Мерил Сойър
Опасни лъжи (21)

20.

— Как се чувстваш? — попита Тейлър, насочила поглед към майка си.

— По-добре… предполагам.

Тейлър, която бе работила до късно в компанията, реши да се отбие в дома на майка си, за да види как е минало кръвопреливането. Завари майка си да гледа телевизия във всекидневната, удобно подпряна на половин дузина възглавници. Кейлъб, който седеше наблизо и се тъпчеше с ядки, не сваляше подозрителния си поглед от Тейлър. Гледаше с такова изражение, сякаш очакваше тя всеки момент да извади пистолет и да го застреля.

— Какво каза лекарят?

— За момента състоянието й е стабилно — информира Кейлъб, изпреварвайки майка й.

Тейлър полагаше неимоверни усилия да прикрие безсилието и болката, които разкъсваха душата й. Майка й изглеждаше много по-заинтригувана от телевизионното предаване, отколкото от разговора с дъщеря си. Без да обръща внимание на Кейлъб, Тейлър продължи да разпитва майка си.

— И какво точно означава това?

— Означава, че ще се чувства добре до следващото кръвопреливане.

Тейлър сподави желанието си да му отвърне с някоя саркастична забележка. Кейлъб Басет може и да изглеждаше истински чаровник в очите на определени хора, но под лустрото му се криеше един подъл и противен човек. Тейлър искрено се надяваше, че Рената не бе прекарала детството си под негова опека. И без друго последните й години на този свят изглеждаха повече от ужасни. И то благодарение на Кейлъб и присъствието му в живота й.

Тейлър можеше само да гадае как би се чувствало едно невръстно дете, поверено на грижите на Кейлъб. Шейн смяташе да се заеме по-сериозно с проучването на тази част от живота на Кейлъб, но сега цялото му внимание бе насочено към извършеното убийство и той просто не разполагаше с достатъчно време и за това.

— Майко, кога ще направят следващото кръвопреливане?

Ванеса извърна глава и я погледна. Красивите й очи сивееха с мътен, нездрав блясък. Изглеждаше апатична и вяла, но това, по всяка вероятност, се дължеше на силните болкоуспокояващи медикаменти.

— Следващият четвъртък.

След малко повече от седмица, помисли си Тейлър. Майка й отново насочи вниманието си към телевизора. На Тейлър никак не й се искаше да зададе следващия въпрос, но се налагаше да го стори.

— Какво е мнението на лекаря по въпроса за химиотерапията? Препоръчва ли я предвид състоянието, в което се намираш?

— На теб това много би ти харесало, нали? — обади се Кейлъб.

Тейлър изпита толкова силен гняв, че за миг пред очите й заиграха червени кръгове. Зрението й се замъгли и тя здраво стисна зъби, за да не изкрещи нещо в отговор. Не желаеше да му достави удоволствието да я извади от равновесие.

— Сигурно ще си много доволна да гледаш майка ти как страда, нали?

Тейлър рязко се изправи.

— Как можа да го изречеш? Та това е направо възмутително! Ти за какъв се мислиш, за бога?

Самодоволната усмивка, появила се на лицето на Кейлъб, още повече разпали яростта й.

— Не зная. Ванеса, какъв съм аз?

Майка й се обърна към тях. Изглеждаше озадачена. Като че ли не бе успяла да схване напълно случващото се около нея. Тейлър се запита дали това влечуго не предозираше лекарствата й.

— Кейлъб е… е… мой приятел.

— А аз съм твоя дъщеря и те обичам.

Тейлър отново се настани на канапето до майка си. До този момент Ванеса изобщо не бе споменала смъртта на Рената. Нито пък бе обвинила Тейлър за убийството й. Кейлъб сигурно я бе излъгал, когато й каза, че майка й изобщо не желае да я вижда.

— Загрижена съм за здравето ти, майко.

Ванеса за миг се взря в лицето й.

— И аз съм загрижена за теб.

— За мен? Защо?

— Онзи безполезен фотограф не е мъж за тебе.

На времето Пол полагаше неимоверни усилия да се хареса на Ванеса, но тя нито за миг не промени леденостуденото си отношение към него. Това поведение на майка й ужасно смущаваше и ядосваше Тейлър. Дори се бе опитвала да разговаря с нея по този въпрос. Ванеса, обаче, с присъщата си неотстъпчивост, категорично бе заявила, че Тейлър би могла да си намери далеч по-подходящ мъж от Пол.

В светлината на последните трагични събития, обаче, този позабравен спор отдавна вече бе престанал да вълнува Тейлър. Защо майка й отново намесваше името на Пол? Та той бе изчезнал преди години, а в живота на Тейлър вече имаше друг мъж.

Нямаше желание да анализира в дълбочина чувствата, които изпитваше към Шейн. А и предвид присъствието на Кейлъб, моментът изобщо не беше подходящ да разговаря с майка си на тази тема.

Пък и не това беше главното в случая. Майка й говореше така, сякаш си мислеше, че Пол все още продължава да живее в Маями.

— Майко, Пол отдавна вече не е сред нас, забрави ли?

— Разбира се, че не съм забравила — рязко отвърна Ванеса, но Тейлър продължи да се пита дали съзнанието й не е замъглено от силните лекарства, които вземаше.

Кейлъб излапа още една шепа ядки, а след това се усмихна. По всичко личеше, че искрено се забавлява от разговора, на който бе станал свидетел.

Майка й я потупа по ръката.

— Той не беше подходящ за теб. Шейн Донован е твоята друга половина. Рената ми го каза.

Отново Рената.

Кога за последен път Ванеса й бе казвала колко много я обича? След появата на Рената нито веднъж.

— Рената знаеше най-различни неща. Виждаше ги. Притежаваше вроден усет и прозорливост — Кейлъб почука с палец по слепоочието си. — Затова толкова се плашеше от заклинанията на вещиците, практикуващи Сантерия. Сигурно е разбирала, че ще й се случи нещо наистина ужасно.

Тейлър нямаше желание да обсъжда случилото се с Рената. Споменаването на името й само допълнително разстройваше майка й и засилваше отчуждението, настанило се в отношенията й с Тейлър.

Кейлъб Басет обаче целеше точно това.

 

 

— Лекарят не се съгласи да ми каже какви са дозите на лекарствата, които майка ми трябва да приема, и отказа да ме запознае подробно със здравословното й състояние. Но аз съм нейна дъщеря! Трябва да съм сигурна, че онова влечуго в дома й не предозира лекарствата й. Искам някой да ме увери, че присъствието му там не й вреди по никакъв начин.

— Ако разговаря с теб, лекарят ще наруши поверителността на отношенията му с пациентите, а това би могло да му навлече сериозни неприятности, произтичащи от законите в тази страна.

Тейлър лежеше свита на кълбо на дивана на Шейн и милваше лъскавата глава на Оги. Радваше се, че има с кого да си поговори. Беше се върнала от дома на майка си ужасно разстроена и ядосана, потисната от безизходицата, в която се бе озовала.

Прибра се в празния си апартамент и веднага позвъни на Лиза, но приятелката й не си беше у дома. Не вдигна и телефона в Миднайт Лейс.

Тейлър посегна към лаптопа си, за да поработи върху компютърната игра, както правеше всеки път, когато се чувстваше напрегната и ядосана. Лаптопът обаче го нямаше на обичайното му място до дамската й чанта.

Спомни си, че за последно го бе оставила върху бюрото в кабинета си. Беше толкова притеснена заради майка си, че си бе тръгнала от компанията, без да го вземе със себе си.

Загледа се през прозореца като се питаше дали ще успее да заспи, ако си легне веднага. В другия край на двора ярко осветените прозорци в жилището на Шейн блестяха като спасителен фар.

Тя бързо излезе от апартамента си, прекоси двора и застана пред вратата му. Остана изумена от удоволствието, което изпита, когато го видя пред себе си. До този момент не бе успяла да си даде напълно сметка за близостта и доверието, които двамата бяха изградили за толкова кратко време.

— Лекарят ми обясни всичко за правата на пациентите — рече Тейлър. — И въпреки това смятам, че той трябваше да се отнесе по-сериозно към подозренията ми, че медикаментите на майка ми са предозирани.

— Защо не помолим Мария да следи за правилната дозировка на лекарствата, предписани на Ванеса?

— Не говоря испански достатъчно добре. Майка настояваше да уча френски, защото езикът бил по-изискан и аристократичен.

Тейлър поклати глава, припомнила си безкрайните спорове с Ванеса по този въпрос.

— Така и не можах да я убедя, че за човек, живеещ в Маями, испанският е далеч по-полезен от френския.

— Аз ще разговарям с Мария вместо теб.

Тейлър го погледна изненадано.

— Ти говориш испански?

— Свободно.

— Шегуваш се! — извика тя, а Оги, стреснат от гласа й, вдигна глава и я погледна.

— Ето че извади късмет с мен. Сега обаче трябва да измислим как да се свържем с нея без майка ти или Кейлъб да разберат за това.

— Това е лесно. Тя разполага с отделна линия в жилището си.

— Ами хайде да й се обадим тогава.

Тейлър намери номера в органайзера, който носеше в дамската си чанта, избра го и подаде слушалката на Шейн. Усмихна се докато го слушаше как говори на испански. Присъствието на Шейн и близостта му й носеха спокойствие и сигурност.

С Пол никога не се бе чувствала толкова… защитена. В много отношения тя беше тази, която се грижеше за него, насърчаваше го в работата му, понасяше унищожителните му критики по адрес на семейството й.

Опитваше се да не сравнява непрекъснато двамата мъже, но в моменти като този, когато беше напрегната и съсипана от безпокойство, Тейлър не можеше да не се пита как би постъпил Пол, ако беше до нея в момента. Той, разбира се, сигурно също щеше да се опита да й помогне, но Шейн знаеше как да вземе нещата в собствените си ръце и да ги доведе до успешен край.

Тя все още обичаше Пол и бе готова да даде всичко, което притежава, за да го върне обратно при себе си. Лиза обаче имаше право. Шансовете Пол да е все още сред живите клоняха към нула.

Животът продължава…

Тъжно, но вярно заключение, помисли си Тейлър. Оги положи глава на коленете й и я погледна с големите си тъжни очи. Връзката й с Пол беше продължила по-малко от година. А от изчезването му бяха изминали почти две години.

И нямаше да се върне.

Шейн обаче беше тук. Помагаше й и я подкрепяше в момент, когато най-много се нуждаеше от помощ. Правеха страхотен секс, а Тейлър се опитваше да убеди сама себе си, че ги свързват единствено плътските наслади и физическото привличане.

Връзката им се основаваше на секса.

Секс. Нищо повече.

Можеше да се справи с това. Беше излизала с мъже и преди да се влюби в Пол. Та тя беше привлекателна млада жена с нормални сексуални апетити, за бога!

Тейлър беше приела, че Шейн също иска единствено секс. Само че се лъжеше, защото той беше готов да даде всичко от себе си, за да разкрие истинския убиец на Рената.

И да й помогне да разреши проблемите с майка си.

Загубата на Пол й причини неописуеми страдания, но Тейлър си даваше сметка, че те все пак са нищо в сравнение с перспективата майка й да си отиде от този свят с мисълта, че е отгледала убийца. Ето това вече със сигурност не би могла да понесе.

Вярно, че майка й не беше най-лесният човек на този свят и на моменти общуването с нея се превръщаше в истинско бреме. Защото Ванеса можеше да бъде изключително високомерна. Неотстъпчива. Претенциозна.

Тя обаче беше нейна майка и Тейлър я обичаше.

Шейн затвори телефона и прекъсна размишленията й с думите:

— Добре, ето какво ще направим. Мария при първа възможност ще си запише имената на всички лекарства, които майка ти взема, след което ще ми се обади тук. Ако не съм вкъщи, ще ми остави съобщение. Според Мария майка ти изпълнява няколко рецепти. Ние се интересуваме единствено от обезболяващите. Предполагам, че ако Кейлъб наистина предозира някои медикаменти, то това са именно силните хапчета против болка.

— И ако се окаже, че наистина е така, какво бих могла да направя?

— Ще се наложи ти и брат ти да си поговорите с Ванеса. А аз ще се погрижа Кейлъб да не ви безпокои.

— Защо му е на Кейлъб да предозира лекарствата на майка ми?

Шейн погали коляното й и нежно плъзна ръка под полата й.

— Стига, Тейлър! Достатъчно си интелигентна, за си отговориш сама на този въпрос.

— Домогва се до парите й.

— Бинго!

Шейн ласкаво сложи ръце от двете страни на лицето й и целуна върха на носа й.

— За тази вечер направихме всичко, което е по силите ни, за да помогнем на майка ти. Време е да се погрижим за себе си.

— Не мога.

Гласът й леко потрепери.

— И защо?

Доближи устни до нейните и Тейлър едва се сдържа да не отвърне на ласката.

— Твърде много неща се случват в живота ми едновременно. Събитията се развиват прекалено бързо.

— Добре, разбирам как се чувстваш, но ми се струва, че изпитваш страх.

Тя повдигна едната си вежда и сви рамене. Не се страхувам от секса. Боя се от любовта.

— Прибирам се у дома.

— Нищо подобно. — Шейн я придърпа по-близо до себе си. — Ще прекараш нощта тук, в леглото ми. Нали, Оги?

При споменаването на името му, кучето енергично размаха опашка. Тейлър не сдържа усмивката си. Сърцето й биеше по-бързо отколкото Оги въртеше опашка. Усещането, породено от близостта на Шейн, беше толкова… специално.

Защо да се лишава от това удоволствие?

Той я взе на ръце и я занесе в спалнята. Тейлър изобщо не възрази, когато я остави на леглото и бързо я целуна по устните.

— Изчакай само секунда.

Тейлър остана да лежи в тъмното, като не спираше да гали Оги с едната си ръка. Чу някакво драскане, а веднага след това в стаята затрептя пламъчето на свещ. Само след миг Шейн запали още една.

Странно, помисли си Тейлър. Шейн не й приличаше на мъж, който би държал свещи в спалнята си. До ноздрите й достигна нежно ухание и тя пое дълбоко въздух.

Жасмин и ванилия.

— Лиза ти е дала от специалните си ароматизирани свещи.

— Да ми е дала ли! Нищо подобно — Шейн запали още една свещ. — Накара ме да си ги платя. Освен това ми продаде и кутийка Любовен прашец.

Тейлър едва сподави стона, породен от сладостното очакване. Бавно започна да разкопчава блузата си.

— Не, не го прави. Искам аз да те съблека.

Застана над нея, приковал бедрата й между краката си. После се зае с копчетата на блузата й. Когато най-после свърши, Шейн рязко разгърна фината материя и впи поглед в дантеления сутиен, обхванал гърдите й.

Трептящите пламъчета на свещите осветяваха съвършената й кожа, а омайният аромат на жасмин и ванилия галеше сетивата й. Тейлър вдигна поглед към Шейн и му се усмихна, възпламенена от огненото кълбо на страстта, зародило се в дълбините на душата й.

— Ние сме родени един за друг — заяви Шейн и смъкна полата надолу по стройните й бедра.

Тейлър се размърда, за да му помогне да я съблече.

— Просто сме създадени, за да сме заедно.

Думите му събудиха в душата й усещания, които след изчезването на Пол смяташе, че е загубила навеки. Но ето че й беше даден още един шанс. Не за любов, напомни си тя, а за нова връзка. Сигурна и стабилна връзка.

Тейлър се справяше чудесно и сама. Беше го доказала през последните години, но, въпреки това, не желаеше да изживее живота си в самота.

Изминалите две години бяха изпълнени само с работа — в компанията и на компютъра у дома — и никакви забавления. Тейлър обаче си даваше сметка, че животът ни е даден, за да го изживеем по по-пълноценен начин. И да го споделим с някого.

Шейн се изправи до леглото, свали дрехите си и остана само по боксерки. От черна коприна.

— Мммм… — измърка Тейлър. — Лиза май е била прекалено непослушна.

— За какво говориш? — попита той и се отпусна на леглото до нея. — Не можеш ли да допуснеш, че това изящно бельо е резултат от личния ми избор?

Тейлър протегна ръка и погали члена му през меката и гладка коприна. Беше твърд и горещ.

— Не. Ти си прекалено практичен за подобно бельо. Сигурна съм, че си го купил по препоръка на Лиза.

Той отстрани ръката й, присегна се и разкопча сутиена й. Хладният въздух погали зърната на гърдите й, а Шейн наведе глава и ги докосна с връхчето на горещия си и влажен език. Тейлър потрепери от удоволствие и притвори очи в очакване на още такива ласки. Шейн обаче спря и се отдръпна.

— Време е за Любовен прашец.

Беше си купил и кутийка от вълшебния прашец на Лиза. Взе малката четчица и разнесе с нея сладкия кехлибарен прах по гърдите на Тейлър. После продължи с останалата част от тялото й.

Когато свърши се отдръпна назад и остави кутийката върху нощното шкафче.

— Ето че настъпи моментът на върховното удоволствие.

— И какъв точно смисъл влагаш в тази дума?

— Ами, ето това е моята представа за удоволствие. И държа да зная дали и на теб ти харесва.

Облиза с език прашеца, полепнал по гърдите й, а после нежно засмука втвърдените, розови зърна. С всяка негова ласка чувствената наслада, обхванала тялото й, се засилваше, а сладката тръпка между краката й изригна в жарък водопад от сокове, опарили най-интимното кътче на женската й същност.

Шейн вдигна глава и притисна устни към нейните. Езикът му имаше вкус на сгорещен мед. Целувката му сякаш подпали огън в душата й, в ушите й отекнаха оглушителните удари на сърцето й.

Вкус на мед, помисли си Тейлър.

Сладостен аромат на жасмин и ванилия.

Ето на това му викаше истинска ароматотерапия! Точно това беше лечението, от което се нуждаеше изстрадалата й душа.

— Шейн… — промърмори Тейлър, изви изтръпналото си от възбудата тяло и го притисна към него. — Аз…

Буум! Леглото се разтресе от ударната вълна. Отвън се разнесе трясък от счупено стъкло, последван от пронизителен женски писък.

Шейн мигновено скочи от леглото.

— Не мърдай от тук!

Нахлузи панталона си и извади пистолет от чекмеджето на нощното шкафче. Хукна през вратата на спалнята, а Тейлър го последва, обвила един чаршаф около голото си тяло.

Цялата всекидневна бе озарена от огнени отблясъци. В първия момент Тейлър си помисли, че апартаментът гори. След това обаче осъзна, че светлината струи от ярките пламъци, издигащи се високо в нощното небе.

Пламъци, които изригваха от собствения й апартамент.