Агата Кристи
Проклятието на огледалото (19)

Дванадесета глава

Мис Марпъл си имаше свои методи за водене на следствие.

— Това е много любезно от ваша страна, мисис Джеймсън. Наистина е много любезно. Просто не ми е по силите да ви кажа колко много съм ви благодарна.

— Моля ви се, мис Марпъл, недейте така. Много се радвам, че ще мога да ви бъда полезна с нещо. Предполагам, че ще искате най-новите броеве?

— Не, не — отвърна мис Марпъл. — Даже по-скоро бих предпочела по-старите.

— Заповядайте, в такъв случай — каза мисис Джеймсън. — Имаме много от тях и ви уверявам, че няма да ни трябват повече. Задръжте ги колкото време си искате. Май са доста тежички. Джени, ти вече приключи ли?

— Всичко е наред, мисис Джеймсън. Измих косата на госпожата и току-що включих сешоара.

— В такъв случай, би ли ми сторила една услуга? Да придружиш мис Марпъл до тях и да оставиш там тези списания? Не, моля ви се, мис Марпъл, не ни причинявате никакво неудобство. За нас е удоволствие да ви помогнем.

„Колко са любезни хората, помисли си мис Марпъл, особено когато те познават открай време.“ Мисис Джеймсън, дългогодишна собственичка на фризьорски салон, най-сетне бе отстъпила на повика на прогреса и бе заменила фирмената табела с нова, на която пишеше „СТИЛИСТ ДАЙАНА“. Иначе салонът си беше останал същият и мисис Джеймсън не промени начина, по който обслужваше потребностите на клиентите си. Там, освен че се правеха хубави фризури, вече се подстригваше и по-младото поколение и никой нямаше възражения против качеството на услугите. Ядрото на клиентелата на мисис Джеймсън бе група консервативни дами на средна възраст, които не смятаха, че е възможно другаде да им направят фризурите така, както ги правеха тук.

— Боже мой, какво е това? — попита Чери на следващата сутрин, тъкмо когато се канеше да включи бръмчащата прахосмукачка.

— Опитвам се да се пообразовам малко. Изучавам живота на филмовия свят — отвърна мис Марпъл. След това остави един брой на „Филмови новини“ и взе екземпляр от „Сред кинозвездите“. — Наистина е много интересно. Кара те да си спомняш за много неща.

— Тези хора си живеят фантастичен живот — каза Чери.

— Не, просто специализиран живот — забеляза мис Марпъл. — Високо специализиран. Също като живота на една моя приятелка, медицинска сестра в болница. Простота на отношенията, изпълнени с клюки и слухове. Достатъчно е да бъде назначен на работа един хубав млад доктор, за да се предизвика всеобщо оживление.

— И как така се появи изведнъж у вас интерес към тези неща?

— Вече ми е все по-трудно да плета — отвърна мис Марпъл. — Разбира се, шрифтът на тези списания е доста дребен, но с помощта на лупа се справям с него.

Чери продължи да я гледа с любопитство.

— Непрестанно ме изненадвате — каза тя. — От какво ли не се интересувате…

— Интересувам се от всичко — отвърна мис Марпъл.

— Думата ми е, че на вашата възраст започвате да се интересувате от нови неща.

Мис Марпъл поклати глава.

— Нови неща няма. Интересува ме човешката природа, а тя си е все една и съща, независимо дали става дума за кинозвезди, за медицински сестри или за жителите на Сейнт Мери Мийд. Или за хората, които живеят в Новия квартал — добави тя замислено.

— Не намирам да има особена прилика между мен и една филмова звезда — засмя се Чери. — Много жалко. Предполагам, че към четенето на тези слисания ви подтикна идването на Марина Грег и мъжът й в Госингтън Хол.

— Това, и тъжното нещо, което се случи там — отвърна мис Марпъл.

— За мисис Бедкок ли ви е думата? Извади лош късмет, горката.

— А какво мислят за това в… — започна мис Марпъл. Насмалко щеше да каже „Новия квартал“, но се сдържа. — Ти и приятелките ти какво мислите за това? — измени тя въпроса си.

— Много странна история — отговори Чери. — Изглежда да е убийство, макар и полицията да внимава да не използва тази дума. Май обаче така или иначе ще излезе убийство.

— Не виждам какво друго би могло да бъде — каза мис Марпъл.

— Не би могло да бъде самоубийство — съгласи се Чери. — Поне не, когато става дума за Хедър Бедкок.

— Ти познаваше ли я добре?

— Не бих казала. Всъщност, почти не я познавах. Беше от тези жени, които обичат да си пъхат носа навсякъде, нали ме разбирате. Все занимаваше хората с разни обществени начинания, викаше ги на събрания и така нататък. Прекалено много енергия имаше в тази жена. Струваше ми се, че с това понякога омръзваше на мъжа си.

— Не изглежда обаче да е имала истински врагове.

— Хората понякога се дразнеха от нея. Там е работата, че не виждам кой друг би могъл да я убие, освен съпруга й. А той е мекушав човек. Може ли обаче да се каже нещо с положителност? Нали знаете приказката, че „и червеят може да те ухапе“? Чувала съм, че и Крипън бил много приятен човек, и онзи, хей, дето режел хората на парчета и ги разтварял в киселина, също бил очарователен. Така че нищо не се знае.

— Клетият мистър Бедкок — въздъхна мис Марпъл.

— А и хората разправят, че бил много нервен и разтревожен в деня на партито. Преди да се случи онази работа. Хората обаче винаги разправят такива работи. Ако питате мен, сега изглежда по-добре от всякога. Сякаш е живнал и придобил самочувствие.

— Наистина ли? — заинтересува се мис Марпъл.

— Всъщност, никой не допуска сериозно, че той я убил — каза Чери. — Ако обаче не е той кой друг може да бъде? Аз все си мисля, че това е някакъв нещастен случай. Животът е пълен с нещастни случаи. Мислиш си, че разбираш много от гъби, береш ги, между тях попада една отровна и хоп, ето те изкривена от болки при доктора. При това трябва да се молиш да извадиш късмет да дойде навреме.

— Коктейлите и чашите с шери трудно предизвикват нещастни случаи — рече мис Марпъл.

— Не знам — отвърна Чери. — Човек винаги може да изпие нещо по грешка. Една моя позната изпи по грешка концентриран ДДТ. Беше ужасно.

— Нещастен случай — повтори замислено мис Марпъл. — Да, това би могло да бъде най-доброто обяснение. Трябва да кажа, че не вярвам в случая с Хедър Бедкок да става дума за предумишлено убийство. Не казвам, че е невъзможно. Нищо не е невъзможно, но не изглежда да е било така. Не, според мен истината е някъде тук — тя взе ново списание от купчината.

— Искате да кажете, че търсите някакъв материал, специално посветен на някого?

— Не — отвърна мис Марпъл. — Просто гледам да открия нещо любопитно за някои хора. За начина им на живот. Нещо мъничко, което да може да ми помогне — продължи да прелиства списанията, а през това време Чери взе прахосмукачката и отиде на горния етаж.

Лицето на мис Марпъл бе поруменяло и изразяваше любопитство. Тъй като бе започнала да недочува, не усети стъпките на човека, който премина по градинската пътека и застана пред прозореца. Едва когато забеляза нечия сянка върху списанието, повдигна глава и видя Дърмът Крадък, който й се усмихваше.

— Виждам, че си приготвяш домашното — каза той.

— Инспектор Крадък, радвам се да те видя. Много мило е, че успя да заделиш време и за мен. Искаш ли кафе? Или може би, чашка шери?

— Чашка шери ще ми дойде много добре — отвърна Дърмът. — Не ставай — добави той. — Ще сия поискам сам, когато вляза.

Отправи се към входната врата и след малко се оказа при мис Марпъл.

— Е, какво, научаваш ли нещо от цялата тази книжнина?

— Може би твърде много неща — отвърна мис Марпъл. — Знаеш, че не се шокирам лесно, но това все пак малко ме шокира.

— Кое? Частният живот на кинозвездите ли?

— О, не! Не това. При толкова много пари и при толкова много възможности за близост всичко изглежда съвсем естествено. Това не ме изненадва. Имам предвид начина, по който се описва. Аз си оставам старомодна и намирам, че такива работи не би трябвало да се позволяват.

— Новини се правят именно по този начин — каза Дърмът Крадък — и под формата на обикновен коментар могат да се кажат много хапливи неща.

— Това ми е добре известно — каза мис Марпъл — и понякога много ме дразни. Може би намираш, че е глупаво от моя страна да изчитам всичко това. На човек обаче му се иска да е вътре в нещата и естествено, като си седя по цял ден у дома не мога да науча толкова много неща, колкото би ми се искало.

— Това си помислих и аз — каза Дърмът Крадък — и затова реших, че ще е добре да дойда да ти ги разкажа.

— Извини ме, мило мое момче, но началниците ти биха ли одобрили това нещо?

— Не виждам причини да не го одобрят — увери я Дърмът. — Ето ти един списък. Списъкът на хората, които са се намирали на тази стълбищна площадка в краткото време между пристигането и смъртта на Хедър Бедкок. От него елиминирахме доста хора, може би донякъде прибързано, но според мен не съвсем. Елиминирахме кмета и жена му, съветник Едикойси и жена му елиминирахме и по-голямата част от местните хора, макар и да оставихме съпруга. Ако си спомням добре, ти винаги си се отнасяла много подозрително към съпрузите.

— Те са винаги сред първите заподозрени — отбеляза мис Марпъл — и нерядко, съвсем основателно.

— Не мога да не се съглася с теб — каза Крадък.

— Все пак, мило мое момче, чий съпруг имаш предвид?

— Ти как мислиш? — Дърмът я погледна в очите.

Мис Марпъл също го погледна.

— Джейсън Ръд ли имаш предвид?

— Сама виждаш, че мислите ни се движат в една посока. Да, не смятам, че трябва да се насочваме към Артър Бедкок, защото според мен не Хедър Бедкок е трябвало да бъде жертвата. Смятам, че жертвата е трябвало да бъде Марина Грег.

— Това изглежда почти сигурно, нали? — каза мис Марпъл.

— И така — рече Крадък, — след като и двамата сме на едно мнение по въпроса, полето на търсене се разширява. Не можеш да знаеш кой е бил там в този ден, какво е видял или е казал, че е видял, къде е бил или е казал, че е бил, ако не си присъствал там и самият ти. Следователно моите, както ти ги наричаш, началници не биха могли да имат възражения да обсъдя този въпрос с теб, нали?

— Добре си го измислил, моето момче — каза мис Марпъл.

— Сега ще ти разкажа в резюме това, което чух, и сетне ще се занимаем със списъка.

Разказа й накратко това, което бе чул, и след това извади списъка.

— Някой от тези ще да е — продължи Дърмът. — Кръстникът ми, сър Хенри Клитеринг, ми разказваше, че преди време тук сте имали клуб, клубът „Вторник вечер“. Всички сте вечеряли заедно и някой е трябвало да размаже една история. Истинска история с неясен край. Край, който е бил известен само на разказвача. Останалите е трябвало да отгатнат завършека. Както ми каза кръстникът ми, ти винаги си го отгатвала. Така че, реших, че няма да е зле да се отбия при теб тази сутрин и да те помоля да ми помогнеш да отгатна нещо.

— Струва ми се, че поставяш въпроса по един донякъде лековат начин — рече укорително мис Марпъл. — Преди това бих искала да те попитам нещо.

— Да, кажи.

— Какво знаеш за децата?

— За децата? Тя има само едно дете. Умствено увредено, което живее в един санаториум в щатите. Него ли имаш предвид?

— Не, не него имам предвид — отвърна мис Марпъл. — Това е много тъжно, разбира се. Това е една от тези трагедии, които стават в живота и за които няма кого да виниш. Не, думата ми е за децата, за които се споменава в едно от тези списания — мис Марпъл докосна купчината пред нея. — Децата, които Марина Грег е осиновила. Две момчета, ако не се лъжа, и едно момиче. В единия случай й писала една майка с твърде много деца и с твърде малко пари, за да може да ги отгледа в тази страна, и я помолила да осинови едно. Този случай е описан с много фалшива сантименталност. Пише за силните майчински чувства и за това, какъв прекрасен дом, образование и бъдеще очакват детето. За другите две деца не можах да открия много неща. Едното, струва ми се, беше бежанче, а другото — американче. Марина Грег ги осиновила по различно време. Бих искала да зная каква е била съдбата им.

Дърмът Крадък я изгледа с любопитство.

— Странно е, че си се сетила за тях — каза той. — Аз също си зададох този въпрос. Ти впрочем каква връзка намираш, че могат да имат със случая?

— Доколкото успях да разбера, сега не живеят при нея, нали? — попита мис Марпъл.

— Предполагам, че се е погрижила за тях — каза Крадък. — Съгласно закона трябва да го е направила. Вероятно е открила банкови влогове на тяхно име.

— И какво се е получило? Когато й омръзнали — мис Марпъл направи лека пауза, преди да произнесе последната дума, — ги уволнила. Уволнила ги, след като израснали в разкош с всички неща, произтичащи от това. Така ли?

— Вероятно е така — съгласи се Крадък. — Нямам представа — той продължи да гледа мис Марпъл с любопитство.

— Децата са много чувствителни създания — каза мис Марпъл. — Много по-чувствителни са, отколкото повечето хора могат да предположат. Лесно са нараними. Чувствителни са към това, че никой не ги иска, че ги изоставят. Това не са неща, които да могат да се компенсират с друго. Не могат да се компенсират само с добро образование, с материално осигурен живот, с пари или с добра професия. Има обиди, които не могат да се превъзмогнат.

— Да де, но не отиваш ли твърде далеч, когато мислиш… всъщност, какво мислиш?

— А, не съм стигнала до някакви определени изводи в тази връзка. Просто ми дойде на ум какво ли правят децата и на колко години са сега.

— Предполагам, че това бих могъл да го проверя — рече бавно Дърмът Крадък.

— Моля ти се, не искам да ти причинявам неудобства. Не искам даже и да намеквам, че зад тези мои думи се крие нещо важно.

— Няма да ни навреди да проверим тази работа — каза Дърмът и отбеляза нещо в тефтерчето си. — Искаш ли сега да хвърлиш едно око върху моето малко списъче?

— Наистина не вярвам, че мога да ти бъда от особена полза в това отношение. По всяка вероятност хората в него ще са ми непознати.

— Добре, в такъв случай ще те улесня с малко коментари. Почваме. Джейсън Ръд, съпруг. Съпрузите винаги са на първо място сред заподозрените. Всички казват, че Джейсън Ръд обожавал жена си. Това не ти ли се струва вече само по себе си малко подозрително?

— Не бих казала, че непременно трябва да ми се струва подозрително — отвърна с достойнство мис Марпъл.

— Той се е опитал много усърдно да укрие факта, че за жертва е била набелязана именно жена му. Пред полицията даже и не е намекнал, че е допускал такова нещо. Не ми е ясно защо си е помислил, че сме глупаци, неспособни сами да стигнат до този извод. Още от самото начало допуснахме и такава версия. Както и да е, по негови думи боял се да не би жена му да изпадне в паника, ако научи това.

— Тя от тези жени ли е, които изпадат в паника?

— Да. Неврастеничка е, с неуравновесен темперамент, склонна към нервни сривове и изпадане в депресия.

— Това обаче не означава задължително липса на смелост — възрази мис Марпъл.

— От друга страна — каза Крадък, — ако тя знае, че покушението е било замислено срещу нея, възможно е да й е известен и извършителят.

— Искаш да кажеш, че тя знае кой го е направил, но не иска да го разкрие?

— Просто казвам, че това е възможно, и ако е наистина така, естествено е човек да си зададе въпроса защо го прави. Възможно е и мотивът, това, което е в основата на цялата работа, да е нещо, което тя не желае да стига до ушите на съпруга й.

— Това е наистина интересно разсъждение — каза мис Марпъл.

— Продължаваме. Ела Зелински, секретарка. Изключително компетентна и делова млада жена.

— Допускаш ли да е влюбена в съпруга? — попита мис Марпъл.

— Бих казал, че да — отвърна Крадък. — Ти обаче защо ми зададе този въпрос?

— Защото такива неща се случват доста често — отвърна мис Марпъл. — И ако е така, клетата Марина Грег едва ли й е много симпатична, нали?

— Значи, и тук е налице възможен мотив за убийство — каза Крадък.

— Безброй секретарки са влюбени в съпрузите на работодателките си — каза мис Марпъл. — Съвсем малко са тези от тях обаче, които се опитват да ги отровят.

— Е, има и изключения — каза Крадък. — Следват двама местни фотографи, един от Лондон и двама представители на печата. Не вярвам нито един от тях да има отношение към случилото се, но все пак ще проверим. Присъствала е и жената, която преди това е била омъжена за втория или третия съпруг на Марина Грег. Преди време никак не й станало приятно от това, че Марина й отнела мъжа. Все пак, оттогава са изминали около единадесет или дванадесет години. Вижда ми се малко вероятно да е дошла на партито специално, за да отрови Марина Грег. Следва един мъж на име Ардуик Фен, някогашен голям приятел на Марина. Не се били виждали от години. Никой не е знаел, че се е намирал в тази страна и всички са били много изненадани от появяването му.

— Допускаш ли да е изпитала смущение, когато го е видяла?

— По всяка вероятност, да.

— Смущение. А може би и страх.

— „Проклятието ме настигна“ — спомни си Крадък. — За това ти беше думата, нали? Така. Наоколо се е мотал и младият Хейли Престън и си е вършел работата. Беше много разговорлив, но съвсем определено даде да се разбере, че нищо не е чул, нищо не е видял и въобще нищо не знае. Много му се искаше да остави именно такова впечатление. Е, идва ли ти нещо на ум?

— Не съвсем — призна мис Марпъл. — Това, което ми каза, е интересно. И все пак, иска ми се да науча нещо повече за съдбата на децата.

Крадък я изгледа с любопитство:

— Виждам, че вече си си набила тази мисъл в главата. Добре, ще проверя.