Агата Кристи
Проклятието на огледалото (13)

III.

— Заповядайте — посрещна го мисис Бантри, след като Дърмът Крадък се представи и й обясни кой е. — Много се радвам да ви видя. Сам ли сте? Не ви ли придружава винаги някой сержант?

— Дойдох тук заедно с един сержант — потвърди Крадък. — Само че той сега е зает.

— С какво е зает? С разследвания? — полюбопитства мисис Бантри.

— С нещо от този род — отвърна уклончиво Дърмът.

— Значи, Джейн Марпъл ви изпрати при мен — каза мисис Бантри, докато го въвеждаше в малката дневна. — Тъкмо бях започнала да подреждам цветята — обясни тя. — Днес е един от тези дни, когато цветята са съвсем непослушни. Или се накланят натам, където не им е мястото, или направо клюмват. Просто благодаря на съдбата за вашето посещение. Вярвам, че ще ме разведри. Значи, все пак е било убийство, така ли?

— Вие с такова впечатление ли останахте?

— Как да ви кажа, предполагам, че би могло да бъде и нещастен случай — отвърна мисис Бантри. — Никой все още не е казал нищо определено, поне официално. Ако изключим глупавото заключение, че няма данни как е била поставена отровата, разбира се. Иначе всички тук говорим само за убийство.

— А говорите ли и за това, кой би могъл да го извърши?

— Странното е, че не говорим — каза мисис Бантри. — И то, защото и самата аз не виждам кой е могъл да го извърши.

— Искате да кажете, че според вас това е невъзможно да се установи, така ли?

— Не, не. Предполагам, че това би могло да се окаже трудно, но не и невъзможно. Искам да кажа, че не мога да си представя кой би пожелал да извърши това нещо.

— Значи, според вас, у никого не би могло да се появи желанието да убие Хедър Бедкок?

— Искрено казано, просто не мога да си представя кой ще поиска да убива Хедър Бедкок. Срещала съм се няколко пъти с нея. По разни общински мероприятия, нали ме разбирате. Свързани с благотворителна дейност, с болницата Сейнт Джон и с проблемите на църковната община. Винаги съм я намирала за твърде енергична жена. Винаги изпълнена с ентусиазъм, склонна към категоричност в съжденията и малко по-възторжена, отколкото е прието. Никой обаче не убива хората заради такива черти на характера. По мое време видехме ли такава жена да се появи пред дома ни, веднага казвахме на камериерката — тогава имахме камериерки и трябва да знаете, че те бяха една много полезна институция — да съобщи на гостенката, „че ни няма“ или че „стопанката днес не приема посетители“. Последното го казваха онези от нас, които имаха някакви задръжки относно изричането на неистини.

— С други думи, нормалният човек би се стремил да избегне компанията на мисис Бедкок, но не би почувствал желание да я премахне.

— Много точно се изразихте — рече мисис Бантри одобрително.

— Нямала е и пари — продължи Дърмът, — така че няма и кой да се облагодетелства от смъртта й. И да е изпитвал някой антипатия към нея, едва ли е била толкова силна, че да премине в ненавист. А не допускате ли да е шантажирала някого?

— Сигурна съм, че в никакъв случай не би и помислила да направи такова нещо — отхвърли предположението мисис Бантри. — Жени като нея имат много висок морал.

— Възможно ли е съпругът й да й е изневерявал?

— Не ми се вярва — отвърна мисис Бантри. — За пръв път го видях на партито. Приличаше на парче сдъвкан канап. Безобиден, но непривлекателен.

— Май нямаме за какво да се заловим, а? — каза Дърмът Крадък. — Освен ако не допуснем, че е знаела нещо.

— Че е знаела нещо?

— Че й е било известно нещо, което е могло да навреди другиму.

Мисис Бантри поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ми се вярва. Никак не ми се вярва. Струва ми се, че беше от тези жени, които, ако знаят нещо за някого, не могат да го запазят в тайна.

— Значи и по тази писта няма как да се тръгне — каза Дърмът Крадък. — А сега, ако не възразявате, ще ви съобщя заръката, която ми даде мис Марпъл, към която изпитвам чувства на възхищение и уважение. Каза ми да спомена пред вас Дамата от Шалот.

— А, това ли?

— Да. Това. Каквото и да е то.

— Днес хората не четат много-много Тенисън — отбеляза мисис Бантри.

— Май нещо започна да изплува от паметта ми — каза Дърмът Крадък. — Тя не беше ли вперила поглед в Камелот?

Върху гладката повърхност тънка паяжина плъзна,

огледалото на късчета разби се.

„Проклятието ме настигна“ — изплака Дамата от Шалот.

— Точно така. Видът й беше същият — каза мисис Бантри.

— Моля? Не разбрах? Кой какъв вид е имал?

— Видът й беше същият — повтори мисис Бантри.

— На кого?

— На Марина Грег.

— А, на Марина Грег. Кога?

— Джейн Марпъл не ви ли разказа?

— Нищо не ми разказа. Препоръча ми да говоря с вас.

— Това не е дотам любезно от нейна страна — подхвърли мисис Бантри. — Тя умее да разказва много по-добре от мен. Мъжът ми винаги ми казваше, че нищо не може да ми разбере. Както и да е, що се отнася до вида на Марина Грег, може и да съм си внушила нещо. Във всеки случай, видиш ли човек да ти изглежда така, както изглеждаше тогава тя, не може да не ти направи впечатление.

— Разкажете ми какво сте видяла, ако обичате.

— Това стана по време на партито. Казвам му „парти“, защото не ми идва на ум как другояче бих могла да го нарека. Иначе беше нещо като прием, даден на горната стълбищна площадка. Там бяха Марина Грег и съпругът й. Бяха поканили някои от дошлите на празника. Мен навярно ме поканиха заради това, че някога съм притежавала тази къща, а Хедър Бедкок заедно със съпруга й — защото бе свършила много работа по организирането на празненството. Оказахме се на стълбището приблизително по едно и също време, затова и успях да забележа това.

— Да забележите какво?

— Мисис Бедкок започна едно дълго слово, нещо, което много хора правят, когато се видят със знаменитости. Говорят колко са щастливи, колко се вълнуват, как винаги са мечтали да се запознаят с тях и така нататък. Та тя започна да разказва надълго и нашироко как била срещнала Марина Грег преди години и колко много се развълнувала тогава. Мен тогава ми стана жал за тези клети знаменитости. За това, че им се налага да изслушват всякакви излияния и да реагират с подходящи думи. Тогава забелязах, че Марина Грег не изричаше подходящите думи. Просто бе втренчила поглед.

— В кого? В мисис Бедкок?

— Не, не. Останах с чувството, че просто бе забравила мисис Бедкок. Просто погледът й бе станал като този на Дамата от Шалот, сякаш бе видяла нещо ужасяващо. Нещо страшно. Нещо, в чиято реалност не иска да повярва. Нещо, което не й е по силите да понесе.

— „Проклятието ме настигна“? — каза Дърмът Крадък.

— Тъкмо това имах предвид. Точно с това ми напомни Дамата от Шалот.

— В какво обаче се бе втренчила тя, мисис Бантри?

— Де да знаех!

— Казвате, че е била на горната стълбищна площадка, така ли?

— Погледът й бе втренчен някъде над главата на мисис Бедкок. Не, по-скоро някъде над рамото й.

— Значи, в нещо, което е било по средата на стълбището?

— Не, по-скоро в единия му край.

— През това време имаше ли други хора на стълбището?

— Да, някъде към пет-шест души, ако си спомням добре.

— Беше ли втренчила поглед конкретно в някого от тях?

— Не мога да кажа това с положителност. Аз гледах нея. Бях с гръб към стълбището. Тогава допуснах, че може би гледа някоя от картините.

— Тези картини би трябвало да са й много добре познати, щом живее в този дом.

— Така е, разбира се. Не, вероятно е гледала някого от хората. Чудя се кого ли.

— Ще трябва да се опитаме да разберем това — каза Дърмът Крадък. — Може ли все пак да се опитате да си спомните кои точно бяха там?

— Ами, кметът с жена си. Имаше и един червенокос мъж, ако не се лъжа, репортер. После ми го представиха, но не си спомням името му, никога не помня имена. Май беше Галбрайт или нещо от този род. Имаше и един черен мъж. Не негър, просто много мургав и излъчваш сила. Беше в компанията на една актриса, по-изрусена от нормалното и с вида на жена, свикнала да бъде ухажвана. И старият генерал Барнстейпъл беше дошъл. Вече е напълно изкуфял, горкият, не вярвам, че може да е проклятие за някого. А, и семейство Грайс от фермата беше там.

— Това ли са всичките хора, които си спомнихте?

— Как да ви кажа, възможно е да е имало и други, но не си бях поставила за цел да запомня кои са. Спомням си, че кметът, генерал Барнстейпъл и американците пристигнаха горе-долу по едно и също време. Сега се сещам, имаше и фотографи. Единият беше местен, а другият беше едно момиче от Лондон. Момиче с артистичен вид, дълга коса и голям фотоапарат.

— Значи смятате, че именно някой от тези хора е предизвикал това изражение на лицето на Марина Грег?

— Нищо не смятам — отвърна най-искрено мисис Бантри. — Просто се изненадах какво ли е предизвикало такова изражение на лицето й и после престанах да мисля за това. Човек обаче после си спомня за тези неща. Разбира се — добави честно мисис Бантри, — може и да ми се е сторило. Най-сетне, може изведнъж да я е заболял зъб или някоя карфица от тоалета й да я е убола или да е имала колики. Имам предвид тези дребни неприятности, които човек се опитва да прикрие с държанието си, но лицето му го издава.

Дърмът Крадък се засмя.

— Приятно ми е да видя, че сте реалист, мисис Бантри. Напълно е възможно да се е случило нещо подобно. Все пак фактът е интересен и може би ще ни доведе до някъде.

Сбогува се с домакинята и се отправи към Мъч Бенхъм, за да се представи официално в полицейския участък.