Агата Кристи
Нула часът — развръзката (10)

8.

Одри се облече, заобиколи издадените скали на брега, за да отиде при Томас Ройд, който седеше там точно срещу белия и спокоен Гълс Пойнт, кацнал на другия бряг на реката.

Когато тя се приближи, той изви глава, но не мръдна. Продължи да пуши лулата си. Тя седна до него. Мълчаха с приятното усещане на двама, които се познават добре.

— Колко е близко! — каза Одри, нарушавайки най-сетне тишината.

Томас погледна към Гълс Пойнт.

— Да можехме да доплуваме до къщата.

— Не и при този прилив. Навремето Камила имаше една прислужница, която беше добра плувкиня. Обичаше по време на прилив да плува дотук и обратно. Но когато водата приижда, направо те отнася към устието на реката. Един ден и с прислужницата се случи същото. Оказа се късметлийка, успя да задържи главата си над водата и стигна невредима, но много изтощена до брега на Истър Пойнт.

— Тук хората не предупреждават колко е опасно.

— Опасно е от другата страна. Течението минава покрай другия бряг. Под скалите водата е дълбока. Миналата година някакъв човек се опитал да се самоубие. Хвърлил се от Старк Хед, но се спрял в едно дърво на половината път надолу към скалите и речната охрана го спасила.

— Клетият човек — каза състрадателно Томас. — Обзалагам се, че не им е бил благодарен. Сигурно е ужасно да решиш да сложиш край на живота си и да те спасят. Чувстваш се като глупак.

— Може би сега се радва — предположи Одри замислено.

Питаше се къде ли е сега този мъж и какво ли прави.

Томас смукна от лулата си. Леко извърнал глава, можеше да наблюдава Одри. Съсредоточено и замислено тя гледаше водата. Дълги кафяви мигли, които хвърляха сянка върху чистата линия на скулите, малко, подобно на раковина ухо. То му напомни нещо.

— Намерих обицата, която загуби снощи.

Порови в джоба си. Одри протегна ръка.

— Чудесно, къде я намери? На терасата?

— Не, до стълбището. Сигурно си я загубила, когато си слизала за вечеря. По време на вечерята забелязах, че я нямаше.

— Радвам се, че се намери.

Одри взе обицата. Томас забеляза, че тя бе твърде голяма и груба за малкото й ухо. Тези, които носеше в момента, също бяха прекалено големи.

— Носиш обици дори на плажа — отбеляза. — Не се ли боиш, че ще ги загубиш?

— О, те са много евтини. Не обичам да съм без обици.

Докосна лявото си ухо. Той се досети:

— О, да, откакто старият Баунсър те ухапа!

Одри кимна.

Замълчаха, спомняйки си детските години. Одри Стандиш, високо тънкокрако момиче, бе навело глава над стария Баунсър, който си бе наранил лапата. Той я ухапа по ухото. Трябваше да зашият раната. Не че сега личеше нещо, бе останал само тънък, невидим белег от шева.

— Мило момиче — каза той, — белегът почти не се забелязва. Защо се притесняваш?

Одри помълча и после отговори очевидно искрено:

— Просто не мога да търпя недостатъци.

Томас кимна. Това напълно отговаряше на представата му за нея, за стремежа й към съвършенство. Тя самата бе изключително създание. Изведнъж той възкликна:

— Ти си много по-красива от Кей!

Тя рязко се обърна.

— О, не, Томас. Кей… Кей е наистина хубава.

— Външно. Но не и като личност.

— Да не би да имаш предвид — каза Одри развеселена — моята красива душа?

Томас изтръска пепелта от лулата.

— Не — отвърна. — Мисля, че имам предвид фигурата ти.

Тя се засмя.

Той отново натъпка лулата си. Помълчаха, Томас продължаваше да я наблюдава, но го правеше толкова дискретно, че тя не забеляза. Най-сетне попита тихо:

— Какво има, Одри?

— Какво да има? Какво имаш предвид?

— Какво става с тебе? Има нещо.

— Няма нищо. Абсолютно нищо.

— Но все пак.

Жената поклати глава.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Няма нищо за казване.

— Сигурно се държа като глупак, но трябва да ти го кажа. — Помълча. — Одри, не можеш ли да го забравиш? Не можеш ли да го преодолееш?

Тя зарови конвулсивно малките си длани в полата.

— Не ме разбираш… не можеш да ме разбереш.

— Но, мила Одри, разбирам те. Там е работата. Сигурен съм!

Тя обърна малкото си обезверено лице.

— Зная какво си преживяла и… и какво е означавало всичко това за тебе.

Устните й бяха побелели.

— Не предполагах, че някой знае.

— Е, аз знам. Няма да говоря за това. Но искам да те накарам да разбереш, че всичко е свършено… останало е завинаги в миналото.

— Някои неща не се забравят — прошепна тя.

— Виж какво, Одри. Няма никаква полза да се ровиш в спомените си. Вярно е, че си преминала през ада. Няма смисъл да се връщаш към това в мислите си. Гледай напред, а не назад. Трябва да изживееш живота си, а по-голямата част от него ти предстои. Мисли за утрешния ден, а не за вчерашния.

Тя го погледна твърдо, с широко отворени очи, без да разкрива мислите си.

— А ако предположим — каза, — че не мога?

— Трябва.

— Мислех, че не разбираш — промълви Одри тихо. — Предполагам… реакциите ми невинаги са съвсем нормални.

Той я прекъсна рязко:

— Глупости. Ти… — и замълча.

— Какво аз?

— Помислих си какво момиче беше, преди да се омъжиш. Защо се омъжи за Невил?

— Защото се влюбих в него — усмихна се Одри.

— Зная, зная. Но защо се влюби? Какво те привлече толкова?

Тя примижа, сякаш се опитваше да погледне през очите на момичето, което сега бе мъртво.

— Мисля — каза, — че причината бе в неговата „положителност“. Бе пълна противоположност на мене. Чувствах се като сянка, като нещо нереално. Невил бе реален. Бе толкова щастлив и самоуверен, и изобщо всичко, което аз не бях. — Додаде с усмивка: — И много хубав.

Томас Ройд изрече с горчивина:

— Да, идеалният англичанин — добър спортист, скромен, красив. Цял живот е получавал всичко, което е пожелавал. Истински малък сахиб.

Одри седеше с изправен гръб и го наблюдаваше.

— Ти го мразиш. Много го мразиш, нали?

Томас избегна погледа й, като се обърна да заслони от вятъра клечката кибрит в дланите си и да запали угасналата си лула.

— Ако е така, това не те изненадва, нали? Той има всичко, което аз нямам. Спортува, плува, разговаря с лекота. А аз съм като някакъв идиот с вързан език и непохватни ръце. Винаги е бил блестящ и преуспяващ, а аз винаги съм бил неудачник. Той се ожени за момичето, което единствено някога съм обичал.

Тя въздъхна тихо. Той продължи разпалено:

— Ти винаги си го знаела, нали? Знаеше, че съм влюбен в теб още когато бе на седемнайсет. Знаеш, че все още те обичам…

— Не, не сега — прекъсна го тя.

— Какво искаш да кажеш с това не сега?

Одри се изправи и замислено прошепна:

— Защото… сега съм различна.

— В какъв смисъл?

Той също се изправи и я погледна в очите. Одри каза бързо и задъхано:

— Ако не си го разбрал, не мога да ти го обясня… И самата аз не съм сигурна. Зная само…

Тя замълча, обърна се рязко и тръгна с бърза крачка обратно към хотела.

Одри зави зад една скала и налетя на Невил. Той лежеше изтегнат в цял ръст и се взираше в едно скално езерце. Вдигна поглед и се усмихна.

— Здрасти, Одри.

— Здравей, Невил.

— Наблюдавам един рак. Малкият хулиган е ужасно активен.

Тя коленичи и се взря натам, където сочеше той.

— Виждаш ли го?

— Да.

— Искаш ли цигара?

Тя кимна и той й запали една цигара. След няколко секунди, през които тя не го поглеждаше, изрече нервно:

— Искам да ти кажа, Одри.

— Да?

— Всичко е наред, нали? Имам предвид… между нас.

— Да, разбира се.

— Искам да сме приятели.

Той я погледна развълнувано. Тя му отвърна с напрегната усмивка.

— Денят бе забавен, нали? — разбъбри се той. — Хубаво време…

— О, да, да.

— Наистина доста е горещо за септември.

Замълчаха.

— Одри…

Тя се изправи.

— Жена ти те търси. Маха ти.

— Кой… о, Кей.

— Казах жена ти.

Той се изправи с усилие, погледна я и прошепна:

— Ти си моята жена, Одри…

Тя се обърна. Невил изтича към брега и пресече пясъчната ивица, за да отиде при Кей.