Агата Кристи
Нула часът — развръзката (6)

4.

— Ето ни и нас — обади се Мери Олдин.

Хърстъл, старият иконом, избърса чело. Когато влезе в кухнята, готвачката госпожа Спайсър го попита защо изглежда така.

— Ако трябва да бъда откровен, не мисля, че бих могъл да се чувствам добре — каза Хърстъл. — Не зная дали мога да се изразя така, но всичко, което напоследък се говори и се върши в този дом, не е истинско, ако разбираш какво искам да кажа.

Госпожа Спайсър явно не го разбра и той продължи:

— Когато тази вечер всички седнаха на масата, госпожица Олдин каза: „Ето ни и нас“, и това ме натъжи. Представих си някакъв дресьор, влязъл в клетка с диви животни, и в този момент вратата на клетката се е захлопнала. Изведнъж почувствах, сякаш всички сме попаднали в капан.

— Боже, господин Хърстъл! — възкликна госпожа Спайсър. — Сигурно сте хапнали нещо неподходящо.

— Не е от храносмилането. Всички са напрегнати. Преди малко външната врата се затръшна и госпожа Стрейндж, нашата госпожа Стрейндж, госпожа Одри, подскочи, сякаш я бяха ударили. А и това мълчание. Всички са особени. Сякаш се страхуват да говорят. После неочаквано всички се оживяват и започват да разправят неща, които сякаш току-що са им хрумнали.

— Това стига човек да се чувства объркан — съгласи се госпожа Спайсър.

— Две госпожи Стрейндж в къщата. Мисля, че това не е благоприлично.

 

 

А в трапезарията продължаваше да тегне онази тишина, за която говореше Хърстъл.

Мери Олдин си наложи да се обърне към Кей и да каже:

— Поканих вашия приятел господин Латимър утре на вечеря!

— О, чудесно — възкликна тя.

— Латимър? Тук ли е Латимър? — попита Невил.

— Отседнал е в хотел „Истърхед Бей“ — каза Кей.

— Някоя вечер можем да наминем при него и да вечеряме тримата заедно — предложи Невил. — До колко часа се движи фериботът?

— До един и половина — отговори Мери.

— Надявам се, че вечер може да се танцува?

— Повечето от гостите на хотела са на преклонна възраст — поясни жена му.

— Не ще да е много забавно за приятеля ти — каза Невил на Кей.

Мери побърза да се намеси:

— Някой ден можем да отидем там и да поплуваме в залива Истърхед. Все още е доста топло, а и плажът е приятен.

Томас Ройд се обърна към Одри:

— Утре мисля да поплавам с яхтата. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие.

— Можем всички да дойдем — включи се в разговора им Невил.

— Мислех, че искаш да играеш голф — каза Кей.

— Възнамерявах да отида до игрището за голф. Онзи ден ми свършиха топките.

— Но това е трагедия! — извика Кей.

— Голфът е трагична игра — отвърна весело Невил.

Мери попита Кей дали и тя играе голф.

— Да, малко.

Невил каза:

— Кей можеше да бъде много добра, ако положеше някакви усилия. Тя има вроден талант.

— Вие не играете нищо, нали? — обърна се Кей към Одри.

— Не съвсем. Играя малко тенис, но съм слаба.

— Все още ли свириш на пиано, Одри? — попита Томас.

Тя поклати глава:

— Вече не.

— Свиреше доста добре — отбеляза Невил.

— Мислех, че не обичаш музиката, Невил — каза Кей.

— Не разбирам много от музика — изрече той неопределено. — Винаги съм се чудел как Одри успява да вземе октавата. Ръцете й са толкова малки.

Той се загледа в ръцете й и тя остави десертните прибори на масата.

— Малкият ми пръст е много дълъг. Мисля, че това ми помага — обясни изчервена.

— В такъв случай сигурно сте себелюбива — отбеляза Кей. — Късият малък пръст е знак, че човек не е себелюбив.

— Така ли? — учуди се Мери Олдин. — Тогава аз не съм себелюбива. Погледнете, моите малки пръсти са съвсем къси.

— Мисля, че изобщо не си себелюбива — каза Томас Ройд, като я гледаше замислено.

Тя се изчерви и продължи бързо:

— Кой от нас е най-несебелюбивият? Нека сравним пръстите си. Моите са по-къси от вашите, Кей. Но Томас, струва ми се, ме бие.

— Аз бия и двама ви — каза Невил. — Погледнете. — Той протегна ръка.

— Но само на едната ръка — забеляза Кей. — Малкият пръст на лявата ти ръка е къс, но на дясната е много по-дълъг. Лявата ръка показва с какъв характер си се родил, а дясната — какво си направил в живота си. Това значи, че не си се родил себелюбив, но с времето си станал такъв.

— Можете ли да предсказвате бъдещето, Кей? — попита Мери Олдин. Тя протегна ръка с обърната нагоре длан. — Една гадателка ми каза, че ще се омъжа два пъти и ще имам три деца. Ще трябва да побързам!

— Тези тънки кръстчета не означават деца, а пътешествия — каза Кей. — Това показва, че ще предприемете три пътешествия по вода.

— И това е малко вероятно — усъмни се Мери Олдин.

Томас Ройд я попита:

— Пътувала ли си много?

— Не, почти никак.

Долови скрито съжаление в гласа й.

— Но би искала?

— Повече от всичко.

Той си спомни нейния живот. Вечно на служба у една старица. Спокойна, деликатна, отлична домоуправителка. Попита с любопитство:

— Отдавна ли живееш с лейди Тресилиън?

— Почти от петнайсет години. Останах при нея след смъртта на баща ми. Няколко години преди смъртта си той се бе превърнал в безпомощен инвалид. — И после допълни в отговор на безмълвния му въпрос: — На трийсет и шест години съм. Това искаше да знаеш, нали?

— Наистина се питах — призна той. — Защото си жена без възраст.

— Това е доста двусмислена забележка.

— Сигурно. Нямах предвид това.

Продължаваше да я гледа сериозно и замислено.

Това не я смути. Бе неосъзната проява на вглъбен интерес. Като забеляза, че разглежда косите й, тя докосна белия си кичур.

— Имам го от младини — поясни тя.

— Харесва ми — каза Томас Ройд простичко.

Продължи да я гледа. Накрая тя попита закачливо:

— Е, каква е присъдата?

Въпреки мургавата си кожа той се изчерви.

— О, сигурно е невъзпитано да зяпам така. Питам се каква си всъщност.

— Е? — побърза да каже тя и стана от масата. После тръгна под ръка с Одри, като додаде: — Утре на вечеря ще дойде и старият господин Тревъс.

— Кой е той? — попита Невил.

— Донесе препоръчително писмо от Руфъс Лорд. Обаятелен възрастен господин. Отседнал е в „Балморъл Корт“. Има болно сърце и изглежда много немощен, но е невероятно интересен и познава редица влиятелни хора. Бил е адвокат или нещо подобно, не помня точно.

— Тук всички са ужасно стари — каза Кей недоволно.

Бе застанала под един висок лампион. Томас я наблюдаваше със същия вглъбен интерес, с който гледаше всичко, което попадаше в полезрението му.

Изведнъж се почувства замаян от чувствената й и страстна красота. Пъстра красота, изваяна от преливаща и тържествуваща жизнерадост. Отмести поглед към Одри — бледа и майчински топла в сребристата си рокля.

Усмихна се вътрешно и прошепна:

— Червена като роза и бяла като сняг.

— Какво? — До него бе застанала Мери Олдин.

Той повтори думите си.

— Както в онази стара приказка, нали я знаеш…

Мери Олдин каза:

— Много точно определение…