Майкъл Конъли
Деветте дракона (22)

21.

Трябваха му по-малко от пет минути, за да установи, че мобилният телефон на По-Чин Чан няма да е от голяма полза за следствието. Лесно намери дневника на разговорите, но той съдържаше само две скорошни обаждания, и двете до безплатни номера, и едно повикване. И трите разговора бяха проведени тази сутрин. Нямаше други записи. Дневникът беше изтрит.

Бош знаеше, че дигиталната памет е вечна. Специалистите от криминалистиката навярно можеха да възстановят изтритите данни, но от гледна точка на непосредствените му цели, телефонът не даваше нищо. Той набра безплатните номера и установи, че принадлежат на фирмата за автомобили под наем „Херц“ и „Катай Пасифик Еъруейс“. Чан явно беше подготвял плана си да шофира от Сиатъл до Ванкувър, за да хване самолета за Хонконг. Детективът провери и третия номер и се оказа, че повикването е от „Цин Мотърс“, службата на заподозрения. Макар да оставаше неизвестно за какво се е разговаряло, това повикване определено не прибавяше нови улики и информация по случая.

Хари беше разчитал, че телефонът не само ще осигури нови доказателства в полза на обвинението срещу Чан, но и ще покаже къде в Хонконг е отивал, и така ще ги насочи към Маделин. Обзе го силно разочарование, ала не биваше да допусне това да го разсее. Той пъхна джиесема обратно в торбичката за веществени доказателства, разчисти бюрото си и постави отгоре куфара, който тежеше най-малко двайсет и пет килограма.

С помощта на ножици разряза лепенката, с която Чу беше залепил ципа. Под нея се показа евтино катинарче, от онези, каквито се продават в магазините за чанти. Бош извади шперцовете си и го отключи за по-малко от половин минута, после дръпна ципа и отвори капака.

Куфарът имаше две еднакви отделения и Хари започна с лявото, като откачи двете диагонални ластични ленти, пристягащи багажа. Той извади и разгледа една по една всички дрехи, трупайки ги върху лавицата над бюрото, на която още не беше имал време да постави нищо след преместването в новата сграда.

Чан явно бе събрал всичките си дрехи. Те бяха увити на топка, а не сгънати за използване по време на пътуване, и във всяка имаше бижута или други лични вещи. В една от тях Бош откри часовник, в друга — бебешка дрънкалка с антикварна стойност. В последната намери малка бамбукова рамка с избеляла снимка на жена. Майка му, предположи Хари.

Заподозреният не е имал намерение да се връща, заключи Бош, след като претърси едната половина на куфара.

Дясното отделение беше затворено с мек капак, който детективът откопча и прехвърли върху празната страна. Вътре имаше още дрехи и обувки, както и тоалетна чантичка с цип. Бош първо прегледа дрехите и не видя нищо необичайно. В първата бе увита нефритена статуетка на Буда с легенче за кадене на благовония, а във втората — нож в кания.

Острието на изящното оръжие беше дълго едва тринайсетина сантиметра. Костената ръкохватка бе покрита с резба, изобразяваща мъже, които избиваха с ножове, стрели и брадви невъоръжени хора в молитвени пози. Хари реши, че става дума за клането на монасите от Шаолин, откъдето според Чу водели произхода си триадите. Формата на ножа много приличаше на татуировката върху вътрешната страна на ръката на Чан.

Тази интересна находка може би потвърждаваше принадлежността на арестанта към триадата „Смелия нож“, само че не го уличаваше в никакво престъпление. Бош остави ножа при другите вещи на лавицата и продължи работата си.

Скоро изпразни куфара. Той опипа облицовката с длани, за да се увери, че под нея не е скрито нещо, дори го повдигна с надеждата, че може да е прекалено тежък, за да е празен. Ала не беше.

Накрая се зае с двата чифта обувки, които бе намерил в куфара и които беше огледал само повърхностно, отделяйки ги настрани. Знаеше, че единственият начин за сериозен оглед на обувка е да я разглоби на части. Обикновено не го правеше, защото по този начин ги унищожаваше, а не обичаше да разваля мъжки обувки, подозрителни или не. Този път нямаше такива скрупули.

Започна с работните обувки, които Чан носеше предишния ден. Бяха стари и изтъркани, но се виждаше, че собственикът им ги е харесвал. Връзките бяха нови, кожата — мазна от редовното лъскане. Бош извади връзките, за да повдигне езика. После разряза с ножицата подплатата, за да провери дали под петата е скрито нещо. В първата нямаше нищо, но във втората откри визитка, пъхната между двата пласта плат.

Докато оставяше обувката, за да проучи картичката, усети, че във вените му потича адреналин. Най-после нещо!

Визитката беше двустранна — от едната страна на китайски, а от другата на английски. Естествено, той прочете втората.

„ДЖИМИ ФОН

УПРАВИТЕЛ

КОЗУЕЙ ТАКСИ“

Отдолу следваха адрес в Козуей Бей и два телефонни номера. Бош седна за пръв път, откакто бе започнал претърсването на куфара, и продължи да проучва визитката. Чудеше се на какво всъщност се е натъкнал — ако изобщо се е натъкнал на нещо. Козуей Бей се намираше недалеч от Хепи Вали и мола, от който най-вероятно бяха отвлекли дъщеря му. Оттук и логичният въпрос защо визитката на управител на таксиметрова фирма е скрита в работната обувка на Чан.

Той обърна визитката и проучи китайската страна. Имаше три реда текст също като на английската, плюс адреса и телефонните номера в ъгъла. Като че ли и от двете страни пишеше едно и също.

Бош ксерокопира визитката и я прибра в торбичка за веществени доказателства, за да я покаже на Чу. После продължи с втория чифт обувки. След двайсет минути приключи, без да е открил нищо друго. Визитката продължаваше да го интригува, ала беше разочарован от иначе безуспешния обиск. Той върна всички вещи в куфара, като се опита да ги подреди по същия начин, по който ги е намерил. Накрая го затвори и дръпна ципа.

След като остави куфара на пода, Бош позвъни на партньора си. Нямаше търпение да узнае дали обискът на колата на Чан е дал по-добри резултати.

— Още сме до средата — съобщи Ферас, — започнаха с багажника.

— Открихте ли нещо?

— Засега не.

Надеждите на Хари бързо гаснеха. Чан щеше да излезе чист. И това означаваше, че в понеделник ще трябва да го освободят.

— Ти намери ли нещо в телефона? — попита Игнасио.

— Не, нищо. Дневникът беше изтрит. И в куфара нямаше нищо особено.

— Мамка му.

— Да.

— Е, както казах, още не сме стигнали до купето. Ще проверим и тапицерията на вратите, и въздушния филтър.

— Добре. Дръж ме в течение.

Бош затвори и веднага се обади на Чу.

— Още ли го регистрираш?

— Не бе, човек, приключих с това преди половин час. Сега съм в съда, чакам съдия Шампейн да ми разпише основанието.

След вкарването на заподозрян за убийство в ареста се изискваше съдия да разпише формуляра за основание за задържане, който включваше доклад за ареста и излагаше довелите до него улики. Долната летва за основанието беше много по-ниска от задължителната за повдигане на обвинение. Подписването на формуляра обикновено представляваше рутинна процедура, но Чу въпреки това разумно се обръщаше към съдията, вече подписал разрешението за обиск.

— Добре. Исках само да проверя.

— Погрижил съм се. При теб как е, Хари? Какво става с дъщеря ти?

— Все още я няма.

— Съжалявам. С какво мога да помогна?

— Можеш да ми разкажеш за регистрирането.

На Чу му трябваше известно време, докато превключи от темата за похищението на регистрирането на Чан в лосанджелиския следствен арест.

— Няма нищо особено за разказване. Той така и не обели дума. Изсумтя няколко пъти и толкова. Вкараха го в самостоятелна килия и се надявам, че ще си остане там до понеделник.

— Определено. Обадил ли се е на адвокат?

— Щяха да му предоставят достъп до телефон в килията. Тъй че не съм сигурен, но предполагам, че се е обадил.

— Ясно.

Бош просто опипваше на сляпо в търсене на нещо, което да го насочи нанякъде и да вдигне адреналина му.

— Получихме разрешението за обиск — осведоми по-младия детектив той. — Обаче нито в телефона, нито в куфара нямаше нищо, което да ни е от помощ. В една от обувките му беше скрита визитка. Едната страна е на английски, другата на китайски. Искам да видиш дали са еднакви. Знам, че не четеш китайски, но ако пратя копието по факса в ЗБАБ, ще намериш ли някой да го погледне?

— Да, Хари, само че побързай. Колегите сигурно вече се разотиват.

Бош си погледна часовника — четири и половина в петък следобед. Полицейските отдели бързо се превръщаха в призрачни градове.

Той затвори телефона, излезе от кабинката си и се насочи към копирния център в отсрещния край на помещението.

Четири и половина. След шест часа трябваше да е на летището. Знаеше, че щом се качи на самолета, следствието ще спре. През следващите над четиринайсет часа на полета и с дъщеря му, и със случая щяха да продължават да се случват разни неща, ала той щеше да е в състояние на стаза. Като космически пътешественик от филмите, потънал в хибернация по време на дългото завръщане от мисия.

Знаеше, че не може да се качи на самолета без нищо. Трябваше да направи прелом в следствието.

След като прати визитката по факса в Звеното за борба с азиатския бандитизъм, Бош се върна на работното си място. Беше оставил мобилния си телефон на бюрото и видя, че се е обаждала бившата му жена. Нямаше оставено съобщение. Той набра номера й.

— Откри ли нещо? — попита Хари.

— Проведох много дълги разговори с две приятелки на Мади. Тоя път бяха откровени.

— С Хъ ли?

— Не, не с Хъ. Не знам нито цялото й име, нито телефонния й номер. Не ги знаеха и другите момичета.

— Какво ти казаха?

— Че Хъ и брат й не били от училището. Запознали се с тях в мола, обаче дори не били от Хепи Вали.

— Знаят ли откъде са?

— Не, обаче знаеха, че не са тукашни. Мади изглежда много се сближила с Хъ и така се появил братът. Всичко това се развива през последния месец. Всъщност, откакто се върна от гостуването си при тебе. И двете момичета казаха, че донякъде се дистанцирала от тях.

— Как се казва братът?

— Разбрах само, че го наричали Куик. Хъ го представила така, но също като със сестрата, момичетата не научили фамилното му име.

— Това не ни помага особено. Нещо друго?

— Ами, те потвърдиха онова, което ти е казала Мади, че всъщност пушел Куик. Казаха, че имал малко гангстерски вид. Татуировки, гривни… Предполагам… хм, предполагам, че ги е привлякло усещането за опасност.

— Тях или Маделин?

— Главно Мади.

— Мислят ли, че в петък след училище може да е отишла с него?

— Не го казаха директно, обаче според мен имаха предвид точно това.

— Пита ли ги дали Куик е споменавал за връзки с триади?

— Да, отговориха ми, че не е ставало дума за такова нещо. Съвсем естествено.

— Защо да е естествено?

— Тук не се приказва за такива неща. Триадите са анонимни. Навсякъде са, но са анонимни.

— Ясно.

— Знаеш ли, още не си ми казал какво смяташ, че става. Не съм глупава. Разбирам защо го правиш. Не искаш да ме разстройваш с фактите, обаче мисля, че вече трябва да ги науча, Хари.

— Добре.

Бившата му съпруга имаше право. Ако искаше Елинор да даде всичко от себе си, тя трябваше и да знае всичко.

— Разследвам убийството на един китаец, собственик на магазин за спиртни напитки в южен Лос Анджелис. Той плащал редовно на триадата за защита. Убит е в същия ден и час, в които винаги правел седмичните си вноски. Това ни насочи към По-Чин Чан, ковчежника на триадата. Проблемът е, че не разполагаме с нищо повече. Нищо не го свързва пряко с убийството. И днес се наложи да го задържим, защото се канеше да се качи на самолет и да избяга от страната. Нямахме избор. В крайна сметка през уикенда трябва да съберем достатъчно доказателства, за да му предявим обвинение, иначе ще го пуснем и той ще се качи на самолета, за да не го видим никога повече.

— И каква е връзката с дъщеря ни?

— Тук си имам работа с хора, които не познавам, Елинор. Звеното за борба с азиатския бандитизъм в Лосанджелиското полицейско управление и полицията на Монтерей Парк. Някой е съобщил направо на Чан или на триадата, че го разследваме, и той тъкмо затова се е опитал да се чупи. Спокойно може да са ме проучили и да са се спрели на Маделин като начин да ми въздействат, да ме принудят да се откажа. Обадиха ми се по телефона. Някой ме предупреди, че щяло да има последици, ако не оставя Чан на мира. Не съм и предполагал, че последиците ще са…

— Мади — довърши мисълта му тя.

Последва дълго мълчание и Бош предположи, че бившата му жена се опитва да овладее емоциите си — сигурно го мразеше и в същото време беше принудена да разчита на него да спаси дъщеря им.

— Елинор? — накрая я повика той.

— Да?

Въпреки че гърлото й очевидно бе свито, гласът й излъчваше мрачна ярост.

— Приятелките на Мади казаха ли ти на каква възраст е тоя Куик?

— И двете смятаха, че е най-малко седемнайсетгодишен. Имал кола. Разговарях поотделно с тях и думите им съвпадаха. Според мен тоя път не скриха нищо.

Бош не отговори. Мислеше.

— Отварят мола след няколко часа — продължи тя, — ще ида там със снимки на Мади.

— Добра идея. Може да има видеозаписи. Ако Куик им е създавал проблеми в миналото, охраната на мола може да има негово досие.

— Всичко това ми е известно.

— Извинявай, знам.

— Какво казва по тоя въпрос вашият заподозрян?

— Нашият заподозрян мълчи като риба и току-що претърсих куфара и джиесема му. Продължаваме да работим по колата му. Засега нищо.

— Ами домът му?

— До момента не разполагаме с достатъчно, за да получим заповед за обиск.

Тези думи увиснаха във въздуха за няколко секунди. И двамата знаеха, че след похищението на дъщеря им правни формалности като заповедите за обиск вече нямат никакво значение за Бош.

— Време е да се залавям за работа. След шест часа трябва да съм на летището.

— Добре.

— Ще ти се обадя веднага щом…

— Хари?

— Да?

— Толкова съм разстроена, че не знам какво да кажа.

— Разбирам, Елинор.

— Ако я открием, може никога повече да не я видиш. Просто държа да те предупредя.

Бош мълчеше. Разбираше, че има основание да е гневна. Гневът дори можеше да я направи още по-силна.

— Никакво „ако“ — накрая отвърна той, — ще я открия.

Ала не получи отговор.

— Добре, Елинор. Ще ти се обадя, когато науча нещо.

След като затвори, детективът се обърна към компютъра си, отвори арестантската снимка на Чан и я разпечата на цветен принтер. Искаше да я вземе със себе си в Хонконг.

Позвъни Чу и му съобщи, че основанието за задържане било подписано и си тръгвал от съда. Разговарял със свой колега в ЗБАБ, който получил факса на Бош и потвърдил, че двете страни на визитката са еднакви. Принадлежала на управител на таксиметрова компания в Козуей Бей. Напълно безобидна наглед, но Хари продължаваше да се чуди защо Чан я е скрил в обувката си. А и фирмата действаше в район, намиращ се в непосредствена близост с мястото, където приятелките на дъщеря му я бяха видели за последен път. Не вярваше в съвпадения. И нямаше намерение да започне да вярва тъкмо сега.

Той благодари на Чу и затвори в момента, в който лейтенант Гандъл се отби при него на излизане от отдела.

— Хари, имам чувството, че те изоставям в беда. Какво мога да направя за тебе?

— Вече сме направили всичко възможно.

Бош осведоми шефа си за обиските и липсата на сериозни улики. Съобщи му и че няма нова информация за местонахождението и похитителите на дъщеря му. На лицето на Гандъл се изписа кисела физиономия.

— Трябва ни прелом — заяви той, — адски много ни трябва прелом.

— Работим по въпроса.

— Кога заминаваш?

— След шест часа.

— Добре, знаеш ми телефоните. Обади ми се по всяко време, даже през нощта, ако имаш нужда от нещо. Ще направя каквото мога.

— Мерси, шефе.

— Искаш ли да остана тук с тебе?

— Не, ще се оправя. Тъкмо се канех да отида в ПСГ и да пусна Ферас да се прибере вкъщи, ако иска.

— Добре, Хари, съобщи ми, ако откриеш нещо.

— Непременно.

— Ще я намериш. Убеден съм в това.

— И аз.

Гандъл неловко протегна ръка и Бош я стисна. Навярно се ръкуваха за пръв път, откакто се бяха запознали преди три години. Лейтенантът си тръгна и Хари се огледа наоколо. Май беше останал сам в отдела.

Детективът се обърна и погледна куфара. Знаеше, че трябва да го свали с асансьора в хранилището. Джиесемът също трябваше да се включи в списъка на веществените доказателства. После и Бош щеше да напусне сградата. Ала не за да прекара един спокоен семеен уикенд. Предстоеше му операция. И нямаше да се спре пред нищо, докато не я изпълни. Въпреки последната заплаха на Елинор. Даже това да означаваше, че спасявайки дъщеря си, може никога повече да не я види.