Агата Кристи
Проклятието на огледалото (4)

I.

— Много се радвам, че пак съм си тук — каза мисис Бантри. — Макар, че изкарах едно чудесно гостуване.

Мис Марпъл кимна с разбиране и пое чаша чай от ръката на приятелката си.

Когато съпругът й, полковник Бантри, умря преди няколко години, мисис Бантри продаде имението Госингтън Хол заедно със земята. Задържа за себе си единствено Ийст Лодж, наистина очарователна малка къщичка, но толкова неустроена, че и градинарят бе отказал да живее в нея на времето. Мисис Бантри я осъвремени — прокара водопровод и електричество и превърна две от помещенията в баня и съвременна кухня. Всичко това й бе струвало много пари, обаче все пак по-малко, отколкото ако бе останала в Госингтън Хол. Запази и малко земя, за да се радва на уют и уединение — градина от около три четвърти акра, обградена с дървета, така „че каквото и да направят с Госингтън Хол, да не го виждам“, както обичаше да обяснява.

Последните няколко години мисис Бантри много пътуваше и навестяваше децата и внуците си, пръснали се по различни части на света. От време на време обаче се прибираше в собствената си къща, за да се порадва на уединение. Колкото до самото имение, то няколко пъти смени стопаните си. Първоначално бе използвано като хотел и фалира. Сетне го купиха четирима души, които разделиха сградата на четири самостоятелни апартамента, но сетне се изпокараха помежду си. После го купи Министерството на здравеопазването за някаква неясна цел, за която по-нататък се разбра, че не е подходящо. Министерството се отърва от него и го продаде, и двете приятелки сега обсъждаха именно тази продажба.

— Чух разни слухове, разбира се — каза мис Марпъл.

— И до мен достигнаха — потвърди мисис Бантри. — По едно време даже се говореше, че Чарли Чаплин с всичките си деца щял да дойде да живее тук. Щеше да е наистина много забавно, но за съжаление в този слух нямаше капка истина. Не, съвсем определено идва Марина Грег.

— Колко красива беше едно време — въздъхна мис Марпъл. — Имам предвид ранните й филми. „Прелетна птица“, където партньор й беше онзи хубавец, Джон Робъртс, и другия филм за Мария, шотландската кралица. Ще ти призная, че много ми хареса и „През полето“, макар че страдаше от излишък на сантименталност. Боже мой, та това беше много отдавна!

— Така е — съгласи се мисис Бантри. — Сега на колко е години според теб? На четиридесет и пет? На петдесет?

Мис Марпъл реши, че е по-близо до петдесет.

— Напоследък участвала ли е в някой филм? Аз нали вече не ходя кой знае колко често на кино, та не знам.

— Ако не се лъжа, дават й само дребни роли — отвърна Мисис Бантри. — Тя отдавна не е звезда. Нали си спомняш, че изкара някаква ужасна нервна криза? След един от разводите си.

— По колко много съпрузи имат всичките тези кинозвезди — отбеляза мис Марпъл. — Това навярно по някое време им омръзва.

— Лично на мен такова нещо не би ми допаднало — каза мисис Бантри. — Влюбила си се в някой мъж, омъжила си се за него, свикваш с привичките му и тъкмо, когато дойде момента да се радваш спокойно на живота — хоп — зарязваш всичко това и започваш цялата работа отново. Това си е направо лудост.

— На мен не ми отива да го коментирам, тъй като никога не съм се омъжвала — каза мис Марпъл и по старчески се изкашля. — Все пак, жалко е.

— Според мен просто не могат да се удържат от това — рече неопределено мисис Бантри. — При този стил на живот няма как да не го правят. Знаеш ли, че всъщност я познавам? — отбеляза тя. — За Марина Грег ми е думата. Срещала съм я в Калифорния.

— И как ти се видя? — заинтересува се мис Марпъл.

— Видя ми се очарователна. Естествена и непокварена — каза мисис Бантри. — Това всъщност е маска — добави тя замислено.

— Кое?

— Тази естественост и непоквареност. Научаваш как да се държиш така и после го правиш цял живот. И това не е живот — да не можеш на никого да кажеш „Моля ви, престанете да ми досаждате!“ Ако питаш мен, всички тези пиянски сбирки и оргии са проява на самозащита.

— Тя беше сменила пет съпрузи, нали? — попита мис Марпъл.

— Поне толкова. Първият не се брои, вторият бе някакъв чуждестранен княз или граф, третият — Робърт Тръскот, филмовата звезда. Това била уж голямата й любов, обаче бракът продължи само четири години. След това се омъжи за Айсидър Райт, драматурга. Това вече била сериозна и спокойна връзка, и от него имала дете. Винаги искала да има деца, даже наполовина осиновила няколко, но най-сетне постигнала истинско майчинство. Но после, доколкото си спомням, детето се оказало ненормално — олигофрен или нещо от този род, и именно тогава тя изпаднала в нервна криза, започнала да взима наркотици, зарязала си ролите и така нататък.

— Виждам, че си доста добре осведомена за нея — каза мис Марпъл.

— Естествено — отвърна мисис Бантри. — Заинтересувах се за нея, след като тя закупи Госингтън. За сегашния си съпруг е женена от две години и казват, че сега бракът й е съвсем наред. Той е продуцент — или май беше директор на продукция? Все ги бъркам тези работи. Бил влюбен в нея още от младини, но тогава бил съвсем неизвестен. Днес обаче е много познат в тези среди. Как му беше името? Джейсън. Джейсън Хъд, не, Джейсън Ръд, точно така. Спрели се на Госингтън, защото им бил много удобен за… — тук мисис Бантри се поколеба — … дали не беше за Елстри?

Мис Марпъл поклати глава.

— Не вярвам да е за там — каза. — Елстри е в Северен Лондон.

— Имам предвид новото киностудио. Хелингфърт, точно така. Все ми се струва, че звучи като финландско име. На шест мили от Маркет Бейзинг е. Сега тя ще снима там някакъв филм за Елисавета Австрийска, ако не се лъжа.

— Колко много неща знаеш за частния живот на кинозвездите — изненада се мис Марпъл. — Всичко това в Калифорния ли го научи?

— Не — призна мисис Бантри. — Тези неща обикновено ги научавам от списанията, които чета при своята фризьорка. На повечето от сегашните звезди не им знам дори името, но както вече ти казах, заинтересувах се от Марина Грег и мъжа й само защото станаха новите стопани на Госингтън. В тези списания пишат невероятни неща. Не вярвам и половината от тях да са верни. Та даже и една четвърт. Лично аз не вярвам, че Марина Грег е нимфоманка. Не вярвам, че е алкохоличка или че взима наркотици. По всяка вероятност не е изкарвала и тази страшна нервна криза, за която пишат, а просто е решила да си вземе малко почивка. Така или иначе, ще живее тук.

— Доколкото разбрах, ще пристигне следващата седмица — каза мис Марпъл.

— Толкова скоро? Аз пък разбрах, че на двадесет и трети ще организира благотворително парти в полза на болницата Сейнт Джон. Сигурно са ремонтирали къщата основно?

— Точно така — каза мис Марпъл. — Всъщност, според мен, щеше да им излезе много по-лесно, а по всяка вероятност и по-евтино, просто да я бяха сринали и построили друга на нейно място.

— Предполагам, че са построили допълнителни бани.

— Цели шест, доколкото разбрах. И корт. И басейн. И високи прозорци. Освен това, махнали са стената между кабинета на мъжа ти и библиотеката и помещението ще се използва за музикално студио.

— Артър би се обърнал в гроба си, ако можеше да види това. Нали знаеш, че не понасяше музиката, мила, беше музикален инвалид. Само да знаеш какво изражение придобиваше, когато някой добър познат ни поканеше на опера. Нищо чудно някой ден да им се яви като привидение — тук мисис Бантри направи малка пауза. — Да си чувала, мила, някой да е намеквал, че в Госингтън може да има призраци?

Мис Марпъл поклати глава.

— В Госингтън няма призраци — каза тя уверено.

— Това обаче не би попречило на хората да твърдят, че има — отбеляза мисис Бантри.

— От никого не съм чула такива приказки — повтори мис Марпъл и след кратка пауза продължи. — Знаеш, че хората не са глупави. Поне в селата.

Мисис Бантри я стрелна с поглед.

— Знам, че открай време мислиш така, Джейн. И няма да твърдя, че не си права.

След това внезапно се усмихна.

— Марина Грег ме попита, много тактично и любезно, дали няма да ми причини болка да виждам как в дома ми се настаняват чужди хора. Уверих я, че няма да ми причини никаква болка. Обаче, Джейн, ти чудесно знаеш, че Госингтън не беше наш дом. Не сме расли там като малки деца, а това е всъщност важното. За нас бе просто къща в имение, удобно за лов и риболов. Купихме я, когато Артър мина в запаса. Сега си спомням, че най-вече ни хареса заради това, че ни се видя лесна за поддържане. Сега се чудя как въобще е могло да ни дойде такова нещо на ум, като се сетя за всичките тези коридори и коридорчета. Бяха достатъчни само четирима слуги. Само четирима, помниш ли какви времена бяха? Какво чух впрочем за теб? — смени темата тя внезапно. — Че си се препънала и паднала. Тази жена, Найт, не би трябвало да те пуска да излизаш сама.

— Клетата мис Найт не е виновна за нищо. Просто я изпратих да пазарува и…

— Умишлено си я разкарала от дома, нали? Е, Джейн, вече не би трябвало да постъпваш така. Не на тази възраст.

— А ти откъде научи?

Мисис Бантри се усмихна.

— В Сейнт Мери Мийд нищо не остава тайно. Самата ти си ми го казвала. Научих го от мисис Миви.

— Мисис Миви? Коя е тя?

— Идва да се грижи за домакинството всеки ден. Живее в Новия квартал.

— Ах, да, в Новия квартал — след тези думи последва обичайната пауза.

— А ти какво търсеше из Новия квартал? — попита мисис Бантри.

— Исках просто да го видя. Да видя хората.

— И какви ти се сториха?

— Хора като всички останали. Така и не си изясних напълно дали се почувствах разочарована или щастлива от това.

— Предполагам, че по-скоро си се разочаровала.

— Не. Сега намирам, че съм останала по-скоро доволна от това. Човек по-лесно разпознава хората, когато знае, че човешките типове са винаги едни и същи. Добре, че е така. Случи ли се нещо, веднага разбираш защо и по каква причина.

— Ти за убийства ли говориш?

Мис Марпъл бе шокирана от въпроса.

— Не знам защо трябва да смяташ, че непрестанно си мисля за убийства.

— Моля ти се, Джейн. Защо не вземеш най-сетне си признаеш открито, че си криминолог?

— Защото не съм криминолог — отвърна с оживление мис Марпъл. — Защото просто съм опознала донякъде човешката природа. Което впрочем е съвсем естествено, след като съм прекарала целия си живот в едно малко селце.

— В думите ти има някаква истина — отвърна замислено мисис Бантри. — Повечето хора обаче, разбира се, не биха се съгласили с теб. Не кой да е, а именно твоят племенник Реймънд винаги е казвал, че това село си е съвсем затънтен джендем.

— Милият ми Реймънд — рече мис Марпъл замечтано, — винаги е бил толкова добър с мен. Нали знаеш, че той дава парите за заплатата на мис Найт.

Споменът за мис Найт даде нова насока на мислите й.

— Е, май вече е време да си тръгвам — изправи се тя.

— Ти да не си дошла пешком до тук?

— Не, разбира се. Дойдох в Инч.

Този отговор, може би малко странен за чужди уши, бе напълно разбираем за стопанката. В много отдавнашни времена мистър Инч бе притежател на два файтона, с които причакваше влаковете на местната гара. Файтоните биваха също така наемани от местните дами, когато им се налагаше да направят „посещения на учтивост“ на приятелките си или да заведат дъщерите си на такива лекомислени занимания като танците. След време Инч, весел червенолик мъж на седемдесет и няколко години, предаде бизнеса на сина си, известен като „младият Инч“, тогава вече четиридесет и пет годишен. Въпреки това старият Инч продължи да работи, тъй като много възрастни дами го предпочитаха, смятайки, че синът му е все още твърде млад и безотговорен. За да бъде в крак с времето младият Инч замени файтоните с автомобили. Не разбираше много от техника, та след известно време продаде компанията на някой си мистър Бардуъл. Името „Инч“ обаче оцеля. По-нататък и мистър Бардуъл прехвърли компанията на мистър Робъртс, но в телефонния указател тя така и продължи да се води под името „Таксиметрова компания на Инч“. Старите дами предпочитаха да се изразяват „пътувах в Инч“, сякаш те бяха Йона, а Инч беше кит.