Агата Кристи
Убийство в Месопотамия (6)

Пета глава
Тел Яримджа

Без колебание трябва да призная, че видът на госпожа Лайднър бе за мен голяма изненада. След като слуша дълго време да се говори за една личност, човек си създава определена представа. Бях решила, че тя е мрачна и вечно недоволна жена, нервна и винаги напрегната. Също така очаквах да я намеря — как да кажа? Е, нека употребя точната дума — малко вулгарна.

В действителност тя съвсем не изглеждаше така, както си я представях, видях пред себе си руса жена, надарена с онази деликатна хубост, каквато притежават скандинавките. Луиз не бе шведка като съпруга си, но лесно би могла да мине за негова съотечественичка. Освен това тя не беше вече в първа младост. Определих възрастта й между трийсет и четирийсет години. Лицето й нямаше бодър вид, а в русите й коси се забелязваха няколко бели косъма. Очите й обаче бяха прекрасни — за пръв път виждах очи с наистина теменужен цвят. Бяха огромни, а под тях имаше леки сенки. Беше слаба и крехка и ако кажа, че видът й излъчваше едновременно силна умора и непресторена жизненост, сигурно би прозвучало като глупост, само че точно това беше моето впечатление. Разбрах също така, че пред мен бе застанала една истинска дама, а това дори и в днешно време означава много.

Госпожа Лайднър ми протегна ръка и се усмихна. Тихият й мелодичен глас издаваше американски акцент.

— Щастлива съм, че ви виждам, сестра. Желаете ли чай? Или първо искате да отидете в стаята си?

Приех да пия чая и тя ме представи на останалите край масата:

— Запознайте се с госпожица Джонсън и господин Райтер, госпожа Меркадо, господин Емът, отец Лавини. Мъжът ми ще дойде след няколко минути. Заповядайте, седнете между отец Лавини и госпожица Джонсън.

Заех мястото си и госпожица Джонсън започна да ме разпитва за моето пътешествие.

Тя ми стана симпатична. Напомняше ми една старша медицинска сестра от моите стажантски години, от която се възхищавахме всички и заради която работехме с рядко усърдие.

Според мен жената наближаваше петдесетте и ако можеше да се съди по вида й, беше мъжкарана. Имаше късо подстригани посивели коси. Гласът й беше малко рязък и плътен, но звучеше приятно. Лицето й бе с неправилни черти, дори грозновато, а сред него се намираше един присмехулно вирнат нос, който тя потъркваше всеки път, когато се чувстваше притеснена или объркана. Носеше пола и сако с доста мъжка кройка. Побърза да ме уведоми, че е от Йоркшир.

Отец Лавини малко ме поизплаши. Беше висок, с дълга черна брада и пенсне. Госпожа Келси ми бе говорила за някакъв френски монах в Тел Яримджа и сега наистина видях, че отец Лавини е облечен в монашеско расо от бяла вълна. Това доста ме учуди, защото винаги съм си мислела, че монасите се затварят в манастирите си и никога не ги напускат.

Госпожа Лайднър се обръщаше към него на френски език, но с мен той говореше на съвсем приличен английски. Забелязах, че има изпитателен поглед, който непрестанно сновеше от лице на лице.

Останалите трима седяха срещу мен. Господин Райтер беше пълен и рус мъж с очила, имаше дълга къдрава коса, а очите му бяха сини и почти кръгли. Навярно като бебе е бил много сладък, но в момента от хубостта му не бе останало нищо. В действителност той приличаше на прасе.

Другият млад човек носеше много късо подстригана коса, имаше дълго лице, хубави зъби и приятна усмивка. Говореше малко и отговаряше или само с кимване, или с едносрични думи. Той също беше американец като Райтер.

Сега идва ред на госпожа Меркадо. Не можах да я огледам добре, защото всеки път, когато поглеждах към нея, срещах нейния, как да кажа, гладен поглед, който, меко казано, доста ме смущаваше. За нея сякаш една медицинска сестра беше някакво рядко животно. Божичко, тази жена нямаше никакво възпитание!

Госпожа Меркадо бе съвсем млада — едва ли бе на повече от двайсет и пет години. Беше смугла и имаше, така да се каже, малко гузно изражение. Беше хубава, само че, както казваше майка ми, е била мацната малко повечко с катранената четка. Носеше ярък пуловер и лакът на ноктите й хармонираше с него. Имаше дребно птиче лице с големи очи, а стиснатите й устни й придаваха недоверчиво изражение.

Чаят беше превъзходен — силен и ароматен, за разлика от слабия китайски чай на госпожа Келси, който за мен представляваше истинско изпитание.

На масата имаше още печено, конфитюр, чиния с банички и торта. Господин Емът беше много внимателен. Този тих човек не пропускаше да се погрижи за чинията ми всеки път, когато забележеше, че е празна.

Не след дълго в стаята нахлу и Колман и седна от другата страна на госпожица Джонсън. Беше съвсем ясно, че поне неговите нерви са наред. Не спираше да говори.

Госпожа Лайднър въздъхна веднъж и хвърли отегчен поглед към него, но без никакъв ефект. Това, че госпожа Меркадо, към която Колман насочваше словесния си поток, беше прекалено заета с оглеждането на моя милост и само от време на време отговаряше на въпросите му, ни най-малко не го притесняваше.

Към края на закуската доктор Лайднър и господин Меркадо се върнаха от разкопките.

Доктор Лайднър ме приветства с добре дошла. Забелязах, че погледът му се плъзна неспокойно към съпругата му и като че ли въздъхна облекчено от това, което видя. Той седна на другия край на масата, а господин Меркадо се настани на свободното място до госпожа Лайднър. Той бе висок и слаб човек, с меланхоличен вид, с нездрав цвят на лицето и с чудата, безформена брада. Беше доста по-възрастен от жена си. Неговото идване ме отърва от безочливото любопитство на съпругата му, която сега прехвърли цялото си внимание върху него, заглеждайки го с някакво припряно нетърпение, което ми се стори доста странно. А той започна да разбърква чая си със замечтан вид, без да каже нито дума. Парчето торта остана недокоснато в чинията му.

Оставаше още едно незаето място. Скоро обаче вратата се отвори и влезе мъж.

Щом очите ми се спряха върху Ричард Кари, за мен нямаше съмнение, че виждам един от най-хубавите мъже от много време насам. И все пак се питах дали наистина е така. Да твърдиш, че един мъж е хубав и да казваш в същото време, че главата му прилича на череп, е просто невероятно противоречие, но все пак си беше точно така. Можеше да се каже, че кожата на главата му беше прекомерно опъната по костите му — но пък тези кости бяха много хубави. Контурите на челюстта, на слепоочията и на челото бяха очертани така фино, че напомняха на бронзова статуя. Върху това слабо и мургаво лице блестяха двете най-яркосини очи, които бях виждала. Този човек бе висок над метър и осемдесет, а на възраст вероятно наближаваше четирийсетте.

— Госпожице Ледърън, представям ви господин Кари, нашия архитект — каза доктор Лайднър.

Новодошлият промълви няколко думи с тих и приятен глас и седна отстрани на госпожа Меркадо.

Госпожа Лайднър се обади:

— Боя се, че чаят е поизстинал, господин Кари.

— Не се безпокойте, госпожо Лайднър. Вината е моя, защото закъснях. Исках на всяка цена да приключа с онези стени.

— Малко конфитюр, господин Кари? — попита госпожа Меркадо.

Райтер му побутна чинията с печеното.

Тогава се сетих за забележката на майор Пениман: „Най-добре мога да го обясня, като ви кажа, че те си подаваха маслото един на друг с необикновена вежливост.“

Да, наистина имаше нещо странно в това…

Някаква прекалена официалност…

Човек би казал, че около масата бяха насядали непознати хора — поне някои от тях — които се познават много години.