Агата Кристи
Убийство в Месопотамия (5)

Четвърта глава
Аз пристигам в Хасание

След три дни напуснах Багдад.

Разделих се с госпожа Келси и бебето й с голямо съжаление. Детето беше много сладко и се развиваше отлично, наддавайки на тегло с всеки нов ден. Майор Келси ме придружи до гарата. На следващата сутрин трябваше да пристигна в Киркук, където някой щеше да ме посрещне.

Прекарах една неспокойна нощ. Не мога да спя добре във влак, а освен това сънувах и кошмари. На сутринта обаче, когато погледнах през прозореца на купето, видях, че времето е прекрасно, и у мен се появи известно любопитство за срещата ми с нови хора.

На перона се поогледах и скоро забелязах един младеж да се отправя към мен. Със своето кръгло и свежо лице той удивително приличаше на герой от романите на П. Г. Удхаус.

— Здравейте, здравейте! — каза той. — Вие ли сте сестра Ледърън? Не може да не сте вие — та това е ясно! Ха, ха! Наричам се Колман. Доктор Лайднър ме изпрати да ви посрещна. Как се чувствате? Ужасно и отегчително пътуване, нали? Ах! Как добре познавам тези влакове! Но ето ви най-сетне тук. Закусили ли сте? Това ли е багажът ви? Доста скромно, не мислите ли, а? А пък госпожа Лайднър носи четири нормални куфара и един много голям, без да се смятат кутията за шапки и специалната възглавничка, а също това и онова, и какво ли още не! Сигурно ще ме помислите за голям бъбривец, нали? Хайде да вървим към таратайката.

Отвън ни чакаше някакъв странен хибрид между омнибус, камионетка и автомобил. Младежът ми помогна да се кача, като ми препоръча да седна близо до шофьора, за да не друса толкова.

Божичко, какво друсане падна! И досега се учудвам как тази камионетка не се разпадна на хиляди парчета. Нямаше никакъв път — само някакви засъхнали коловози и дупки. Ето ти вълненията на Изтока! Когато си представих великолепните пътища в Англия, веднага ме завладя носталгията.

Колман се приведе напред и ми извика в ухото:

— Пътят си го бива, нали?

Той каза тези думи тъкмо в момента, когато подскочихме от седалките си и почти си ударихме главите в тавана на колата.

Ако можеше да се съди по вида му, господин Колман като че ли говореше най-сериозно.

— Тези друсания са много полезни за черния дроб — допълни той. — Знаете това, нали, госпожице?

— Каква полза за черния дроб, когато рискуваме да си разбием главите? — отвърнах аз, давайки воля на лошото си настроение.

— Трябва да минете оттук след дъжд, за да видите тогава! Колата постоянно се хлъзга — направо е фантастично! През повечето време се носим настрани.

Не отвърнах нищо на тези думи. Малко по-късно трябваше да пресечем реката върху най-странния ферибот, който някога съм виждала. Според мен самото преминаване беше истинско чудо, макар за всички останали това да беше нещо съвсем обикновено. Необходими ни бяха още четири часа, за да стигнем Хасание, който за моя голяма изненада се оказа голям град. Изглеждаше и доста приятен от отсрещния бряг на реката — издигаше се пред нас съвсем бял и фееричен с безбройните си минарета. Когато обаче преминахме моста и навлязохме в града, картината се оказа доста по-различна — навсякъде се носеше смрад, виждаха се порутени и схлупени къщурки, калища и мръсотии.

Колман ме придружи до дома на доктор Райли, като ми каза, че докторът ме очаква за обяд.

Любезен както винаги, доктор Райли ме посрещна в кокетното си жилище, където имаше баня и всичко беше както трябва. Взех си чудесна вана, облякох болничната си униформа и слязох долу ободрена и забравила умората от дългото пътуване.

Обядът бе готов. Докторът ни въведе в столовата, като се извини за дъщеря си, която, каза той, винаги закъснявала. Бяхме вече изяли по една чиния яйца със сос, когато тя се появи. Доктор Райли ми я представи:

— Сестра, това е дъщеря ми Шийла.

Тя ми стисна ръката, попита ме дали съм пътувала добре, хвърли шапката си на един стол, поздрави хладно господин Колман и седна на масата.

— Е, Бил, как сме?

Наблюдавах младото момиче, докато господин Колман му говореше за някакво предстоящо парти в клуба.

Не мога да твърдя, че Шийла ми стана много симпатична. От нея лъхаше хлад. Малко безцеремонна, макар и с хубава външност — черна коса, сини очи, бледо лице и обичайните начервени устни. Говореше студено и саркастично, което ме дразнеше. Спомням си, че имах една такава стажантка при мен — наистина момичето работеше добре, само че поведението й ме влудяваше.

Стори ми се, че господин Колман е хлътнал по Шийла. Той започна да позаеква и приказките му станаха малко по-глупави отпреди, ако такова нещо изобщо бе възможно! Приличаше на голямо куче, което си върти опашката и се мъчи да се хареса.

След обяда доктор Райли ни остави и тръгна за болницата. Господин Колман също ни напусна, за да направи някакви покупки из града. Госпожица Райли ме попита дали предпочитам да остана вкъщи или бих желала да изляза. Колман щял да се върне да ме вземе чак след един час.

— Има ли нещо интересно из града? — попитах аз.

— Има някои интересни кътчета — отговори Шийла. — Ала не знам дали ще искате да ги посетите, тъй като са невероятно мръсни.

Думите й ме подразниха. Наистина не мога да приема, че живописността оправдава мръсотията.

Накрая Шийла ме отведе в клуба си, който беше приятно място. От него се откриваше прекрасна гледка към реката. Освен това там намерих вестници и списания от Англия.

Когато се върнахме вкъщи, господин Колман още го нямаше. Седнахме и се опитахме да поприказваме, но разговорът някак си не вървеше.

Шийла ме попита дали вече съм виждала госпожа Лайднър. Аз отвърнах:

— Не. Познавам само съпруга й.

— Много съм любопитна да узная какво ще си помислите за нея.

Понеже замълчах, тя продължи:

— Доктор Лайднър ми е много симпатичен. Всички го обичат.

„С други думи — помислих си аз — ненавиждаш жена му.“

Предпочетох да замълча и тогава Шийла неочаквано ми зададе следващия въпрос:

— Какво ли може да й има? Доктор Лайднър не ви ли каза?

Не исках да злословя по адрес на пациентката, която дори още не бях виждала, затова отговорих неопределено:

— Зная само, че е потисната и че състоянието й налага внимателни грижи.

Шийла избухна в злобен смях:

— Боже Господи! Нима не й стигат грижите на девет души, които се въртят около нея?

— Сигурно всеки си има работа, която върши — казах аз.

— Работа ли? Разбира се, че всеки си има работа, само че Луиз не позволява нито за миг някой да я измести от първото място.

„Аха — казах си аз, — ти май никак не я обичаш!“

— Аз просто не виждам каква нужда има Луиз от професионална медицинска сестра — продължи тя. — Според мен една компаньонка би била от много по-голяма полза за нея, отколкото медицинска сестра, която ще й пъхне термометъра в устата, ще й премери пулса и няма да нарече черното бяло.

Без колебание признавам, че този път Шийла успя да предизвика любопитството ми.

— Значи вие смятате, че тя не е болна?

— Разбира се, че не е болна. Нищо й няма. Тази жена е здрава като бик. Ах, само как умее да се оплаква и да предизвиква съчувствие: „Клетата Луиз не е спала през нощта!“, „Има кръгове под очите!“. Ами да, след като си ги е нарисувала със син молив! Прави всичко, за да привлече всеобщото внимание, да накара хората да се въртят около нея!

Във всичко това трябваше да има нещо вярно. Както всички медицински сестри, аз също съм имала работа с хипохондрици, чиято единствена радост е да вдигат на крак цялата къща, за да се занимават с тях. Ако някой път лекар или медицинска сестра им каже: „Хайде, хайде, вие изобщо не сте болен!“, те не му вярват и са обзети от най-искрено възмущение.

Може би и госпожа Лайднър спадаше към тази категория от мними болни, и от само себе си се разбираше, че съпругът й бе първият измамен. Много често съм забелязвала, че мъжете са склонни да проявяват изумително лековерие, когато въпросът се отнася до здравето на жените им. Във всеки случай думите на госпожица Райли се разминаваха с това, което бях чула. Те никак не се връзваха с израза „в безопасност“, произнесен от доктор Лайднър.

Интересно как този израз се запечата в съзнанието ми.

С мисълта за него попитах:

— Да не би госпожа Лайднър да има слаби нерви? Да не би да се плаши от това, че живее далеч, в усамотение?

— Че от какво може да се плаши? Господи, ами в къщата има десет души! Освен това имат и стража, която охранява античните предмети. О, тя никак не е страхлива жена… поне…

Изглежда на Шийла неочаквано й хрумна нещо, тъй като изминаха няколко секунди, преди да изрече:

— Вашият въпрос ме учудва.

— Защо?

— Вчера сутринта с поручик Джервис отидохме там. Повечето вече работеха по разкопките. Госпожа Лайднър седеше и пишеше писмо и явно не ни чу. Местното момче, което обикновено посреща посетителите, този път отсъстваше, така че ние отидохме направо на верандата. Тя зърна сянката на поручик Джервис върху стената… и изпищя! Щом ни видя, започна да се извинява — помислила, че е някой непознат. Странно, нали? Искам да кажа, че даже и да е бил непознат, защо ще се държи така?

Кимнах замислено.

Събеседничката ми помълча няколко секунди, после отбеляза:

— Не зная какво им става тази година! Всички са настръхнали. Джонсън ходи винаги навъсена и не обелва думичка. Дейвид говори само когато е наложително. Що се отнася до Бил, той не спира да дрънка, а това влошава нещата още повече. Кари пристъпва така, сякаш се страхува, че всеки миг земята ще се разтвори под краката му. И всички се дебнат един друг като… като… Не знам какво точно ги е прихванало, но всичко това ми се вижда много странно!

Действително ми се стори някак особено, че двама души, толкова различни като госпожица Райли и майор Пениман имат едно и също впечатление.

Точно в този момент Колман връхлетя в стаята — да, това беше точната дума. Ако изведнъж провесеше език навън и размахаше опашка, нямаше да учуди никого.

— Здравейте, здравейте! — каза той. — Изпълних всички поръчки — аз съм царят на магазините! Показахте ли на госпожица Ледърън прелестите на града?

— Да, но тя не се впечатли особено — отвърна госпожица Райли.

— Не мога да я упрекна — каза той. — Едва ли друг път е виждала толкова развалини на едно място!

— Вие май не цените живописното и античното, драги ми Бил. Защо тогава сте станали археолог?

— Не съм виновен аз. Виновен е моят настойник. Той е учена птица, професор в колеж, който прекарва времето си по пантофи, ровейки се из книгите. Като негов питомец аз му дойдох в повече.

— Наистина е адски глупаво да се оставите да ви натрапят професия, която не ви влече — упрекна го Шийла.

— Грешите, Шийла, нищо не са ми натрапвали. Старецът ме запита дали имам влечение към каквато и да било професия и аз му отговорих, че нямам. И тогава той ме изпрати тук за един сезон.

— А всъщност имате ли някаква представа изобщо какво ви се прави? Човек трябва да има някаква цел.

— Разбира се, че имам цел. Желанието, ми е следното — да зарежа всякаква работа, да имам много пари и да се състезавам с автомобили.

— Що за глупости! — извика госпожица Райли със силно раздразнение.

— Давам си сметка за абсурдността на моите желания — весело отговори той. — И тъй като се налага да върша нещо, за мен е безразлично какво е то, стига да не бъда затворен през целия ден в някаква канцелария. Впрочем, бях очарован, че ще пътувам. Готово, казах си аз и ето ме тук.

— Мога да си представя ползата от вас.

— Колкото за това, жестоко се мамите, скъпа приятелко. Мога да застана на разкопките и да викам „И’Аллах!“ с всеки! Освен това умея да рисувам доста добре. Моята специалност в колежа бе да имитирам почерци. От мен щеше да излезе първокласен фалшификатор. Впрочем, още не е късно да опитам. Ако някой ден моят ролс-ройс ви опръска с кал на някоя автобусна спирка, знайте, че съм преуспял в новата си кариера.

Шийла рече студено:

— Не смятате ли, че е време вече да тръгвате, вместо да говорите глупости?

— О, колко сме гостоприемни! Виждате ли, госпожице Ледърън, колко ни уважават тук?

— Сигурна съм, че госпожица Ледърън иска да се настани час по-скоро.

— Все така уверена във всичко — ухили се той.

Аз също си го мислех. Тази хлапачка беше страшно самоуверена. Казах сухо:

— Може би наистина е време да тръгваме, господин Колман.

— Готово, сестро.

Подадох ръка на госпожица Райли, за да й благодаря, и тръгнахме.

— Много е хубава тази Шийла — каза Колман. — Но как обича да дразни хората!

Прекосихме града и поехме по нещо като път между зелени площи. Друсахме се по многобройни коловози и дупки.

След около половин час Колман посочи с пръст някаква могила близо до реката и каза:

— Тел Яримджа.

Различих дребни човешки фигури, които се движеха насам-натам подобно на мравки.

Изведнъж всички се затичаха надолу по склона. Колман заяви:

— Хайде! Още един работен ден мина! Свършваме работа един час преди залез.

Къщата се намираше на известно разстояние от реката. Шофьорът зави, мина с колата под един твърде тесен свод и спря. Бяхме пристигнали.

Постройката заграждаше вътрешен двор. В началото къщата заемала южната страна на този двор заедно с няколко пристройки на изток. Експедицията продължила строителството и по другите страни. Като имам предвид важността, която ще придобие разположението на постройката по-късно в този разказ, тук прилагам неин план. Вратите на всички стаи се отваряха към двора, а също и почти всички прозорци гледаха към него. Изключение правеха стаите в южната постройка. Те имаха прозорци и към полето, обградени с железни решетки. В югозападния ъгъл стълба водеше към дълъг покрив във вид на тераса, на която имаше парапет по цялата южна страна, която пък беше малко по-висока в сравнение с другите три страни.

Колман ме поведе по източната част на двора до широка и открита веранда, която заемаше центъра на южната част. Той отвори една врата вдясно и двамата влязохме в стая, в която няколко души седяха около маса за чай.

— Здравейте, здравейте всички! — каза Колман. — Имам удоволствието да ви представя сестра Ейми Ледърън.

Дамата, която седеше начело на масата, стана и дойде да ме поздрави.

Тогава видях Луиз Лайднър за пръв път.