Мерил Сойър
Опасни лъжи (32)

31.

Окована с белезници за леглото, Тейлър се взираше в тавана на рибарската барака, в която е бе отвел Пол. Над главата й висяха паяжини, а навсякъде около нея миришеше на мухъл. Най-силно вонеше обаче дюшекът под нея.

Пол я бе принудил да поеме с колата на юг към Биг Пайн Кий, който се намираше почти до Кий Уест. Беше един от по-големите острови в района — напълно безлюден, обрасъл с храсталаци и огромни махагонови дървета. По бреговете растяха големи мангрови дървета, измежду които се спотайваха крокодили и дебнеха миещите се мечета, видрите и миниатюрните еленчета, които бяха основната атракция в тази част на Флорида.

На кого би му хрумнало да я търси точно тук?

На никого. Дори и на Шейн.

Трент сигурно вече му е казал, че е отишла да се срещне с Пол. А майка й със сигурност бе информирала цялото семейство, че е била отвлечена. Пол не й позволи да спомене името му, но те вече знаеха, че именно той е похитителят й.

Слънцето залезе и в спусналия се сумрак Тейлър видя един ястреб с червена опашка да прелита по небето, понесъл се с въздушното течение. Бараката се състоеше от една-единствена стая с единичен прозорец. В нея имаше само легло и стол. Отвън, над водата на залива, бе построена дървена рибарска веранда.

Пол я бе закопчал с белезници за леглото и бе излязъл с обяснението, че трябва да се обади по телефона. Имаше цяла чанта, пълна с крадени клетъчни телефони. Малко след като излязоха от Маями й даде един от тях, за да позвъни на майка си, а след това го захвърли в океана.

Пол несъмнено искаше да се обади на определен човек, но държеше да използва обикновен телефон, в случай че полицаите вече контролираха разговорите, проведени от клетъчни телефони. Дали майка й щеше да се обади в полицията въпреки изричното предупреждение да не го прави? Тейлър нямаше отговор на този въпрос. Напоследък майка й никак не приличаше на себе си.

Една вледеняващо тревожна мисъл изведнъж изникна в съзнанието й.

Ами ако Пол не се върне?

Бараката изглеждаше така, сякаш никой не бе влизал в нея през последните няколко години. Ако умреше окована за това ръждясало желязно легло, само един господ знае кога щяха да намерят тялото й.

Не, Пол сигурно щеше да се върне.

Поради някаква причина тя все още му трябваше жива. Беше споменал, че тя ще трябва още веднъж да се обади на майка си. Може би щеше да измисли някакъв начин да подскаже на Шейн къде се намира.

Някаква ключова дума или фраза.

Но каква?

— Мисли. Мисли — тихичко прошепна тя.

Неусетно заспа докато се опитваше да измисли нещо. Събуди я бръмченето на кола, която се приближаваше по черния път към бараката. Видя светлината на фаровете, която проникна през мръсните стъкла на прозореца.

Пол несръчно се провря през вратата. И двете му ръце бяха заети. В едната стискаше прожектор, който освети малката стая, а паяжините по тавана заблестяха като сребро.

Усети миризмата на алкохол в дъха му и осъзна, че той вероятно е бил в някой бар. Използвал е телефона и… е чакал. Какво? Кого?

Пол стовари една оранжева пластмасова кофа до леглото.

— Ако ти се ходи до тоалетна, използвай я.

Тя не промълви нито дума в отговор, а той остави на пода и другите неща, които носеше. Тейлър видя чантата, която бе забелязала в багажника на колата по-рано през деня. Пол разполагаше с достатъчно огнева мощ, за да изтрие от лицето на земята една бананова република.

Защо са му толкова много пистолети?

Той отново излезе навън и този път донесе един охладител и няколко торби с продукти. Ако се съдеше по тези запаси, Пол очевидно планираше да останат тук няколко дни. Достатъчно дълго, за да я открие Шейн, ако успее да му подскаже по някакъв начин местонахождението си.

Пол запали една керосинова лампа и бараката изведнъж оживя, осветена от кехлибарената светлина. Започна да тършува из едната торба.

— Гладна ли си? — Подхвърли й едно протеиново блокче и бутилка минерална вода.

Тейлър не ги докосна.

— Скъпа, не се цупи. Трябва да хапнеш нещо, нали?

— Не се цупя. Но ти не желаеш да отговориш на въпросите ми. Какъв е смисълът да разговаряме тогава?

Той напълни една пластмасова чаша с кубчета лед от охладителя, отвори бутилка Грей Гууз и напълни чашата. Кубчетата лед започнаха да пропукват и звукът отекна в топлата и задушна стая.

— Искаш ли?

Тя поклати отрицателно глава.

— Би могла да се позабавляваш малко.

— Кога ще ме пуснеш да си ходя?

Без да й отговори, той отпи голяма глътка водка.

— Защо постъпваш така с мен? Никога не съм те наранявала по някакъв начин.

Не за пръв път му задаваше този въпрос, но и сега, както и преди, не последва отговор.

— Имам право да зная защо ме отвлече.

Той я изгледа за момент и тя забеляза дивите и жестоки пламъчета, които проблясваха в зелените му очи. Какво, за бога, бе видяла в този мъж?

— Ти винаги си била толкова… толкова съвършена. — Усмихна се — по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Толкова упорито се опитваше да подпомагаш кариерата ми, а изобщо не предполагаше, че аз вече съм звезда. И ме съжаляваше.

— Не, не съм. Аз… — Млъкна, преди да му е казала, че го обичаше.

— Ти вярваше, че си по-добра от мен.

— Но това е нелепо! Аз… — Не довърши изречението, признавайки мълчаливо, че в определен смисъл наистина бе изпитвала превъзходство над него. А той го бе доловил.

— Ти и майка ти ме смятахте за недостоен за теб.

— Не виждам причина да…

— Ако искаш да узнаеш истината, остави ме да говоря.

Затвори бутилката с водка и я прибра в охладителя. Завъртя паянтовия стол, възседна го и я погледна, стиснал чашата в едната си ръка.

— Знаеш ли, че майка ти ми плати, за да се махна от живота ти?

Тейлър не беше кой знае колко изненадана, пред вид опита на майка й да прогони Раул от живота на Трент.

— Тя разбра, че търгувам с наркотици много преди вие да откриете кодираната информация, скрита в уебстраницата на компанията.

— Никога не го е споменавала.

— Пред теб не е, но ме е изпяла на ченгетата. И те ме заловиха в Колумбия.

Тейлър знаеше, че това изобщо не отговаря на истината. Шейн и останалите агенти от ДИА бяха заловили Пол. Не го поправи обаче, защото се боеше да не създаде неприятности на Шейн.

— Имаш ли някаква представа какъв е животът на един изгнаник в Коста Рика? Все едно, че бях в затвора. Не можех да пътувам никъде, не можех да направя каквото и да е без разрешение от наблюдаващия ме офицер. — Отпи още една глътка водка. — И всичко това благодарение на майка ти и голямата й уста.

Тейлър не каза нищо в отговор, но за пръв път си даде сметка за причината за гнева и омразата, които разяждаха душата му. Винаги бе знаела, че Пол и майка й изпитват силна взаимна неприязън, но не бе предполагала, че омразата му към нея е толкова силна.

И все пак реакцията му й се струваше прекалено крайна и неестествена. Сигурно имаше и още нещо.

— Бяха ми нужни почти две години, за да изградя отново мрежата си под носа на наблюдаващия ме офицер. Защото федералните така и не се досетиха за вашия уебсайт. Тези ченгетата изобщо не са толкова умни, колкото си мислят.

Ухили се.

— В Япония имам един първокласен хакер. Той влиза когато си иска в компютрите на ДИА, а те дори не подозират за това. В мига, в който успяха да разбият кода и да изпратят на Донован декодираните материали, разбрах, че трябва да предприема нещо.

— Този японец ли проникна в нашия уебсайт, за да скрие вътре вашата кодирана информация? — попита Тейлър, само за да го накара да продължи да говори. Колкото повече научаваше, толкова по-големи ставаха шансовете й да се измъкне жива от ръцете му.

— Точно така. Изпратих му паролите, които ти държеше в бюрото си. Много тъп ход от твоя страна. А още по-тъпо е, че вече години наред използвате едни и същи пароли, без изобщо да ви хрумне да ги смените.

Тя кимна едва-едва в знак на съгласие. Едничката й цел беше да го накара да продължи да говори.

— А сега Донован ще разкаже всичко на ченгетата. Освен ако майка ти не успее да го убеди да изчака няколко дни.

— Защо са ти тези няколко дни?

— Трябва да информирам моите хора за новия сайт, който ще ползваме. И докато не се свържа с всички тях, ще трябва да продължа да работя с вашия сайт.

Тейлър се чу да въздиша дълбоко.

— И защо не ми каза да предупредя майка, че Шейн не бива да се обръща към властите?

Той се засмя. Злобно и жестоко.

— Шегуваш се, нали? Докато те държа тук, Донован няма да посмее да се обади на ченгетата.

— И всичко това само за да си отмъстиш на майка ми?

Той се замисли за момент. Непрекъснато въртеше чашата си с едната ръка и полуразтопените кубчета лед тихичко се удряха в стените й.

— Не, има и още нещо. Исках да научиш един урок. Да разбереш, че не може да гледаш отвисоко един мъж и да се смяташ за по-добра от него, само защото притежаваш повече пари и си завършила някакъв префърцунен университет.

— Не съм те гледала отвисоко…

— Освен това страданието на майка ти ми доставя истинско удоволствие — прекъсна я Пол. Очевидно изобщо не се интересуваше от онова, което Тейлър имаше да му каже. — Заради нея преминах през ада. Защо да не се поизмъчи и тя малко?

— Както знаеш, майка е болна от рак на кръвта. А това е смъртоносно заболяване. Не мислиш ли, че и без твоята намеса тя понася достатъчно болка?

— Болка?

Той рязко скочи от стола, обърна се и отново се приближи до охладителя. Този път извади отвътре една ябълка.

— Аз ще ти кажа какво е болка. Болка е да бъдеш принуден да живееш в Коста Рика. Без климатична инсталация. Без нито един свестен нощен клуб. Абсолютна дивотия. Пълна скука.

— Бедничкият!

Саркастичната забележка се изплъзна от устните й, преди да успее да помисли за последиците. За момент си помисли, че Пол ще я удари. Той обаче само се усмихна.

Злобно и отмъстително.

— Ха да видим дали ще запазиш мнението си за мен и през следващите няколко дни.

Отхапа парче ябълка и започна да дъвче шумно и настървено.

— Дадох си обет, че ако успея да се измъкна от ада, в който ме тикна майка ти, ще направя всичко възможно, за да я накарам да страда. След това обаче разбрах, че тя и без друго умира и отчаяно се опитва да открие дъщерята, от която се е отказала още при раждането й.

Отхапа от ябълката. После се ухили.

— И знаеш ли какво? Това вече наистина ме вбеси. Защото собствената ми майка ме е зарязала по същия начин, по който Ванеса изоставила Рената.

Жестоката истина проблесна в очите му. Това е, помисли си Тейлър. Той мрази Ванеса и я обвинява за стореното от собствената му майка. Пол беше сложна и комплицирана личност, а Тейлър винаги бе подозира, че душата му има и по-тъмна и мрачна страна. На времето си обясняваше това с артистичната му природа, но сега вече знаеше истината.

Пол презираше майка й поради няколко причини. Ванеса нямаше никакво участие в провала на наркомрежата му в Колумбия. И не тя беше жената, оставила го за осиновяване. Единствената вина на Ванеса се състоеше в убеждението й, че Пол не е достатъчно добра партия за дъщеря й.

— Бях осиновен от най-противното и жестоко семейство, което някога е живяло на тази планета. Избягах далеч от тях в мига, в който навърших осемнадесет години.

— Винаги си ми казвал, че родителите ти са мъртви.

— Казвах ти много неща, а ти беше достатъчно глупава да ми вярваш.

Прав беше. Тейлър изпита още по-силен гняв към себе си, когато чу тази истина, изречена не от кой да е, а от самия Пол!

— Не се ли опита да откриеш майка си?

— Не. Защо да го правя? Та тя едва изчакала да ме роди, за да се отърве от мен.

— Може след това да е съжалявала за стореното. Защото майка ми определено съжалява.

Пол изсумтя презрително и отгриза ново парче от ябълката.

— Съмнявам се. Тя и Ванеса си приличат като две капки вода. И двете са долни и егоистични кучки.

Въпреки непоносимата жега в малката и задушна барака, Тейлър изведнъж настръхна, пронизана от ужасяващо подозрение. Ледени тръпки на страх пробягаха по гръбнака й.

— Ти си убил Рената, нали?

— Чак сега ли го разбра?

— Защо? Та ти дори не я познаваше.

— Донован слухтеше наоколо. Трябваше да отклоня вниманието му по някакъв начин.

Пол се изсмя, очевидно доволен от себе си. Той е луд, помисли си Тейлър. Напълно откачен.

Как е могла да живее толкова време с този мъж и да не забележи, че е психопат?

Но дори и в този момент беше в състояние да си даде сметка, че колкото по-луд е един човек, толкова по-разумен и нормален съумява да изглежда в очите на хората. Спомни си, че бе учила нещо по въпроса в курса по психология в Йейл.

И въпреки това не можеше да допусне, че не е забелязала абсолютно нищо. Та той беше хладнокръвен убиец. Отнемаше човешки живот с едничката цел да отвлече вниманието от себе си. Беше човек, който изпитваше толкова силна омраза към собствената си майка, че бе готов да накаже друга, напълно невинна жена, за нейните грешки.

— Можех да убия Рената с някоя от тези играчки. — Бръкна в торбата и извади отвътре един пистолет със заглушител. — Исках обаче убийството да изглежда като извършено от аматьор, за да насоча подозренията към някой от вас.

Отново се изсмя.

— Най-хубавото в цялата история е, че майка ти се хвана на тази уловка. Знаеш ли, съществуват много хитри и рафинирани начини за тормоз над един човек. Ванеса скърбеше дълбоко за дъщерята, която току-що беше намерила, и в същото време, обвиняваше теб и Трент за смъртта й. А ето че сега вече знае, че скоро ще изгуби и другата си дъщеря.

Тейлър вече и сама се бе досетила, че Пол планира да я убие, но сега за пръв път го чуваше да признава намеренията си на глас. Може би трябваше да изпита шок при това изявление, но тя стоеше като хипнотизирана и изпитателно се взираше в лицето му.

— А най-хубавото от всичко е, че никой не подозира, че съм тук — заяви Пол. — След като всичко свърши, ще се преместя в Ел Ей. Вече имам ново име и нова самоличност. Ще се установя в Калифорния и ще започна нов живот.

 

 

Слънцето тъкмо изгряваше над залива Бискейн, когато Шейн се срещна отново с Винс, Джим и Лиза. Тримата цяла нощ бяха обикаляли клубовете, показвайки снимката на Пол на персонала и посетителите.

Шейн, придружен от Оги, който го следваше неотлъчно, прекара целия предишен ден в жилищния район Мид Маями. Звънеше на входните врати на къщите и показваше на обитателите им снимката на Пол. Когато се мръкна и стана неудобно да безпокои хората в домовете им, Шейн поведе Оги по улиците и двамата часове наред обикаляха квартала.

Беше дал на Оги да подуши тениската, с която бе спала Тейлър пред последната нощ, която бяха прекарали заедно. Оги не беше обучаван да издирва хора, но пък притежаваше дяволски силно обоняние. И обожаваше Тейлър. С малко повече късмет Оги току-виж попаднал на нещо.

Само че късметът като че ли не беше на тяхна страна.

Не намериха и следа от Тейлър.

— Бил е забелязан в няколко от клубовете — докладва Лиза.

— Но хората от персонала до един твърдят, че не знаят къде живее — добави Джим.

— На мен ми хрумна нещо друго — рече им Лиза. — Пол много държи на добрата си физическа кондиция. На времето всеки ден тренираше в един фитнес клуб. Името му е Фиш Фор Лайф.

— Тази сутрин ще можете ли да обиколите фитнес клубовете? — попита Шейн.

— Разбира се. Ще се заемем, но се боя, че няма да успеем да минем през всичките. Твърде много са.

— Сигурен съм, че Трент и Бриана с радост ще ви помогнат — намеси се Винс. — Започнете от тук, от Саут Бийч, и бавно се придвижвайте на север.

— Аз ще поема Мид Маями — предложи Шейн. — Аштън е достатъчно арогантен и си позволява да посещава нощните клубове, защото знае, че те не са естествената среда на Тейлър. Много се съмнявам обаче, че ще посмее да се появи в Саут Бийч посред бял ден.

— Да, твърде умен е за това — съгласи се Винс.

Шейн ги посъветва да се приберат у дома и да поспят малко. Той самият се върна в Коръл Гейбълс, където Дойл, Ванеса и Кейлъб стояха до телефона и чакаха обаждане от Тейлър. Дойл му отвори вратата и двамата заедно тръгнаха по коридора към библиотеката. Оги вървеше плътно до тях.

— Бриана си легна — информира го Дойл.

Кейлъб дремеше в един стол, но Ванеса беше будна.

— Тейлър не се ли е обаждала? — попита Шейн, макар вече да знаеше какъв ще е отговорът на въпроса му.

— Не — рече Ванеса.

— Сигурен съм, че иска да ни измъчи, но ако съм прав, че всичко това е заради уебстраницата, той съвсем скоро ще я накара да се обади отново.

— Мислиш ли, че ще я пусне, ако изпълним всичките му условия? — попита Ванеса.

— Дълбоко се съмнявам в това. За момента той все още не подозира, че знаем, че именно той е отвлякъл Тейлър. Поради тази причина не би могъл да си позволи да я остави жива.

— Съгласен съм — подкрепи го Дойл. — Трябва да я намерим, преди да е станало твърде късно.

— Защо не се опитаме да поспим малко? — предложи им Шейн. — Трябва да починем малко, за да сме свежи на сутринта.

— Добра идея — съгласи се Дойл.

— Ще изчакам до девет часа, когато отварят повечето учреждения, и ще се заемем с агенциите, отдаващи жилища под наем — сподели плановете си Шейн. — Съмнявам се, че си е купил къща в района, но въпреки това ще накарам хората си да обиколят агенциите. А също и фитнес клубовете. За всеки случай.

— Накарах Мария да оправи леглото в стаята за гости — обади се Ванеса. — Двамата с Оги можете да спите там.

Шейн й благодари и се отправи към стаята, стиснал в ръка доклада на частния детектив, нает от Ванеса, за да разследва Аштън. Съмняваше се, че ще успее да заспи, но смяташе поне да опита.

Знаеше, че е жизненоважно да запази мисълта си бърза и логична. Но в момента беше толкова разстроен, че трябваше да полага неимоверни усилия, за да съсредоточи вниманието си върху нещата, които трябваше да се свършат.

Прочете доклада. Винс имаше право. Мастърс очевидно не го биваше много като детектив. Докладът му беше твърде повърхностен и Шейн си помисли, че той съвсем съзнателно бе надул сметката, която Ванеса бе платила за услугите му.

Мастърс бе вървял по петите на Аштън из целия град. Засякъл го бе да продава минимално количество кокаин. Дори бе запечатал сделката на снимка.