Агата Кристи
Проклятието на огледалото (14)

I.

— Значи, досега нищо не сте успели да откриете? — попита Крадък, като предложи цигара на Франк Корниш.

— Абсолютно нищо — отвърна Корниш. — Нямала е врагове, с никого не се е карала, имала е много добри отношения със съпруга си.

— Да е имало друг мъж или друга жена?

— Няма нищо такова — поклати глава Корниш. — Няма и намек за изневяра. Пък и тя не е била от тези жени, които бих нарекъл сексапилни. Участвала е в безброй обществени начинания и тем подобни, където понякога е имало спорове, но нищо повече.

— А да е имало някоя жена, за която съпругът й да е искал да се ожени? Някоя от колежките му например?

— Той работи в компанията „Бидъл и Ръсел“, търговци с недвижимости. Там колежки са му Флори Уест, страдаща от сливици и мис Грандъл, която е поне на петдесет години и е плоска като дъска. В службата му няма кой знае какво, което да възбуди един мъж. Макар че никак не би се учудил, ако той се ожени повторно.

Крадък прояви интерес към последните му думи.

— Имам предвид една съседка — поясни Корниш. — Вдовица. Когато отидохме заедно с него у тях след първата фаза на следствието, тя бе вече там и бе започнала да му приготвя чай и въобще да показва грижовност. Това го изненада, обаче му стана приятно. Ако питате мен, тя вече е взела решение да се омъжи за него, но той, клетникът, още не го знае.

— Що за жена е?

— С приятна външност. Не е млада, но си я бива. С циганска хубост. Мургава и с тъмни очи.

— Как се казва?

— Бейн. Мисис Мери Бейн. Вдовица.

— Мъжът й с какво се е занимавал?

— Нямам представа. Живее заедно със сина си, който работи наблизо. Изглежда тиха и порядъчна жена. При все това имам чувството, че съм я срещал и преди — Корниш погледна часовника си. — Дванадесет без десет. Насрочих ви посещение в Госингтън Хол за дванадесет. Добре е да тръгваме.