Агата Кристи
Празникът на Вси светии (6)

Шеста глава

Доволен от постигнатото, Поаро се сбогува с приятеля си.

Щеше да получи сведенията, които му бяха необходими — в това не се съмняваше. Бе успял да заинтригува Спенс, а веднъж тръгнал по следа, Спенс не я изоставяше. Репутацията му на бивш високопоставен служител от Отдела за разследване на криминални деяния му бе спечелила приятели в местните полицейски отделения. А сега — Поаро погледна часовника си — той трябваше да се срещне с госпожа Оливър точно след десет минути пред дома, наречен „Апъл Трийз“. Името наистина беше подходящо — Ябълкови дървета.

„Явно — мислеше си Поаро — човек не може да се отърве от тези ябълки. Наистина няма нищо по-вкусно от една сочна английска ябълка. И все пак тук ябълките са свързани с метли и врачки, със старинни обичаи — и с едно убито дете.“

Следвайки указанията за пътя, той пристигна навреме пред червена тухлена къща, заобиколена от буков плет, зад която се виждаше приятна градина.

Вдигна резето, отвори портата от ковано желязо, на която имаше табелка с надпис „Апъл Трийз“ и влезе. До входната врата водеше пътека. Подобно на стенен швейцарски часовник, от който автоматично излизат фигури от вратичка над циферблата, входната врата се отвори и госпожа Оливър се появи на стъпалата.

— Точно на секундата — каза тя задъхано. — Наблюдавах ви от прозореца.

Поаро се обърна и внимателно затвори портата. Така се случваше, че всяка среща с писателката, независимо дали внезапна или уговорена, почти винаги беше придружена от доказателство за ябълки: тя или ядеше ябълка, или бе яла — за което обикновено свидетелстваше ябълковата огризка, задържала се на широката й гръд, — или носеше чанта с ябълки. Но днес нямаше и следа от ябълка. Много тактично, помисли си Поаро със задоволство. Би било проява на лош вкус да яде ябълка на мястото, където бе станало не само престъпление, но се бе разиграла истинска трагедия. „Как другояче би могла да се нарече — мислеше си той — внезапната смърт на едно тринайсетгодишно дете?“ Не му се искаше да мисли за драмата и именно защото не му се искаше да прави това, у него се оформи твърдото убеждение да продължава да мисли по този въпрос, докато по някакъв начин не се разбули мракът около този проблем и не се изясни онова, за което бе дошъл тук.

— Не проумявам защо отказвате да отседнете у Джудит Батлър — каза госпожа Оливър — и защо трябва да стоите в някой петоразреден пансион.

— Защото е по-добре да бъда независим при своите наблюдения. Това е много важно, нали разбирате?

— Не разбирам как ще съумеете да запазите независимостта си — възрази тя. — Нали ще трябва да се срещнете поотделно с всеки и да разговаряте?

— Това е повече от ясно.

— С кого сте се срещнали досега?

— С моя приятел — полицейския началник Спенс.

— Как изглежда сега? — попита госпожа Оливър.

— Доста по-възрастен отпреди — отвърна Поаро.

— Естествено — изрече тя. — Какво друго може да се очаква? Как е със слуха, с очите? Напълнял ли е или е отслабнал?

Детективът се замисли:

— Поотслабнал е. Чете вестника си с очила. Но не намирам да е оглушал.

— А какво мисли за всичко това?

— Много сте припряна — отговори Поаро.

— И какво точно възнамерявате да правите?

— Изготвил съм си програма. Най-напред се срещнах и се посъветвах със стария си приятел. Помолих го да събере известни сведения — нещо, което не бих могъл да сторя сам.

— И понеже тукашните полицаи са му приятели, той ще може да измъкне информация от тях, така ли?

— Не бих се изразил точно така, но в известен смисъл не сте далеч от истината.

— А след това?

— Имам среща с вас, мадам. Трябва да видя точно къде е станало произшествието.

Госпожа Оливър изви глава и погледна къщата.

— Няма вид на дом, в който е станало убийство, нали?

Поаро помисли: „Какъв безпогрешен инстинкт има!“

— Да — отвърна. — Въобще няма вид на такъв дом. След като огледам мястото, ще отидем с вас у майката на мъртвото дете, за да я изслушам. Моят приятел Спенс ми урежда среща с местния инспектор за днес следобед. Желая също да поговоря с тукашния лекар. И ако е възможно, с директорката на училището. В шест часа ще пия чай и ще ям наденички с приятеля си Спенс и сестра му и ще обсъждаме.

— Какво още смятате, че би могъл да ви съобщи той?

— Искам да се запозная със сестра му. Тя е живяла тук по-дълго от него. Приятелят ми е дошъл при нея след смъртта на съпруга й. Вероятно тя познава хората тук доста добре.

— Известно ли ви е как звучи всичко, което казвате? — попита госпожа Оливър. — Имам чувството, че сте компютър. Програмирате се — така се казва, нали?

Имам предвид, че цял ден въвеждате всички данни в себе си, за да видите какво ще излезе после на екрана.

— Това наистина е идея! — отбеляза Поаро с известен интерес. — Да! Да! Аз играя ролята на компютър. Човек въвежда информацията…

— Ами ако се получат само погрешни отговори? — попита госпожа Оливър.

— Невъзможно е — заяви той. — Компютрите не грешат.

— Така се говори за тях — каза приятелката му, — но понякога се случват удивителни неща. Например последната ми сметка за електричеството. Зная поговорката „Човешко е да се греши“, но една човешка грешка е нищо в сравнение с онова, което може да причини компютър, ако реши. А сега влезте и се запознайте с госпожа Дрейк.

Госпожа Дрейк беше висока и симпатична жена, над четирийсетте. Златистата й коса беше прошарена, очите й бяха яркосини, цялото й същество излъчваше компетентност. Всяко празненство, организирано от нея, щеше да бъде успех. В приемната ги очакваше табла с кафе и две захарни бисквити. „Апъл Трийз“, заключи Поаро, беше изключително добре поддържан дом. Обзаведен с вкус, със скъпи килими, всичко беше старателно излъскано и почистено и обстоятелството, че почти липсваха скъпи предмети, не се забелязваше веднага. А и те нямаше да са на мястото си. Цветовете на завесите и покривките бяха приятни, макар че материите бяха обикновени. В това си състояние стаята можеше да бъде дадена под наем на добра цена във всеки момент, без да се налага преместване на ценни предмети или промяна в мебелировката.

Госпожа Дрейк ги поздрави и почти успя изцяло да прикрие онова, което Поаро не можеше да не долови — известно усещане за бързо потиснато раздразнение от положението, в което бе изпаднала като домакиня на обществено събитие, по време на което е било извършено едно толкова антисоциално деяние като убийството. Като изтъкнат член на обществото в Удли Комън, подозираше той, вероятно тя изпитваше неприятното чувство, че в известен смисъл не се е оказала на необходимата висота. Онова, което се бе случило, не би трябвало да се случи. На някой друг, в нечий друг дом — да! Но на празненство за деца, уредено и организирано от нея, подобно нещо не би трябвало да се случи. По един или друг начин тя е трябвало да вземе мерки това да не се допусне. И Поаро подозираше, че тя трескаво напряга ума си, за да открие някаква причина. Не толкова причина за убийството, а по-скоро да стовари върху някого от помощниците си вината за това, че е пропуснал да предвиди възможността да се случи нещо подобно.

— Мосю Поаро — каза тя с хубавия си глас, който, помисли си Поаро, би звучал отлично в малка зала. — Толкова съм доволна, че дойдохте. Госпожа Оливър ми разказа колко безценна ще бъде за нас помощта ви в тази ужасна ситуация.

— Бъдете уверена, мадам, че ще сторя всичко по силите си, но както без съмнение сама знаете от опит, това ще бъде доста трудно.

— Трудно? — попита тя. — Разбира се, че ще бъде трудно. Изглежда невероятно, абсолютно невероятно, че такова ужасно нещо е могло да се случи. Предполагам — добави, — че полицията вече знае нещо? Инспектор Раглън се ползва с много добра репутация тук. Не зная дали е необходимо да изпращат тук някого от Скотланд Ярд. Като че ли смъртта на клетото дете е само от местно значение. Няма нужда да ви казвам, мосю Поаро, след като и вие четете вестници, че има извънредно много нещастни случаи с деца из цялата страна. Изглежда, броят им постоянно расте. Като че ли наблюдаваме нарастване на случаите на психическа неуравновесеност, при това трябва да кажа, че майките и семействата изобщо не се грижат за децата си така, както някога. Децата се прибират от училище вкъщи сами вечер по тъмно и сами отиват на училище рано сутрин, пак по тъмно. А децата, колкото и да ги предупреждаваш, за зла беда постъпват глупаво, когато някой им предложи да ги качи в елегантната си кола. Просто са доверчиви и предполагам, че в такива случаи нищо не може да се направи.

— Но случилото се тук, мадам, е от съвсем различно естество.

— О, зная, зная. Ето защо употребих думата невероятно. Все още не мога да повярвам. Всичко беше под контрол. Бяхме приготвили всичко, до последното нещо. Тържеството вървеше идеално, по план. Изглежда просто невероятно. Лично аз смятам, че трябва да е имало, както аз го наричам, някаква външна намеса. Някой е влязъл в къщата, което не е било трудно — някой със силно умствено увреждане, предполагам от онези хора, които са пуснати от приютите за душевноболни по простата причина, че, доколкото ми е известно, няма достатъчно места за тях. В днешно време непрекъснато трябва да се осигуряват места за нови пациенти. Всеки е можел да надникне през прозореца и да види, че има детско празненство, и този нещастник — ако човек изобщо може да изпита съжаление към такива хора, което, искрено трябва да заявя, самата аз трудно бих сторила — примамва по някакъв начин това дете навън и го убива. Невероятно е, че подобно нещо е могло да се случи, но ето че е факт.

— Вероятно бихте ми показали къде…

— О, разбира се. Още кафе?

— Не, благодаря.

Госпожа Дрейк се изправи.

— В полицията, изглежда, мислят, че е станало по време на играта „Огненият змей“. Тя беше в столовата. — Жената прекоси салона, отвори вратата и с жест на човек, който развежда група екскурзианти из знатен дом, посочи просторната столова с тежките плюшени завеси. — Тук беше тъмно, разбира се. Светеше само блюдото със запален коняк. А сега…

Тя ги поведе през салона и отвори вратата на малка стая с кресло, гравюри със спортни сюжети и лавици с книги.

— Библиотеката — каза и леко потрепери. — Кофата беше тук. Върху парче найлон, разбира се.

Госпожа Оливър бе останала в салона.

— Не мога да вляза — обясни на Поаро. — Ако го направя, ще се побъркам от мисли за това.

— Сега не се вижда нищо — каза домакинята. — Аз само показвам мястото, както пожелахте.

— Предполагам, че е имало вода, доста вода — обади се детективът.

— В кофата имаше вода, разбира се. — Госпожа Дрейк изгледа Поаро така, сякаш той не беше с всичкия си.

— Имало е вода й върху найлона. Имам предвид, че ако главата на детето е била натисната под водата, тогава наоколо би трябвало да се разплиска доста вода.

— О, да. Дори по време на състезанието кофата трябваше да се допълва един или два пъти.

— Значи този, който я е пълнил, се е намокрил.

— Да, да, предполагам.

— Никой ли не го забеляза?

— О, инспекторът вече ме попита за това. Виждате ли, до края на вечерта почти всички бяха разрошени, измокрени или набрашнени. Изглежда, изобщо не са останали някакви полезни следи. Искам да кажа, че това е мнението на полицията.

— Да — изрече Поаро. — Предполагам, че единственият ключ към тази загадка е самото дете. Надявам се да ми разкажете всичко, което знаете за него.

— За Джойс ли?

Жената изглеждаше изненадана. Като че ли Джойс вече бе отминала толкова назад в съзнанието й, че тя дори се озадачи, когато й се напомни за нея.

— Жертвата е винаги от значение — поясни Поаро. — Всъщност много често самата жертва е причината за престъплението.

— О, да, предполагам, че ви разбирам — рече госпожа Дрейк, което едва ли отговаряше на истината. — Ще се върнем ли в гостната?

— И тогава ще ми разкажете за Джойс — напомни той.

Те се настаниха отново в гостната. Домакинята явно изпитваше известно безпокойство.

— Не зная наистина какво очаквате от мен, мосю Поаро — започна. — Навярно всички сведения са на разположение в полицията, а и майката на Джойс… Горката жена, без съмнение за нея ще бъде много мъчително, но…

— Но на мен не ми е нужна — прекъсна я Поаро — преценката на майката за мъртвата й дъщеря. Необходимо ми е безпристрастно мнение от човек, който познава добре човешката природа. Самата вие, мадам, сте били деен участник в много благотворителни и обществени изяви тук. Никой друг, уверен съм, не би обрисувал по-умело характера и темперамента на лице, което вие познавате.

— Ами… малко е трудно. Имам предвид, че децата на тази възраст — тя беше на тринайсет, струва ми се, на дванайсет или тринайсет — на тази възраст всички много си приличат.

— А, не, моля ви! — възпротиви се Поаро. — Положително не са еднакви — има много голяма разлика в характерите и темперамента. Беше ли ви симпатична?

Изглежда, въпросът позатрудни госпожа Дрейк.

— Ами… разбира се, че ми беше симпатична. Искам да кажа, че всички деца са ми симпатични. Така е с повечето хора.

— А-а! Тук вече не съм съгласен с вас. Намирам, че има подчертано несимпатични деца.

— Да, съгласна съм, че в днешно време не ги възпитават много добре. Като че ли всичко се предоставя на училището, а и живеят много разпуснато. Сами избират приятелите си и ъ-ъ-ъ… о, наистина, мосю Поаро!

— Джойс беше ли добро дете или не? — попита той настоятелно.

Госпожа Дрейк го изгледа и каза с леко осъдителен тон:

— Не бива да забравяте, мосю Поаро, че нещастното дете е мъртво.

— Независимо дали е мъртво или живо, това има значение. Ако е било приятно и добро дете, кой ще иска да го убие, но ако не е било добро дете, може някой да го е желаел и да го е сторил…

— Ами… Но наистина ли мислите, че е било въпрос на характер?

— Може и да е било. Освен това е твърдяла, че е била свидетел на убийство.

— О, това ли? — пренебрежително изрече жената.

— Не сметнахте тези нейни думи за нещо сериозно, така ли?

— Ама, разбира се, че не. Беше много глупаво нещо.

— По какъв повод го каза?

— Ами в действителност мисля, че всички бяха твърде възбудени от присъствието на госпожа Оливър. Вие сте много известна личност, трябва да не забравяте това, мила — обърна се госпожа Дрейк към госпожа Оливър. — Думата „мила“, която тя употреби, като че ли беше лишена от всякакво чувство. — Не допускам, че подобен въпрос изобщо би възникнал, но за децата наистина беше вълнуващо да се запознаят с такава известна писателка…

— И така, Джойс казала, че видяла убийство — замислено изрече Поаро.

— Да, каза нещо подобно. Всъщност аз не слушах.

— Но наистина си спомняте, че го е казала, нали?

— О, да, каза го. Но аз не повярвах — отвърна госпожа Дрейк. — Сестра й я накара да млъкне веднага.

— И тя се ядоса от това, нали?

— Да, продължи да повтаря, че било вярно.

— Хвалела се е.

— Ами да, много правилно го назовахте.

— А може да е било истина.

— Глупости! Изобщо не го вярвам — възрази госпожа Дрейк. — Просто това бе една от глупостите, които Джойс казваше.

— Глупаво момиче ли беше?

— Как да кажа — струва ми се, че бе от тези, които обичат да се изтъкват. Винаги искаше да е видяла повече или да е сторила повече от останалите момичета.

— Немного приятен характер.

— Да, наистина. Беше от тези, на които непрекъснато трябва да им напомняш да млъкнат.

— А какво казаха за това останалите деца? Направили им впечатление?

— Присмяха й се. Това, разбира се, я ядоса.

— Е — каза Поаро, като се надигна. — Радвам се, че получих необходимото потвърждение по този въпрос. — Той се поклони учтиво. — Довиждане, мадам, благодаря ви извънредно много, че ми позволихте да огледам сцената на тази безкрайно тъжна случка. Надявам се, че не събудих у вас мъчителни спомени.

— Естествено — отвърна госпожа Дрейк, — много е болезнено да си припомняш подобни неща. Толкова се надявах, че малкото ни празненство ще премине добре. И наистина всичко си вървеше отлично, и явно всички се забавляваха до момента на тази ужасна случка. Единственото нещо, което може да направи човек, е да се опита да го забрави. Беше много трагично, че Джойс подхвърли това за убийството.

— Имало ли е някога убийство в Удли Комън?

— Не, доколкото си спомням — уверено отвърна тя.

— В този век на голяма престъпност, в който живеем — каза Поаро, — това наистина изглежда някак необичайно, нали?

— А, да! Мисля, че имаше един шофьор на камион, който уби свой приятел — нещо от този род — и едно момиченце, което намерили заровено в яма с чакъл на около двайсетина километра оттук, но това беше отдавна. Нищо особено около тези две злодеяния. Доколкото ми е известно, и двете са станали под влиянието на алкохол.

— В действителност едва ли подобен род убийства са могли да бъдат наблюдавани от дванайсет или тринайсетгодишно момиче.

— Напълно невъзможно, бих казала. О, мога да ви уверя, мосю Поаро, че думите й са имали за цел единствено да привлекат вниманието на нейните приятелки и вероятно да предизвика интерес у прочута личност.

Тя погледна доста хладно към гостенката си.

— Явно — каза госпожа Оливър — вината е изцяло моя, защото бях на празненството.

— О, разбира се, че не, мила! Съвсем не исках да кажа това.

Поаро въздъхна, докато заедно с госпожа Оливър се отдалечаваше от „Апъл Трийз“.

— Много неподходящо място за убийство — каза той, докато вървяха по пътеката към портата. — Липсва подходящата атмосфера, липсва трагичното усещане, липсва лицето, което си струва да бъде убито, макар да не мога да се отърва от мисълта, че може да се намери човек, на когото да му се прииска да убие госпожа Дрейк.

— Разбирам накъде биете. Понякога тя наистина може да те вбеси. Много е самодоволна и самоуверена.

— Какво представлява съпругът й?

— О, тя е вдовица. Съпругът й е починал преди година или две. Разболял се от паралич и бил инвалид дълги години. Струва ми се, че е бил банкер. Бил запален спортист и ненавиждал мисълта, че трябва да се откаже от спорта и че ще остане инвалид.

— Да, наистина. — Поаро отново насочи разговора към Джойс: — Кажете ми само това — намери ли се някой, който чу Джойс да споменава за убийството и който да й повярва?

— Не зная. Едва ли.

— Ами останалите деца?

— Аз наистина имах предвид само тях. Не, не мисля, че някой й е повярвал. Казаха, че си съчинявала.

— И вие ли решихте така?

— Ами да — отвърна тя. — Е — добави, — например госпожа Дрейк би искала да вярва, че не са убили Джойс, но това не е възможно, нали?

— Изглежда, че случаят е доста мъчителен за нея.

— Предполагам, че донякъде е така — съгласи се госпожа Оливър, — но мисля, че вече започва да изпитва удоволствие да говори за това.

— Симпатична ли ви е? — попита Поаро. — Смятате ли, че е добра жена?

— Задавате ми такива трудни въпроси. Бих казала просто неудобни — изрече тя. — Изглежда, единственото нещо, което ви интересува, е дали хората са симпатични или не. Роуина Дрейк е властна жена — обича да движи нещата и да дирижира хората. Малко или много командва тук и явно добре си върши работата. Зависи дали харесвате властни жени. Аз лично не…

— А какво ще кажете за майката на Джойс, при която отиваме?

— Симпатична е. Струва ми се малко глуповата. Жал ми е за нея. Ужасно е да убият дъщеря ти, нали? И всички наоколо смятат, че това е било сексуално престъпление, което още повече утежнява нещата…

— Но нали няма доказателства за изнасилване?

— Не, но на хората им се иска да вярват, че се случват такива неща. Така е по-вълнуващо. Знаете какви са хората.

— Така си мислим — но понякога, как да кажа — се оказва, че не знаем нищо за тях.

— Нямаше ли да е по-добре приятелката ми Джудит Батлър да ви заведе у госпожа Рейнолдс? Тя я познава доста добре, а аз съм чужда за нея.

— Ще постъпим според плана.

— Значи компютърната програма продължава — възнегодува госпожа Оливър.