Майкъл Конъли
Деветте дракона (20)

19.

Звеното за обработка на дигитални изображения беше част от Сектора по криминалистика и още се помещаваше в Паркър Сентър. Бош взе тичешком двете преки до там, все едно гонеше полет. Когато влезе през стъклената врата на сградата, в която бе преминала по-голямата част от детективската му кариера, той се задъхваше и челото му лъщеше от пот. Показа служебната си карта на входа и се качи с асансьора на третия етаж.

СК се подготвяше за преместването в Дирекция на полицията. Старите бюра и работни маси си бяха на място, но в момента опаковаха оборудването, архива и личните вещи. Целият грижливо организиран процес още повече забавяше и без това мудния поход на науката срещу престъпността.

ЗОДИ заемаше две стаи в дъното на Сектора. Когато влезе, Бош видя най-малко дузина кашони, подредени от едната страна в първата стая. По стените нямаше снимки и карти и много от лавиците бяха голи. В задната стая работеше само една лаборантка.

През повече от четирийсетгодишната си служба в Управлението Барбара Старки беше усвоила различни специалности в СК. Той се запозна с нея като новак, пратен да охранява изгорелите руини на къща, след като полицията бе влязла във въоръжен сблъсък с членове на Симбионистката армия за освобождение^[1]. Агресивните радикали бяха поели отговорността за отвличането на богатата наследница на вестникарска империя Пати Хърст. Старки участваше в групата криминалисти, дошли да установят дали останките на похитената са сред тлеещите развалини на къщата. По онова време управлението назначаваше кандидатките за работа на постове, които не предполагат физически стълкновения и необходимост от носене на оръжие. Старки искаше да стане ченге. Озовавайки се в СК, тя отблизо беше наблюдавала експлозивното развитие на технологиите в борбата срещу престъпността. Както самата Барбара често разказваше на младите лаборанти, когато започвала кариерата си, ДНК били просто три букви от азбуката. Сега тя бе експерт в почти всички области на криминалистиката, а синът й Майкъл работеше в Сектора като специалист по следите от кръв.

Старки вдигна очи от двойния екран, на който гледаше зърнест видеозапис на банков обир. Двата еднакви образа, единият по-ясно фокусиран, представяха мъж, насочил пистолет към гише на каса.

— Хари Бош! Човекът с план^[2].

Бош нямаше време за празни приказки. Той се приближи и направо започна по същество.

— Имам нужда от твоята помощ, Барб.

Тя се намръщи, доловила настойчивостта в гласа му.

— Какво се е случило, приятелю?

Хари повдигна джиесема си.

— Получих един клип по телефона. Искам да увелича образа и да забавя кадъра, за да се опитам да разпозная мястото. Става дума за похищение.

Старки посочи екрана.

— В момента работя върху въоръжен банков обир в…

— На клипа е дъщеря ми, Барбара. Имам нужда от помощта ти веднага.

Този път тя не се поколеба.

— Дай да го видя.

Бош пусна клипа и й подаде телефона. Старки ги изгледа в мълчание. Лицето й не издаваше никакви чувства, но поведението й забележимо се промени, тялото й се напрегна и видът й изразяваше пълна професионална концентрация.

— Добре, можеш ли да ми го пратиш?

— Не знам. Мога да го пратя на телефона ти.

— Не можеш ли да ми го пратиш по имейл като прикрепен файл?

— Мога да пращам имейли, обаче за прикрепения файл не знам. Никога не съм опитвал.

С напътствията на Старки накрая той успя да й прати клипа по имейл.

— Сега ще почакаме да го получа.

Още преди Хари да попита колко време ще трае това, от компютъра й се разнесе сигнал.

— Ето го.

Лаборантката изключи екрана с банковия обир, после влезе в имейла си, свали клипа и го отвори в левия екран. На цял екран образът изглеждаше замъглен заради по-големите разстояния между пикселите. Старки го намали наполовина и изображението стана много по-ясно и контрастно, отколкото на телефона на Бош. Докато гледаше дъщеря си, той полагаше огромни усилия да се държи в ръце.

— Ужасно съжалявам, Хари — каза Барбара.

— Знам. Да не говорим за това.

Тринайсетгодишната Мади Бош седеше завързана на стол. Яркочервено парче плат здраво стягаше устата й. Тя носеше училищната си униформа, синя карирана пола и бяла риза с училищния герб отляво над гърдите. Гледаше към камерата — собствения й джиесем — с очи, които разкъсваха сърцето на Бош. „Отчаяние“ и „страх“ бяха само първите думи, описващи състоянието й, които му минаха през ума.

Отначало нямаше звук или по-точно никой не говореше. В продължение на петнайсетина секунди камерата държеше момичето в кадър и това беше достатъчно. Просто му я показваха. Отново го обзе ярост. И безпомощност.

После човекът с камерата протегна ръка пред обектива и за миг смъкна превръзката от устата на Мади.

— Тате!

Превръзката моментално се върна на старото си място и заглуши всичко, изречено след тази единствена дума.

Дланта се насочи надолу и се помъчи да опипа едната гърда на момичето. Мади реагира бясно, като се извъртя настрани, доколкото й позволяваха въжетата, и ритна с левия си крак към протегнатата ръка. Обективът подскочи, после пак се върна върху нея. Беше се прекатурила заедно със стола. През последните пет секунди записът просто я показваше на пода. След това екранът помръкна.

— Няма искане — отбеляза Старки, — просто я показват.

— Пращат ми послание — отвърна Бош, — предупреждават ме да се откажа.

Тя не отговори и с две ръце започна да работи на пулта си. Детективът знаеше, че с фини манипулации Барбара може прецизно да превърта записа напред и назад.

— Ще го прегледам кадър по кадър, Хари, но ще отнеме време. Това са трийсет секунди запис.

— Мога да го прегледам с теб.

— По-добре ме остави да си свърша работата. Ще ти се обадя веднага щом открия нещо. Довери ми се, Хари. Знам, че става дума за дъщеря ти.

Бош кимна. Нямаше смисъл да й диша във врата. Сама щеше да постигне по-добър резултат.

— Добре. Може ли само да погледнем момента, в който тя рита с крак, и после ще те оставя на мира. Искам да видя едно нещо. Когато оня премества камерата, зърнах някакъв проблясък. Приличаше на прозорец.

Старки върна записа назад. В реално време този момент представляваше хаос от замъглени движения и светлина, последвани от връщане на обектива към момичето. Но при превъртането кадър по кадър Бош обаче видя, че обективът за миг пресича стаята и стига до прозорец, след което се връща обратно.

— Бива си те, Хари — похвали го Барбара, — тук наистина може да има нещо.

Той се наведе да погледне отблизо над рамото й. Барбара превъртя записа назад и отново го пусна на бавни обороти. След опита на Мади да ритне протегнатата ръка на своя похитител обективът се придвижи наляво и надолу към пода. После се насочи нагоре към прозореца и се върна надясно.

Помещението приличаше на стая в евтин хотел с единично легло, маса и лампа точно зад стола, на който бяха завързали момичето. Бош забеляза мръснобежаво килимче, цялото покрито с лекета. По стената над леглото имаше дупки от пирони, но окачените там снимки или картини бяха свалени, за да не бъде разпознато мястото.

Старки върна записа на кадъра с прозореца и го замрази. Единственото крило на вертикалния прозорец, без комарник беше отворено докрай и стъклото отразяваше градски пейзаж.

— Къде е това според теб, Хари?

— Хонконг.

— В Хонконг ли?

— Двете с майка й живеят там.

— Хмм…

— Какво?

— Това доста ще ни затрудни да идентифицираме мястото. Добре ли познаваш Хонконг?

— През последните шест години ходя там веднъж на шест месеца. Просто изчисти записа, ако можеш. Би ли уголемила тази част?

Барбара очерта с мишката прозорец и прехвърли копие на тази част от кадъра на втория екран. Тя я уголеми и се зае да я фокусира.

— Резолюцията е прекалено ниска, Хари, но ще успея малко да подобря контраста с една програма, която запълва празнотите между пикселите. Може да познаеш нещо в отражението.

Бош кимна, въпреки че стоеше зад гърба й.

Отражението в прозореца на втория екран стана по-контрастно, с три различни плана. Детективът първо забеляза, че стаята се намира някъде нависоко най-малко на десетия етаж над потъващата дълбоко като в каньон улица. Стените на сградите се издигаха над нея, виждаше се единият край на огромен билборд или стенна реклама с английските букви O и N. По самата улица имаше табели с китайски надписи, по-дребни и неясни.

В далечината зад отражението се извисяваха небостъргачи. Позна единия по двете бели радиоантени на покрива, прихванати с напречна греда, които винаги му бяха приличали на футболна врата.

Зад сградите се различаваше трети план — планински хребет, нарушен само от една постройка с форма на купа, носена от две дебели колони.

— Това ще ти помогне ли, Хари?

— Да, да, определено. Трябва да е някъде в Коулун. Отражението показва пристанището, централния квартал на отсрещния бряг и планинския връх зад него. Оная сграда с футболната врата отгоре е Банк ъв Чайна. Много известно място. А онова там е връх Виктория. От сградата на върха, която се вижда между страничните греди на футболната врата, се разкрива страхотна панорама. Сигурен съм, че след като в отражението се вижда всичко това, мястото трябва да е оттатък пристанището в Коулун.

— Не съм била там, тъй че това не ми говори нищо.

— Централен Хонконг всъщност е остров. Той обаче е заобиколен от други острови, а оттатък пристанището са Коулун и така наречените Нови територии.

— Звучи ми адски сложно, но щом ще ти помогне…

— Да, много. Ще ми го разпечаташ ли?

Той посочи втория екран с обработеното отражение на прозореца.

— Разбира се. Едно нещо обаче ми се струва странно.

— Кое?

— Виждаш ли тая част от рекламата на преден план?

С помощта на курсора Старки огради в правоъгълник буквите О и N, които бяха част от дума на английски.

— Да, и какво?

— Не забравяй, че това е отражение. Като огледало всичко е на обратно. Разбираш ли?

— Да.

— Добре, следователно всички надписи би трябвало да са отзад напред, но тия букви не са. Естествено, буквата O е еднаква, както и да я обърнеш, тъй че за нея не можем да сме сигурни. Само че това N тук не е обърнато, Хари. И като имаш предвид, че отражението е на обратно, значи…

— Надписът е отзад напред, така ли?

— Да. Би трябвало да е отзад напред, щом се вижда правилно на отражението.

Бош кимна. Лаборантката имаше право. Наистина изглеждаше странно, ала в момента нямаше време да мисли за това. Трябваше да побърза. Искаше да позвъни на Елинор и да й съобщи, че според него държат дъщеря им някъде в Коулун. От своя страна тя можеше да знае нещо, което да се връзва с тази информация. Поне беше някакво начало.

— Ще ми направиш ли копие?

— Вече го разпечатвам. Ще отнеме малко време, защото принтерът е с висока резолюция.

— Ясно.

Хари се вторачи в образа на екрана в търсене на други характерни детайли. Най-важно му се струваше отражението на част от сградата, в която държаха Мади. Под прозорците се издаваха редица климатици. Това означаваше, че сградата е стара, и това можеше да му помогне да открие мястото.

— Коулун — произнесе Старки. — Звучи малко зловещо.

— Знам от дъщеря ми, че името означава „Деветте дракона“.

— Виждаш ли, нали ти казах! Кой ще нарече квартала си „Деветте дракона“, ако не иска да уплаши хората и да ги пропъди оттам?

— Името идва от една легенда. Императорът от една древна династия бил малко момче, прогонено от монголите там, където днес е Хонконг. Заради осемте планински върха, които го заобикаляли, той искал да нарече мястото Осемте дракона, но един от неговите телохранители му напомнил, че императорът също е дракон. Затова го нарекли Деветте дракона — Коулун.

— От дъщеря си ли го знаеш?

— Да. Разказали им го в училище.

Настъпи мълчание. Бош чуваше принтера да работи някъде зад него. Лаборантката се изправи, заобиколи камарата от кашони, взе разпечатката на прозореца и му я подаде — гланцирано копие върху фотографска хартия, също толкова чисто, колкото изображението на екрана.

— Благодаря, Барбара.

— Още не съм свършила, Хари. Както казах, ще прегледам записа кадър по кадър, по трийсет в секунда, и ако има още нещо важно, ще го открия. Освен това ще анализирам аудиосигнала.

Бош само кимна и се вгледа в разпечатката.

— Ще намериш дъщеря си, Хари. Убедена съм.

— Аз също.