Агата Кристи
Проклятието на огледалото (39)

Двадесет и втора глава

— Такова мило писмо получих от лейди Конуей — съобщи мис Найт, когато донесе таблата със закуската на мис Марпъл на сутринта, два дни след посещението на Крадък. — Нали си спомняш, че съм ти говорила за нея? Само дето понякога — мис Найт се почука по челото — издишва ей тук. И паметта й хич я няма. Не можела да разпознава роднините си и когато дойдат при нея, казва им да се махат.

— Може би това се дължи не на загуба на паметта — каза мис Марпъл, — а на нежелание да ги види.

— Хайде пък сега — възрази мис Найт, — редно ли е да я подозираме в такива неща? Ще прекара зимата в хотел „Белгрейв“ в Ландидно. Много красив хотел. С прекрасен парк и хубава остъклена тераса. Моли ме да отида при нея и да й правя компания — мис Найт въздъхна.

Мис Марпъл приседна в леглото си.

— Но, моля те — каза тя. — Щом те кани, щом се нуждае от тебе и ти се иска да отидеш…?

— Не, не, и дума да не става — възкликна мис Найт. — Най-малко това нещо съм имала предвид. А и какво ще каже мистър Реймънд Уест? Той ми беше обяснил, че работата ми тук може да стане постоянна. А и на мен никога не би ми минало през ума да бягам от задълженията си. Аз ти споменах това ей така, между другото, така че не се тревожи, мила — мис Найт потупа мис Марпъл по рамото. — Нас никой няма да ни изостави, нали? Нас ще ни гледат и ще се грижат за нас, и винаги ще ни е добре.

След тези думи излезе от стаята. Мис Марпъл с решителност в погледа дори не докосна храната. Вдигна слушалката на телефонния апарат и решително набра един номер.

— Доктор Хейдък?

— На телефона.

— Джейн Марпъл се обажда.

— Радвам се да ви чуя. Да не би да се нуждаете от професионалните ми услуги?

— Не. Но искам да разговарям с вас колкото се може по-скоро.

Когато доктор Хейдък се яви, завари мис Марпъл в леглото й.

— Изглеждате в цветущо здраве — рече той укорително.

— Тъкмо затова пожелах да ви видя. За да ви кажа, че се чувствам чудесно.

— Твърде необичаен повод, за да се вика лекар.

— Здрава съм, в чудесна форма съм и е нелепо с мен да живее компаньон. Достатъчно е някой да идва да чисти всеки ден. Не виждам причини да е наложително някой постоянно да се грижи за мен.

— Според вас е така, но според мен — не — възрази доктор Хейдък.

— Май започвате да се превръщате в някакъв превзет мърморко — рече мис Марпъл не дотам любезно.

— Не ме обиждайте! — повиши тон доктор Хейдък. — За възрастта си наистина се радвате на много добро здраве. Е, вярно, поизмъчи ви бронхитът, който не е безопасен за хора на вашата възраст. На тази възраст обаче е рисковано човек да живее сам. Ами я си представете, че някой ден паднете по стълбището или се подхлъзнете в банята? Ей така ще останете да си лежите и никой няма да ви чуе.

— Човек може да си представи какво ли не — каза мис Марпъл. — Мога да си представя как мис Найт ще се пребие на стълбището и как аз ще се стоваря отгоре й, след като отида да проверя какво става.

— Не трябва да се подигравате с мен — рече доктор Хейдък. — Вие сте стара дама и е редно за вас да се грижат по подобаващ начин. Ако тази ви компаньонка не ви харесва, заменете я с друга.

— Това невинаги е лесно — отвърна мис Марпъл.

— Открийте някоя ваша стара прислужница. Някоя, която да е живяла дълго време с вас и да ви е симпатична. Чудесно виждам, че тази стара кокошка ви дразни. Тя и мен би ме дразнила. Вашият племенник е един от най-четените автори в страната. Той би могъл да има грижата да ви открие подходяща компаньонка.

— Разбира се, че милият ми Реймънд би направил това — каза мис Марпъл. — Той е много грижовен. Не е лесно обаче да се открие подходящ човек. Младите хора си имат собствен живот. А колкото до старите ми верни прислужници, колкото и това да ми е неприятно повечето от тях измряха.

— Вие обаче сте жива — каза доктор Хейдък. — И ще живеете още дълго, ако се грижите за себе си.

Докторът се изправи.

— Няма защо да оставам повече тук — заяви той. — Нищо ви няма. Няма защо да ви губя времето с мерене на кръвното или на пулса. И вие сте засегната от тази възбуда, която е обхванала цялото село, макар и да не можете да научавате толкова много неща, колкото би ви се искало. Довиждане, че ме чака истинска работа. Имам осем или десет пациента с рубеола, половин дузина грипозни и един, за който имам съмнение за скарлатина. Да не говоря за редовните ми пациенти.

Докторът излезе, а мис Марпъл остана в леглото си с озадачен поглед. Нещо в думите му бе събудило някаква асоциация у нея. Нещо, свързано с болестите. Мис Марпъл решително отстрани подноса със закуската и се обади на мисис Бантри.

— Доли, ти ли си? Джейн се обажда. Искам да те попитам нещо. Слушай ме внимателно. Вярно ли е, че си казала на инспектор Крадък как Хедър Бедкок е разказала на Марина Грег една дълга и глупава история за това как била болна от дребна шарка и въпреки това станала от леглото, за да вземе автограф от нея?

— Горе-долу така беше.

— Дребна шарка ли беше болестта?

— Ами, нещо такова. През това време мисис Алкок ме занимаваше с някакви свои страхове относно пиенето на водка, та не слушах внимателно.

— А сигурна ли си — мисис Марпъл си пое дъх, — че не е казала „коклюш“?

— Коклюш ли? — в гласа на мисис Бантри се прокрадна удивление. — Не разбира се. Когато си болен от коклюш, не ти е необходимо да се пудриш и гримираш, за да не личи, че си болна.

— Да, да. Значи си запомнила, че й се е наложило да се гримира.

— Да, тя всъщност на това най-много наблегна, че й се е наложило да се гримира. А й личеше, че не е от тези жени, които ползват грим. Колкото до болестта, май си права. Май не беше дребна шарка. Да не би пък да беше копривна треска?

— Казваш го — рече хладно мис Марпъл, — защото самата ти веднъж бе хванала копривна треска и не можа да отидеш на една сватба. Безнадеждна си, Доли, съвсем безнадеждна.

Затвори грубо телефона, така че не можа да чуе протестния и удивен възглас на мис Бантри:

— Ама Джейн, моля ти се…

Мис Марпъл издаде звук, напомнящ раздразнено котешко съскане, в знак на възмущение. Мислите й се върнаха към собствените й домашни проблеми. Вярната Флоренс? Дали можеше вярната Флоренс, тази някогашна нейна предана камериерка с вид на гренадир, да бъде убедена да напусне малката си хубава къщичка и да се завърне в Сейнт Мери Мийд, за да се грижи за бившата си господарка? Вярната Флоренс винаги й бе била много предана. Вярната Флоренс обаче бе силно привързана към собствената си малка къщичка. Мис Марпъл поклати тъжно глава. Чу се бодро почукване на вратата. Мис Марпъл каза „Да“ и в стаята влезе Чери.

— Дойдох да прибера подноса — каза тя. — Да не би да се е случило нещо? Виждате ми се разтревожена.

— Чувствам се безсилна — оплака се мис Марпъл. — Стара и безсилна.

— Не се тревожете — утеши я Чери, като взе подноса. — Далеч сте от това, да сте безсилна. Просто си нямате представа какви неща чувам за вас. Целият Нов квартал само за вас говори. За това какви изключителни неща сте разкрила. Хората съвсем не ви смятат за стара и безсилна. Само онази ви набива такива неща в главата.

— Онази?

Чери кимна енергично с глава в посока към вратата зад нея.

— Да, да. Точно за вашата мис Найт ми е думата. Не й позволявайте да ви се качва на главата.

— Тя е много любезна — рече мис Марпъл. — Наистина е много любезна — добави тя с тона на човек, който иска сам да се убеди в истинността на думите си.

— От прекалено много любезност на човек може да му се надуе главата — каза Чери. — Не сте ли съгласна с мен?

— Е — въздъхна мис Марпъл. — Предполагам, че всеки от нас си има проблеми.

— Така е — съгласи се Чери. — Не обичам да се оплаквам, но понякога имам чувството, че ако продължавам да имам за съседка мисис Хартуъл, скоро би могло да се случи нещо неприятно. Проклета дърта котка, само с клюки и оплаквания се занимава. И на Джим му е писнало от нея, вчера голяма кавга изкараха. И за какво, според вас? Само заради това, че сме били пуснали „Месия“ прекалено силно. Може ли човек да има нещо против „Месия“? Та това е религиозна музика!

— А тя е имала някакви възражения, така ли?

— Вдигна ужасна шумотевица — оплака се Чери. — Започна да чука с юмрук по стената и да крещи какво ли не.

— Наистина ли е необходимо да пускаш музиката силно? — попита мис Марпъл.

— На Джим така му е приятно да я слуша. Казва, че ако не се пуска силно, не се долавят полутоновете.

— Това може би е леко смущаващо за някой, който не е дотам музикален.

— Къщите са виновни — каза Чери. — Стените им са много тънки. Това ново строителство започна никак да не ми харесва. Отвън тези къщи хващат око, не ще и дума, но в тях не е възможно да дадеш простор на настроението си, без някой да започне да ти трие сол на главата.

Мис Марпъл се усмихна.

— Ти наистина се нуждаеш от простор в това отношение, Чери.

— Нали? — на Чери й стана приятно от думите й и се засмя. — Чудя се… — започна, и изведнъж й пролича, че се чувства неловко. Остави подноса и се върна при леглото. — Чудя се дали ще имате нещо против, ако ви помоля за нещо. Ако го намерите за неприемливо, веднага ми кажете, че не сте съгласна и приключваме.

— Искаш от мен да направя нещо?

— Не съвсем. Става дума за стаите над кухнята. Нали не ги използвате за нищо?

— Не.

— Едно време там живеели градинарят и жена му, доколкото разбрах. Обаче това е минала работа. Та си помислих, или по-точно, заедно с Джим си помислихме, дали не можем да се настаним в тях. Накратко, да се заселим тук.

Мис Марпъл я погледна изумено.

— А какво ще правиш с хубавата си нова къща в Новия квартал?

— Писна ни от нея, пък и е купена на изплащане. Днес на изплащане можеш да купиш какво ли не. Дойдем ли тук, ще ни е широко, особено ако Джим може да ползва стаята над конюшнята. Така ще я ремонтира, че ще стане като нова и ще може да държи там всичките си модели, та да няма да ми се налага да ги разтребвам през цялото време. А ако там си слушаме стереограмофона, въобще нищо няма да чуете.

— Ти сериозно ли говориш, Чери?

— Съвсем сериозно. С Джим дълго време обмисляхме тази работа. Него го бива за всякакъв майсторлък. И от водопровод разбира, и от дърводелство, така че ще поддържа дома. Аз пък мога да се грижа за вас не по-зле от вашата мис Найт. Е, знаете, че понякога съм малко забързана, обаче и леглата ще ги докарам, и с миенето на чинии ще се справя. А и като готвачка ме бива. Снощи например приготвих „Бьоф Строганов“, съвсем лесно беше.

Мис Марпъл през това време я наблюдаваше.

Чери й заприлича на малко палаво котенце, изпълнено с пъргавина, веселие и радост от живота. Мис Марпъл си помисли още веднъж за Вярната Флоренс. Вярната Флоренс, разбира се, щеше да се справи с домакинството къде-къде по-добре от Чери (мис Марпъл така и не повярва на обещанията на Чери). Вярната Флоренс обаче беше поне на шестдесет и пет години ако не и на повече. А и щеше ли да й се иска тепърва да я изтръгват от корените й? Нищо чудно и да се съгласеше, тъй като бе много предана на мис Марпъл. Искаше ли обаче наистина мис Марпъл хората да се жертват заради нея? Не страдаше ли вече достатъчно от саможертвата и добросъвестността на мис Найт?

Чери пък, колкото и да не чинеше като къщовница, изпитваше искрено желание да дойде. А и притежаваше качества, които в този момент в очите на мис Марпъл бяха от изключителна важност. Добро сърце, жизненост и интерес към всичко.

— Разбира се — каза Чери, — не бих искала да правя нищо зад гърба на мис Найт.

— Не се безпокой за мис Найт — прекъсна я мис Марпъл, която вече бе взела решение. — Тя ще замине при една своя позната на име лейди Конуей в един хотел в Ландидно и ще се чувства много добре при нея. Ще трябва да уредим някои подробности, Чери, а и ще се наложи да поговоря със съпруга ти. Ако наистина смяташ, че тук ще ти бъде добре…

— Казах ви, че това място напълно ни устройва — рече Чери. — А и може да сте уверена в това, че ще си върша работата както трябва. Ако искате, мога да почиствам даже и с метла и лопатка.

От тази проява на великодушие мис Марпъл се засмя. Чери взе отново подноса от закуската.

— Е, аз по-добре да си гледам работата. Че тази сутрин закъснях, докато слушах какво е станало с клетия Артър Бедкок.

— Артър Бедкок? Какво му се е случило?

— Не знаете ли? Сега е в полицейския участък — заразправя Чери. — Помолили го да отиде и да „окаже съдействие на следствието“. Знаете какво означава това.

— Кога се е случило това нещо? — попита мис Марпъл.

— Тази сутрин — отвърна Чери. — Предполагам, че има някаква връзка с това, дето някога е бил женен за Марина Грег.

— Какво! — мис Марпъл отново приседна на леглото си. — Артър Бедкок е бил женен за Марина Грег?

— Така е — потвърди Чери. — Никой и хабер си нямаше за това, докато мистър Апшоу не го разказа. Той е бил командирован в Щатите няколко пъти от фирмата си, та знае много тамошни клюки. Това било много отдавна. Още преди тя да започне кариерата си. Били женени само една година или две, когато тя спечелила някаква филмова награда. Естествено, тогава й се видял вече недостоен за нея и се развели набързо, по американски. Артър Бедкок е кротък човек. Не искал да се шуми за тази работа, сменил си името и се завърнал в Англия. Много стара история, наистина. Според мен, вече не е от никакво значение. Обаче ето ти, полицията е решила, че това е достатъчно основание да се занимава с него.

— О, не — възкликна мис Марпъл. — Я прибери подноса, Чери, ако обичаш, и помоли мис Найт да дойде при мен. Ще излизам.

Чери отиде да изпълнява нареждането й. Мис Марпъл се облече и забеляза, че пръстите й леко трепереха. Дразнеше се, когато забелязваше, че възбудата се отразява на физическото й състояние. Тъкмо приключваше закопчаването на роклята си, когато влезе мис Найт.

— Търсила ли си ме? Чери ми каза…

— Извикай Инч — нареди мис Марпъл.

— Моля? — попита слисаната мис Найт.

— Инч — повтори мис Марпъл. — Извикай Инч. Обади се по телефона веднага да изпратят кола.

— А, да, имаш предвид таксиметровата фирма. Собственикът й обаче не се ли казваше Робъртс?

— За мен е Инч и винаги ще бъде Инч — отвърна мис Марпъл. Както и да е, нека веднага да изпратят кола.

— Искаш да се поразходиш ли?

— Ох, моля те, обади се веднага! Побързай, ако обичаш.

Мис Найт я изгледа с известно съмнение, но изпълни нареждането.

— Нали се чувстваме добре? — осведоми се тя с известно вълнение в гласа.

— И двете се чувстваме много добре — отвърна мис Марпъл, — специално аз се чувствам особено добре. Безделието не е и никога не е било черта на моя характер. Сега ще действам, откога чакам този момент.

— Да не би тази мисис Бейкър да ти е казала нещо, което да те е разтревожило?

— Нищо не ме е разтревожило — отвърна мис Марпъл. — Нали ти казах, чувствам се по-добре от всякога. Яд ме е, че бях такава глупачка, та не можах досега да се сетя. Всъщност, добре че тази сутрин доктор Хейдък каза нещо, което ме подсети. Дано само да си спомням добре думите му. Къде ми е медицинският справочник? — мис Марпъл даде знак на мис Найт да се отстрани от пътя й и с решителна крачка се отправи към стълбището. Сама откри необходимата й книга в един библиотечен шкаф. Взе я, погледна съдържанието, промърмори „страница 210“, разтвори я на въпросната страница, прочете нещо и кимна удовлетворено.

— Да… Много интересно. Много любопитно. Не вярвам някой да е съобразил. Едва ли щях и самата аз да се сетя за това, ако не бях намерила връзката.

След това отново поклати глава. Ако можеше да намери поне един човек да й потвърди…

Отново прехвърли през ума си всички описания на въпросната сцена…

Замисли се. Да, имаше такъв човек. Дали обаче щеше да й помогне. Никой не можеше с положителност винаги да разчита на викария. Беше твърде непредсказуем. Все пак, отиде до телефона и набра номера му.

— Добро утро, отче. Мис Марпъл се обажда.

— Радвам се да ви чуя, мис Марпъл. С какво мога да ви бъда полезен?

— Не знам дали не бихте могли да ми помогнете с малко информация. Става дума за партито, на което умря мисис Бедкок. Доколкото разбрах, вие сте се намирал непосредствено до мис Грег, когато са пристигнали мистър и мисис Бедкок.

— Да, така беше. Пристигнах малко преди тях, ако не се лъжа. Трагичен ден наистина.

— Прав сте. Доколкото разбрах, мисис Бедкок разправяла на мис Грег, че години преди това се били срещали на Бермудските острови. Че отишла да я види, независимо от това, че била болна.

— Да, така беше. Спомням си.

— А спомняте ли си дали мисис Бедкок й разказа от какво точно е била болна?

— Чакай да си спомня… Не беше шарка. Май беше рубеола. Да, точно така, рубеола. Много по-леко заболяване от шарката. Някои хора въобще не го усещат. Спомням си как братовчедка ми Каролайн…

Мис Марпъл решително пресече описанието на патилата на братовчедката Каролайн.

— Благодаря ви, отче — каза тя и след това затвори телефона.

Беше озадачена от викария. Начинът, по който той съумяваше да запомни някои неща, бе една от големите тайни на Сейнт Мери Мийд. Начинът, по който успяваше да забрави други, бе още по-голяма тайна.

— Таксито пристигна, мила — нахълта в стаята мис Найт. — Много старо е и не бих казала, че е много чисто. Не знам дали бива да се возиш на такава кола. Кой знае каква болест можеш да хванеш от нея.

— Глупости — прекъсна я мис Марпъл. Сложи си шапката, закопча лятното си манто и се отправи към таксито.

— Добро утро, Робъртс.

— Добро утро, мис Марпъл. Много сте подрани днес. Къде да ви закарам?

— В Госингтън Хол, ако обичате — каза мис Марпъл.

— Дали няма да е добре да те придружа, мила? — попита мис Найт. — Ще се преобуя само за секунда.

— Не, благодаря ти — отсече твърдо мис Марпъл. — Ще пътувам сама. Карай, Инч, искам да кажа, Робъртс.

Мистър Робъртс поде разговор едновременно с потеглянето.

— А, Госингтън Хол. Там вече всичко било променено. То къде ли вече не е променено. И този Нов квартал, да му се не види. Никога не бях предполагал, че и такива неща ще сполетят Сейнт Мери Мийд.

След пристигането си в Госингтън Хол мис Марпъл позвъни и пожела да говори с мистър Джейсън Ръд.

Приемникът на Джузепе, възрастен човек с неуверени движения, изрази съмнение в тази възможност.

— Мистър Ръд не приема никого без предварителна договореност, госпожо. Особено пък днес…

— Не съм си договаряла среща — каза мис Марпъл. — Ще го почакам, обаче — добави тя.

Отправи се към приемната и се устрои в едно кресло.

— Боя се, че тази сутрин това ще е абсолютно невъзможно, госпожо.

— В такъв случай ще почакам, докато стане следобед — каза мис Марпъл.

Новият иконом, претърпял поражение, се оттегли. След малко се появи един млад мъж с приятни обноски и бодър глас с лек американски акцент.

— Срещали сме се — каза мис Марпъл. — В Новия квартал. Вие ме попитахте как да стигнете до Бленъм Клоуз.

Хейли Престън добродушно се усмихна.

— Предполагам, че сте имала най-доброто желание да ми помогнете, но тогава ме заблудихте.

— Боже мой, наистина ли? — попита мис Марпъл. — Всъщност там толкова много улици се казват „Клоуз“. Мога ли да поговоря с мистър Ръд?

— Как да ви кажа, доста е трудно. Той е по начало много зает човек, а тази сутрин наистина няма никакво свободно време и не върви да бъде обезпокояван.

— Да, да, знам, че той е много зает човек. Затова, когато тръгнах насам, вече се бях подготвила за необходимостта да почакам.

— Бих предложил да споделите с мен това, което имате да му казвате. Видите ли, мистър Ръд по начало ме е натоварил с тази задача. Всеки, който желае да го види, трябва да говори първо с мен.

— Боя се — отклони предложението мис Марпъл, — че е наложително да говоря лично с мистър Ръд.

Устрои се още по-удобно в широкото дъбово кресло.

Хейли Престън се поколеба, понечи да каже нещо, но размисли и се насочи към стълбището.

След малко се върна в компанията на един едър мъж в спортен костюм.

— Това е доктор Гилкрист. А това е мис…

— Мис Марпъл.

— Значи вие сте мис Марпъл? — възкликна доктор Гилкрист и я изгледа с неприкрит интерес.

Хейли Престън побърза да се измъкне.

— Чувал съм за вас — поясни доктор Гилкрист. — За вас ми е говорил доктор Хейдък.

— Доктор Хейдък е мой много стар приятел.

— Да, знам. Значи, желаете да говорите с мистър Ръд? По какъв повод?

— Необходимо е да разговарям лично с него — каза мис Марпъл.

Доктор Гилкрист се опита да оцени решителността й с поглед.

— Значи, решила сте да стоите тук, докато го видите, така ли?

— Точно така.

— Май наистина сте способна да го направите — поклати глава доктор Гилкрист. — В такъв случай ще ви съобщя, че има съвсем основателна причина да не можете да видите мистър Ръд. През нощта жена му почина, докато спеше.

— Починала е! — възкликна мис Марпъл. — Как е станало това?

— Поела е свръхдоза приспивателно. Смятаме да изчакаме няколко часа, преди да съобщим тази новина на пресата. Поради тази причина бих ви помолил засега да не споделяте с никого това, което ви казах.

— Естествено. Нещастен случай ли беше?

— Категорично съм на това мнение — каза Гилкрист.

— Обаче би могло да бъде и самоубийство.

— Да. Но едва ли е така.

— Или някой може би й е сипал това приспивателно?

Гилкрист сви рамене.

— Това е вече една съвсем хипотетична възможност — усъмни се той. — А и би било съвсем невъзможно да се докаже — добави с увереност.

— Разбирам — каза мис Марпъл и си пое дълбоко дъх. — Съжалявам, но сега е необходимо повече от всякога да поговоря с мистър Ръд.

Гилкрист я погледна.

— Почакайте, ако обичате — кимна той.