Агата Кристи
Убийство в Месопотамия (14)

Тринайсета глава
Еркюл Поаро пристига

Никога няма да забравя впечатлението, което ми направи Еркюл Поаро, когато го видях за пръв път. Разбира се, впоследствие свикнах с него, но в първия момент неговият вид и обноските му ме поразиха. Същото трябва да са изпитали и останалите.

Не зная точно какво си бях представяла — може би нещо от рода на Шерлок Холмс: висок и слаб, с интелигентно лице. Бяха ме предупредили, че Поаро е чужденец, но не бях си го представяла чак толкова чуждестранен, ако разбирате какво искам да кажа.

Още от пръв поглед те напушваше смях! Поаро имаше вид на персонаж от сцената или екрана. Беше нисък — нямаше дори метър и шейсет, беше чудато и закръглено човече, доста стар, с огромни мустаци и яйцевидна глава. Приличаше на фризьор от някакъв водевил.

Това беше човекът, който трябваше да открие убиеца на госпожа Лайднър!

Без съмнение моето разочарование явно е било изписано на лицето ми, защото още в първия миг Поаро ми каза, примигвайки смешно с очи:

— Струва ми се, че не ме одобрявате, любезна сестро? Да не забравяме, че трябва да ядете пудинг, за да ви е сладко.

Предполагам имаше предвид това, че за да изпиташ сладостта на пудинга, най-напред трябва да си хапнеш от него.

Тази английска поговорка беше напълно справедлива, но така или иначе Поаро не ми вдъхна особено доверие.

Доктор Райли го доведе с колата си в неделя веднага след обяда и първата работа на Поаро беше да ни събере на едно място.

В столовата всички се настанихме около масата. Поаро зае челното място, като от едната му страна седна доктор Лайднър, а от другата — доктор Райли.

Щом всички заехме местата си, Лайднър взе думата. Той се покашля и заговори с мекия си и колеблив глас:

— Без съмнение всички сте чували за мосю Еркюл Поаро. Днес минаваше през Хасание и бе така добър да прекъсне пътуването си, за да ни помогне. Сигурен съм, че иракската полиция и капитан Мейтланд правят всичко възможно в случая, но… има известни обстоятелства… — той се заплете в своята реч и хвърли умолителен поглед към доктор Райли. — Като че ли съществуват определени трудности…

— Не всичко е туп-тап, така ли? — попита дребният човечец.

Божичко, ами че той не може да говори английски като хората!

— Той трябва да бъде заловен на всяка цена! — провикна се госпожа Меркадо. — Ужасява ме мисълта, че може да избегне правосъдието!

Белгийският детектив й хвърли одобрителен поглед:

— Той? Кой е този той, мадам?

— Ами убиецът, кой друг?

— А, убиецът значи! — каза Еркюл Поаро.

Тонът му бе такъв, сякаш убиецът бе последното нещо, което го интересуваше.

Всички се втренчихме в него, а той от своя страна ни изгледа един по един.

— Вероятно нито един от вас досега — каза той — не е имал нещо общо със случай на убийство, нали?

В отговор се разнесе утвърдителен шепот. На лицето на Еркюл Поаро цъфна усмивка.

— Което пък означава, че не сте запознати с азбучните истини на една подобна ситуация. Има много неприятности! Да, големи неприятности. Преди всичко съществува подозрение.

— Подозрение ли?

Това бяха думи на госпожица Джонсън. Поаро я изгледа замислено. Останах с впечатление, че в погледа му се появи определено одобрение. Изглежда си помисли: „Ето една интелигентна и разсъдлива жена!“

— Да, мадмоазел — отвърна. — Подозрение! Нека не се заблуждаваме. Подозрението тегне върху всички обитатели на тази къща — върху готвача, помощника му, прислугата и тъй нататък, а също така и върху всички членове на експедицията — без изключение.

Госпожа Меркадо скочи на крака и занарежда:

— Как смеете! Как смеете да говорите така? Това е отвратително! Непоносимо! Доктор Лайднър, как позволявате на този човек… на този човек…

Лайднър отвърна уморено:

— Моля ви, Мери, по-спокойно.

Господин Меркадо се изправи. Ръцете му трепереха, а очите му се бяха налели с кръв.

— И аз мисля така! Това е посегателство… оскърбление към всички…

— Не, не! — прекъсна го мосю Поаро. — Не обиждам никого. Просто искам от вас да погледнете фактите в един дом, където е извършено престъпление, подозрението, макар и в различна степен, пада върху всички негови обитатели. А можете ли да ми предоставите някакви доказателства, че убиецът е дошъл отвън?

Госпожа Меркадо извика:

— Разбира се, че е дошъл отвън! Това е очевидно! Ами… — Тя замлъкна, а после добави по-бавно: — Всяко друго предположение е невероятно!

— Без съмнение имате право, мадам — рече Поаро и се поклони към нея. — Исках само да ви покажа как трябва да се процедира в самото начало. Преди да потърся другаде убиеца, аз трябва да се убедя в невинността на присъстващите тук.

— Но това няма ли да ни задържи до късно през нощта? — запита отец Лавини с учтив тон.

— Знаете, че костенурката, любезни отче, е задминала заека.

Лавини сви рамене и каза примирено:

— Ние сме във вашите ръце. Гледайте колкото е възможно по-бързо да се уверите в нашата невинност в това ужасно дело.

— Да, колкото е възможно по-бързо. Мой дълг беше да ви изложа ясно положението, за да не се засягате от естеството на някои въпроси, които ще ви задам. Може би, отче, църквата ще се съгласи да даде пример?

— Питайте каквото искате — отговори отец Лавини със сериозен тон.

— Това вашият пръв сезон ли тук е?

— Да.

— А кога сте пристигнали?

— Днес се навършват почти три седмици… Значи на двайсет и седми февруари.

— Откъде дойдохте?

— От Ордена на Белите братя в Картаген.

— Благодаря ви, отче. Познавахте ли госпожа Лайднър преди вашето идване тук.

— Не, никога не съм срещал тази дама преди това.

— Ще ми кажете ли какво правехте в момента на престъплението?

— Разчитах надписи с клиновидно писмо в стаята си.

До лакътя на Поаро забелязах общ план на къщата.

— Вашата стая се намира на югозападния ъгъл. Тя е със същото разположение като стаята на госпожа Лайднър, само че на отсрещния край, нали?

— Да.

— В колко часа отидохте в стаята си?

— Веднага след обяда. Да кажем в един без двайсет.

— А кога излязохте оттам?

— Малко преди три часа. Чух, че камионетката пристигна, и много се учудих, че веднага пак замина. Излязох, за да видя какво се е случило.

— През времето от един без двайсет до три часа отсъствахте ли от стаята си?

— Не, не съм излизал нито веднъж.

— Да сте чули или видели нещо, което може да има връзка с тази трагедия?

— Не.

— Вашата стая има ли прозорец, който да гледа към двора?

— Не, и двата й прозореца гледат към полето.

— Можете ли да чувате какво става в двора?

— Съвсем слабо. Чух господин Емът да се качва един-два пъти на покрива и после да слиза.

— Спомняте ли си часа?

— Не, нямам представа. Работата ме бе погълнала изцяло.

След кратка пауза Поаро продължи:

— Бихте ли могли да ни кажете нещо, което да хвърли светлина върху този случай? Да сте забелязали нещо по-особено през дните, предшестващи престъплението?

Отец Лавини малко се смути и хвърли въпросителен поглед към доктор Лайднър.

— Затруднявате ме с този въпрос, мосю — заяви той. — Но щом ме питате, ще ви отговоря откровено, че според мен госпожа Лайднър явно се страхуваше от някого или от нещо. Идването на чужди хора в тази къща предизвикваше у нея необяснима нервност. Навярно е имало причина за това, но аз не знаех нищо. Тя не ми се е доверявала.

Поаро се поизкашля, за да прочисти гърлото си, и хвърли поглед към бележките, които държеше.

— Доколкото знам, преди две нощи тук е станало нещо, за което може да се предполага, че е кражба.

Отец Лавини отговори утвърдително и повтори историята си за светлината, забелязана от него в залата с находките, и за последвалото безплодно претърсване.

— Значи вие смятате, че това е бил някой чужд човек?

— Да си кажа право, и аз не зная какво да мисля — заяви отец Лавини. — Нищо не е откраднато, нито дори побутнато. Може да е бил някой от младите слуги… Или някой член на експедицията?

— Или пък някой член на експедицията. Но в такъв случай защо този човек да не си признае?

— Но със същия успех би могъл да е и някой външен човек?

— Предполагам.

— Да предположим, че външен човек е проникнал в къщата. Би ли могъл да се крие незабелязано през целия следващ ден и до следобеда на по-следващия?

Поаро зададе този въпрос едновременно на отец Лавини и на доктор Лайднър. И двамата се позамислиха доста.

— Според мен това е невъзможно — произнесе най-после Лайднър. — Не виждам къде би могъл да се скрие. А вие, отец Лавини?

— Не, не… Аз също.

И двамата явно съжаляваха, че се налага да изоставят тази възможност.

Поаро се обърна към госпожица Джонсън:

— А вие, мадмоазел? Смятате ли подобна хипотеза за допустима?

След миг колебание тя поклати глава.

— Не — отвърна. — Това е невъзможно. Къде би могъл да се скрие човек? Всички спални са заети, а освен това са и оскъдно мебелирани. Тъмната стая, залата за чертане и лабораторията бяха заети през целия ден и в тях няма големи шкафове или ъгли. Освен ако някой от прислугата е бил съучастник…

— Възможно, но малко вероятно — каза Поаро.

След това отново се обърна към отец Лавини:

— Ще ви поставя друг въпрос. Онзи ден госпожица Ледърън ви е видяла да разговаряте с някакъв човек пред портала. Тя била виждала вече този мъж да надзърта в къщата през един от външните прозорци. По всичко изглежда, че този човек се е навъртал около къщата с определена цел.

— Твърде е възможно — отвърна замислено Лавини.

— Той ли ви заговори пръв?

Отец Лавини помисли за момент.

— Да, струва ми се. Ах, да! Сега си спомням — той ме заговори.

— Какво ви каза?

Лавини се напрегна.

— Мисля, че ме запита дали тази къща принадлежи на американската експедиция. След това спомена нещо от рода на това, че американците наемали много работници на разкопките. Признавам, че не го разбирах добре, но се стараех да продължа разговора, за да упражнявам моя арабски. Надявах се, че понеже е гражданин, ще му е по-лесно да ме разбере, отколкото работниците на разкопките.

— Не говорихте ли за нещо друго?

— Доколкото си спомням, казах, че Хасание е голям град, като после се съгласихме, че Багдад е по-голям. А после той ме попита дали съм арменски или сирийски католик — нещо от този род.

Поаро кимна.

— Можете ли да опишете този човек?

Още веднъж отец Лавини сбърчи замислено чело. Най-сетне заяви:

— Беше нисък и набит. Със силно кривогледство и доста светъл.

Детективът се обърна към мен:

— И според вас ли изглеждаше така, госпожице Ледърън?

— Не съвсем — отвърнах аз. — На мен ми се стори по-скоро висок, с доста тъмна кожа и слаб. Не съм забелязала да е кривоглед.

Отчаян от това рязко противоречие, Поаро сви рамене.

— Винаги е така! Ако бяхте полицаи, щяхте да го знаете много добре! Двама свидетели дават винаги различно описание на една и съща личност. Противоречат си за всяка подробност.

— Съвсем сигурен съм за кривогледството — настоя отец Лавини. — Възможно е госпожица Ледърън да е права за останалите неща. Впрочем, когато казах, че е светъл, исках да кажа, че е светъл за иракчанин, ала няма нищо чудно, че сестрата го намира тъмен.

— Даже доста тъмен — подчертах аз. — Лицето му имаше маслинен цвят.

Доктор Райли прехапа устни и се усмихна. Поаро вдигна ръце и каза:

— Да оставим това засега! Още не знаем дали този непознат е важен или не, но трябва на всяка цена да го намерим. Да продължим.

Той се поколеба за миг, разгледа лицата на всички около масата и после с рязко движение на глава посочи господин Райтер.

— Хайде, драги приятелю — подкани го, — кажете ни какво сте правили вие вчера следобед?

— Аз ли? — изчерви се Райтер.

— Да, вие. Всъщност как се казвате и на каква възраст сте?

— Карл Райтер. На двайсет и осем години.

— Американец, нали?

— Да, от Чикаго.

— За пръв път ли сте тук?

— Да. Аз съм фотографът.

— Ах, да! И как прекарахте времето си вчера следобед?

— Ами… бях в тъмната стаичка през по-голямата част от деня.

— По-голямата част от деня ли?

— Да. Отначало проявих няколко плаки. След това подготвях предмети за фотографиране.

— Навън ли?

— О, не! В ателието.

— Тъмната стая води ли към това ателие?

— Да.

— Така че не сте напускали вашето фотографско ателие?

— Не.

— Забелязахте ли какво става на двора?

Младият човек поклати глава.

— Не. Нищо не съм видял. Бях твърде зает. Чух камионетката и щом можах да се откъсна от работата си, излязох да видя дали няма поща за мен. И чак тогава… узнах за…

— В колко часа започнахте работата си в ателието?

— В един без десет.

— Познавахте ли госпожа Лайднър, преди да се присъедините към експедицията?

— Не, сър. Не я познавах.

— Можете ли да си припомните някаква случка, колкото и незначителна да е тя, която да ни бъде от помощ?

Карл Райтер тръсна глава и каза:

— Боя се, че не, сър.

— Господин Емът?

Дейвид Емът заговори със своя ясен и приятен глас, като се изразяваше съвсем точно:

— От един часа без четвърт до три без четвърт сортирах парчетата керамика, като наблюдавах работата на момчето Абдула. Няколко пъти се изкачвах на покрива, за да помогна на доктор Лайднър.

— Точно колко пъти?

— Четири, струва ми се.

— И колко време оставахте там?

— Обикновено по две-три минути, не повече. Но един път, около половин час след като бях започнал работа, останах там десетина минути, за да се посъветвам с доктор Лайднър кои парчета да запазя и кои да изхвърля.

— И когато слязохте долу, момчето бе напуснало работата си?

— Да. Ядосах се и му извиках и то се показа иззад сводестия портал. Беше отишло да си побъбри с другите.

— Това ли е единственият път, когато е напуснало работата си?

— О, изпратих го един-два пъти горе на покрива, за да отнесе керамични съдове.

Като придаде важност на гласа си, Поаро изрече:

— Едва ли е необходимо, господин Емът, да ви питам дали през това време сте видели някого да влиза или да излиза от стаята на жертвата?

Емът отговори незабавно:

— Не съм видял абсолютно никого. През двата часа, докато работих там, не се появи никой.

— И доколкото можете да си спомните, часът е бил един и половина, когато вие и момчето сте отсъствали от двора и той е бил пуст?

— Трябва да е било около този час. Естествено, не бих могъл да определя абсолютно точно.

Поаро се обърна към доктор Райли:

— Това съответства ли с вашата констатация за часа на смъртта, докторе?

— Да — отвърна той.

Поаро поглади големите си извити мустаци.

— Струва ми се вече можем да заключим — каза тържествено, — че госпожа Лайднър е намерила смъртта си през тези десет минути.