Мерил Сойър
Опасни лъжи (22)

21.

Шейн, прегърнал Тейлър, нито за миг не се отдалечаваше от нея. Тя бе спряла да трепери още преди половин час, когато пожарникарите бяха потушили огъня в апартамента й, но той знаеше, че все още е ужасно разстроена.

— Не смятам, че са имали намерение да те убият — заяви Шейн, опитвайки се да й вдъхне малко увереност. — Предполагам, че някой е поставил самоделно взривно устройство в апартамента ти. Входната врата отключена ли беше?

— Да. Когато тръгнах към твоя апартамент, възнамерявах да остана само няколко минути.

Двамата стояха във вътрешния двор и гледаха към всекидневната през полуразрушения прозорец. Валеше. Топъл тропически дъжд, от който въздухът стана сякаш по-гъст и труден за дишане.

Експертите от отдела по взривовете се ровеха из овъглените останки. Застанал до тях, Оги напрегнато душеше въздуха, натежал от задушливата миризма на дим. Изведнъж кучето излая два пъти и застана в стойка като обучен птичар на ловен излет.

— Защо Оги се държи по този начин?

На Шейн никак не му се искаше да й каже, че Оги току-що бе потвърдил подозренията му.

— Доловил е миризмата на експлозиви. Това е работата, която вършеше в армията.

— И защо разпозна тази миризма чак сега?

— При пожар се излъчват твърде много миризми, които се смесват и затормозяват обонянието на кучето. А дъждът, като капак на всичко, го обърка още повече. Пък и миризмата, която остава след подобна експлозия, е много слаба. Едва доловима — Шейн се наведе и погали Оги. — Свободно, момче. Свободно.

— Защо някой би решил да сложи бомба в дома ми?

Не за пръв път задаваше този въпрос. По дяволите, сигурно вече за стотен път търсеше отговор все на един и същи въпрос.

— Ще ми се да знаех защо някой би извършил подобно нещо — Шейн се замисли за момент. — На мен ми изглежда като предупреждение. Дори и да си беше у дома, шумът щеше да те събуди и ти щеше да успееш да избягаш през задната врата.

— Предупреждение за какво?

— Добър въпрос. Но, ако не е предупреждение, какво е тогава?

Двама полицаи от отдела по взривовете се приближиха до тях.

— Било е самоделно взривно устройство. Намерихме достатъчно голямо парче от него. Веднага го пращаме в лабораторията за изследване.

Тейлър ги изгледа въпросително.

— Смятате ли, че ще можете да откриете извършителя?

По-възрастният от двамата, мъж с червендалесто лице и оредяла коса, поклати отрицателно глава.

— Не вярвам лабораторният анализ да ни насочи към самоличността на извършителя. Устройството е съвсем просто. Дори и дете би могло да го сглоби.

Вторият полицай също се включи в разговора.

— В интернет има толкова много информация по тези въпроси, че практически всеки човек би могъл да сглоби нещо подобно, спазвайки указанията и инструкциите. Но ако се намери свидетел, видял извършителя да се навърта наоколо, тогава може и да успеем да стигнем до него.

— В два часа сутринта? — Тейлър невярващо поклати глава. — Аз…

— Тейлър, слава богу, че си добре!

Трент се затича към нея, смръщил вежди в тревожна гримаса.

— Ти как…

— Госпожа Брайънт ми се обади. Решила, че не би трябвало да оставаш сама в подобен момент — Трент обви ръце около сестра си и силно я притисна към себе си. — През целия път до тук умолявах господ да те пази и да не позволява да ти се случи нещо лошо. Не зная какво ще правя, ако загубя още някого, когото обичам.

Двамата мъже от отдела по взривовете си тръгнаха, като предупредиха, че ще се върнат отново на следващия ден, за да огледат всичко на дневна светлина. Шейн ги изпрати с поглед като не преставаше да се пита как би могъл да помогне на Тейлър.

Защото съзнаваше, че при евентуално следващо покушение, тя би могла да загине.

— Раул обади ли те се? — попита той и погледна Трент.

— Не — Трент плъзна ръце по раменете на сестра си. — Моля се всичко около него да е наред.

Шейн се постара да изобрази нещо като състрадание на лицето си. От известно време обаче една мисъл, загнездила се дълбоко в главата му, не му даваше мира.

Ако и Тейлър, също като Рената, си отиде скоропостижно от този свят, Трент щеше да остане единственият наследник на състоянието на Ванеса.

 

 

Кале Очо, сърцето на Литъл Хавана, се състоеше от безброй малки магазинчета и кафенета, наблъскани едно до друго като цигари в картонена кутия. Всички табели и надписи бяха на испански, а хората, които обитаваха квартала, дори и след четиридесет години в страната, продължаваха да наричат Куба свой дом.

Шейн вървеше по тротоара и търсеше Ел Тамбор — бара, в който бе работил Джим Уилсън. Свежият утринен въздух бе пропит с миризмата на силно кубинско кафе и ароматни пури.

От многобройните магазинчета се носеха кубински ритми. Целият живот в Кале Очо пулсираше в такт с отсечените удари на барабаните.

Търговците бутаха колички, натоварени с coquito — кокосови бонбони, като внимателно заобикаляха насядалите по тротоара старци, които пушеха пури и играеха домино от сутрин до вечер. Шейн говореше перфектен испански и пътьом долавяше някои откъслечни фрази и думи, които мъжете си подхвърляха по време на играта.

Ел Тамбор се намираше на един ъгъл, малко по-надолу по улицата, непосредствено до малка хлебарница. Входната му врата беше закована с шперплат. Заведението беше напълно безлюдно и очевидно бе затворено за постоянно.

Шейн влезе в хлебарницата, поръча си medianoche — среднощен сандвич с шунка, сирене и туршия, който се сервираше сутрин на хора, прекарали цялата нощ в забавления. Шейн не се бе забавлявал през нощта, но не бе успял да дремне дори и за миг. Когато двамата с Тейлър най-после си легнаха, той остана да лежи буден до нея, потънал в тревожни размисли.

Един предупредителен глас безспирно отекваше в главата му.

Тейлър е в опасност.

Шейн бе свикнал да се доверява на шестото си чувство, което бе развил по време на безбройните мисии, в които беше участвал.

Но как да помогне на Тейлър, след като не знаеше срещу какво — или кого — е изправен?

Измъчваше го чувство на безсилие, загнездило се дълбоко в душата му. На пръв поглед като че ли не съществуваше връзка между проблемите в Ту дъ Макс, убийството на Рената и взрива в дома на Тейлър. Шейн обаче подозираше, че тези събития са свързани по някакъв начин.

Разреши ли тази загадка, ще успее да спаси и Тейлър.

И трябваше да го стори, преди да е станало твърде късно.

Все още не бе споделил подозренията си с нея, защото не искаше да я тревожи ненужно, но колкото повече разсъждаваше върху случващото се напоследък, толкова по-силно вярваше, че между нещастията, сполетели семейство Максуел, съществува някаква връзка.

— Защо Ел Тамбор не работи? — попита той на испански жената, която му подаде неговия medianoche.

— Имаше полицейска акция и ченгетата го затвориха.

— Кога?

— Преди две вечери.

— Защо?

— Никой не знае.

Шейн излезе от пекарната. Джим Уилсън вече работеше за Лиза, но Шейн би искал да разбере кога точно бе напуснал Ел Тамбор. Преди две-три седмици може би. Ето един въпрос, който се нуждаеше от изясняване.

 

 

Тейлър предполагаше, че трябва да благодари на щастливата си звезда заради късмета, който беше извадила. Целият й апартамент бе ужасно опушен, а мебелите във всекидневната бяха безвъзвратно изгубени, но всичките й дрехи, както и кухненското обзавеждане, бяха оцелели. Най-важното бе, че лаптопът й, където съхраняваше почти завършената компютърна игра, върху която работеше от години, бе останал незасегнат благодарение на собствената й разсеяност, станала причина да забрави преносимия компютър в офиса си, в компанията.

Тейлър се опита да се съсредоточи върху докладите за продажбите, които асистентката й бе оставила върху бюрото по-рано сутринта. Прегледа ги набързо и забеляза, че продажбите на най-новите им продукти вървят с най-бързи темпове в Южна Калифорния, Тексас и в централната част на Маями. Очевидно жените в тези щати бяха отворени към новото и бързаха да изпробват всеки козметичен продукт, появил се на пазара.

Това означаваше, че Макс ще трябва да запланува специални промоции, които да засилят интереса към най-новите им продукти в останалите части от страната. Опитът на Тейлър в тази насока сочеше, че най-успешната стратегия включваше раздаването на безплатни мостри в големите козметични магазини. Само че една подобна кампания бе свързана с твърде големи разходи.

Чичо й Дойл почука на вратата точно в момента, в който Тейлър се питаше дали той ще одобри предложението й.

— Какво точно се случи в дома ти снощи? — намръщено попита той.

— Някой е подхвърлил взривно устройство във всекидневната ми. За щастие, по това време бях на гости на Шейн.

— Защо някой би…

— Нямам представа. Никога не съм предполагала, че имам врагове, които биха прибягнали до такива крайни мерки. — Цялата настръхна, когато си припомни огромните оранжеви пламъци, осветили целия двор на сградата, в която живееше.

— Възможно ли е да е станала някаква грешка?

— Бих искала да вярвам в това. Бомбата избухна посред нощ, а дворът ни не е много добре осветен. На всичкото отгоре валеше. Може би извършителят не е успял да разчете правилно номера на сградата.

Чичо й Дойл се настани на един стол до бюрото й.

— А може да са сбъркали и апартамента.

— На първия етаж има само два апартамента — моят и на Шейн.

Дойл я погледна изпитателно.

— Ти смяташ, че бомбата е била предназначена за Шейн?

Чичо й сви рамене, повдигайки едното си рамо малко по-високо от другото. Жест, който отново й напомни за баща й.

— Работата му е такава, че е напълно нормално той да има повече врагове от теб. Какво, всъщност, знаеш за него?

Недостатъчно, мълчаливо си призна тя.

— Шейн е добър човек. Работил е в Агенцията за разузнаване и отбрана.

— Като какъв?

— Не съм съвсем сигурна. Нещо, свързано с антитероризма. — Тейлър са замисли за момент. — Дори и да допуснем, че Шейн е бил мишената, защо са решили да използват точно бомба? Това е възможно най-шумният начин за извършване на едно покушение. Да не говорим, че човекът, срещу когото е насочено, спокойно би могъл да избяга пред задната врата и да се спаси.

Чичо й, който продължаваше да се мръщи, я погледна загрижено.

— Искам да бъдеш много предпазлива.

— Обещавам. Предполагам, че трябва да кажа на майка преди…

— Телефонирах на Ванеса и й казах, че си на работа.

При нормални обстоятелства майка й веднага щеше да я потърси, за да се увери, че дъщеря й е добре. Само че сегашните обстоятелства изобщо не бяха нормални. А Ванеса Максуел се бе променила до неузнаваемост и вече изобщо не приличаше на себе си.

— Колко време ще е нужно, за да се ремонтира апартаментът ти?

— Нали познаваш госпожа Брайънт! Ще изчака да получи поне милион оферти, преди да предприеме каквото и да било.

— Жилището не е ли застраховано?

— Застраховано е, но тази сутрин госпожа Брайънт ме информира, че застраховката не покрива щети, причинени от пожар, избухнал в резултат на криминално деяние. Ето защо ще се наложи тя да плати ремонта.

— Имаш ли къде да живееш през това време? Бриана ще бъде във възторг, ако се преместиш при нас.

— Не, не е необходимо, но ви благодаря за предложението.

Не поясни, че ще живее при Шейн. Чичо й обаче беше достатъчно прозорлив, за да се досети и сам.

Тейлър побърза да смени темата.

— Тъкмо разглеждах последните доклади за продажбите. Новите ни продукти не се продават така, както би ме се искало. Смятам, че трябва да произведем мостри, които да се раздават безплатно в магазините за продажба на козметика. Зная, че това ще струва…

— Но трябва да го направим. Нека на първо време да насочим усилията си към Сан Франциско, Сиатъл и Бостън. Няма да се занимаваме с вътрешността на страната.

Специалистите по маркетинг обикновено пренебрегнаха централните щати, тъй като най-големите пазари бяха по двете крайбрежия. По-голямата част от страната, затворена между двата океана, често биваше пренебрегвана при много от мащабните маркетингови кампании. Тейлър беше убедена, че това е грешка, но въпреки това не можеше да не признае, че рекламните кампании, насочени към големите градове по двете крайбрежия, постигаха най-впечатляващи резултати и успехът идваше веднага.

— Налага се да продължим да се борим за разрастването и утвърждаването на тази компания — продължи чичо й. — Защото продажбата й може да се окаже невъзможна в близкото бъдеще.

— Защо смяташ така? Очаквам приятелят на Шейн всеки момент да разреши проблема, свързан с информационната ни сигурност.

— Снощи разговарях с Ридли Пъдж. Той се обадил на Ванеса, за да провери дали сега, когато Рената вече не е между живите, тя не би искала отново да се върне към предишния вариант на завещанието си. Отговорила му, че в момента обмисля тази възможност и ще му се обади веднага щом е готова.

Тейлър не даваше пет нари за парите, но въпреки това изпита остра болка при мисълта, че майка й изпитва колебания и като че ли няма особено желание да й завещае каквото и да било.

— Тези пари са си на майка ми. И тя може да прави с тях каквото си пожелае.

— От полицията освободиха тялото на Рената. Погребението е в петък. Смятам, че всички ние трябва да присъстваме.

— Да — съгласи се Тейлър, макар мисълта за това да я изпълваше с ужас.

Съзнаваше, че майка й ще бъде опустошена и съсипана от мъка. А предвид постоянно влошаващото се здравословно състояние на Ванеса това изпитание със сигурност щеше да я довърши.

— Има и още нещо — съобщи чичо й с тих глас. Прекалено тих.

— Какво се е случило?

— Снощи ми позвъни Раул. Поиска сто хиляди долара, за да напусне Маями.

Тейлър затвори очи за миг и си припомни мъката, която бе прочела в очите на Трент при срещата им миналата нощ. Раул така и не му бе позвънил. И докато брат й се измъчваше и се съсипваше от тревоги, мъжът, когото той толкова обичаше, се опитваше да измъкне тлъста сума пари от семейството.

— Ти какво му каза?

— Заявих му, че тая няма да я бъде. Не само че не разполагам с толкова пари в брой, но и смятам, че е крайно неуместно да се намесвам по този начин в живота на Трент и да се опитвам да се отърва от неговия… приятел.

— Майка вече му е предлагала пари. Той би могъл…

— Най-напред се обадил на нея. Но тя отказала да му даде и цент.

Тейлър се облегна назад и уморено отпусна рамене.

— Иска ми се да вярвам, че майка ми най-после е помъдряла и е предпочела да не се бърка повече в живота на Трент, но се боя, че случаят не е такъв. Тя просто се промени до неузнаваемост. И аз не съм сигурна дали това се дължи на силните лекарства, които взема, или на смъртта на Рената. По всяка вероятност причините са комплексни. Истината обаче е, че тя вече не е същият човек.

— Съжалявам, Тейлър. Зная колко ти е тежко в този момент. Иска ми се изобщо да не бяхме намирали Рената.

— Но тя наистина е дъщеря на майка ми. ДНК тестът го доказа.

— Зная, но това момиче ни донесе само неприятности. Големи неприятности.

 

 

Валеше като из ведро и топлите дъждовни струи безмилостно шибаха пожълтялата трева. За него този дъжд дойде като благословия след безжалостната жега в Маями. Високите палми се огъваха под напора на силния вятър и стенеха тъжно в своята самота.

Той самият се бе отдал на среднощно бдение.

Нямаше никаква работа и затова седеше безмълвно и наблюдаваше ярките светкавици, които от време на време раздираха мастилено черното небе.

И чакаше глухия тътен на гръмотевиците да отправи своето злокобно предупреждение.

— Тейлър не се изплаши достатъчно от бомбата — изрече на глас той. — И дори не подозира, че тя е следващата ми жертва.

Само че все още бе твърде рано да отнеме живота й.

— Не бива да прибързвам с най-силния си коз.

Дъждовните капки удряха по стъклото и го разсейваха. Вятърът бе сменил посоката си и сега завихряше дъждовните струи и ги насочваше право към прозореца му.

Ето това е!

Трябваше да подходи към цялата ситуация от друг ъгъл. И да отправи сериозно предизвикателство към Шейн Донован. Да го поразтърси малко. Копелето напълно си го заслужава.

И да стресне Тейлър до смърт.

Откъде да започне?

Убиецът ти те наблюдава във всеки един миг от живота ти.

Той се изсмя доволно. Кучката заслужаваше да умре. И колкото по-скоро осъзнае, че краят наближава, толкова по-доволен щеше да бъде той.