Агата Кристи
Проклятието на огледалото (6)

Четвърта глава

Мисис Бантри отстъпи крачка или две назад, застанала пред огледалото, леко донамести шапката си (не бе свикнала да носи шапки), взе чифт хубави кожени ръкавици, излезе от къщи, като заключи внимателно входната врата. Изпитваше приятно предчувствие, че прекара добре времето си. Бяха изминали три седмици от разговора й с мис Марпъл. Марина Грег и съпругът й вече бяха пристигнали в Госингтън Хол и в общи линии се бяха устроили.

Следобедът предстоеше да се проведе среща на главните действащи лица, ангажирани в уреждането на благотворителното парти в полза на болницата Сейнт Джон. Мисис Бантри не бе член на инициативния комитет, но бе получила писмена покана от Марина Грег преди това да дойде на чай. В бележката Марина напомняше за срещата им в Калифорния и се бе подписала с думите „Сърдечно ваша, Марина Грег“. Освен това, бе я написала на ръка, не на машина. Не ще и дума, че това достави удоволствие на мисис Бантри и същевременно я поласка. В края на краищата, една знаменита филмова звезда си е една знаменита филмова звезда и възрастните дами, дори когато са от местно значение, не могат да не си дават сметка за своята незначителност в света на знаменитостите. Така или иначе мисис Бантри изпитваше радостта на дете, което знае, че го чака хубав подарък.

Докато вървеше по пътеката към къщата мисис Бантри внимателно оглеждаше всичко наоколо, за да набере впечатления. Гледката определено бе станала по-красива в сравнение с дните, когато тя бе живяла там. Мисис Бантри реши, че новите стопани не са жалили пари и остана доволна от наблюдението си. От пътеката не се виждаше цветната градина и от това на мис Бантри също й стана приятно. Тя много се бе гордяла с нея в онези далечни дни, когато бе живяла в Госингтън Хол. С носталгия и гордост си спомни за своите перуники.

По-красиви перуники нямаше в околността, помисли си с гордост тя.

Тя застана пред новата врата с лъскава още боя и натисна звънеца. Отвори й иконом, който можеше да бъде само италианец. Отведе я направо в стаята, която някога полковник Бантри бе ползвал като библиотека. Мисис Бантри вече знаеше, че са махнали стената между библиотеката и кабинета. Резултатът бе внушителен. Стените бяха облицовани с ламперия, а на пода бе нареден паркет. В единия край на помещението имаше огромно пиано, а по средата до стената беше поставен превъзходен грамофон. В противоположния край беше оформено малко кътче от персийски килими, масичка за чай и няколко стола. До масичката седеше Марина Грег, а край нея бе застанал мъж, за когото мисис Бантри първоначално реши, че е най-грозният човек, когото бе срещала през живота си.

Само секунди преди ръката на мисис Бантри да се протегне към звънеца Марина Грег говореше с тих, но въодушевен глас на мъжа си.

— Да знаеш, Джинкс, че тази къща ми харесва. Точно такава къща съм търсила през целия си живот. Тиха. Спокойна английска къща в спокойната английска провинция. Готова съм да остана тук до края на живота си. Ще заживеем като англичани. Ще пием китайски чай всеки следобед в прекрасния ми сервиз. Ще се радваме през прозореца на гледката на тези ливади и английски градини. Чувствам се така, сякаш най-сетне съм открила своя дом. Тук вече ще пусна корени, тук се чувствам спокойна и щастлива. Това място ще бъде наш дом. Точно така го възприемам — като дом.

Джейсън Ръд, когото жена му назоваваше Джинкс, се усмихна. Усмивката му бе снизходителна, извинителна, но все пак сдържана. От всичко това, на което се беше наслушал, можеше да се окаже, че този път Марина говори истината. Че наистина чувства това място като свой дом. И преди обаче я бе виждал да проявява същия ентусиазъм. Тя и преди бе казвала, че е намерила точно това, което бе търсила през целия си живот.

— Чудесно, мила, чудесно — отвърна Джейсън плътния си глас. — Радвам се, че намираш къщата хубава.

— Хубава? Аз я намирам за божествена. А ти не я намираш за божествена?

— Божествена е, разбира се. Не ще и дума.

„Къщата не е чак толкова лоша, мислеше Джейсън. Масивна, здрава, е, наистина изградена в грозноват викториански стил. Затова пък излъчваше надеждност и сигурност. Сега, след като вече бяха отстранил най-фантастичните й неудобства, в нея щеше да е възможно да се живее. Всъщност, не беше лошо място стига човек да се отбива в него само от време на време. Ако извадеше късмет, Марина щеше да я харесва още поне две — две и половина години. Зависеше от много неща.“

— Чудесно е да се чувстваш отново добре — каза с въздишка Марина. — Да се чувстваш изпълнен със сили. Способен да се справяш с живота.

— Точно така е, мила — съгласи се Джейсън.

Тъкмо тогава вратата се отвори и италианският иконом въведе мисис Бантри.

Марина приветства гостенката с всичкия чар, на който бе способна. Пресрещна я с разтворени обятия с думите, че за нея е същинско удоволствие да се срещна отново с мисис Бантри. Че е страшно съвпадение, дето преди две години се запознали в Сан Франциско и ето, сега, заедно с Джинкс са купили тъкмо къщата, която някога й е принадлежала. Че се надява, че наистина много се надява, мисис Бантри да не им се разсърди много за големите промени в бившия й дом и да ги сметне за ужасни нахалници.

— Идването ви тук е едно от най-прекрасните неща, които са се случили на тази къща — отвърна приветливо мисис Бантри и погледна към камината.

— Ах, още не съм ви представила съпруга си — каза Марина след съвсем кратка пауза. — Джейсън, запозная се с мисис Бантри.

Мисис Бантри огледа Джейсън Ръд не без интерес.

Първото й впечатление бе, че по-грозен мъж не бе срещала. Той имаше интересни очи. Не бе виждала дотогава човек с толкова хлътнали очи. „Дълбоки тихи езера“, рече си мисис Бантри и се почувства като романистка. Останалата част от чертите на лицето му определено бяха груби, непропорционални почти до комичност. Носът му бе вирнат нагоре и му трябваше само малко червена боя, за да заприлича досущ на клоунски. Устата му също бе огромната тъжна уста на клоун. Така и не можа да определи дали в момента е сърдит или това е просто постоянното изражение на лицето му. Когато той проговори, тя неочаквано за себе си установи с изненада, че гласът му е приятен. Плътен и отчетлив глас.

— Един съпруг винаги може да остане и позабравен — каза той. — Позволете ми да ви заявя, че съпругата ми и аз се радваме да ви посрещнем в този дом. Надявам се да не съжалявате, че не вие, а ние сме стопаните.

— Просто си избийте от главата мисълта, че съм била принудена да напусна стария си дом — заяви мисис Бантри. — Никога не съм смятала тази къща за свой дом. Откакто я продадох, ми олекна. Никак не ми бе удобна за поддържане. Градината винаги ми е харесвала, но къщата започна да ми отваря все повече и повече работа. Животът ми тръгна прекрасно, откакто започнах да пътувам по чужбина, за да навестявам женените си деца и внуците си, и приятелите си, пръснати из целия свят.

— Деца? — попита Марина Грег. — Дъщери или синове?

— Двама сина и две дъщери — поясни мисис Бантри. — И то върху доста голямо пространство. Единият ми син е в Кения, другият — в Южна Африка. Имам дъщеря в Тексас, а другата, слава Богу, е в Лондон.

— Четири деца — каза Марина Грег. — А внуците ви колко са?

— Вече са девет — отвърна мисис Бантри. — Много е приятно да бъдеш баба. Не си родител, за да носиш отговорност за възпитанието им. Мога да ги глезя както си искам.

— Боя се, че слънцето започна да ви свети в очите — прекъсна я Джейсън Ръд, отиде до един от прозорците и спусна щорите. — Би било хубаво да ни разкажете нещо повече за това прекрасно село — добави той, като се върна.

След това й подаде чаша чай.

— Искате ли топла кифла, сандвич или кекс? Имаме италианска готвачка, която прави чудесни сладкиши. Виждате, че вече възприехме английския навик следобед да пием чай.

— Чаят е превъзходен — рече мисис Бантри, отпивайки от ароматната течност.

Марина Грег се усмихваше и изглеждаше щастлива. Внезапното нервно потръпване на пръстите й, което очите на Джейсън Ръд бяха забелязали минута-две преди това, бе преминало. Погледът на мисис Бантри, отправен към домакинята, бе изпълнен с възхищение. Марина Грег бе достигнала върха на кариерата си преди опошляването на критериите за професионалните качества на една актриса. Никой не би я нарекъл „Въплъщение на Сексапила“, „Бюстът“ или „Тялото“. В чертите на лицето й имаше нещо от красотата на Грета Гарбо. Във филмите си тя бе изпъквала по-скоро с личността си, отколкото със сексапил. С внезапните си жестове, с погледа на красивите си очи, с лекото потрепване на устните си, тя съумяваше да предизвика у зрителите очарованието, предизвикано не от правилността на чертите, а от неочакваното вълшебство на плътта, което винаги заварва наблюдаващите го неподготвени. Все още притежаваше това качество, макар и вече да не бе така видимо. Подобно на много филмови и театрални актриси тя бе постигнала умението по желание да изключва личността си. Можеше да се самовглъби в себе си, да бъде мълчалива, тиха, отпусната и с всичко това да разочарова някой от наблюдаващите я нейни почитатели. След това обаче бе достатъчен един жест, едно движение с ръцете или една внезапна усмивка, за да се възстанови вълшебството.

Една от най-силните й роли бе в „Мария Шотландска“ и именно за нея се сети мисис Бантри, когато сега я наблюдаваше. Сетне мисис Бантри отмести поглед към съпруга й. Той също наблюдаваше Марина. Без да усети, че и той е наблюдаван, бе позволил изражението на лицето му да издаде неговите чувства. „Божичко, каза си мисис Бантри, та този човек я обожава.“

Така и не знаеше защо това я учуди чак толкова. Може би защото пресата се занимаваше толкова много със звездите и техните любовни истории, та хората вече не очакваха да видят истината с очите си.

— Надявам се, че животът тук ще ви хареса — поде импулсивно мисис Бантри. — Смятате ли да запазите къщата дълго време?

Марина я погледна с очи, широко отворени от изненада.

— Смятам да остана тук завинаги — каза тя. — Разбира се, това не означава, че няма да ми се налага да отсъствам, и то доста често. Появи се възможността през следващата година да участвам в един филм, който ще се снима в Северна Африка, но още не е съвсем сигурно. Домът ми обаче ще е тук. Тук ще се завръщам — въздъхна тя. — Това е най-красивото от всичко. Това, че най-сетне си намерих дом.

— Да, да, разбирам ви — каза мисис Бантри, но в същото време си помисли нещо съвършено различно. „Даже и за миг няма да повярвам, че точно това ще стане. Не ми се вярва да си от тези, които могат да се заседят дълго на едно място.“

Отново стрелна с поглед Джейсън Ръд. Той вече не се мръщеше. Напротив, усмихваше се и усмивката му бе много приятна и неочаквана. Бе обаче тъжна усмивка. „И той мисли като мен“, каза си мисис Бантри.

Вратата се отвори и влезе млада жена.

— Бартлътс те търси по телефона, Джейсън — съобщи тя.

— Кажи му пак да се обади по-късно.

— Каза, че работата била бърза.

Той въздъхна и стана.

— Да те запозная с мисис Бантри — обърна се той към жената. — Това е Ела Зелински, моята секретарка.

— Искаш ли чаша чай, Ела? — попита Марина докато Ела с усмивка казваше „Приятно ми е“.

— Предпочитам един сандвич — отвърна Ела. — Не си падам по китайския чай.

Ела Зелински на вид трябва да беше около тридесет и пет годишна. Облечена в добре скроен костюм и блуза с жабо тя излъчваше самоувереност. Имаше широко чело и косата й бе късо подстригана.

— Разбрах, че сте живяла тук — обърна се тя към мисис Бантри.

— Това беше преди доста години — отвърна мисис Бантри. — След смъртта на съпруга си продадох къщата и оттогава тя смени няколко собственика.

— Мисис Бантри каза, че не се дразни от промените, които направих — намеси се Марина.

— Щях да бъда много разочарована, ако не ги бяхте направили — каза мисис Бантри. — Бях страшно любопитна какво ще заваря. Трябва да ви кажа, че из селото се носят невероятни слухове.

— Никога не бях допускала, че в тази страна е толкова трудно да се намери водопроводчик — отбеляза мис Зелински, дъвчейки делово един сандвич. — Пък и да си кажа правата, това не е моя работа.

— Всичко е твоя работа, Ела, и това ти е добре известно — каза Марина. — Ти трябва да се разправяш и с прислугата, и с водопроводчика, и със строителите.

— В тази страна май даже и не са чували за панорамни прозорци — каза Ела и погледна през прозореца. — Трябва да призная обаче, че гледката е хубава.

— Хубав старовремски английски селски пейзаж — каза Марина. — В тази къща има уют.

— Пейзажът нямаше да изглежда чак толкова селски — отбеляза Ела Зелински, — ако не бяха дърветата. Онзи нов квартал расте буквално пред очите ти.

— По мое време го нямаше — въздъхна мисис Бантри.

— Искате да кажете, че когато сте живяла тук не е имало нищо друго, освен селото?

Мисис Бантри кимна утвърдително.

— Навярно ви е било много трудно да пазарувате.

— Никак — отвърна мисис Бантри. — Напротив, беше ужасно лесно.

— Разбирам човек да си гледа цветя — продължи Ела Зелински, — ама вие, тукашните хора, май си произвеждате и всичките зеленчуци. Няма ли да ви е по-лесно да си ги купувате? Нали си имате супермаркет?

— Нещата отиват натам — съгласи се мисис Бантри с въздишка. — Нямат обаче същия вкус.

— Ела, моля те, не разваляй атмосферата — каза Марина.

През вратата се подаде Джейсън.

— Мила, неприятно ми е, но ще трябва да те прекъсна — обърна се той към Марина. — Интересуват се какво е мнението ти по един въпрос.

Марина стана с въздишка и с уморена походка се отправи към вратата.

— Уф, все те намират за нещо — промърмори тя. — Моля да ме извините, мисис Бантри. Няма да отсъствам повече от една-две минути.

— Да… — поде Ела Зелински, след като Марина излезе и затвори вратата. — Намирате ли тази къща да има собствена атмосфера?

— Не съм се замисляла за това — отвърна мисис Бантри. — Винаги съм гледала на нея просто като на къща. Неудобна в някои отношения, но много уютна и приятна в други.

— Точно така си и мислех — каза Ела Зелински и стрелна мисис Бантри с поглед. — След като стана дума за атмосфера, къде точно стана убийството?

— Тук никога не са убивали никого — уточни мисис Бантри.

— Хайде де, мисис Бантри, хората само за това говорят. Нали убийството е станало точно там? — Ела кимна в посока към камината.

— Да — каза мисис Бантри. — Точно там.

— Значи, все пак е имало убийство?

Мисис Бантри поклати отрицателно глава.

— Убийството не беше извършено тук. Убитото момиче е било довлечено тук и оставено в тази стая. Нямаше нищо общо с нас.

Това заинтригува мис Зелински.

— Предполагам, че ви е било трудно да убедени хората да повярват това, нали?

— Отгатнахте.

— Кога го открихте?

— Когато ни го съобщи камериерката — отвърна мисис Бантри. — В часа на поднасянето на утринния чай. В онези времена имахме камериерки.

— Да, да, разбирам — каза мис Зелински, — с колосани и шумящи басмени рокли.

— За шумящите рокли не съм сигурна — призна мисис Бантри. — Ако не се лъжа, носеха престилки. Както и да е, нахълта при нас и каза, че в библиотеката имало труп. Отговорих й, че това е глупаво. След това обаче събудих съпруга си и слязохме долу да видим какво има.

— И сте го открили — рече тържествуващо мис Зелински. — Боже мой, какви неща стават по света — погледът й рязко се отмести към вратата и сетне отново към мисис Бантри. — Ако обичате, не говорете за това на мис Грег. За нея не е добре да слуша такива неща.

— Разбира се, че няма да кажа нищо. Аз и без това никога не започвам разговор на тази тема. Не смятате ли все пак, че мис Грег така или иначе ще научи за това?

— Тя няма кой знае какъв допир с реалността — заяви Ела Зелински. — Филмовите звезди живеят доста изолирано от света. Ако щете, понякога човек трябва да ги подтиква към такава изолация. Лесно се тревожат. Лично тя лесно се тревожи. Сигурно знаете, че последната една-две години бе доста зле. Едва от година започна да се съвзема.

— Струва ми се, че къщата й харесва — забеляза мисис Бантри — и че тук ще се почувства щастлива.

— Надявам се това да продължи поне година или две — отвърна Ела Зелински.

— Не допускате да продължи по-дълго, така ли?

— Как да ви кажа, съмнявам се. Марина е от тези хора, които непрестанно откриват, че най-сетне са намерили това, за което са мечтали цял живот. Животът обаче се оказва по-сложен.

— Така е — съгласи се мисис Бантри не без известно усилие.

— Той много ще се радва, ако тя наистина се почувства щастлива тук — каза мис Зелински. След това изяде още два сандвича. Изяде ги съсредоточено подобно на хората, които държат да се нахранят добре и пълноценно, преди да се качат на влак.

— Той е същински гений — продължи тя. — Виждала ли сте някой от филмите, режисирани от него?

Мисис Бантри почувства известна неловкост. Бе от хората, които отиваха на кино само и единствено, за да гледат филма. Окото й въобще не се спираше върху дългите плъзгащи се по екрана списъци, в които се изброяваха актьори, режисьори, продуценти, оператори и така нататък. Всъщност, много често не се интересуваше дори и от имената на участващите кинозвезди. Не държеше обаче особено това да се разбере.

— Боя се, че ми е малко трудно да се сетя.

— Разбира се, не му е леко — добави Ела Зелински. — Не му е лесно да се оправя с нея. През цялото време трябва да поддържа доброто й настроение, а да поддържаш добро настроение у хората навярно не е лесно. Освен ако става дума за хора, които са си по начало…

— Които са си по начало щастливи — реши да довърши мисълта й мисис Бантри. — Има и хора, които се опиват от страданията си — добави замислено.

— Марина не е от тях — побърза да уточни Ела Зелински. — Тя обаче е от хората, у които приливите и отливите в настроението са твърде бурни. В даден момент например е много щастлива, радва се на всички и на всичко, и се чувства чудесно. В следващия миг преживява малка неприятност и хоп — отива в другата крайност.

— Предполагам, че това е въпрос на темперамент — коментира неопределено мисис Бантри.

— Точно така — съгласи се Ела. — Въпрос на темперамент. Работата е там, че у Марина има повече темперамент, отколкото у другите хора. Сякаш не знам! Да знаете само на какви неща съм ставала свидетел тя дояде последния сандвич. — Слава Богу, добре съм само секретарка.