Мерил Сойър
Опасни лъжи (12)

11.

Кипнала от безсилен гняв, Тейлър наблюдаваше Рената, която пълнеше голямата си плетена чанта с мостри на продуктите на Ту дъ Макс, изложени в специалната изложбена зала на компанията. Без дори да попита Тейлър дали няма някакъв друг ангажимент или неотложна работа, майка й й възложи да забавлява Рената, а тя, заедно с Кейлъб, отиде в болницата за редовния кръвен тест, който правеше веднъж седмично.

— Никога не съм имала достатъчно пари, за да си купувам скъпа козметика като тази тук — заяви Рената и загреба цяла шепа от червилата на Ту дъ Макс.

— Предлагам ти сега да отидем в лабораторията, където смесват и тестват парфюмите.

Преди Рената да успее да задигне всичките мостри, предназначени за панаирното изложение, което щеше да се проведе следващата седмица, Тейлър я поведе надолу по коридора, свързващ административните офиси със съседната сграда, в която се произвеждаха продуктите на компанията.

— Но вие предлагате огромно по обем производство — възкликна Рената, когато двете влязоха в лабораторията.

На Тейлър й беше трудно да прецени дали Рената беше искрено изумена и впечатлена от компанията, или просто продължаваше да изпълнява внимателно обмислената си роля. Дори и тук, в Маями, Рената ходеше с прекалено силен грим и изглеждаше точно такава, каквато беше в действителност. Стриптийзьорка. И независимо от факта, че току-що се бе сдобила с майка, която й бе накупила купища нови дрехи, продължаваше да се облича като проститутка.

Иначе видимо бе омекнала след първата им среща в онзи долнопробен клуб. Тейлър беше сигурна, че това беше поредната й преструвка, но се радваше, че Рената не се отнася зле с майка й и не сипе в нейно присъствие епитетите, които бе използвала в Ню Орлиънс.

Тейлър не очакваше нищо добро от срещата между Ванеса и Рената, но се оказа, че двете се разбират просто чудесно. Побърза да задуши надигналата се в гърдите й ревност, защото разбираше, че умиращата й майка отчаяно искаше да повярва, че най-после бе успяла да намери отдавна изгубената си дъщеря.

Майка й умираше. И заслужаваше да е щастлива през последните си дни на тази земя.

— Тази машина за какво се използва? — попита Рената и посочи с пръст скъпата машина от неръждаема стомана, закупена наскоро от компанията.

— С нея получаваме ароматния екстракт от листа на магнолия и цвят на люляк. Крайният продукт се използва като основна суровина за всичките ни парфюми.

Тейлър махна с ръка на един възрастен мъж с буйна и къдрава, напълно побеляла коса.

— Марсел, който е шеф на лабораторията, ще ти разясни всички подробности.

Марсел се приближи с накуцване. Болното му коляно очевидно отново го притесняваше. Тейлър толкова много пъти бе настоявала пред него, че трябва да се подложи на операция, че това се бе превърнало в предмет на непрекъснати спорове между двамата. Марсел очевидно вярваше, че лабораторията ще спре напълно работа, ако той не е тук, за да контролира нещата всеки ден.

Тейлър му представи Рената, без да споменава за роднинската връзка между тях двете. Рената по никакъв начин не даде да се разбере, че е забелязала пропуска й. Всъщност, тя нито веднъж до този момент не бе изтъквала, че е дъщеря на Ванеса Максуел. Ванеса беше тази, която постоянно го повтаряше.

— Първото нещо, което трябва да се знае за ароматите — започна Тейлър — е, че те се променят при съприкосновение с човешката кожа. Всички ние притежаваме уникален телесен мирис, което определя и различното влияние на ароматите върху различните хора.

— Най-силно е първото впечатление, което всички ние получаваме от даден аромат — Марсел пръсна малко Ту дъ Макс върху китката на Рената.

Тя я поднесе към носа си.

— Превъзходно!

Тейлър не можеше да не отбележи факта, че техният парфюм е в пълен контраст с тежкия и натрапчив аромат, който се носеше от Рената.

— Изчакай няколко минути, а след това го помириши отново — посъветва я тя.

— Тогава ще почувстваш истинската същност на парфюма — допълни Марсел.

— А след това, когато парфюмът изсъхне и постои на кожата ти известно време, ще остане само основното му ухание — продължи с разясненията Тейлър.

После ги поведе към онази част от лабораторията, в която тестваха последната произведена партида от техния парфюм.

— Взех ли си мостра от този? — попита Рената. — По принцип използвам Ънфоргетъбъл, но може да пробвам и вашия.

— Да, вече си взе няколко.

Всъщност беше грабнала поне дузина.

— Обяснете ми как точно произвеждате парфюма — заяви Рената, която изглеждаше искрено заинтересована от производствения процес.

Марсел, видимо очарован от нея, се спусна в пространни обяснения, илюстриращи всяка стъпка от производството. Тейлър се намеси на няколко пъти, за да допълни някои подробности, но през повечето време мълча, наблюдавайки внимателно тъмнокосата жена, която се представяше за член от семейството им. Рената зададе много въпроси — уместни и интелигентни в по-голямата си част — и колкото по-оживено дискутираше с Марсел тяхното производство, толкова по-силни ставаха подозренията на Тейлър.

И тогава изведнъж разбра.

Рената смяташе да шашне майка й с обширните си познания. И щеше да успее, защото Ванеса със сигурност щеше да остане силно впечатлена от нейния интерес и изключителна схватливост.

Бащата на Тейлър беше движещата сила, създала и ръководила компанията, но майка й също присъстваше активно в управлението на Ту дъ Макс. Беше умна и прозорлива жена и познаваше всеки техен продукт с най-големи подробности.

— Сигурно си много щастлива, че работиш тук — отбеляза Рената, след като обиколката свърши и двете заедно поеха обратно към административната сграда.

— Работата ми е интересна — кимна Тейлър, забелязала тъжния копнеж, изписал се за миг на лицето на Рената.

Предположи, че в очите на една стриптийзьорка, изкарваща прехраната си в долнопробен клуб, работата в Ту дъ Макс изглежда изключително примамлива и бляскава. Сърце не й даде да започне да й обяснява, че основната част от задълженията й включваше постоянни преговори и пазарлъци с търговци на едро и дистрибутори. Работата й беше тежка и еднообразна. Изискваше природна интелигентност, енергичност, деловитост и изострен нюх за тънкостите на занаята.

— Смяташ ли, че тук може да се намери някаква работа и за мен? Нещо, което да мога да върша?

Тейлър едва не се спъна от изненада. Рената да работи в компанията на пълен работен ден? Боже опази!

— Тъй като смяташ след време да се върнеш в Ню Орлиънс, мисля, че ще е най-разумно да уплътниш времето си с разглеждането на забележителностите в нашия град.

За част от секундата в тъмните очи на Рената проблесна омраза, но изчезна толкова бързо, че Тейлър започна да се пита дали не си е въобразила.

— Майка ти не ти ли каза? Двамата с Кейлъб оставаме тук. Ванеса ни увери, че в къщата има достатъчно стаи за всички.

— Наистина ли? — Тейлър се усмихна. Или поне се опита. — Не го е споменавала, но съм сигурна, че на двама ви с Кейлъб много ще ви хареса да живеете в къщата й.

— Много ще се радвам, ако мога да започна някаква работа тук. Така ще имам с какво да се занимавам през деня.

Само през трупа ми, помисли си Тейлър.

— Майка има нужда да прекарва повече време с теб. Сама разбираш, че не й остава още много живот.

Рената се усмихна, предизвикателно тръсна глава и преметна дългата коса през едното си рамо.

— Ванеса не би искала да стоя по цял ден край нея. Тя си има Кейлъб. Двамата играят карти часове наред и не ми обръщат почти никакво внимание.

Това беше нещо ново за Тейлър, но тя предпочете да остави думите на Рената без коментар.

— Освен това съм сигурна, че Кейлъб не би започнал работа, защото има сериозни проблеми с гърба.

Горчивината, която Тейлър бе забелязала в Ню Орлиънс, се бе появила отново. По-силна от всякога. На моменти Рената като че ли изпитваше омраза към баща си. Тейлър за кой ли път се запита що за човек беше този, който по цял ден си седеше у дома, докато дъщеря му се прехранваше, работейки в стриптийз бар.

Тези двамата определено крояха нещо. А в отношенията им имаше нещо повече от онова, което се виждаше на повърхността. Трябваше да поговори отново с Шейн и да го помоли да се порови още малко в миналото на Рената.

— Е, какво ще кажеш за работата? — нехайно попита Рената, но в очите й проблясваха предизвикателни, почти заплашителни пламъчета.

— Виж, майка ми очевидно иска да вярва, че ти си изчезналата й дъщеря. Това си е нейно право, но аз отказвам да се хвана на тази въдица и не вярвам на нито една ваша дума.

— И кой може да докаже, че не съм нейна дъщеря? Ти поне не можеш.

Тейлър обаче възнамеряваше да опита. Една идея бе започнала да се оформя в главата й по време на разговора за парфюмите.

— Това няма никакво значение — грубо заяви Тейлър. — И не смятам да ти позволя да се мотаеш наоколо.

— Нямам намерение да се мотая, а да работя.

— Ама ти наистина не разбираш, нали? — Тейлър говореше съвсем тихо, но силният й гняв прозираше зад всяка произнесена от нея сричка. — Не те искам тук. Стой в къщата при майка. Изпълни с щастие и радост последните й дни.

— Тейлър. Тук съм!

Тя се обърна и видя Бриана, която се приближаваше по коридора. Тя често идваше в компанията, за да обядва заедно с Дойл. Тейлър въздъхна с облекчение, преизпълнена с благодарност към Бриана, която беше сложила край на този неприятен разговор.

— Вече се познавате с Рената — рече й тя в мига, в който Бриана се приближи достатъчно, за да подхване разговор.

— Разбира се — отвърна тя и на лицето й засия широка и сърдечна усмивка. Нейната запазена марка. — Радвам се да те видя. Това тук е изумително място, нали?

— Абсолютно изумително — съгласи се Рената. — Тъкмо питах Тейлър дали няма да се намери някаква работа и за мен.

Ако Бриана беше шокирана от това изявление, тя не го показа по никакъв начин.

— И защо искаш да работиш точно тук?

— Защото обичам козметиката. Винаги съм си падала по различните червила и гримове. Бях съвсем малко момиченце, когато започнах да използвам червилото на баба ми. Абе, направо обожавам всички козметични продукти. — Погледна Тейлър право в очите. — Мисля, че съм най-подходящият човек за това място.

— Не зная — промърмори Бриана, когато стана ясно, че Тейлър, която едва успяваше да овладее гнева си, няма да каже нито дума в отговор. — Работата тук е твърде уморителна и еднообразна и изобщо не е толкова бляскава колкото изглежда отстрани.

— Свикнала съм на трудна и уморителна работа — заяви Рената и в гласа й прозвучаха остри металически нотки.

— Сигурна съм в това — отвърна Бриана. — Преди да се омъжа за Дойл работех като танцьорка. И, също като теб, зная какво е тежка работа, но въпреки това бих започнала работа тук само в случай, че отчаяно се нуждая от пари.

— Аз пък искам да работя точно тук.

Този път гласът на Рената прозвуча прекалено грубо и невъздържано. В главата на Тейлър зазвъняха предупредителни камбанки. Тази жена очевидно бе твърдо решена да им създава неприятности.

Имаше един-единствен начин да се отърве от нея. Трябваше да направят онзи ДНК тест. И сега беше идеалният момент да отиде до къщата на майка си, за да вземе нужните й проби. В дома на Ванеса нямаше никой, защото самата тя беше в болницата с Кейлъб.

Ако успееше да задържи Рената тук достатъчно дълго, Тейлър щеше да разполага с достатъчно време, за да отиде до дома на майка си. Моментът беше повече от подходящ.

— Бриана, трябва да се свържа по телефона с един от търговците ни в Калифорния. Ще бъдеш ли така добра да покажеш на Рената лосионите против застаряване на кожата, които в момента се тестват в изследователския отдел?

— Разбира се. Кажи на Дойл, че съм тук. Имаме резервация за обяд в Cafe Bad.

Тейлър също обичаше да се храни в шикарното заведение. Харесваше необичайното им меню и куполообразните метални тавани, но от опит знаеше, че е изключително трудно да се направят резервации там. И то за обяд. А това означаваше, че не би могла да разчита, че Бриана ще остане с Рената достатъчно дълго, за да може Тейлър да отиде до дома на майка си и да вземе така нужните й косми.

Тя избърза напред.

— Ще се върна след минутка…

Намери Шейн Донован, който, заедно с Винс, продължаваше да се взира в монитора на един от компютрите.

— Шейн, дали би могъл да ми помогнеш?

Той се обърна, очевидно доволен да я види, и се усмихна. Една изненадващо искрена и лъчезарна усмивка, която й даде някаква, макар й бегла представа, за това как бе изглеждал Шейн като малко момче.

Дяволит.

Засмян.

Очарователен.

Тейлър бе станала силно податлива на мъжественото му присъствие и не можеше да не си даде сметка за скоростта, с която се променяше отношението й към него.

— Какво има? — попита я.

Тейлър му даде знак да се приближи към нея. Не желаеше Винс да разбере за плановете им.

— Рената е долу в изследователския отдел заедно с Бриана, но Бриана всеки момент трябва да отиде на обяд с Дойл — задъхано прошепна тя. — Би ли могъл да покажеш на Рената счетоводния отдел, след което да я заведеш на обяд в трапезарията за ръководния персонал? Така ще ми осигуриш достатъчно време, за да отида до дома на майка ми и да взема онези косми, които ще са ни нужни за ДНК теста.

— Няма проблем — кимна Шейн. — Ще се постарая да я задържа възможно най-дълго.

Тейлър го дари с широка, изпълнена с благодарност усмивка, но тайничко си помисли, че мъж като Шейн Донован не би срещнал никакви затруднения в опитите си да задържи коя да е жена. Пък дори и една толкова обръгнала и студенокръвна кучка като Рената.

— Шейн, нали не си се отказал да се ровиш в миналото на Кейлъб и Рената? Двамата са решили да останат тук, в къщата на майка, но аз съм повече от сигурна, че нещо не е наред и очаквам сериозни неприятности.

Шейн застана съвсем близо до нея и сложи ръка на рамото й в почти интимен жест.

— Майка ти ни спря кранчето. Плати ни за свършената от нас работа, но заяви, че не е необходимо по-нататъшно разследване на миналото им. Каза ни го тази сутрин. Но така и не успях да ти се обадя, за да те информирам.

— Искам да продължиш с разследването. Аз ще платя каквото е нужно — шепнешком го увери тя.

Беше твърдо решена, че няма да допусне онези двама мошеници да се възползват от умиращата й майка.

 

 

Дойл се върна от обяда с Бриана в прекрасно настроение. От много време не се бе чувствал толкова добре. Задоволството от живота обаче продължи по-малко от пет минути. На бюрото му го очакваше цяла купчина съобщения. Едното беше от семейния им адвокат Ридли Пъдж — негов стар приятел и съученик от Дюк. На листчето пишеше спешно, което означаваше, че Дойл трябва да позвъни незабавно.

Той се отпусна на стола зад бюрото си и избра номера в кабинета на Ридли.

— Какво става? — попита нехайно той, опитвайки се да прикрие безпокойството си.

— Исках просто да те информирам за някои неща. Неофициално обаче. Не желая да се разчува, че си почерпил тази информация от мен.

— Разбира се. Знаеш, че можеш да разчиташ на мен.

По горната устна на Дойл избиха ситни капчици пот и той ги обърса с опакото на ръката си. Сега пък какво?

— Тази сутрин Ванеса позвъни в кантората, за да поиска среща с мен. Напоследък графикът ми е ужасно претоварен и я информирах, че ще мога да я видя едва през идната седмица. Тя обаче настоя, че трябва да се срещнем още утре. Искам да знаеш, че Ванеса възнамерява да внесе промени в завещанието си.

— Благодаря ти, че ми се обади.

— Това е всичко, което мога да направя за теб. Изобщо не бих го споменал, но…

Дойл знаеше, че това „но“ е свързано със заема, който бе отпуснал на Ридли в труден за него период. По онова време Ридли бе затънал в мъчителен развод и изпитваше остра нужда от пари в брой.

— Задължен съм ти, Ридли. Ще се видим в клуба.

Промяната в завещанието на Ванеса по никакъв начин нямаше да се отрази на неговото финансово състояние. Не можеше обаче да се каже същото за Тейлър и Трент. А също и за Ту дъ Макс.

По време на обяда Бриана му бе разказала за Рената и за обиколката, която бе предприела из компанията. Съпругата му беше повече от сигурна, че стриптийзьорката горещо желае да получи някакъв пост в компанията.

Исусе Христе!

Ако Ванеса умре и завещае на Рената част от Макс, тя би могла да спре продажбата на компанията. Дойл притисна ръка към изморените си очи. Питаше се колко време още ще може да поддържа този си начин на живот без свеж приток на финанси.

Не много. Около шест месеца може би.

Единствената му надежда да спечели малко пари бе свързана с възможността за драстично съживяване на търговията на фондовата борса, което, за жалост, беше малко вероятно. Оставаше му само един изход — продажбата на Макс. Не беше във властта му да направи каквото и да било за търговията на фондовата борса, но и продажбата на собствената им компания зависеше от него.

Проблемът със сигурността беше забавил процедурата, но не я бе спрял напълно. Само че смъртта на Ванеса и възможните усложнения, свързани с наследството й, със сигурност щяха да осуетят всичките му планове.

Ако само можеше по някакъв начин да се отърве от тази Ролинс! Вдигна телефонната слушалка и избра номера на клетъчния телефон на Бриана. Тя би могла да му подскаже някоя идея.

 

 

Шейн бавно отпиваше от кафето си в трапезарията за ръководния персонал на Ту дъ Макс и разясняваше на Рената — всъщност, по-скоро си измисляше — малкото неща, които знаеше за компанията. Беше експерт по компютърна сигурност, но не различаваше спирала за мигли от гланц за устни.

— И каква точно е длъжността, която изпълняваш тук? — попита Рената.

Тази жена беше далеч по-умна и проницателна, отколкото предполагаха. Разбра го веднага щом освободи Бриана от задължението да прави компания на Рената. Шейн ги информира, че Тейлър има неотложен ангажимент и той лично ще се погрижи Рената да довърши обиколката си.

— Консултант съм — отвърна той, опитвайки се да избяга от конкретния отговор. — Специалист по компютрите. — Предпочете да не се впуска в подробни разяснения как един военен от Специалните сили се бе преквалифицирал в компютърен специалист.

— И защо й е на компания като Ту дъ Макс независим консултант? Та тук има цял финансов отдел!

Добър въпрос.

— Работата ми се състои в извършването на проверки, целящи да не допуснат неправомерен достъп в базата данни на компанията. Сама разбираш, че за една такава компания е от изключително значение да може да защити надеждно формулите за производство на различните продукти.

Внимателно се наведе към знойната брюнетка.

— Ежедневно ставаме свидетели на откраднати търговски тайни. А счетоводният отдел се оказва най-подходящото място за инфилтриране в компютърната система на една компания.

Този път се хвана. Кимна енергично и го изгледа с широко отворени очи.

— Разбира се.

Няколко минути никой не проговори. Двамата мълчаливо отпиваха от кафето си в елегантната трапезария, разположена на последния етаж на сградата. През големите и светли прозорци се виждаше буйната зеленина на Коръл Гейбълс. Административната сграда се намираше недалеч от дома на Ванеса Максуел. Тейлър би трябвало да се върне всеки момент. Беше му казала, че ще отиде при тях веднага щом свърши работа.

— Имам намерение да изуча този бизнес с най-големи подробности — неочаквано заяви Рената. — Как смяташ? Откъде би трябвало да започна?

 

 

Рената се взираше в отражението си в огледалото в стаята за гости, която Ванеса й бе предоставила. Уха! Разликата беше наистина огромна. Скъпата и качествена козметика веднага си казваше думата.

Червен мерцедес с подвижен гюрук. Включване в завещанието на дъртата. Животът наистина беше добър!

И нямаше нищо общо с проституцията и стриптийза!

Късметът й отново бе проработил. И Рената не би искала по никакъв начин да провокира своя mojo. Ако само можеше да посети гроба на Мари Лаво. Да запали свещ, да прокара ръка по трите кръста, за да е сигурна, че късметът й няма да се обърне.

— Изглеждаш прекрасно, миличка!

Кейлъб беше влязъл в стаята й, без да си направи труда да почука. Ако онази дърта чанта не го харесваше толкова, Рената отдавна да се е отървала от него. Но и това щеше да стане. Веднъж само да се докопа до паричките…

Беше й писнало от него!

Сякаш цял един живот се занимаваше с него. Макар че беше още млада и връзката им не датираше чак толкова отдавна.

— Предупредих те да чукаш.

Старият пръдльо я погледна самодоволно.

— Направила си страхотно впечатление на Ванеса. Много умно от твоя страна да поискаш да работиш в компанията и да се държиш така, все едно че проявяваш силен интерес към бизнеса.

— Но аз наистина проявявам интерес. Не зная какво смята да ми завещае, но искам да науча достатъчно, за да мога да основа собствена компания за производство на козметика.

Рената беше изключително доволна от себе си. Без особени усилия успя да убеди Ванеса да й осигури работа в Ту дъ Макс. Онази кучка, Тейлър, трябваше да разбере, че не може да се бори с нея.

— Аз пък мисля, че трябва да гепим парите и да отпрашим към Мексико. До края на живота ни няма да ни се наложи да работим отново.

Тя рязко се обърна и го погледна в очите.

— Не си спомням ти да си работил някога.

— Имам проблеми с гърба, миличка. Знаеш го.

Рената отново се обърна към огледалото и потърси лъскавата гилза на червилото на Макс.

— Защо ти е да работиш, щом аз те издържам години наред?

— Този спор е безсмислен. Тук си благодарение на мен. И сега за нула време ще станем богати. Ванеса едва ли ще живее още дълго.

— Какво трябва да направя, за да се отърва от теб? — попита Рената.

Отражението на Кейлъб изчезна от огледалото. Той излезе от стаята и силно затръшна вратата след себе си.

Това беше краят. И за него беше добре да го знае.

Щеше да му даде малко пари, за да се отърве от него. Щом иска да ходи в Мексико, прав му път. Мъж с неговия външен вид и очарование за нула време ще си намери друга жена, която да го издържа.

Тя самата обаче нямаше никакво намерение да ходи където и да било. Оставаше тук.