Майкъл Конъли
Деветте дракона (19)

18.

Бош беше в кабинета на Гандъл. Не можеше да стои на едно място и нервно се разхождаше пред бюрото. Лейтенантът на два пъти му каза да седне, ала Хари просто не можеше. Ужасът все по-мъчително стягаше гърдите му.

— Каква е тая работа, Хари?

Бош извади мобилния си телефон и го отвори.

— Отвлекли са я. Той натисна клавиша на видеото и подаде апарата на Гандъл, който седеше зад бюрото си.

— Какво искаш да кажеш с това, че са я…

И млъкна, вперил поглед в дисплея.

— Господи Боже… Господи Бо… Хари, откъде знаеш, че клипът е истински?

— Какви ги приказваш? Естествено, че е истински. Отвлекли са я и тоя тип знае кой и къде!

Бош махна по посока на стаята за разпити. Вече крачеше по-бързо, като тигър в клетка.

— Как да го пусна пак? — попита лейтенантът.

Хари взе телефона и рестартира клипа.

— Трябва да вляза при него — каза той, докато Гандъл гледаше записа, — трябва да го накарам да ми разкрие…

— Изобщо няма да припарваш до него — без да го погледне, отсече шефът му. — Къде е тя, Хари, в Хонконг ли?

— Да, в Хонконг, закъдето заминаваше и Чан. Той е от там, там е и центърът на неговата триада. И отгоре на всичко ми се обадиха. Нали ти казах. Предупредиха ме, че ще има последици, ако…

— На записа тя не казва нищо. Никой не казва нищо. Откъде знаеш, че са хората на Чан?

— Триадата е! Няма нужда да говорят! Записът казва всичко. Отвлекли са я. Това е посланието!

— Добре, добре, дай да помислим. Отвлекли са я и какво е посланието? Какво се иска от тебе?

— Да пусна Чан.

— Какво искаш да кажеш, просто да го оставиш да си излезе ли?

— Не знам. Да, някак си да прекратя следствието. Да изгубя веществените доказателства или още по-добре, да престана да търся нови. В момента не разполагаме с достатъчно, за да го държим в ареста по-дълго от понеделник. Само това им трябва, за да може Чан да излезе на свобода. Виж, не мога просто да седя тук със скръстени ръце. Трябва да…

— Трябва да дадем тоя клип в криминалния. Това първо. Обади ли се на майка й да видиш какво знае тя?

Бош осъзна, че в паниката си, след като изгледи записа, не е позвънил на бившата си жена, Елинор Уиш. Първо се беше опитал да се свърже с дъщеря си и след като не получи отговор, веднага се отправи при Чан.

— Прав си. Дай ми мобилния.

— Хари, трябва да го дадем в крими…

Бош се пресегна над бюрото, измъкна телефона от ръката на Гандъл, излезе от менюто на видеото и натисна клавиша за бързо набиране. Докато чакаше, си погледна часовника. В Хонконг наближаваше пет сутринта. Не разбираше защо Елинор още не го е потърсила, щом дъщеря им е изчезнала.

— Хари?

Гласът й не звучеше сънено. Явно не я събуждаше.

— Какво става, Елинор? Къде е Маделин?

Той излезе от кабинета на Гандъл и се насочи към бюрото си.

— Всъщност не знам. Не ми се е обаждала и не отговаря на моите позвънявания. Ти откъде знаеш какво става?

— Не знам, обаче получих от нея… есемес. Кажи ми какво знаеш.

— Какво пише в есемеса?

— Нищо не пише. Съдържа видеозапис. Виж, просто ми обясни какво става там.

— След училище не се прибра от мола. Беше петък, затова я пуснах да излезе с приятелките си. Обикновено се обажда към шест и моли да се позабави още малко, но този път не ми позвъни. След като не се прибра вкъщи, аз я потърсих и тя не ми отговори. Оставих й няколко гневни съобщения на гласовата поща. Познаваш я, сигурно и тя се е ядосала и затова не ми е отговорила. Звъних на приятелките й — всички твърдят, че не знаели къде е.

— Елинор, там минава пет часа сутринта. Обади ли се в полицията?

— Хари…

— Какво?

— И преди се е случвало.

— За какво говориш?

Бош тежко се стовари на стола зад бюрото си и се наведе, притискайки телефона към ухото си.

— Веднъж пренощува при една своя приятелка, за да ми „даде урок“ — поясни Елинор. — Тогава съобщих в полицията и се получи много неловко, защото я откриха у приятелката й. Съжалявам, че не ти казах, но с нея имаме проблеми. Нали разбираш, тя е на такава възраст. Държи се като много по-голяма, отколкото е всъщност. И в момента явно не ме обича много. Приказва, че искала да живее при теб в Лос Анджелис и…

— Слушай, Елинор, всичко това ми е ясно, но сега става въпрос за друго — прекъсна я Бош. — Случило се е нещо.

— Какво искаш да кажеш?

В гласа й се прокраднаха панически нотки. Хари съзнаваше собствения си страх. Не му се искаше да й каже за клипа, ала разбираше, че се налага. Тя трябваше да знае. Затова й описа трийсетсекундния запис, без да пропуска нищо. Накрая отсреща се разнесе онзи сърцераздирателен вопъл, който можеше да издаде само майка, изгубила дъщеря си.

— Господи Боже мой, Господи Боже!

— Ще я открием, Елинор. Аз…

— Защо са го пратили само на теб?

Бош усещаше, че бившата му жена още малко и ще се разплаче. Изпускаше си нервите. Хари не й отговори, защото знаеше, че това само ще влоши положението.

— Чуй ме, Елинор, трябва да запазим самообладание. Направи го заради нея. Ти си там, а аз — не.

— Какво искат, пари ли?

— Не…

— Тогава какво?

Той се опита да говори спокойно с надеждата, че хладнокръвието му ще се предаде по телефона, когато смисълът на думите му стигне до ума й.

— Мисля, че това е послание за мене, Елинор. Не искат пари. Просто ми съобщават, че тя е в ръцете им.

— За теб ли? Защо? Какво са… Какво си направил, Хари?

Последният въпрос прозвуча обвинително. Бош се боеше, че той може да продължи да го измъчва до края на дните му.

— Водя едно следствие, свързано с китайска триада. Струва ми се, че…

— Отвлекли са я, за да се доберат до теб, така ли? Как изобщо са научили за нея?

— Още не знам, Елинор. Работя по въпроса. Задържахме заподоз…

Тя пак го прекъсна, този път с нов вопъл — ридание на родител, чийто най-страшен кошмар е оживял. В този момент Бош разбра какво ще направи.

— Елинор, изслушай ме — още повече сниши глас той. — Трябва да се вземеш в ръце. Аз идвам в Хонконг. Ще пристигна в неделя призори. Дотогава трябва да се свържеш с приятелките й. Разбери с кого е била в мола и къде е отишла. И изобщо проучи всичко за случилото се. Чуваш ли ме, Елинор?

— Затварям и се обаждам в полицията.

— Не!

Хари се огледа наоколо и видя, че възклицанието му е привлякло вниманието на негови колеги. И без това след случая в стаята за разпит беше станал обект на загриженост в целия отдел. Той се наведе още по-ниско над бюрото, за да не го виждат.

— Защо? Хари, трябва да…

— Първо ме изслушай и после постъпи както смяташ за нужно. Мисля, че не бива да се обаждаш в полицията. Засега. Не можем да рискуваме похитителите й да узнаят. Тогава може никога повече да не я видим.

Тя не отговори. Бош я чу да плаче.

— Елинор? Чуй ме! Искаш ли да я открием? Вземи се в ръце, по дяволите. Ти си бивш агент от ФБР! Можеш да го направиш. Искам да се държиш като агент, докато пристигна. Ще дам да анализират клипа. На записа Маделин рита към камерата и тя подскача. Видях прозорец. Може да успеят да направят нещо с него. Довечера ще взема самолета и щом кацна, веднага идвам при теб. Разбра ли ме?

Последва дълго мълчание. Когато бившата му жена отговори, гласът й звучеше спокойно. Посланието беше стигнало до нея.

— Разбрах, Хари. Все пак мисля, че трябва да се обадим на хонконгската полиция.

— Щом така смяташ, добре, хубаво. Обади се. Познаваш ли някой там? На когото имаш доверие?

— Не, но те имат Бюро за борба с триадите. Идвали са в казиното.

Близо двайсет години след края на кариерата си като агент, Елинор беше професионална картоиграчка. Поне от шест години живееше в Хонконг и работеше в казино „Клеопатра“ в недалечния Макао. Всички богати комарджии от континентален Китай искаха да играят срещу „гуейпо“ — бялата жена. Тя привличаше клиенти. Играеше с пари на казиното, имаше дял от печалбата и не носеше отговорност загубите. Водеше спокоен живот. Двете с Мади живееха в небостъргач в Хепи Вали и от казиното я взимаха за работа с хеликоптер от покрива.

Спокоен досега.

— Поговори с твоите хора в казиното — каза Бош — Ако ти кажат, че можеш да имаш доверие на някого, обади му се. Сега трябва да затварям. Ще ти се обадя пак, преди да излетя.

Елинор отговори като в мъгла.

— Добре, Хари.

— Позвъни ми, ако научиш нещо, каквото и да е.

— Добре, Хари.

— А, Елинор?

— Да?

— Виж дали ще успееш да ми намериш оръжие. Не мога да взема своето в самолета.

— Тук пращат в затвора за притежание на оръжие.

— Знам, но ти имаш връзки в казиното. Намери ми оръжие.

— Ще опитам.

Бош се поколеба, преди да затвори. Искаше му се да може да протегне ръка и да я докосне, някак да успокои страховете й. Ала знаеше, че е невъзможно. Не можеше да успокои дори своите.

— Добре, трябва да вървя. Опитай се да запазиш самообладание, Елинор. Заради Мади. Ако запазим самообладание, ще се справим.

— Ще я открием, нали, Хари?

Той кимна сам на себе си, преди да отговори.

— Да. Ще я открием.