Агата Кристи
Нула часът — развръзката (3)

1.

Когато Томас Ройд слезе от влака в Солтингтън, на перона го очакваше Мери Олдин.

Той я помнеше смътно и сега бе приятно изненадан от нейния енергичен и уверен вид.

— Радвам се, че те виждам, Томас — обърна се тя към него по име. — След толкова години.

— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш. Надявам се, че не съм ви притеснил.

— Никак. Напротив. Добре си дошъл. Това ли е носачът? Кажи му да изнесе чантите оттук. Паркирала съм колата съвсем накрая.

Натовариха чантите във форда. Мери седна зад волана, а Ройд се настани до нея. Потеглиха и Томас си помисли, че тя шофира добре, справяше се ловко и внимателно с движението и имаше добро чувство за дистанция.

Солтингтън бе на около четиринайсет километра от Солткрийк. Щом излязоха от малкото пазарно градче и поеха по шосето, Мери Олдин заговори отново за посещението му:

— Пристигането ти, Томас, е наистина като божи знак. Ситуацията е доста сложна и присъствието на чужд човек — донякъде чужд — е много необходимо.

— Какъв е проблемът?

Както обикновено тонът му бе безразличен, почти ленив. Сякаш питаше повече от учтивост, отколкото от желание да получи информация.

Този тон подейства успокояващо на Мери Олдин. Тя изпитваше остра нужда да разговаря с някого, но предпочиташе да е някой, който не проявява голям интерес.

— Попаднахме в твърде сложна ситуация. Както сигурно знаеш, тук е Одри.

Тя замълча, сякаш чакаше потвърждение, и Томас Ройд кимна.

— Тук са и Невил, и съпругата му.

Той вдигна вежди.

— Малко неловко, нали?

— Да, така е. Идеята бе на Невил.

Тя отново замълча. Ройд не каза нищо, но тя сякаш почувства недоверие и повтори:

— Идеята беше на Невил.

— Защо?

Тя за миг вдигна ръце от волана.

— О, някакво модно поведение! Всички да проявяват разбиране и да станат приятели! Такава беше идеята му. Но знаеш ли? Не мисля, че нещата вървят добре.

— Сигурно не биха и могли — додаде той. — Как изглежда новата съпруга?

— Кей? Красавица, разбира се. Наистина е много красива. И съвсем млада.

— И Невил е луд по нея?

— О, да. Все пак са женени само от една година.

Томас Ройд се обърна бавно към Мери и я изгледа. Усмихна се. Тя каза припряно:

— Нямах предвид това.

— Хайде, Мери. Мисля, че точно това имаше предвид.

— Е, добре. Толкова очевидно е, че те наистина никак не си подхождат. Приятелите им например… — замълча.

Ройд попита:

— Срещнали са се на Ривиерата, нали? Не знам много. Само няколко факта, за които ми писа мама.

— Да, срещнали са се първо в Кан. Невил се увлече, но не мога да си представя, че не се е увличал и по-рано по безобиден начин. Продължавам да мисля, че ако бе оставен сам на себе си, нямаше да се случи нищо. Знаеш ли, той обича Одри.

Томас кимна. Мери продължи:

— Не вярвам да е искал да разруши брака си. Сигурна съм в това. Но момичето бе твърдо решено да го стори. То не се успокои, докато не го накара да напусне жена си. Какво може да направи един мъж в неговото положение? Разбира се, че се чувства поласкан.

— Била е лудо влюбена в него, така ли?

— Предполагам.

В гласа на Мери прозвуча колебание. Изчерви се под изпитателния му поглед.

— Колко съм злобна! Край нея вечно се върти някакво красиво конте, неин стар приятел, и понякога не мога да не се запитам дали към всичко това няма някакво отношение и фактът, че Невил е много богат и уважаван. Мисля, че преди това момичето не е имало пукната пара.

Замълча засрамено. Томас Ройд само измърмори многозначително „хм… хм“.

— Както и да е — въздъхна тя. — Може би всичко е съвсем просто. Момичето е обаятелно и може би това пробужда котешките инстинкти у старите моми на средна възраст.

Ройд я погледна замислено, но като при играч на покер лицето му остана безстрастно. След миг каза:

— Но какъв е точно проблемът в момента?

— Наистина нямам представа. Точно това е твърде неприятно. Естествено първо се посъветвахме с Одри и тя очевидно нямаше нищо против да се срещне с Кей. Справя се великолепно с положението. Просто е очарователна. Никой не би могъл да се държи толкова мило. Одри, разбира се, е винаги на ниво. Отнася се чудесно към двамата. Както знаеш, тя е много въздържана и никой не знае какво мисли или чувства, но, честно казано, струва ми се, че има нещо против.

— Няма причина за това — възрази Томас Ройд. Додаде бавно: — В края на краищата минали са три години.

— Но забравят ли хора като Одри? Тя обичаше Невил.

Ройд се размърда на седалката.

— Тя е само на трийсет и две. Животът е пред нея.

— Така е. Но го преживя тежко. Не зная дали си чувал, тя получи силна нервна криза.

— Зная. Мама ми писа.

— Мисля, че за майка ти все пак беше добре, че се наложи да се грижи за Одри. Това й помогна да забрави собствената си мъка — смъртта на брат ти. Толкова съжалявам за него.

— Да, бедният Ейдриън. Винаги е шофирал много бързо.

Замълчаха. Мери подаде ръка от прозореца, за да сигнализира, че ще завие по хълма надолу към Солткрийк.

Докато се спускаха по тесния лъкатушещ път, тя неочаквано попита:

— Томас, познаваш ли Добре Одри?

— Горе-долу. През последните десет години не сме се срещали.

— Но ти я познаваш от дете. Била е като сестра на теб и Ейдриън?

Той кимна.

— Била ли е понякога неуравновесена? О, не исках да го кажа по този начин, но имам чувството, че в момента нещо не е наред. Тя е толкова апатична, нейната уравновесеност е толкова неестествено съвършена, че понякога се питам какво ли се крие зад маската. Имам чувството, че преживява нещо много силно. Но не разбирам какво е то! Струва ми се, че е неестествена. Има нещо тревожно. Зная, че у дома се създаде атмосфера, която ни потиска. Всички сме нервни и избухливи. Но не разбирам причината. Понякога, Томас, изпитвам страх.

— Страх ли? — Изненадата в гласа му я накара да се овладее и тя се засмя неспокойно.

— Звучи абсурдно… Но това имах предвид преди малко. Твоето идване ще ни се отрази добре. Ще ни разсее. Ето… пристигнахме.

Бяха излезли от последния завой. Гълс Пойнт бе построен върху скалисто плато и гледаше към реката. Отляво на къщата се намираха градините и тенискортът. Модерната постройка на гаража бе оттатък къщата, нагоре по шосето.

— Ще паркирам колата и ще се върна. Хърстъл ще се погрижи за теб — каза Мери.

Хърстъл, възрастният иконом, поздрави Томас като стар приятел.

— Много се радвам да ви видя, господин Ройд, след толкова години. Нейно благородие също ще се радва. Настанен сте в източната стая, сър. Мисля, че ще намерите всички в градината, или желаете първо да се оттеглите в стаята си?

Томас поклати глава. Приближи се към прозореца в салона с изглед към терасата. Постоя там малко, като остана незабелязан.

На терасата имаше само две жени. Едната бе седнала на края на парапета и съзерцаваше водата. Другата не я изпускаше от очи.

Първата бе Одри, другата сигурно беше Кей Стрейндж. Кей не знаеше, че я наблюдават, и не се опитваше да скрие чувствата си. Томас Ройд не бе наблюдателен човек, що се отнасяше до жените, но не му убягна, че Кей не обича Одри.

А самата Одри гледаше към реката и, изглежда, или не осъзнаваше присъствието на другата, или то й бе безразлично.

Томас не я бе виждал от седем години. Сега я разглеждаше много внимателно. Дали се беше променила и в какво отношение?

Реши, че се е променила. Бе по-слаба, по-бледа, изобщо по-прозрачна, но имаше и още нещо, което не можеше да определи. Сигурно се владееше великолепно, бе непрестанно бдителна и напълно осъзнаваше всичко около себе си. Помисли си, че изглежда като човек, който има някаква тайна. Но каква? Знаеше малко за преживяното от нея през последните години. Очакваше да забележи следи от страдание и безнадеждност, но това бе нещо друго. Тя бе като дете, което криеше упорито съкровището си в ръка и с това привличаше вниманието.

После насочи погледа си към другата — момичето, което сега бе жена на Невил. Наистина бе красива. Мери Олдин имаше право. Помисли си, че бе твърде опасна. Каза си: „Не бих я оставил близо до Одри с нож в ръка…“ И все пак защо мразеше първата жена на Невил? Всичко бе свършило. Одри не принадлежеше към сегашния им живот.

На терасата се разнесоха стъпките на Невил, който се появи иззад ъгъла на къщата. Бе запъхтян и носеше някакво илюстровано списание.

— Ето ви „Илъстрейтед Ревю“. Не намерих друго…

В този миг се случиха едновременно две неща.

— О, добре, дай ми го — настоя Кей.

А Одри, без да се обръща, протегна разсеяно ръка. Невил бе спрял между двете жени. Бе объркан. Преди да каже нещо, Кей възкликна и в гласа й прозвуча истерична нотка:

— Искам го! Дай ми го! Дай ми го, Невил!

Одри Стрейндж трепна, обърна се, прибра ръката си и промълви малко смутена:

— Съжалявам. Мислех, че говориш на мене, Невил.

Томас Ройд забеляза, че вратът на Невил Стрейндж почервеня. Той направи три крачки към Одри и й подаде списанието. Тя каза колебливо, все по-объркана:

— Но…

Кей грубо бутна стола. Изправи се, обърна се и се запъти към салона. Ройд не успя да се отдръпне и тя се блъсна в него.

Уплахата я накара да се съвземе. Погледна го и се извини. Той разбра защо не го бе забелязала — в очите й имаше сълзи. Помисли си, че това са сълзи от яд.

— Здравейте — каза тя. — Кой сте вие? О, разбира се, човекът от Малая!

— Да — отвърна Томас. — Аз съм човекът от Малая.

— Иска ми се да съм в Малая — заяви Кей, — където и да е, но не и тук! Ненавиждам тази проклета, скапана къща! Ненавиждам всички тук!

Сцените винаги смущаваха Томас. Той наблюдаваше Кей внимателно и промърмори неспокойно:

— Хм… хм…

— Ако не внимават — каза Кей, — ще убия някого! Или Невил, или онази бледолика котка отвън!

Стрелна се край него и излезе, блъскайки вратата.

Томас Ройд остана като вцепенен. Не знаеше как да постъпи, но бе доволен, че младата госпожа Стрейндж си е отишла. Стоеше, вперил поглед във вратата, която тя затръшна толкова енергично. Новата госпожа Стрейндж бе като тигрица.

Сянката на Невил Стрейндж премина край прозореца, а после самият той прекоси стъклената веранда. Дишаше ускорено. Поздрави Томас:

— О… а, здравей, Ройд. Не знаех, че си пристигнал. Да си виждал жена ми?

— Преди секунда мина оттук.

Невил последва жена си. Изглеждаше ядосан.

Томас Ройд излезе бавно през отворената врата на верандата. Стъпваше леко. Одри обърна глава едва когато той бе на няколко крачки от нея.

Забеляза как големите й очи още повече се уголемиха, устните й се раздалечиха. Тя слезе от парапета и тръгна към него с протегнати ръце.

— О, Томас — възкликна. — Скъпи Томас! Колко се радвам, че дойде!

Той пое в двете си ръце двете малки бели длани и се наведе към нея. В този момент на верандата се появи Мери Олдин. Като видя двамата на терасата, тя се поспря, после бавно се обърна и влезе обратно в къщата.