Агата Кристи
Нула часът — развръзката (28)

14.

Мери Олдин лежеше на дивана в дневната. Главата й се пръскаше от болки и цялото тяло я болеше.

Дознанието се бе състояло предния ден и след формалната идентификация делото бе насрочено за следващата седмица.

На другата сутрин бе погребението на лейди Тресилиън. Одри и Кей бяха заминали за Солтингтън с колата, за да купят траурни дрехи. Тед Латимър бе тръгнал с тях. Невил и Томас Ройд бяха решили да се поразходят и Мери остана сама със слугите в къщата.

Старши инспектор Батъл и инспектор Лийч отсъстваха този ден и това също бе облекчение за нея. Тя имаше чувството, че сякаш някаква сянка се бе вдигнала. Те бяха любезни, доста приятни, но безкрайните им въпроси, постоянните тайни и многозначителни проверки и преценки на фактите действаха зле на нервите й. Старши инспекторът с ъгловатото лице сигурно вече бе проучил всеки инцидент, бе разпитал за всяка дума и дори за всеки жест през последните десет години.

Те си бяха отишли и бе настъпил покой. Мери си почиваше. Опитваше се да забрави всичко, всичко. Имаше желание само да лежи и да си почива.

— Извинете, госпожице…

На прага бе застанал Хърстъл и сякаш изпитваше неудобство.

— Един господин желае да ви види. Поканих го в кабинета.

Тя го погледна с недоумение и досада.

— Кой е той?

— Името му е господин Макуиртър, госпожице.

— Никога не съм чувала за него.

— Сигурно, госпожице.

— Трябва да е журналист. Не биваше да го пускаш, Хърстъл.

— Мисля, че не е журналист, госпожице. Струва ми се, че е приятел на госпожа Одри.

— Това е нещо друго.

Мери приглади косата си, прекоси уморено стаята и влезе в малкия кабинет. Бе леко изненадана, когато високият мъж до прозореца се обърна. Изобщо не приличаше на приятел на Одри. Въпреки това тя каза любезно:

— Съжалявам, но госпожа Стрейндж не е у дома. Искали сте да я видите?

— Вие сигурно сте госпожица Олдин? — попита той, след като я изгледа замислено и оценяващо.

— Да.

— И вие бихте могли да ми помогнете. Трябва да намеря едно въже.

— Въже ли? — попита Мери учудено.

— Да, въже. Къде например държите въжетата?

По-късно Мери си мислеше, че сигурно е била хипнотизирана в този момент. Ако този странен човек се бе опитал да даде някакво обяснение, тя може би щеше да му откаже. Но Ангъс Макуиртър не бе успял да намери някакво логично обяснение и бе решил да не обяснява нищо. Само изрази съвсем простичко желанието си. Леко замаяна, тя почувства в даден момент, че водеше Макуиртър да търсят въже.

— Какво въже? — бе попитала тя.

— Каквото и да е — бе отвърнал той.

— Може би има под навеса… — бе казала тя колебливо.

— Да отидем ли там?

Тя го поведе. Под навеса имаше канап и въже, но Макуиртър поклати глава. Той търсеше дълго въже.

— Има и таванско помещение — сети се Мери.

— О, може би е там.

Качиха се горе. Тя отвори вратата на тавана. Макуиртър се спря на прага и надникна вътре. На лицето му се появи странно задоволство.

— Ето го — каза.

Върху лавицата близо до вратата се виждаше дълго навито въже, оставено до стари рибарски принадлежности и проядени от молци възглавници. Той хвана за ръка Мери и внимателно я поведе към въжето. Докосна го и каза:

— Бих искал да запомните това, госпожице Олдин. Обърнете внимание, че всичко наоколо, с изключение на въжето е потънало в прах. Моля, докоснете го.

— Малко е влажно — забеляза тя изненадана.

— Точно така — съгласи се Макуиртър, обърна се и излезе.

— А въжето? Мислех, че ви трябва — попита Мери озадачена.

Той се усмихна.

— Просто исках да проверя дали е там. Нищо повече. Сигурно няма да имате нищо против да заключите вратата, госпожице Олдин… и да скриете ключа? Да. Ще ви бъда задължен, ако предадете ключа на старши инспектор Батъл или инспектор Лийч. Те ще го съхраняват най-добре.

Когато слязоха долу, Мери се окопити. Стигнаха до хола и тя запротестира:

— Но аз наистина не разбирам!

Макуиртър каза решително:

— Няма нужда да разбирате. — Стисна й сърдечно ръката. — Много съм ви задължен за помощта.

После си тръгна незабавно. Тя се питаше дали не е сънувала.

Скоро се върнаха Невил и Томас, а малко след тях се появи и колата. Кей и Тед се смееха и шегуваха. Те изглеждаха толкова безгрижни, че Мери чак им завидя. „Защо пък не, в края на краищата?“ — помисли си. Камила Тресилиън не означаваше нищо за Кей. Трагедията не можеше да засегне дълбоко тези млади и жизнерадостни същества. Тъкмо привършваха обяда, когато дойде полицията. В гласа на Хърстъл прозвучаха нотки на уплаха, докато съобщаваше, че е поканил старши инспектор Батъл и инспектор Лийч в дневната.

Старши инспектор Батъл ги поздрави сърдечно.

— Надявам се, че не съм попречил — извини се той. — Но има някои въпроси, които бих искал да изясня. Чия е тази ръкавица например?

Той показа малка жълта кожена ръкавица. Обърна се към Одри:

— Ваша ли е, госпожо Стрейндж?

Тя поклати глава.

— Госпожице Олдин?

— Не мисля. Нямам ръкавици с такъв цвят.

— Мога ли да погледна? — Кей протегна ръка. — Не е моя. — Тя я пробва, но ръкавицата бе твърде малка.

— Госпожице Олдин?

Мери я пробва на свой ред.

— И за вас е твърде малка — каза Батъл. Обърна се отново към Одри: — Мисля, че на вас ще стане. Вашите ръце са по-малки от ръцете на другите дами.

Одри я взе и я опита на дясната си ръка. Невил Стрейндж каза рязко:

— Тя вече ви заяви, Батъл, че ръкавицата не е нейна!

— Може и да е сбъркала — обясни той. — Или да е забравила…

— Може и да е моя… — съгласи се Одри. — Ръкавиците са толкова еднакви, нали?

— Във всеки случай бе намерена под вашия прозорец, госпожо Стрейндж, скрита в бръшляна… заедно с втората — отвърна Батъл.

Замълчаха. Одри се опита да възрази, но после се отказа. Сведе очи под твърдия поглед на старши инспектора.

Невил изскочи напред.

— Вижте какво, инспекторе…

— Може ли да поговорим насаме с вас, господин Стрейндж? — попита мрачно Батъл.

— Разбира се, инспекторе. Да отидем в библиотеката.

Той тръгна напред и двамата полицаи го последваха.

Щом вратата се затвори зад тях, Невил попита с рязък тон:

— Каква е тази странна история с някакви ръкавици под прозореца на жена ми?

— Господин Стрейндж, открихме няколко много странни неща в този дом — отвърна Батъл спокойно.

— Странни? — намръщи се той. — Какво разбирате под „странни“?

— Ще ви покажа.

В отговор на кимването му Лийч излезе и се върна с някакъв особен предмет.

— Както сам виждате, сър, това е желязна топка, свалена от викторианска решетка за камина — тежка желязна топка — обясни Батъл. — После една ракета за тенис е била разглобена и е била поставена тази желязна топка. — Помълча. — Мисля, че не може да има съмнение, че лейди Тресилиън е била убита с нея.

— Ужасно! — Невил потръпна. — Но къде открихте този… кошмар?

— Топката е била почистена и завинтена отново върху решетката. Убиецът обаче е забравил да почисти и резбата. Върху нея открихме следи от кръв. Ракетата за тенис е била сглобена по стария начин, като са прикрепени двете й части с помощта на хирургически пластир. После ракетата е била небрежно захвърлена в шкафа под стълбището, където вероятно щеше да остане съвсем незабелязана сред купчината други неща, ако не бяхме търсили съвсем случайно нещо подобно.

— Умно от ваша страна, инспекторе.

— Просто въпрос на рутина.

— Предполагам, че не сте намерили отпечатъци?

— Ако съдим по теглото на ракетата, тя вероятно е на госпожа Кей Стрейндж. Но е била пипана както от нея, така и от вас и ние открихме отпечатъци от двама ви. Няма съмнение обаче, че след вас още някой е пипал ракетата с ръкавици. Намерихме само още един отпечатък, оставен според мен по невнимание върху хирургическия пластир, използван, за да се сглоби отново ракетата. В момента няма да ви кажа чий отпечатък е това. Преди това трябва да посоча още няколко момента. — Батъл замълча, после продължи: — Искам да се подготвите за нещо много неприятно, господин Стрейндж. Първо искам да ви попитам нещо. Напълно ли сте сигурен, че идеята за тази среща е била ваша, а не ви е била подхвърлена например от госпожа Одри Стрейндж?

— Нищо подобно. Аз…

Вратата се отвори и влезе Томас Ройд.

— Съжалявам, че се намесвам — каза, — но си помислих, че ще е по-добре и аз да присъствам на разговора.

Невил се обърна към него с раздразнение:

— Съжалявам, приятелю, но този въпрос е твърде личен.

— Боя се, че това не ме интересува. Виждате ли, чух отвън едно име. — Замълча. — Името на Одри.

— И какво общо има, по дяволите, името на Одри с теб? — избухна Невил.

— А какво общо има с теб, щом така ще си говорим? Не съм казал още нищо определено на Одри, но пристигнах тук с намерението да й предложа да се оженим и мисля, че тя знае това. Още повече, решил съм твърдо да се оженя за нея.

Старши инспектор Батъл се покашля. Невил се обърна рязко към него:

— Съжалявам, инспекторе, това прекъсване…

— Няма значение, господин Стрейндж. Искам да ви попитам само още нещо. По яката и на рамото на тъмносиния костюм, който бяхте облекли вечерта, когато бе извършено убийството, има светли коси. Знаете ли как са попаднали там?

— Предполагам, че са мои.

— Не, сър, не са ваши. Женски са, а на ръкава имаше червен косъм.

— Сигурно е от жена ми Кей. Смятате, че другите са на Одри, така ли? Твърде е възможно. Една вечер на терасата копчето на маншета ми се заплете в косите й. Спомням си добре това.

— В такъв случай — измърмори Лийч — светлите коси би трябвало да са върху маншета.

— За какво, по дяволите, намеквате? — избухна Невил.

— От вътрешната страна на яката има и следи от пудра — каза Батъл. — „Примавера“, номер едно. Много приятно оцветена пудра и при това доста скъпа, но е безсмислено, господин Стрейндж, да твърдите, че вие използвате пудра, защото няма да ви повярвам. А госпожа Кей Стрейндж употребява „Орхид Сън Кис“. „Примавера напорел“, номер едно, е пудрата на госпожа Одри Стрейндж.

— Какво искате да кажете? — повтори Невил.

Батъл се облегна назад.

— Искам да кажа, че… това сако е обличано от госпожа Одри Стрейндж. Това е единственото разумно обяснение как косите и пудрата са попаднали върху него. Освен това видяхте и ръкавицата, която току-що показах, нали? Ръкавицата е нейна. Беше дясната, а ето и лявата. — Той измъкна ръкавица от джоба си и я сложи на масата. Беше смачкана и опръскана с ръждивокафяви петна.

— Какво е това по нея? — промълви Невил уплашено.

— Кръв, господин Стрейндж — отвърна рязко Батъл. — Обърнете внимание, че е на лявата ръкавица, а госпожа Одри Стрейндж е левачка. Забелязах това още когато я видях да държи чашката с кафе в дясната ръка, а цигарата в лявата по време на закуската. А и поставката за писалки на бюрото й бе преместена вляво. Всичко съвпада — топката от решетката пред камината в нейната стая, ръкавиците под прозореца й, косите и пудрата по сакото ви. Лейди Тресилиън е ударена в дясното слепоочие, но леглото е разположено така, че никой не би могъл да застане от другата му страна. Следователно е било крайно неудобно да се нанесе такъв удар върху главата на лейди Тресилиън, но в същото време ударът е съвсем естествен за един левак…

— Да не искате да кажете, че Одри… Одри би могла да под… подготви съзнателно всичко и да убие една старица, която познава от години, само за да докопа парите й?

— Нищо подобно не искам да кажа — поклати Батъл глава. — Съжалявам, господин Стрейндж, но вие просто трябва да приемете фактите такива каквито са. Това престъпление отначало докрай е било насочено срещу вас. От мига, когато сте я напуснали, Одри Стрейндж е била обсебена от мисълта да ви отмъсти. Накрая психическото й равновесие е силно нарушено. А може би никога не е била напълно здрава психически. Може би е искала да ви убие, но това й се сторило недостатъчно. Решила е, че трябва да бъдете обесен заради убийство. Избрала е онази вечер, когато сте се скарали с лейди Тресилиън. Взела е сакото ви от спалнята и го е облякла, та да може кръвта на убитата старица да го напръска. Оставила е на пода стика за голф, като е знаела, че върху него ще открием отпечатъци от вашите пръсти, и е размазала кръв и коси по края му. Тя ви е внушила да дойдете тук по едно и също време. А ви спаси нещо, което не е могла да предвиди, фактът, че лейди Тресилиън ще позвъни на Барет и че тя ще ви види да излизате от къщата.

Невил бе заровил лице в дланите си. Той изстена:

— Не е вярно! Не е вярно! Одри никога не ме е мразила. Това е невероятна грешка. Тя е най-откровеният, най-праведният човек, тя не таи злоба в сърцето си.

— Нямам намерение да споря с вас, господин Стрейндж. Исках само да ви подготвя. Ще бъда внимателен с госпожа Стрейндж и ще я помоля да ме придружи. Имам заповед да я арестувам. Ще направите по-добре, ако се погрижите за адвокат.

— Това е абсурд! Пълен абсурд!

— Любовта се изражда в омраза много по-бързо, отколкото можете да си представите, господин Стрейндж.

— Казвам ви, че не е вярно. Абсурдно е.

Томас Ройд се намеси. Гласът му бе тих и спокоен:

— Престани да повтаряш, че е абсурдно, Невил. Овладей се. Не разбираш ли, че единственото нещо, което сега може да помогне на Одри, е да забравиш всякакво кавалерство и да признаеш истината.

— Истината? Искаш да кажеш…

— Искам да кажа истината за Одри и Ейдриън. — Ройд се обърна към полицая: — Вие неправилно сте разбрали фактите, инспекторе. Не Невил напусна Одри, а тя го напусна. Заради брат ми Ейдриън. После Ейдриън загина при автомобилна катастрофа. Невил постъпи изключително благородно с Одри. Уреди нещата така, че тя да поиска развод по негова вина.

— Не исках да омърсят името й — промълви нещастният Невил. — Мислех, че никой не знае.

— Ейдриън ми писа малко преди злополуката — поясни кратко Томас и продължи: — Не разбирате ли, инспекторе, че това елиминира мотива ви! Одри няма причина да мрази Невил. Напротив, тя има всички основания да му бъде благодарна. Той се опита да я убеди да приеме известно обезщетение, но тя отказа. Съвсем естествено е, че когато той е пожелал да се срещнат с Кей, тя не е могла да не се съгласи.

— Виждате ли — намеси се разпалено Невил, — че това изключва възможността тя да има мотив. Томас е прав.

Ъгловатото лице на Батъл остана непроницаемо.

— Мотивът е само едната страна на въпроса — каза. — Може и да съм сбъркал за него. Но фактите са другата страна. А те всички сочат, че тя е виновна.

— Само преди два дни всички факти сочеха, че извършителят съм аз! — възрази Невил.

Батъл бе леко изненадан:

— Така е. Но знаете ли, господин Стрейндж, в какво ме карате да вярвам? Карате ме да повярвам, че има някой, който мрази и двама ви и който е поставил втори капан за Одри Стрейндж, ако планът срещу вас се провали. Можете ли да се сетите, господин Стрейндж, за такъв човек, който да мрази и вас, и бившата ви съпруга?

Невил отново бе заровил лице в дланите си.

— Това, което казвате, звучи невероятно!

— Защото е невероятно. Трябва да следвам фактите. Ако госпожа Стрейндж може да даде някакво обяснение…

— А аз мога ли да обясня? — попита Невил.

— Няма смисъл, господин Стрейндж. Трябва да изпълня дълга си.

Батъл се изправи рязко. Излезе заедно с Лийч. Невил и Ройд ги последваха.

Прекосиха антрето и влязоха в дневната.

Одри Стрейндж стана. Тръгна към тях. Гледаше Батъл втренчено, устните й бяха разтворени в полуусмивка.

— Идвате за мен, нали? — попита тя едва чуто.

— Госпожо Стрейндж, имам заповед да ви арестувам по подозрение в убийството на Камила Тресилиън миналия понеделник, на дванайсети септември. Длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което кажете, ще бъде записано и може да се използва в съда срещу вас — отговори Батъл почтително.

Одри въздъхна.

Продълговатото й красиво лице с ясни очертания бе спокойно и чисто като камея.

— Изпитвам истинско облекчение. Радвам се, че всичко свърши!

Невил изскочи напред.

— Одри, не казвай нищо, изобщо не говори!

— Но защо, Невил? — усмихна се тя. — Всичко е вярно, а аз съм толкова уморена.

Лийч пое дълбоко въздух.

Това бе краят.

Всичко беше някаква лудост, но щеше да им спести много главоболия! Питаше се какво бе станало с чичо му. Старецът изглеждаше така, сякаш бе видял призрак. Беше втренчил поглед в клетото, побъркано създание, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Все пак случаят беше много интересен“ — помисли си Лийч със задоволство.

В този миг Хърстъл отвори вратата на дневната и съобщи с почти гротескна неуместност:

— Господин Макуиртър.

Макуиртър влезе устремно. Запъти се право към Батъл.

— Вие ли сте полицейският служител, който ръководи случая „Тресилиън“? — попита той.

— Да.

— В такъв случай трябва да ви съобщя нещо много важно. Съжалявам, че не дойдох по-рано, но едва сега осъзнах значението на това, което видях случайно в понеделник през нощта. — Огледа бързо стаята. — Бихме ли могли да поговорим някъде насаме?

— Остани тук с госпожа Стрейндж — нареди Батъл на Лийч.

— Слушам, сър — отвърна той чинно. Сетне наклони глава и му прошепна нещо.

— Е, да вървим — обърна се Батъл към Макуиртър и го покани в библиотеката. — За какво разигравате всичко това? Колегата ми каза, че ви е виждал миналата зима.

— Точно така — отвърна той. — Опит за самоубийство. Това е част от моя разказ.

— Слушам ви, господин Макуиртър.

— Миналия януари се опитах да се самоубия, като скочих от Старк Хед. Тази година нещо ме накара отново да се върна тук. В понеделник през нощта отидох на мястото. Стоях загледан в морето и в Истърхед Бей и случайно погледнах наляво. Тоест, погледнах отсреща към тази къща. Виждах я съвсем ясно в лунната светлина.

— Да?

— До днес не знаех, че това бе нощта на убийството. — Той се наведе към Батъл: — Ще ви разкажа какво видях.