Джули Гарат
Уговорен брак (29)

Двадесет и девета глава

Лизи се взираше с ужас след малката зелена кола, която бързо се отдалечаваше към главния път. Сложи ръка на сърцето си, когато осъзна, че Джифърд въобще няма намерение да спира.

Инстинктивно понечи да се втурне навън и да му изкрещи с всички сили, но се сети, че няма да я чуе от шума на двигателя и свистенето на вятъра.

Изчака, за да види в коя посока ще поеме — към Хатън или наляво към Хоукууд. Зави надясно.

Лизи се втурна във всекидневната и грабна телефона.

Ричард отговори още на първото позвъняване и тя задъхано му разказа какво се бе случило.

— Накъде заминаха?

— Към Хатън. Тръгни след тях, Ричард! Господ само знае, какво си е наумил старият!

— Позвъни в полицията, Лизи.

— Добре.

— Тръгвам. Не може да са отишли много далече.

— Божичко… — проплака тя, но Ричард вече беше затворил апарата.

 

 

Ейми стискаше зъби и премигваше, за да спрат очите й да сълзят от вятъра. От време на време поглеждаше към Джиф Уелдън. Когато я забеляза, че трепери, той извика:

— Увий си шала около врата!

— Намали, чичо Джиф! Моля те, намали!

За нейна изненада, Джифърд отне малко от газта и скоростта падна на седемдесет километра в час.

— Доволна ли си?

— Шестдесет ще е по-добре. Тези пътища са тесни.

— Страхотен ден, а, Ейми?

Тя успя да увие жълтия шал около врата си със смътната надежда, че Лизи е съобщила на Ричард. Макар че беше август, започна да й става студено.

Направи опит да се засмее.

— Нещо забавно ли намираш, скъпа?

— Да!

— Ще ми кажеш ли?

— Щеше ми се да си бях взела и палтото.

— Студено ли ти е?

— Като смъртта — отвърна Ейми и веднага съжали за думите си.

Познаваше този път. Спомняше си и кога за последен път бе минала оттук с Ричард. След няколко минути щяха да зърнат стръмния скалист хълм и прохода „Блекторн“. С такава скорост Джифърд със сигурност нямаше да успее да вземе някой от многобройните остри завои. При тази мисъл стомахът й се сви от притеснение.

— Ти обичаше прохода „Блекторн“ — рече той, като й хвърли кос поглед. — Когато беше малко момиче.

— Но днес не съм си взела камерата, чичо Джиф — отвърна дрезгаво Ейми. — Не можем ли да се върнем за нея?

По устните му премина разкривена усмивка.

— Хубав опит — процеди с леден глас. — Но няма да мине, Ейми.

За миг сърцето й замря. „Той е планирал това безумно препускане към прохода!“ — мина й през ума. И след като бе прекосил Хатън, без да го спрат, изглеждаше така самодоволен. Затова бе и понамалил скоростта. Ейми не можеше да разбере обаче защо правеше това, защо я бе примамил в колата и бе хукнал като бесен с нея.

— Защо отиваме към „Блекторн“? — попита го, като се помъчи да запази спокойствие.

— Мястото е толкова хубаво, като всяко друго — отговори Джифърд, когато „Блекторн“ изникна в далечината.

— Толкова хубаво място, като всяко друго, за какво? На пикник ли отиваме?

— В онези времена ходехме, нали, Ейми?

Тя се насили да се усмихне.

— Да.

— Трябваше да направя нещо, за да се реванширам, че те изпратих да живееш при Марти и онази негова жена.

— Довел си ме днес тук, за да се реваншираш, че си ме изпратил да замина?

— Не. Нямах предвид това. Исках да кажа, че направих завещание, с което ти оставям цялата моя собственост.

— Не е било необходимо да…

— Дънкан каза, че трябва.

— Добрият стар Дънкан… — измърмори Ейми под носа си, мечтаейки в този миг, адвокатът да си бе държал устата затворена, за да не се стига до днешната ситуация.

Джифърд се обърна отново към нея.

— Тогава обаче нямах представа за съществуването на Марк. Никой не би ме убедил да извърша подобно нещо, ако знаех за Марк.

— Все още можеш да оставиш всичко на Марк — отвърна тя. — Ако обърнеш колата, ще се върнем в Хатън да потърсим адвокат…

— Вече го направих — заяви Джифърд и увеличи отново скоростта. — Вчера.

— И какъв е проблемът тогава?

— Не мога да живея със съзнанието за това, което извърших, и не мога да си представя да ти го кажа.

Сърцето й внезапно заби като парен чук.

— Да ми кажеш какво? — изрече с треперещ глас.

Вече се изкачваха по стръмния път нагоре. Ейми се чудеше дали не би могла да отвори вратата и да се претърколи навън. Но при тази скорост не смееше да рискува — трябваше да мисли и за бебето. Политането надолу в пропастта не беше шега работа и шансът й да оцелее беше съвсем нищожен.

— Промених завещанието си вчера — рече Джифърд.

Колата поднесе наляво към тясната ивица трева, откъдето започваше урвата под нея.

Ейми изпищя, хвърли се към волана, сграбчи го и овладя кабриото.

Той трепереше и лицето му бе побеляло като платно.

— Нямаше да ти кажа… — изрече хриптящо. — Не мислех, че ще имам смелостта да ти призная, че завещах всичко на Марк. И една малка сума за Лизи, разбира се.

— Щом не възнамеряваше да ми кажеш, защо ме доведе тук? — попита все още уплашена Ейми.

— Да те взема със себе си. Така ще бъде по-лесно.

— Да ме вземеш…

— Оттатък ръба! — обяви тържествено Джифърд. — Всичко ще свърши за секунди, скъпа.

— Не! — прошепна ужасена Ейми. — Чичо Джиф, не! Не е необходимо!

Той отново намали скоростта, заради един особено остър завой.

— Необходимо е. Измамих всички. И теб, като те накарах да се надяваш, че някой ден ще наследиш „Уайдеил Хол“…

— Няма значение! — извика Ейми и сълзите започнаха да се стичат по лицето й. — Чичо Джиф, „Уайдеил Хол“ не означава нищо за мен! Имам Ричард и той е всичко, което искам.

Джифърд като че ли не я слушаше и продължи с равен глас:

— И Ричард — измамих и него. Пазарих се за парите му — да ремонтира къщата, а ти бе оръжието ми в сделката.

— Ричард не се притеснява за парите си, които е дал за имението! — изкрещя му тя.

— Измамих и Лизи Аберкромби — нареждаше Джифърд. — Лизи се грижеше за мен и понасяше настроенията ми през всичките тези години. Нея я измамих най-лошо, защото не ме напусна, когато всички останали на нейно място биха ме пратили да вървя по дяволите.

Отново навлязоха в поредния много остър завой на тясното шосе. Ейми мислено се помоли срещу тях да не се появи друга кола. Погледна назад и зърна един ландровър, който ги следваше с висока скорост. Беше твърде далече, за да е сигурна, че е на Ричард, пък и завоят скоро го скри от погледа й. Все пак, надеждата й даде нови сили да забави изпълнението на коварния замисъл на Джифърд Уелдън колкото се може по-дълго.

Когато стигнаха до високото, почти отвесно възвишение, до тясната отбивка, където с Ричард бяха спрели на път за Норфолк, точно на върха, на около миля напред, тя зърна сините мигащи светлини на две полицейски коли, които се движеха насреща им. Джиф Уелдън измърмори:

— Това е работа на Лизи Аберкромби! Трябваше да се досетя, че ще направи нещо подобно. Защо?! О, защо тази жена не може да не си пъха носа в чужди работи?!

За свой най-голям ужас, Ейми го видя да натиска педала на газта докрай.

— Чичо Джиф! — изпищя тя. — Недей! Няма да убиеш само мен, ще убиеш и бебето ми! Бебето на Ричард…

— Бебе?!

Джифърд я изгледа злобно и подозрително, но кракът му отпусна малко педала на газта и скоростта понамаля.

Ейми кимаше отчаяно с глава и сълзите обливаха бузите й.

— Не убивай бебето ми… — хълцаше мъчително. — Моля те, чичо Джиф, не убивай бебето ми!

Той спря рязко колата.

— Слизай! — нареди й. — Слизай оттук, момиче!

Ейми не се възпротиви. Отвори вратата и с подкосени крака стъпи на тревата. Пред нея само на сантиметри зееше дълбоката урва. Почувства, че й прилошава.

Изведнъж чу остро свистене на гуми. Обърна се и видя, че Джифърд се насочваше право към пропастта на около петдесетина метра от мястото, където я бе оставил.

Без да се замисля, Ейми хукна след зеленото кабрио и изкрещя с всички сили:

— Чичо Джиф! Неее!…

Но бе твърде късно и съвсем безполезно.

Колата на пълна скорост полетя в бездната.

Ейми се олюля, направи крачка назад и разпери безпомощно ръце, когато усети, че глезенът й пропада. Зад себе си дочу вик, изпълнен с болка:

— Ейми…

Почвата се свличаше и тя се търкаляше замаяна към долината. После пръстите й докоснаха трева. Пред очите й като на кинолента се изнизаха картини от света под нея — малка рекичка, каменен мост и зелена спортна кола, която се премяташе някъде в ниското…

Впи ръце в тревата, но пръстите й се изплъзнаха. Започна отчаяно да се вкопчва в хилавите храстчета, които й попадаха наоколо. Бодлите им драскаха дланите й и голите й рамене, но и те не успяваха да спрат пропадането й. След това нямаше нищо друго, освен голи скали.

Изведнъж усети силен удар в гърба, който я остави без дъх, и тя осъзна, че е престанала да се търкаля.

Пое си въздух с усилие и бавно се огледа. Беше се закачила на крехко, позакърняло дръвче, прораснало в една цепнатина на голата черна скала. То едва ли щеше да я удържи дълго. Предпазливо изви глава надолу и забеляза останките от малката зелена кола, смачкана до каменния мост.

Кой знае защо, си спомни съня на Лизи — онзи, в който Джиф Уелдън стоеше от едната страна на моста, я тя бе откъсната на другия бряг.

Сви се до малкото дръвче, разперила една си ръка върху скалата, където пръстите й се врязаха в някаква пукнатина, докато с другата си ръка намери пипнешком най-здравия клон на дръвчето и я уви около него. Отмести погледа си от долината и бавно изви глава нагоре, като внимателно обмисляше и най-малкото си движение.

Ако си позволеше само за миг да започне да размишлява върху безизходността на ситуацията, в която бе попаднала, знаеше, че силите й щяха да я напуснат. Не биваше да допусне това.

После се застави да мисли за Ричард и за страданията, които щеше да му причини, ако изпаднеше в паника. Притвори очи и въображението й я отведе отново на морския бряг с него. Усети силния вятър, почувства допира на ръцете му и сладостта на целувките му… Ричард я притискаше в обятията си в малкото бунгало в Норфолк… Знаеше, че каквото й да се случеше сега, поне бе познала истинското блаженство на дълбоката и трайна любов…

И изведнъж някъде високо над себе си дочу глас — глас, който я зовеше:

— Еймии…

Опита се да отвърне на този изпълнен с болка вик, но едва си поела дъх, малкото дърво изпука и тя почувства нестабилността на плитките му корени. Остана неподвижна и изстена.

След цяла вечност се осмели само леко да извие глава нагоре.

Нямаше надежда. Издадената скала я закриваше и пречеше на евентуалните й спасители отгоре да я видят.

Вятърът довя до ушите й нечие отчаяно ридание. Някак инстинктивно се досети, че е Ричард. Вероятно бе забелязал разбитото зелено кабрио на Джиф в долината и си бе помислил най-лошото.

Опита се отново да му извика, но жълтият шал, увит около врата й, й приглуши гласа. Отново дочу сърцераздирателното:

— Еймии…

— Ричард… — прошепна и дръвчето пак изпращя застрашително.

Сякаш от края на света се чуваше воят на полицейска сирена, а после над долината се разнесе друг шум — шум, който разпозна твърде добре — от двигателя на малкия хеликоптер, който бе кръжал седмици наред над „Уайдеил Хол“.

Хеликоптерът се приближаваше към долината, прелитайки над малката рекичка. Ейми го проследи с поглед как се задържа над моста, как после отмина лобното място на зеленото кабрио. Знаеше, че ако му махнеше с ръка или направеше дори най-малкото движение, можеше да се сгромоляса в пропастта заедно с хилавото дръвче. Можеше единствено да се държи за него и да се надява, че пилотът ще забележи жълтия й шал, който се развяваше от вятъра. За неин ужас обаче, в този момент вятърът спря.

Но проследявайки маневрите на хеликоптера, се досети, че е забелязана.

Отгоре продължаваше да се чува гласът на Ричард, който неистово крещеше нещо неразбираемо.

Хеликоптерът направи кръг и увисна точно над мястото, където се намираше Ейми, но достатъчно високо, че въздушното течение от витлата му да не достигне до дръвчето.

Ейми се опита да не гледа към пропастта под себе си. Затвори очи, когато започна да я обзема ужас. Ръцете й бяха изтръпнали.

После нещо изсвистя във въздуха към нея и тя извика тихичко.

Беше въже. Не се осмеляваше да протегне ръка. Висеше поне на метър и половина от нея и се люлееше във въздуха напред-назад. Беше спасителна нишка, но да се облегне на скалата и да се опита да го хване, бе твърде рисковано и това можеше да й коства живота.

Притискаше се към дръвчето. Започна да й става студено и да й се гади. И тогава се чу шум точно откъм издадената напред скала над главата й. Вдигна очи и забеляза чифт подметки, побелели от варовиков прах.

— Ричард… — прошепна с неимоверна благодарност. — О, Ричард…

— Дръж се — нареди й дрезгаво Ричард, като се оттласна от неравната повърхност, за да не се протрие въжето, на което висеше.

След миг само висеше успоредно с нея. Хвана другото въже, провря го под мишниците й, направи примка и го стегна здраво. След това провря краищата на нейното въже около възела на това, с което бе завързан той.

— Ако паднем… — кимна към долината, — ще бъдем заедно, нали?

— По дяволите!

Гласът й трепереше, когато почувства здравите му ръце около себе си.

— Как ще се изкачим нагоре?

Изведнъж въжетата, които ги държаха, се разлюляха застрашително и отгоре прокънтя глас:

— Добре ли сте?

Ричард изкрещя:

— Вдигайте ни! Добре сме!

Предпазваше я с тялото си от всички издатини на скалата, беше я прегърнал, беше обвил силните си крака около нейните, докато ги издигаха ужасяващо бавно.

Като че ли изминаха часове, но вероятно бяха само няколко минути, преди нечии ръце да ги извлекат върху тревистата ивица.

С помощта на Ричард, Ейми се изправи на крака, когато въжетата бяха разхлабени.

— Трябва да те заведем на лекар — рече й разтревожено той.

— Добре съм — отвърна Ейми и се облегна на гърдите му. — Всичко е наред, скъпи… — добави хриптящо.

— Истински късмет, че беше с ландровър — обърна се един от полицаите към него. — Но не трябваше да се спускаш. Щяхме да извикаме планински спасителен екип…

— Щеше да е прекалено късно — намеси се Ейми. — Крепях се на такова крехко дръвче. Но… — промълви тя, — какво стана с чичо Джиф?

— Никой не би оцелял след такова падане. Особено пък болнав и стар човек като Джифърд Уелдън — отвърна внимателно Ричард.

Двамата тръгнаха към ландровъра. Когато останаха сами, Ейми вдигна ръце към лицето му, опитвайки се да изтрие всички следи от сълзи по него. После реши да направи това с целувки. Сгуши се на гърдите му разтреперана, когато най-после проумя от какво се бе изплъзнала.

Ричард я настани в колата, но ръцете му все още я държаха, като че ли не можеше да понесе мисълта да я пусне.

— Не ме презирай, че плаках като бебе, когато си помислих, че съм те загубил — прошепна в косите й.

— Трябва да си истински мъж, за да можеш да плачеш — отговори тя. — И трябва да обичаш, за да го направиш.