Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Госпожица Марпъл (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mirror Crack’d from Side to Side, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 30гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara(2013)

Издание:

Агата Кристи. Проклятието на огледалото

ИК „АБАГАР“, София, 1994

Редактор: Боряна Гечева

ISBN 954–584–105–2

История

  1. —Добавяне

Върху гладката повърхност тънка паяжина плъзна,

огледалото на късчета разби се.

„Проклятието ме настигна“ — изплака Дамата от Шалот.

Алфред Тенисън

Първа глава

I.

Мис Марпъл седеше до прозореца в дневната, който гледаше към градината, с която някога се бе гордяла. Вече не се гордееше с нея. Само леко се намръщваше, когато я видеше през прозореца. От известно време й бяха забранили да се занимава активно с градинарство. Никакво навеждане, копаене или садене. Позволяваха й най-много да подкастря дръвчетата и то не продължително време. Не ще и дума, че старият Лейкък, който идваше три пъти седмично да поддържа градината, проявяваше голямо старание. То обаче бе голямо по неговите собствени разбирания, не и по тези на работодателката му. Мис Марпъл знаеше точно каква работа иска да бъде свършена и кога точно да бъде свършена, и най-добросъвестно му разясняваше това. Но старият Лейкък реагираше в свой стил, а именно, ентусиазирано се съгласяваше с нея и после правеше каквото си знаеше.

— Точно така, госпожо, и теменужките ще ги оправим, и камбанките. Точно така, сега в понеделник, има си хас да не съм разбрал.

Оправданията на Лейкък бяха винаги убедителни и силно наподобяваха използваните от капитан Джордж в „Трима мъже в една лодка“, когато капитанът обясняваше защо не трябва да излиза в открито море. Винаги причината беше вятърът, който все нещо не беше наред. Духаше или откъм морето, или откъм брега, или откъм ненадеждния запад, или откъм още по-опасния изток. Лейкък пък се оправдаваше с времето. Бе или твърде сухо, или прекалено влажно, или имаше опасност от слана. Или пък някаква друга, изключително важна работа, трябваше да се свърши най-напред. Най-често тя се отнасяше за обикновеното или брюкселското зеле, от които градинарят обичаше да засажда огромни количества. Лейкък си имаше собствени разбирания за градинската работа и нито един работодател, колкото и вещ да беше в градинарството, не можеше да го отклони от тях.

Разбиранията му предполагаха преди всичко изпиване на безброй чаши силен и много подсладен чай като встъпление към работата, усърдно помитане на окапалите листа през есента и малко разсаждане на любимите му астри и босилек през пролетта, за да стане „красива гледка“, както казваше той, през лятото. Нямаше и нищо против да пръска розовите храсти с препарат срещу насекоми, но не влагаше бог знае какво усърдие в това, а когато му се кажеше, че трябва да разкопае лехите с грах, отвръщаше, че неговият грах бил станал страшен, особено миналата година, и то без човек да го глези много-много с някаква предварителна обработка на почвата.

За да бъдем справедливи, Лейкък хранеше добри чувства към работодателите си и дори се съобразяваше с градинарските им прищевки стига да не бяха свързани с вършенето на някаква тежка работа. Приемаше за сериозни растения единствено зеленчуците, особено зелките, а колкото до цветята, намираше ги за предмет на несериозните занимания на дами, които си нямат друга работа. Демонстрираше добрите си чувства, като подаряваше гореспоменатите астри и босилек, а понякога и летни хризантеми.

— Отидох да свърша малко работа в Новия квартал, нали и там искат да си оправят градините мераклийски. Бяха накупили много повече цветя, отколкото трябва, та рекох да донеса някой и друг корен. Ще ги посадя ей там, дето на ония проскубани рози много-много не им е мястото.

Като размишляваше върху всичко това, мис Марпъл отмести поглед от прозореца и се върна към плетивото си.

Човек трябваше да погледне действителността в очите. Сейнт Мери Мийд вече не беше това, което беше някога. Всъщност, тази оценка беше валидна и за всичко останало. При добро желание човек можеше да обвини за случилото се и войната, или по-точно, двете войни, и младото поколение, и това, че и жените вече ходеха на работа, и атомната бомба, или просто правителството. Но истинската причина беше възрастта. Мис Марпъл, която бе жена с много здрав разум, прекрасно знаеше това. Просто усещаше старостта много по-силно в Сейнт Мери Мийд, защото бе живяла там много дълго време.

Сейнт Мери Мийд, или по-скоро черупката му, все още си беше на мястото. И кръчмата „Синият Глиган“ си беше на мястото, и църквата, и викариатът. Също и малка групичка къщи от времето на кралица Ана и крал Джордж, една, от които беше и нейната. На мястото си бяха и къщата на мис Хартнел и самата мис Хартнел, бореща се срещу прогреса до последен дъх. Мис Уедърби бе починала и сега къщата й се обитаваше от управителя на банката и неговото семейство. Бяха я поразкрасили с боядисване на вратите и прозорците в яркосин цвят. В повечето останали стари къщи живееха нови хора, но самите къщи много не се бяха изменили, тъй като новите им собственици ги бяха купили именно заради това, което агентите по продажба на недвижими имоти рекламират като „старовремско очарование“. Новите собственици преустройваха едно или друго помещение, като втора баня, и хвърляха много пари за нова канализация и за оборудване на кухнята с електрически печки и миялни машини.

Макар и къщите да си изглеждаха общо взето както преди, не можеше да се каже същото за главната улица на селото. Когато някой от магазините сменеше стопанина си, започваше незабавна и трескава модернизация. Рибарският магазин бе станал неузнаваем, тъй като се бе сдобил с огромни витрини, зад които проблясваха замразени риби. Месарят, виж, се бе оказал по-голям консерватор. Хубавото месо си е хубаво винаги, стига да имаш пари да си го купиш. Ако нямаш, взимай по-евтините мръвки и жилите и се оправяй с тях. Бакалинът Барнс бе останал на поста си и не бе пипнал нищо по магазина, за което мис Хартнел, мис Марпъл и някои други хора благодариха на Всевишния. Толкова приятно бе да отидеш там, да седнеш на някой от удобните столове до тезгяха и да обсъдиш със стопанина достойнствата на различните видове шунка и сирене. В края на улицата обаче, там, където някога беше магазинът за кошници на мистър Томас, сега се мъдреше лъскав нов супермаркет, който всички стари дами от Сейнт Мери Мийд проклинаха.

— Представи си, мила — бе възкликнала веднъж мис Хартнел, — пълно е с разни пакетирани неща, за които въобще не бях чувала. Представи си, да даваш на детето си разни там овесени ядки, вместо да му приготвиш една свястна закуска от яйца с шунка. Остави това, ами те карат да вземаш една кошница и самата ти да я мъкнеш и да търсиш това, за което си тръгнала. Понякога ти трябва четвърт час, за да го откриеш, и отгоре на това е пакетирано в някакви ужасно неудобни количества, или твърде големи, или твърде малки. А за да платиш, трябва да висиш на една страхотно дълга опашка. Страшно досадна работа. Е, разбира се, на хората от Новия квартал това може и да им харесва…

Тук мис Хартнел спираше.

Спираше именно при споменаването на Новия квартал. Точка и нов ред, както се казва. Новият квартал бе нещо съвсем отделно.