Агата Кристи
Нула часът — развръзката (27)

13.

Ангъс Макуиртър седеше на терасата на хотел „Истърхед Бей“ и наблюдаваше извисяващия се на отвъдния бряг на реката Старк Хед. В момента той подреждаше мислите и чувствата си. Не знаеше какво го бе подтикнало да прекара последните няколко дни от отпуската си тук. Но нещо го бе привлякло към това място. Може би желанието да изпита себе си, да провери дали в сърцето му е останало нещо от някогашното отчаяние. Мона! Колко малко значеше тя за него сега! Беше се омъжила за другия. Веднъж я бе срещнал на улицата, без да се развълнува. Помнеше болката и горчивината, когато го беше напуснала, но сега всичко бе отминало.

От мислите му го откъснаха докосването на влажната муцуна на куче и радостният вик на новата му приятелка, трийсетгодишната госпожица Даяна Бринтън.

— Марш, Дон! Марш! Не намирате ли, че е ужасно? Да си играе с някаква умряла, полуразложена риба долу на плажа. Отдалеч се усеща миризмата.

Обонянието на Макуиртър потвърди нейните думи.

— Завря се в някаква дупка в скалите — продължи госпожица Бринтън. — Вкарах го във водата и се опитах да го измия, но това всъщност не помогна кой знае колко.

Макуиртър кимна. Дон, забавен и дружелюбен териер с къдрава козина, изглеждаше засегнат от решението на приятелите му да го държат на разстояние.

— Морската вода не помага — каза Макуиртър. — Работа ще свършат само топлата вода и сапунът.

— Зная. Но какво да го правя в хотела, като нямаме самостоятелна баня.

След малко Макуиртър и Даяна се промъкнаха незабелязано в хотела, водейки Дон на верижка, вкараха го тайно в банята на Макуиртър и изкъпаха кучето основно. Когато всичко свърши, Дон бе съвсем оклюмал. Пак омразната миризма на сапун, и то точно когато бе открил чудесен парфюм, за който би му завидяло всяко куче. Хората се държаха все по един и същ начин, нямаха никакъв усет към миризмите.

Незначителният инцидент поразвесели Макуиртър. Той взе автобуса за Солтингтън, където бе оставил костюма си за почистване.

Момичето, което работеше във фирмата за бързо химическо чистене, го погледна разсеяно:

— Макуиртър ли казахте? Боя се, че още не е готово.

— Би трябвало. — Бяха му обещали костюмът да е готов още предния ден. На негово място една жена не би премълчала, но той само се намръщи.

— Нямахме време — усмихна се момичето безразлично.

— Глупости!

Момичето престана да се усмихва и отсече:

— Казвам ви, че не е готов.

— Тогава ще си го взема — разсърди се Макуиртър.

— Мога да обещая, че ще го почистим до утре — като специална услуга.

— Нямам навика да ползвам специални услуги. Просто ми върнете костюма, моля.

Момичето го стрелна със сърдит поглед и влезе в задното помещение. Върна се с несръчно завързан пакет и го бутна през тезгяха.

Макуиртър го взе и излезе. Чувстваше се странно, сякаш бе спечелил победа. Всъщност това просто означаваше, че ще трябва да даде костюма за почистване на друго място.

Когато се върна в стаята си, хвърли пакета върху леглото си и го погледна ядосано. Сигурно можеше да помоли в хотела да изгладят костюма. Може пък да не е чак толкова мръсен?

Развърза пакета и избухна яростно. Не намираше думи за немарливостта на фирмата за бързо химическо чистене.

Бяха му дали чужд костюм! Дори не беше същият цвят! Беше им оставил тъмносин костюм. Безочливи, некадърни мошеници.

Погледна гневно етикета. На него пишеше Макуиртър. Друг Макуиртър? Или някаква глупава грешка с етикетите?

От купчината смачкани дрехи се разнасяше някаква миризма. Беше сигурен, че му е позната. Особено неприятна миризма, която в съзнанието му се свързваше с куче. Да, сети се. Даяна и кучето й. Миризма на воняща риба!

Наведе се и огледа костюма. Забеляза избледняло петно на рамото на сакото. На рамото…

„Това наистина е много странно“ — помисли си той. Както и да е, на следващия ден ще трябва да си размени някоя и друга дума с момичето от химическото чистене. Ама че свинщина!

След вечеря излезе от хотела и се спусна по шосето към ферибота. Нощта бе ясна, но студена. Лятото бе отминало. Пронизваха го първите остри пориви на вятъра.

Макуиртър стигна с ферибота до Солткрийк. За втори път отиваше до Старк Хед. Мястото го привличаше. Изкачи бавно хълма, мина край хотел „Балморъл Корт“ и някаква голяма къща на върха на скалата. „Гълс Пойнт“ — прочете върху боядисаната врата. Ето къде е била убита старата дама. В хотела толкова се говореше за това убийство. Камериерката много държеше да му разкаже всичко, а и вестниците се занимаваха изключително със случилото се. Това ядосваше Макуиртър, който предпочиташе да чете за събитията по света и не проявяваше интерес към престъпленията.

Продължи надолу по хълма към малкия плаж и няколкото стари рибарски колиби, които бяха модернизирани. Изкатери се отново до края на шосето и излезе на коларския път, който водеше към Старк Хед.

Старк Хед бе мрачен и зловещ. Макуиртър стъпи върху скалата и погледна надолу към водата. Така бе стоял и през онази нощ. Опита се да възвърне чувствата, завладели го тогава — отчаянието, яростта, умората, жаждата да се освободи от всичко. Не успя. Всичко бе забравено. Бе останал само гняв. Бе преживял безкрайни унижения и обиди — първо се заплете в онова дърво, спаси го крайбрежната охрана и накрая в болницата го смъмриха като някакво непослушно дете. Защо не го оставят на мира? Все още предпочиташе хиляди пъти да сложи край на живота си. Но бе загубил необходимия импулс за такава стъпка.

Как страдаше тогава при мисълта за Мона! А сега мислеше съвсем спокойно за нея. Винаги е била глупачка. Всеки, който я поухажва или й подхвърли някой и друг комплимент, можеше да й завърти главата. Беше много красива, наистина много красива, но без капчица ум в главата… Не за такава жена бе мечтал навремето.

Но за съжаление красотата бе празноглава… Тя бе и като неясен, фантастичен образ на жена, понесла се в нощта с разпуснат воал… Като изваян образ на жена на носа на кораб… но не толкова реална… съвсем нереална.

Изведнъж се случи нещо невероятно и крайно драматично. От нощния мрак изплува безплътен силует. Миг преди това го нямаше. Сега той бягаше, устремен към ръба на скалата. Силует, излъчващ красота и отчаяние, тласкан към самоубийство от преследващите го фурии! Страшен в своята безизходност. Той знаеше какво означава това…

Изскочи от сянката и сграбчи жената в мига, когато тя пристъпваше към бездната!

— Не, недейте… — изкрещя той неистово.

Имаше чувството, че е уловил птица. Тя се бореше безмълвно, после неочаквано притихна.

— Не скачайте — каза той решително. — Не си заслужава. За нищо на света. Дори да сте отчаяна и нещастна…

Жената издаде някакъв звук, който напомняше смях.

— Не сте отчаяна? Каква е тогава причината? — попита той изненадан.

Тя произнесе с плътен и топъл глас една-единствена дума:

— Страхът.

— Страхът? — Той бе толкова объркан, че я пусна и отстъпи крачка назад, за да я вижда по-добре.

В този миг осъзна, че тя казваше истината. Страхът бе преследвал стъпките й. Страхът бе превърнал милото й, интелигентно и бледно лице в бяла и бездушна маска. Страх бликаше от големите й очи. Попита недоверчиво:

— От какво се страхувате?

Тя отвърна толкова тихо, че той едва я чу.

— От бесилката…

Да, така беше казала. Той я изгледа изпитателно. Сетне отмести поглед към скалата.

— Затова ли?

— Да. Предпочетох бързата смърт вместо… — Притвори очи и потръпна.

Макуиртър мислено сглоби късчетата. Най-сетне каза:

— Лейди Тресилиън? Старата дама, дето бе убита? — После додаде с лек укор в гласа: — Вие трябва да сте госпожа Стрейндж, първата госпожа Стрейндж.

Тя кимна, но продължаваше да трепери.

Макуиртър говореше бавно и внимателно, като се опитваше да си спомни всичко, което бе чул. Слуховете се смесваха с фактите.

— Арестували са съпруга ви? Намерили са доста улики срещу него, но по-късно са разбрали, че уликите са били оставени нарочно от някого…

Замълча. Тя не трепереше вече. Стоеше и го гледаше като послушно дете. Той си помисли, че в поведението й наистина се долавя някакво покорство. Продължи:

— Разбирам… Да, разбирам какво е станало. Той ви е напуснал заради друга жена, нали? А вие сте го обичали… Затова… — Замълча. После добави: — Разбирам. И моята съпруга ме напусна заради друг…

— Неееее… не е… така — изрева диво тя, разперила ръце.

Той я прекъсна. Говореше решително и рязко:

— Сега се приберете у дома. Няма от какво да се страхувате. Чувате ли? Аз ще се погрижа да не ви обесят.