натъпкани като сардини в консерва.

Детективът се взираше в екрана и се чудеше как ще се качи на четиринайсетия етаж, когато Елинор и Сун го настигнаха. Тя грубо го стисна за ръката.

— Не се прави на човека-оркестър, Хари! Повече не ни бягай така.

Бош я погледна. В очите й не забеляза гняв, а страх. Искаше да е сигурна, че ще бъде с него, когато се изправи пред очакващото ги на четиринайсетия етаж.

— Просто не ми се щеше да се бавим — отвърна той.

— Добре, но не се откъсвай от нас. Ще се качваме ли?

— Трябва ни ключ, за да ни пуснат.

— Тогава ще наемем стая.

— Къде?

— Не знам.

Елинор се обърна към Сун.

— Трябва да се качим.

Не каза нищо повече, но смисълът веднага му стана ясен. Той кимна и ги поведе навътре в лабиринта от сергии. Скоро стигнаха до редица гишета с надписи на много езици.

— Тук ще наемеш стая — заяви китаецът, — има много хотели.

— В сградата ли имаш предвид? — изненада се Бош. — Много хотели?!

— Да, много. Тук можеш да избереш.

Сун посочи надписите на гишетата. Искаше да каже, че в небостъргача има различни хотели, които се конкурират за вниманието на клиенти с ограничени финансови възможности. Ако се съдеше по езика на надписите, някои бяха насочени към посетители от конкретни страни.

— Попитай кой е хотелът на четиринайсетия етаж — рече Бош.

— Няма да има четиринайсети етаж.

Хари разбра, че Сун е прав.

— Тогава на петнайсетия.

Китаецът тръгна по гишетата, питайки за петнайсетия етаж, спря на третото и махна на другите двама да се приближат.

— Тук.

Бош погледна мъжа на гишето. Имаше вид все едно е там от четирийсет години. Камбановидното му тяло сякаш се беше нагодило към столчето, на което седеше. Пушеше цигара с десетсантиметрово кокалено цигаре. Явно не обичаше димът да му влиза в очите.

— Говорите ли английски? — попита Хари.

— Да, говори — отегчено потвърди мъжът.

— Добре. Искаме стая на четири… на петнайсетия етаж.

— Всичките? Една стая?

— Да, една.

— Не може една. Само два човека.

Искаше да каже, че стаите са максимум за двама души.

— Тогава ми дайте две стаи на петнайсетия.

— Давам.

Служителят му подаде клипборд с тънък наръч регистрационни формуляри. За клипборда беше завързана химикалка. Бош бързо написа името и адреса си и го плъзна обратно към него.

— Карта, паспорт — рече китаецът.

Хари му подаде паспорта си. Онзи го провери и му го върна, след като записа номера на лист хартия.

— Колко? — попита Бош.

— Колко оставате?

— Десет минути.

Мъжът плъзна поглед по тримата, обмисляйки значението на отговора.

— Хайде — нетърпеливо го подкани Хари и бръкна в джоба си, — колко?

— Двеста щатски долара.

— Нямам щатски, само хонконгски.

— Две стаи — хиляда и петстотин.

Сун пристъпи напред и постави ръка върху парите на Бош.

— Не, това е много.

Той заговори бързо и властно на служителя, отказвайки да му позволи да се възползва от чужденеца. Ала Хари не го интересуваха парите. Интересуваше го бързината. Детективът отброи петнайсет стотачки от пачката си и ги хвърли на гишето.

— Ключовете — произнесе той.

Служителят се завъртя към двата реда кутийки зад него и избра два ключа. Бош погледна Сун и сви рамене.

Но когато мъжът на гишето се обърна към тях и Хари протегна ръка, онзи дръпна ключовете назад.

— Хиляда депозит.

Бош осъзна, че не е трябвало да показва всичките си пари. Той бързо смъкна пачката под равнището на гишето, отдели още две банкноти и ги пусна на плота. Когато китаецът най-после му даде ключовете, Хари ги грабна от ръката му и се насочи към асансьора.

На стандартните месингови ключове бяха закачени червени ромбовидни пластмасови табелки с китайски йероглифи и номерата на стаите — 1503 и 1504. По пътя Бош подаде единия ключ на Сун.

— Ти си или с него, или с мен — каза на Елинор той.

Опашката пред асансьора беше станала още по-дълга. Сега отпред чакаха над трийсет души и видеоекранът над вратата показваше, че охраната пуска между осем и десет души в кабината, в зависимост от ръста на пътниците. Това бяха най-дългите петнайсет минути в живота на Бош. Елинор се опита да успокои растящото му нетърпение и безпокойство, като поведе разговор.

— Какъв е планът, когато се качим?

Той поклати глава.

— Няма план. Ще играем както дойде.

— И какво ще направим, просто ще започнем да чукаме на вратите ли?

Хари отново поклати глава и повдигна снимката с отражението в прозореца.

— Не, ние знаем коя е стаята. Тя е само с един прозорец. Един прозорец на стая. Нашият прозорец е седмият откъм страната, която гледа към „Нейтън Роуд“. Когато се качим, ще влезем в седмата стая от края.

— Ще влезем ли?!

— Нямам намерение да чукам, Елинор.

Опашката постепенно се придвижваше и най-после дойде техният ред. Охранителят провери ключа на Бош и пусна двамата с Елинор в асансьора, но после протегна ръка зад тях и спря Сун. Кабината се беше напълнила.

— Чакай, Хари — каза бившата му жена, — нека да вземем следващия.

Той се провря сред навалицата в асансьора, обърна се и погледна към нея, а после и към Сун.

— Ти чакай, ако искаш. Аз се качвам.

Елинор се поколеба за миг и също влезе в кабината, като извика нещо на китайски на Сун, докато вратата се затваряше.

Бош се вторачи в дигиталния индикатор за етажите.

— Какво му каза?

— Че ще го чакаме на петнайсетия.

Детективът не отговори. Това не го интересуваше. Опита се да се успокои и да забави дишането си. Подготвяше се за онова, което можеше да открие или с което можеше да се сблъска на петнайсетия етаж.

Асансьорът се движеше бавно. Вонеше на потни тела и риба. Хари задиша през устата си, за да не усеща смрадта, макар да съзнаваше, че и той има принос за нея. За последен път се беше къпал в петък сутрин в Лос Анджелис. Струваше му се сякаш преди цяла вечност.

Изкачването бе по-мъчително от чакането долу. Накрая, при петото спиране, вратата се отвори на петнайсетия етаж. В кабината бяха останали само Бош, Елинор и двама мъже, които натиснаха бутона за шестнайсетия. Хари се озърна към тях, после прокара показалец надолу по редицата бутони под петнайсетия. Така асансьорът щеше да спира многократно на връщане. Той слезе пръв, като държеше ръка зад хълбока си, готов да извади пистолета в момента, в който се наложи. Елинор го последва.

— Предполагам, че няма да чакаме Сун И, нали? — попита тя.

— Поне аз няма.

— Той трябва да е с нас.

Бош се завъртя кръгом към нея.

— Напротив.

Елинор вдигна ръце в знак, че се предава, и отстъпи назад. Не беше време за това. Тя поне го разбираше. Хари се обърна и се опита да се ориентира. Асансьорната шахта се намираше в средата на етажа, чийто план имаше формата на буквата „Н“. Детективът тръгна по коридора надясно, защото знаеше, че тази страна на сградата гледа към „Нейтън Роуд“.

Веднага се зае да брои вратите и стигна до дванайсет от предната страна на коридора. Насочи се към седмата врата, стая 1514. Сякаш го разтърси електрически ток и сърцето му затуптя на висока предавка. Тук беше. Тук беше това, за което бе дошъл.

Наведе се напред и прилепи ухо към цепнатината на вратата. Напрегнато се заслуша, но отвътре не долиташе нито звук.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Елинор.

Той поклати глава. Постави длан върху топката на бравата и се опита да я завърти. Не очакваше да е отключено — просто искаше да придобие представа за системата и нейната солидност. Бравата беше стара и паянтова. Бош трябваше да реши дали да разбие вратата и да използва елемента на пълна изненада, или да отключи с шперц и да рискува евентуалното изщракване да предупреди онези вътре.

Детективът приклекна на едно коляно и внимателно се вгледа в бравата. Ключалката изглеждаше елементарна, ала отвътре можеше да има резе или верига. Той се сети за нещо и бръкна в джоба си.

— Иди в нашата стая и виж дали има резе или верига — тихо каза Хари, като й подаде ключа за стая 1504.

— Сега ли?

— Да, сега. Трябва да знам какво да очаквам тук.

Тя взе ключа и бързо се отдалечи по коридора. Бош извади служебната си карта. Преди да мине през проверката на летището, беше пъхнал двата си най-добри шперца зад металната значка. Знаеше, че рентгенът ще я засече, но двете тънки метални ивички отзад най-вероятно щяха да минат за част от нея. Планът му бе успял и сега той ги извади и тихо ги пъхна в ключалката.

Трябваше му по-малко от минута, за да я отключи. Хари стисна топката, без да я завърта, докато Елинор отново се появи по слабо осветения коридор.

— Има верига — прошепна тя.

Бош кимна и се изправи, все още хванал топката с дясната си ръка. Знаеше, че лесно ще скъса веригата, като блъсне вратата с рамо.

— Готова ли си?

Елинор кимна. Той се пресегна към кръста си и измъкна пистолета изпод сакото си. Вдигна предпазителя и погледна бившата си жена. Двамата безмълвно произнесоха думите „едно, две, три“ и Хари рязко отвори вратата.

Веригата не беше заключена. Вратата се разтвори докрай и Бош светкавично влетя вътре. Елинор незабавно го последва.

В стаята нямаше никого.