Майкъл Конъли
Деветте дракона (12)

11.

Вечерта се прибра в осем с торбичка от „Ин-ен-аут Бъргър“ в Кауенга.

— Скъпа, върнах се! — извика Бош, докато се бореше с ключа, торбичката с храна и куфарчето си.

Той се усмихна сам на себе си и отиде направо в кухнята. Остави куфарчето си на плота, извади бутилка бира от хладилника и излезе на верандата. По пътя изключи CD плеъра и остави плъзгащата се врата отворена, така че музиката да се слее с шума на 101-во шосе в прохода в подножието на хълмовете.

От верандата се разкриваше гледка на североизток към Юнивърсъл Сити, Бърбанк и планината Сан Гейбриъл. Хари изяде двата си хамбургера, като ги държеше над разтворената торбичка, за да не падат трохи, любувайки се на залязващото слънце и менящите се багри на планинските склонове. Слушаше „Седем крачки до рая“ от албума на Рон Картър „Скъпи Майлс“. Картър беше един от най-видните басисти през последния половин век. Бе свирил с всички и Бош често си мислеше за историите, които можеше да разкаже джазменът, за всичките си участия в концерти и музикантите, които познаваше. Независимо дали свиреше за свой или чужд албум, работата му винаги се отличаваше. Според Хари, защото като басист, той никога не можеше да е обикновен оркестрант. Винаги беше водещ. Винаги определяше ритъма, дори и зад тромпета на Майлс Дейвис.

Песента, която звучеше сега, постепенно набираше инерция. Като автомобилно преследване. И това напомняше на Бош за собственото му преследване, за постигнатия през деня напредък. Беше доволен от набраното ускорение, ала го смущаваше мисълта, че разследването е достигнало точка, в която трябва да разчита на работата на други хора. Трябваше да чака, докато други открият ковчежника на триадата. Трябваше да чака, докато други решат дали да използват гилзата като експериментален обект за новия си дактилоскопичен метод. Трябваше да чака някой да му се обади.

Чувстваше се най-добре, когато сам си вършеше работата и определяше какво да правят другите. Бош не беше оркестрант. Той трябваше да налага ритъма, а в момента възможностите на разследването почти се бяха изчерпали. Замисли се за следващите си ходове. Не бяха много. Можеше да обиколи фирмите на китайци в южен Лос Анджелис със снимката на ковчежника, но знаеше, че най-вероятно ще е безрезултатно. Разделяше ги огромна културна пропаст. Никой нямаше доброволно да разпознае член на триада пред полицията.

И все пак беше готов да извърви този път, ако скоро не се появеше нищо друго. Поне щеше да прави нещо. Инерцията си беше инерция — в музиката, на улицата или в ритъма на собственото ти сърце.

Когато небето почти се смрачи, Бош бръкна в джоба си и извади кибритената книжка. Разтвори я и прочете късметчето. Взимаше го насериозно още от онази нощ в магазина. Вярваше, че е човек, намерил покой в себе си. С времето.

Докато дъвчеше последната хапка хамбургер, мобилният му телефон иззвъня. Извади го и погледна дисплея. Изписването на номера беше блокирано, но той отговори.

— Бош.

— Хари, Дейвид Чу е. Ядеш ли нещо? Къде си?

Гласът му трепереше от възбуда.

— Вкъщи съм. А ти?

— В Монтерей Парк. Пипнахме го!

Бош се замисли за миг. Монтерей Парк беше градче в източната част на окръг Лос Анджелис с близо три четвърти китайско население. На петнайсет минути от центъра, то приличаше на чужда страна с непонятен език и култура.

— Кого сте пипнали? — накрая попита детективът.

— Нашият човек. Заподозрения.

— Искаш да кажеш, че сте го разпознали, така ли?

— Нещо повече. Открихме го. В момента го наблюдаваме.

Няколко неща в тази информация моментално го обезпокоиха.

— Първо, кои сте „вие“?

Тук съм с колеги от полицейското управление на Монтерей Парк. Те разпознаха нашия човек от записа и ме доведоха при него.

Вената на слепоочието му запулсира. Стига да беше вярно, разпознаването на ковчежника на триадата означаваше голяма крачка в разследването. Но не и всичко останало, което чуваше. Привличането на друго полицейско управление в случая и контактът със заподозрян можеха да се окажат фатални грешки и дори не биваше да се обмислят без знанието и одобрението на водещия следовател. Но Бош не можеше да вдигне скандал на Чу. Трябваше да запази спокойствие и да положи всички усилия да овладее ситуацията.

— Внимателно ме слушай, детектив Чу. Осъществихте ли контакт със заподозрения?

— Контакт ли? Не, още не сме. Чакаме подходящия момент. Той не е сам.

Слава Богу, помисли си Бош.

— Заподозреният видя ли ви?

— Не, Хари, ние сме от отсрещната страна на улицата.

Бош още повече се успокои. Започваше да си мисли, че може да спаси положението.

— Добре, чакай там, където си сега, и ми кажи какви ходове си предприел и какво точно имаме. Как стигна до Монтерей Парк?

— ЗБАБ поддържа тесни връзки с групата за борба с бандитизма на Монтерей Парк. Тази вечер след работа им занесох снимката на нашия човек, за да видя дали ще го разпознаят. Третият, на когото я показах, го идентифицира.

— Третият значи. Кой по-точно?

— Детектив Тао. В момента съм заедно с него и партньора му.

— Добре, кажи ми името на заподозрения.

— По-Чин Чан.

— Фамилията му е Чан, така ли?

— Да. И според досието му, бил от Юн Ким — „Смелия нож“. Връзва се с татуировката.

— Добре, друго?

— Засега е това. Явно е от долните ешелони на триадата. Всички тези хора си имат истинска работа. Той работи във фирма за автомобили на старо в Монтерей Парк. Тук е от деветдесет и пета и има двойно гражданство. Не е арестуван, поне в Щатите.

— Наблюдавате ли го в момента?

— Да, играе карти. „Смелия нож“ действа главно тук, в Монтерей Парк. И вечер често се събирали в един тукашен клуб. Тао и Херера ме доведоха.

Бош реши, че Херера е партньорът на Тао.

— Казваш, че си от отсрещната страна на улицата, така ли?

— Да, клубът е в малък мол. Ние сме на отсрещния тротоар. Вътре са, играят карти. Наблюдаваме Чан с бинокъл.

— Добре, слушай сега, идвам при вас. Отдалечете се докато не пристигна. Най-малко на още една пряка.

Отговорът на Чу се забави.

— Няма нужда да се отдалечаваме, Хари. Ако го изпуснем, може да изчезне.

— Слушай, детектив, искам да се отдалечите. Ако изчезне, аз ще съм виновен, не ти. Не бива да рискуваме да забележи полицейско присъствие.

— Ама ние сме на отсрещния тротоар — възрази Чу — на четири улични ленти от него.

— Ти май не ме слушаш, Чу. Щом ти го виждаш, може да те види и той. Отдалечете се, по дяволите. Най-малко на една пряка! И ме чакайте. Ще бъда при вас след няма и половин час.

— Ще е жалко — почти прошепна детективът от ЗБАБ.

— Не ми пука. Трябваше да ми позвъниш още щом си идентифицирал заподозрения. Вместо това ти си присвояваш моето разследване и се налага да те спра, преди да си прецакал всичко.

— Грешиш, Хари. Нали ти се обаждам?

— Да бе, много благодаря. А сега се отдалечете. Ще ти позвъня, когато наближа Монтерей Парк. Как се казва заведението?

Чу помълча, после сърдито отговори:

— Клуб осемдесет и осем. Намира се на „Гарви Авеню“, около четири преки западно от „Гарфилд“. Тръгни по „Десето шосе“ и…

— Знам пътя. Идвам.

Бош затвори, за да сложи край на всякакви спорове. Чу беше предупреден. Ако не се отдалечеше заедно с двамата полицаи от Монтерей Парк, Хари щеше да го даде на Вътрешния отдел.