Агата Кристи
Проклятието на огледалото (37)

III.

Марина се бе излегнала върху шезлонга в спалнята си със затворени очи. Лицето й бе придобило землист цвят вследствие на напрежението и умората. Съпругът й продължаваше да я гледа. Тя отвори очи.

— Това пак ли беше онзи човек, Крадък?

— Да.

— Този път пък за какво дойде? Заради Ела?

— Заради Ела и заради Джузепе.

Марина се намръщи.

— Джузепе? Разбраха ли кой го е застрелял?

— Все още не са.

— Всичко това е същински кошмар. Каза ли дали може вече да си тръгваме?

— Каза, че все още трябва да останем тук.

— Защо пък да не можем? Трябва да го направим. Ти не му ли обясни, че не мога да седя тук и да чакам всеки ден да ме убият? Това е просто нелепо.

— Ще бъдат взети всички необходими предпазни мерки.

— Те това и преди го казаха. Предотвратиха ли убийството на Ела? Или на Джузепе? Ти не си ли даваш сметка, че накрая ще стигнат и до мен? Аз пък ти казвам, че онзи ден в студиото наистина ми бяха сипали нещо в кафето. Не биваше да го изливаш. Трябваше да го запазим и да го дадем за анализ. Така щяхме поне да сме сигурни…

— И ако се беше уверила, че в него наистина има отрова, това щеше ли да те успокои?

Тя го погледна с широко разтворени очи.

— Не мога да разбера какво искаш да кажеш. Ако се беше потвърдило, че някой наистина се опитал да ме отрови, сигурно щяха да ни позволят да се махнем оттук.

— Не е сигурно.

— Това обаче не може да продължава така! Не мога повече да издържам?! Трябва да ми помогнеш, Джейсън. Трябва да направиш нещо. Страх ме е. Ужасно ме е страх. Тук някъде се е спотаил враг и не знаем кой е. Може да е всеки. Наистина всеки. Може да е човек от студиото, а може и да е някой в дома. Някой, който ме мрази. Защо обаче ме мрази? Защо? Някой, който иска да ме види мъртва. Кой може да е? Кой е? По едно време бях почти сигурна, че е Ела. Сега обаче…

— Решила си, че е Ела? — Джейсън изглеждаше направо изумен. — Защо?

— Защото тя ме ненавиждаше. Наистина ме ненавиждаше. Вие, мъжете, как не забелязвате тези неща? Беше лудо влюбена в теб. Сигурна съм, че даже не си го и подозирал. Не е възможно обаче да е Ела, защото Ела е мъртва. О, Джинкс, Джинкс! Помогни ми. Отведи ме далеч оттук, някъде, където да съм в безопасност… Някъде, където да не изпитвам страх.

Скочи от шезлонга и бързо започна да се разхожда из стаята, кършейки ръце. Като режисьор Джейсън се възхити от тези изпълнени със страст и мъка движения. Трябва да ги запомня, рече си той. Може би за ролята на Хеда Габлър? Сетне с чувство на неудобство съобрази, че наблюдава собствената си жена все пак.

— Добре, Марина, добре. Знаеш, че се грижа за теб.

— Трябва веднага да напуснем този омразен дом. Веднага. Мразя го, мразя го, мразя го.

— Виж какво, не можем да отпътуваме веднага.

— Защо да не можем? Защо?

— Защото — каза Ръд, — убийствата усложняват нещата. А и други неща трябва да имаме предвид. Нима наистина мислиш, че бягството може да разреши нещо?

— Разбира се, че ще разреши. Ще избягаме от този човек, който така силно ме мрази.

— Ако има хора, които те мразят толкова силно, лесно биха могли да тръгнат по следите ти.

— Какво искаш да кажеш? Че никога няма да мога да избягам от тях? Че никога вече няма да бъда в безопасност?

— Мила, всичко ще бъде наред. Аз ще се грижа за теб. Аз ще бдя над теб.

Тя го прегърна.

— Нали ще го сториш, Джинкс? Нали няма да позволиш да ми се случи, нищо лошо?

Тя се отпусна в ръцете му и той внимателно я положи отново върху шезлонга.

— Знам, че съм страхлива — промърмори тя. — Ох, ако знаех кой е… И защо го прави… Донеси ми хапчетата, ако обичаш. Жълтите, не кафявите. Трябва нещо, което да ме успокои.

— За Бога, Марина, не ги взимай така често.

— Добре, мили, добре. Всъщност, те понякога въобще не ми действат — Марина го погледна в лицето. Усмихна му се нежно и неотразимо.

— Ще се грижиш за мен, нали, Джинкс? Закълни ми се, че ще го направиш.

— Винаги ще бъда редом с теб — отвърна Джейсън Ръд. — Докрай.

Тя широко разтвори очи:

— Имаше толкова странен вид, когато го каза.

— Така ли? Как изглеждах?

— Трудно ми е да ти го обясня… Като клоун, който се смее на нещо ужасно тъжно… Нещо, което никой друг не е видял.