Мария Тройберг
Таен брак (7)

7.

Анета чакаше и се измъчваше. Не можеше да си обясни защо всъщност се стигна до това положение, защо иначе умната й майка подсказа това оказало се в крайна сметка нелепо разрешение на въпроса. Трябваше открито да защити любовта си. Но загнездилия се от детство страх от деспотичния баща я накара да отстъпи, да се свие в черупката си. Тя обичаше баща си, но не разбираше стремежа му да властвува в семейството си. Това угнетяваше и майка й. Тя някак си се бе приспособила, търсеше своите вратички, не Анета. И все пак беше ли страхът извинение за лъжата, за измамната игра? Прояви малодушие и сега плащаше за него. А какво ли я очакваше в Кесум?

Владееха я мъчителни, разнищващи до дъно душата и мисли, не намираше нито изход, нито оправдание за себе си и изглежда това се беше отразило на лицето й, защото и Барбара се изплаши.

— Боже мой, Анета! — стресна я гласът й. — На какво си заприличала! Нима до такава степен си разстроена от тази идиотска среща? Не бива да падаш духом! Не са ти потънали гемиите, Бертолд поръча да ти кажа точно това. И още, че цялата работа само на половина е толкова лоша. Ще се справим, с един замах ще сложим край на зловредната дейност на това долно създание, което си е едно истинско удоволствие!

— Ох, не знам! — каза жално младата жена. — Всичко трябваше да стане другояче, по друг начин…

— Хайде и ти, станалото станало, няма как да го поправиш — не се предаде Барбара. — И без надгробни слова, вредни са за здравето. Забрави ли, че нямахте друг избор? До вчера всичко вървеше от добре по-добре и сега ще се оправим. Ама че работа, човек да го е страх от котка да не му пресече път!

— Тази котка пресече нашия път още в началото, Барбара…

— Голяма работа! Ние пък ще се оправим, въпреки това.

Малката жена на лесничея не се предаваше лесно. Тя решително хвана Анета за ръка и я поведе като дете към кафенето. Там дребната женица даде поръчката със звучен глас, който накара келнера да подскочи:

— Две кафета, моля! Горещи! Не, нищо повече. Другото го нося със себе си. — Тя измъкна от чантата си един благоухаещ пакет и усмихнато обясни: — Кейкът е още топъл. Извадих го от фурната, след като се обади по телефона. Благодаря, господине — обърна се към келнера, — ще опитаме от нашия сладкиш. Хайде, скъпа, трябва да го опиташ. И престани да се тревожиш, Фели е в добри ръце, на сигурно място. Бертолд ще остане при нея, а довечера пристига майка, ще постои цяла седмица. Виждаш ли, и злото води към добро. Няма да намериш по-сгоден случай за излизане от цялата тази заплетена история. Направи ми това удоволствие, не приемай нещата толкова трагично. Имаш като преднина няколко часа. Да не мислиш, че тази особа ще хукне веднага след теб? О, не, тя ще чака парите! А после няма да може да се обади веднага по телефона. Как да го направи посред нощ? Каквото и да дойде утре, ти ще си там и ще знаеш как да го посрещнеш. Двамата с Фриц трябва да решите какво да направите, ще се съобразявате с обстановката. И повярвай ми, сега няма да помогнат нито угризенията, нито оплакването и треперенето. Твоят скъп баща не може да ви откъсне главите. Ще погърми, ще потрещи и бурята ще премине. Една буря при всички случаи пречиства въздуха. Слънцето грее много по-ярко след това. Лично на мен една такава буря щеше да ми хареса, аз също обичам да погърмя от време на време. Само че няма полза от моята намеса. Освен това баща ти съвсем не изглежда така зъл на снимката. Приеми всичко като спортно състезание и се стегни. Чуваш ли, Анета?

— Господи, Барбара! — възкликна младата жена и направи опит да се усмихне. — Човек ще реши, че срещата със Зелма Дирксен е най-доброто, което можеше да ни се случи.

— А защо да не го приемем и така? Във всички случаи тази малка гадина ни подтикна към действие. Кой знае още колко щяхме да се размотаваме, да чакаме най-подходящия момент. Няма подходящ момент, ако не си го създадеш сам, мила моя. Наистина трябваше да се случи нещо такова, за да се измъкнете най-после от дупката, в която сте се скрили. Стига толкова! А сега да се насладим на кафето. Това, че вече си пила не се брои. Хареса ти сладкиша ми, нали? Другото можеш да занесеш на брат ми. Може би моят роднински поздрав, макар и натрошен, ще го направи малко по-смел. Така де, нали е мъж!

Барбара сладко преглътна. И на нея й беше вкусно. И тя имаше нужда от кафе. А докато отпиваше от благоуханната течност, се сети за още нещо.

— Щом се върна, ще се обадя на майка ти — проговори с пълна уста. — Нали днес е четвъртък, значи ще е у леля ти Агнес. Ще я предупредя, а по-нататък тя си знае работата. Вероятно Фриц ще те посрещне. Впрочем кога ще пристигнеш?

— Съвсем рано, към пет сутринта. Ако успея за всички връзки…

— Аз ще ти ги поръчам — обеща с усмивка Барбара и след кратък размисъл попита: — Как всъщност изглежда тази фатална Зелма Дирксен?

Беше успяла едновременно с въпроса да побутне още едно парченце от кейка към младата жена.

— Защо? — трепна Анета и машинално взе парчето, отхапа. — Защо се интересуваш?

— Ах, просто така! — сви рамене Барбара. — Човек не може да знае…

Анета добросъвестно описа въпросната личност.

— И кога трябваше да й дадеш парите? — продължи разпита Барбара.

— Към десет часа — отрони Анета и учудено я погледна. — Казах й да ме чака към десет в чакалнята на гарата. Какво, да не искаш ти…

— Не, не, нищо не искам! — размаха ръце дребната женичка. — За бога, не си мисли такива работи! Все пак не мислиш ли, че е добре да сме ориентирани за часовете и датите в тази трагикомедия? Ако не можем да помогнем с друго, то поне нека съпреживеем заедно с вас всички фази, отделните действия. Имам богато въображение, нали знаеш. И душа на авантюрист. Жалко, че съм само зрител. С огромно удоволствие бих участвала в представлението.

Анета я погледна с обич, усмихна се.

— Ти отдавна си една от главните героини, скъпа! Без теб нищо нямаше да е възможно. Ти ще сложиш и точката. С толкова неща се нагърби заради нас! С колко неща се натовари, идвайки насам!

— По-добре да не казвам — засмя се Барбара. — Това няма нищо общо с въпроса. Пристигнах жива и здрава, възнамерявам да се прибера по същия начин, натоварена с покупките ти, да се приземя, тъй да се каже, в гората.

— Целуни Фи от мене — прошепна Анета и погледна големия кръгъл часовник на стената. — Мисля, че е време.

Барбара скочи, целуна я бързо, весело помаха с ръка. А Анета пак се намери във влака, който трябваше да я отведе в родния дом. И пак със същите проблеми, обзета от същите страхове, с каквито пътуваше преди година. Отново тръпнеше пред неизбежната разправия с баща й, отново се свиваше пред по-силната личност, пред гнева на един човек, който я беше накарал да живее в лъжа. Единствената разлика се състоеше в това, че няма да застане сама пред баща си. Фриц щеше да е до нея. И нямаше защо толкова да трепери. Тръпнещото, радостно чувство затъмняваше всичко друго, гонеше страха, опасенията от евентуален конфликт. Почти не мислеше за конкретната причина, накарала я да предприеме това пътуване, за заплахите на Зелма Дирксен. Барбара беше успяла да й внуши увереността, че това е знак на съдбата, Зелма беше изпратена от Провидението, за да ги изтръгне от оплетения в лъжи кръг на съществуването им. Всичко зависеше от нея и Фриц, само от тях. Те трябваше да разсекат възела, да разплетат противоречията и да го направят сравнително безболезнено за всички. Само така можеха да са щастливи и в бъдеще, да се радват един на друг, на обичта на близките си.

Сърцето й се сви от жалост за бащата. Той беше първопричината за този грях. Но пак той със силната си воля бе постигал само доброто на семейството. Не й беше мислил злото, просто отказа да я разбере. Никой не можеше да промени нрава си — нито тя, нито баща й. Особено баща й. Не си представяше той да отстъпи пред нечия воля, нямаше воля по-силна от неговата. Дори ако трябваше да го направи, да отстъпи заради хората, които най-много обичаше — майка й и тя самата. Не, нямаше да е лесно. Само да не стане още по-лошо…

Сърцето й пак се сви на топка. Влакът летеше на север, а нейната мисъл се мяташе сред хаоса на нови и нови възможности, на реални и нереални опасения. И страхът замъгляваше всичко останало.

В същото време госпожа Ангелика нямаше ни най-малка представа какво става с детето й, каква беда е надвиснала над главите им. Тя беше радостно възбудена през целия ден и все поглеждаше часовника. Кога ли ще дойде времето за телефонния разговор с Анета. Живееше вече само с този миг. Усещаше с какво напрежение е изпълнена атмосферата в дома й и сама си знаеше, че часът на истината е близък. Той трябваше да разреши всичките проблеми, в това беше твърдо убедена.

Двамата с Ян бяха пили заедно чай и разговорът, който проведоха, подсказваше, че събитията са узрели, че развръзката е близка. Слава богу, че Фриц, така го наричаше само в мислите си, беше на посещение при болен, иначе до тази пределна откровеност едва ли щеше да се стигне. Докторът си наливаше чаша след чаша чай и се наслаждаваше на почивката.

— Хубаво е да си свободен за следобедния чай — каза й той и запали пура, нещо, което си позволяваше само по празниците. — Да почиваш по средата на седмицата, да си позволиш подобно нещо е…

— Чудесно — допълни с усмивка госпожа Ангелика. — И аз се чувствам някак празнично. Да останеш един час с мен, да прекараме заедно този час е нещо непознато за мен. Досега все бързаше, бързаше.

— Най-хубавото е, че работата не прекъсва, че никой не е ощетен!

— Щастлива съм заради теб, скъпи — не скри задоволството си жената. — Да попаднеш на такъв прилежен помощник! Мисля, че днес такива хора са рядкост.

— Изборът наистина се оказа добър — съгласи се ентусиазирано докторът. — Какво говоря, направо блестящ! Този Лингенер е щастливото изключение за нас. Повярвай ми, така е! Ти го срещаш по-рядко, само по време на обяд или вечеря и тогава той скромно си мълчи. Но аз… аз съм убеден, че той е един човек с много качества.

Госпожа Ангелика подхвърли нещо в смисъл, че младият човек е добре възпитан и се въздържа от друга оценка. Всяка следваща дума можеше да пресече откровенията на нейния сприхав и добър посвоему съпруг. А той трябваше сам да направи заключенията си, щом искаха да се стигне до щастливото признание.

Госпожа Ангелика познаваше добре мъжа си. Пурата и облаците дим, с които се обвиваше, не бяха случайни. Нейният Ян все още се колебаеше, но нямаше как, щеше да я изненада с нещо съвсем неочаквано.

— Чуй ме, Ангелика! Да… не знам как точно да го кажа, нищо не разбирам от сватосване, но… То си е занимание за стари жени, които нямат друга работа, само че това е особен случай, а ти знаеш, че винаги съм имал определени представи за…

— За какво? — попита с престорено безразличие жената.

— О, небеса, не ме затруднявай толкова! — изчерви се той. — Не знам защо, но понякога схващаш доста трудно.

— Как бих могла да схвана, Ян — оправда се лукаво жената. — Нищо не ми казваш.

— Искам да пишеш още днес на Анета. Тя трябва да си дойде незабавно. Ти ме мислиш за слепец, но и аз забелязах как най-голямата дъщеря на аптекаря прави мили очи на нашия Лингенер. Е, какво, аз да не съм глупак! Да не би да съм глух и да не чувам какви хвалебствени химни пее младата дама за доктора! А и тях си ги бива. Имат пари, имат и три неомъжени дъщери. Докато се обърнем, господин аптекарят ще обзаведе кабинет и доктор Лингенер ще се изправи пред олтара. Е, схвана ли най-после? Ще останем с пръст в устата, Анета също.

Госпожа Ангелика мълчеше. Ако можеше, щеше да го прегърне, да признае всичко, но един вътрешен глас я предупреди да не избързва.

— Ян — подхвърли внимателно, — нали знаеш, че Анета обича друг. Тя е твоя дъщеря и не променя лесно мнението си, нито се отказва от чувствата си.

— Дрън, дрън! — изрази презрението си той. — Едно такова младо създание няма мнение, нито трайни чувства. И аз нямах на нейните години. Ти не беше моята първа любов, но си единствената. А и тя нали не спомена нищо повече за тази връзка. Кой знае колко несериозна е била тази любов? Щеше ли иначе да приключи с изпитите, да работи като вол в клиниката? Не, мила моя, от учене не й е останало време за флирт. Всъщност то си беше само флирт, който детето ни, поради неопитност, взе за любов. Сигурно сама е прозряла колко ненавременна беше женитбата по средата на следването. А и глупакът кандидат се е отказал. Не, свършено е с това! Сега аз говоря за женитба и настоявам тя да си дойде, да се запознае с доктор Лингенер и то колкото може по-бързо.

— Но тя все още не е завършила — напомни кротко госпожа Ангелика. — Положението е същото, тоест все така неподходящо за един годеж. Това ли искаш? Годеж?

— Положението е съвсем различно! — отговори смутен докторът. — Този мъж ми харесва и аз съм сигурен, че с него Анета ще е щастлива. Зная, че…

— Може би и другият е бил подходящ, но ти не позволи поне да го видим.

— Аз и днес съм благодарен на моя създател, че не ми позволи да се размекна тогава, че останах твърд в решението си. Вместо това чудесно момче сега в къщата ни може би щеше да се разпорежда някоя хитра хрътка и да спекулира с практиката ми. Не, бъди щастлива и благодарна, че съдбата беше благосклонна към нас, че ни пощади от подобно зло! Така е, мила. Налей ми сега още една чаша чай и помисли как да извикаш Анета, без да предизвикаш подозрения. Че то, тя си е моя дъщеря и кой знае как…

Той не довърши. Точно в този момент „чудесното момче“ подпря велосипеда си в оградата и попита за господин доктора. И след минута наруши покоя на доктор Йенсен, застана пред него на верандата.

— Извинявайте, моля да ми простите, че наруших почивката ви, но…

— Изобщо не ни пречите, Лингенер — усмихна се сърдечно доктор Йенсен. — Заповядайте, седнете! Ангелика, ще има ли чаша чай и за нашия млад приятел?

— Разбира се, че имам — обади се жената. — Но няма ли да чуеш най-напред какво иска господин Лингенер? Струва ми се, че…

Двамата съзаклятници размениха бърз поглед. В къщата на доктора не биваше да рискуват, но нейните очи така сияеха, че Фриц Лингенер потръпна от радостно предчувствие. Без нито за минута да забравя дълга си на лекар.

— Благодаря ви, госпожо Йенсен, но неми е до чай — каза смирено и погледна към блажено отпусналия се лекар, към колелцата дим, излизащи от пурата му. — Съжалявам, че наруших приятния за вас час, господин докторе, но нямам друг избор. Идвам от Грасхоф. Положението на младата жена никак не е добро. Мисля, че този път ще се наложи да я откараме в болницата. Ще позволите ли да взема колата ви?

— Усложнения ли ще има? — попита доктора и захвърли пурата. — Няма ли да се справим двамата с вас?

— Изключено, господин докторе. Сам щях да се заема, но Грасхоф и хората му са на полето, колата му не е в движение и… Не можах да чакам линейка, нито да се разправям със старата им майка. Освен това ми се иска да съм в болницата, да обясня на колегата, който ще я поеме. Нали аз съм я наблюдавал!

— Естествено е да го искате, естествено е да вземем и моята кола, не се извинявайте толкова, колега. И аз постъпвам така. Ще дойда с вас. Радвам се, че сте взели това решение и че сте успели да убедите госпожа Грасхоф. И мисля, че сте прав, раждането няма да е толкова леко. Почакайте само за минутка. Ще си взема чантата, не се знае какво може да се случи по пътя.

Госпожа Ангелика използва отсъствието на мъжа си, подаде чашата чай и прошепна:

— Изпий го по-бързо, Фриц! Изглеждаш зле, някак пренапрегнат, блед си като платно. Чаят ще ти се отрази добре.

— Ще мине — усмихна се младият лекар. — Спусках се като луд, все едно, че бях на състезание. А и май се задава буря, толкова е задушно.

— Фриц, имам радостни новини…

— Наистина ли са радостни?

— Абсолютно! Просто няма да повярваш. Толкова съм замаяна от тях, че и аз не мога да ги възприема напълно.

— О, нека да ги чуя — възкликна някак потиснато той.

— Съжалявам, но ще ги отложим за довечера — усмихна се госпожа Ангелика. — Нали ще дойдеш у леля Агнес? Ще можеш ли да се освободиш?

— Предполагам. Ще оставим госпожа Грасхоф, ще отскоча до старческия дом и към девет часа…

— Добре, девет часа. Ще вечеряш при леля Агнес. Мисля, че няма да имаш повече работа. Моят старец се кани да играе кегли, а ни е ще си поприказваме.

— Готов съм!

Фриц Лингенер изпи на една глътка горещия чай и не усети паренето, така го изплаши гласа на доктора. А нямаше защо. Ян Йенсен не беше чул нищо от разговора.

Госпожа Ангелика гледаше след колата, която се насочваше към пазарния площад. Тя махна безгрижно с ръка, колата сви по една уличка и изчезна от погледа. Обхващаше я странно чувство на безпокойство. „Глупости!“ — укори се сама. Нямаше причина за тревога, свикнала беше с тези излизания по никое време, с използването на колата като линейка. Би трябвало да се радва и да обмисля следващия ход на действие след изненадващия разговор, не да си въобразява какво ли не. Сигурно се дължеше на надвисналите облаци, на задуха и приближаващата се буря.

Небето изведнъж стана черно, сля се с морето. Доктор Йенсен сви по коларския път. Бързаше. Едно, че положението с родилката беше сложно, опасно, друго, че искаше колкото се може по-скоро да излезе на главния път, на шосето. И успя. Колата летеше към града, когато над тях се изсипа истински порой, сякаш небосвода се продъни и заля всичко с вода.

— Слава богу, че успяхме да се измъкнем на шосето — промърмори докторът. — При такъв порой щяхме да затънем в калта. Почвата тук е наносна и пътищата наистина стават непроходими. Като нищо можехме да счупим оста… Още не познавате особеностите на нашия край, Лингенер, но и това ще стане.

Младият лекар сви рамене. Направо не вярваше, че преди известно време всичко е било огряно от слънцето, всичко е блестяло, живяло. То изчезна с едно махване на непонятна магическа пръчка. Заливаха ги потоци мътна вода, дърветата се огъваха под напора на вятъра и нямаше нещо, което да не фучи, да не гърми, съска, блъска, святка. Колата сякаш се люлееше, не можеше да устои на силата, запращаща я ту в една, ту в друга страна. Фриц Лингенер бършеше потното чело на стенещата жена, успокояваше я, но и в неговия глас се прокрадваха тревожни нотки. Трябваше вече да са в болницата!

Жената нямаше да издържи дълго, а нямаше как да пришпорва доктора. Сам виждаше, че човекът едва удържа кормилото, бори се с всички сили с бурята.

Все пак пристигнаха. Най-после успяха да предадат ужасената и изтощена от болки жена в други грижовни, компетентни ръце, да разговарят с дежурния лекар, да обяснят състоянието на пациентката и така да спестят време. За бебето, което си беше избрало да се появи на бял свят в този бурен ден.

После пак застанаха под навеса за коли. Водната стена ги отделяше от външния свят, там, където вилнееше стихията.

— Не бива да пътувате точно сега, господин докторе — обади се сестрата от портала. — Останете още малко, поне докато бурята утихне. И след това ще е опасно за шофиране, но… Вижте, няма жив човек по улиците.

Ян Йенсен погледна нерешително към спътника си.

— Какво да правим, Лингенер?

— Вие шофирате, господин докторе, вие трябва да решите.

— Какъв ден е днес? Ах, да, четвъртък! Днес е посещението ви в старческия дом и играта на кегли, която ще пропусна. Отвратително! Колко стана вече? — Той извади часовник от джоба на жилетката си, поклати глава. — Седем! И продължава да вали като из ведро. Няма да спре скоро, ще пътуваме дълго до Кесум, повече от час.

Фриц Лингенер разсеяно кимна. Гледаше намръщеното лице на доктора и си мислеше за добрата вест, която щяха да му кажат. Ако потеглеха веднага, може би щеше да успее да се яви към девет в дома на леля Агнес. И въздъхна облекчено, когато и доктор Йенсен се отказа да чака.

— Няма да ми е за първи път да пътувам в такова време — обърна се той към младия лекар. — Болните не се съобразяват с времето. Бих искал да тръгнем сега, Лингенер.

— Е, няма да е по-зле от идването ни насам — сви рамене младият и любезно се сбогува със сестрата.

— Само дето пътищата са се размекнали и разкаляли още повече — напомни сестрата и се загледа в измореното лице на стария лекар. — И аз съм от тези места, знам как е. Но щом сте решили, пожелавам ви късмет… Не карайте бързо, господин докторе!

Наистина знаеха всичко, познаваха се. Защото сестрата и друг път беше виждала как шофира доктор Йенсен.

Дъждът продължаваше да вали с неизменна сила и към осем часа, когато госпожа Ангелика се канеше да отиде в дома на леля Агнес. Пороят не я притесняваше, бързо щеше да притича през пазарния площад и да се намери в уютния дом на старата дама. Тревожеше се повече за пътниците, но от опит знаеше, че докторът няма да бърза да се прибере в дома си. Нищо нямаше да го спре, да го задържи в града. Само че щеше да остави колата пред клуба на стрелковия съюз и да вземе участие в играта на кегли. Това беше неговото единствено развлечение и той не го пропускаше. Нямаше спешни обаждания, а и в такива случаи госпожа Ангелика ги насочваше към клуба. Нищо не пречеше на жената да отиде при леля Агнес, да прекара една приятна вечер, да сподели с нея новото настроение на мъжа си, да се посъветва. Нищо, освен глухото безпокойство.

То се усили още повече, защото лелята не я чакаше както обикновено, седнала в люлеещия стол, загледана в телевизора, а стоеше на стълбите и изглеждаше много възбудена.

— Звъняха от Бидерщед, преди малко разговарях с тях — каза задъхано и повлече мократа жена към уютната си стаичка. — Не знам нищо повече, Барбара Лайтнер не пожела да ми каже какво се е случило. Беше ужасно развълнувана. Иска веднага да се обадиш.

— О, боже! — простена с побелели устни госпожа Ангелика. — Анета! Нещо се е случило с детето ми…

Старицата свали мократа наметка от гърба й, настани я на стола пред масичката, подаде телефона и не спря да говори, да успокоява.

— Нямаше смисъл да обяснявам два пъти — долетя далечният глас на Барбара Лайтнер. — Не се притеснявайте напразно, госпожо Йенсен, Анета е здрава, детето също е добре. Само…

Разказът се лееше по телефона, прекъсван от време на време от къси, насечени въпроси. Барбара Лайтнер обясняваше търпеливо, стараеше се да бъде изчерпателна.

— Благодаря ви, много ви благодаря за всичко, което правите за Анета, скъпа Барбара — каза с последни сили госпожа Ангелика. — Трогната съм от грижите ви. Моля предайте моите благодарности и на милия ви съпруг. Надявам се съвсем скоро да засвидетелствам безкрайната си признателност лично. Да, ще посрещнем Анета, ще се погрижа… Права сте, да, да, съвсем права, вече всичко зависи от нас, всичко е в наши ръце… Благодаря ви!

Тя остави слушалката и погледна лелята така, сякаш е сънувала кошмари. После с треперещ глас поиска чаша коняк. Емоционалното напрежения я беше изтощило напълно.

— И двете имаме нужда от него — засмя се старицата и извади шишето, пазено точно за такива случаи. — Преживявам всичко заедно с вас, значи и аз имам право на нещо по-силничко. А ти разказвай, по-бързо разказвай! И по-свързано, моля те! От самото начало…

Очите й, светли, игриви и все още млади, блестяха и придаваха на покритото със ситни бръчици лице израз на нетърпеливо очакване, на неподправено любопитство. Тя отпиваше с удоволствие от добрия френски коняк и слушаше внимателно. Всичко се отразяваше на лицето й — и тържеството, и възмущението, радостта или злобата. Леля Агнес играеше най-вълнуващата игра в живота си.

— Каква малка обесница! — извика ядосано, щом разказът свърши. — Аз ще се разправя с нея, почакай и ще видиш как ще я подредя. Само да се покаже тук и ще си го получи, ще загуби дар слово, ще се откаже веднъж завинаги от навика си да прави мръсотии. Твърде снизходително се отнесоха при оня случай с нея, не мислиш ли? Съжалиха бедната й майка, само че тя не пожела да разбере. Мога да си представя колко е озлобена и че всичко това за нея ще е нещо като… като разкошен банкет. Имам предвид тази долна особа, изключвам майката, въпреки че и тя можеше да се разправи поне веднъж с дъщеря си. Е, тя иска да предизвика шок, да пусне клюката, да ни злепостави и така да си отмъсти. Само че няма да стане. Браво на Анета, моите уважения за проявената решителност! Постъпила е съвсем правилно. Струва ми се, че и на теб вече е ясно какво е положението. Няма място за страх, за увъртане. Нещата трябва да се кажат открито. О, заслужава си да подлеем вода на Зелма Дирксен! Само да посмее да се яви тук със своята злоба, с нашата тайна, превърната в клюка… Трябва да я изпреварим и ударът да се стовари върху нея. Гневът на обичния ми племенник ще надмине бурята. Знаеш ли с какво удоволствие ще му отворя очите? Той се страхува малко от мен и няма да посмее да се развихри. Нали съм го гледала като майка…

Дългата тирада я умори и тя си наля още една чаша коняк. Госпожа Ангелика също не се отказа от своята порция. И след като отпи голяма глътка, съобщи другата новина. Нямаше защо да хитруват, за да умилостивят Ян Йенсен. Той сам беше стигнал до заключението, че няма да намери по-добър зет и приемник от доктор Фриц Лингенер. И настояваше Анета да се върне…

— Крайно време беше — закиска се лелята, — наистина трябваше да се вразуми. Ама как се е сетил, а? Сам е разбрал, че през живота си Анета няма да намери по-добър човек от нашия Фриц. Опак човек… Ако беше изслушал дъщеря си преди година, сега щяхме да се радваме и на бебето. Фриц знае ли? Не трябваше ли вече да е тук?

— О, те заминаха за града! Закараха младата госпожа Грасхоф в болницата. Но и аз се питам защо ги няма още… Къде ли се бавят?

Единият сигурно играеше кегли в клуба, но къде ли се бавеше другият? Старият часовник отброи десет удара и двете жени тревожно се спогледаха.

— Стига толкова! — скочи старицата. — Търпението ми се изчерпи! Ще се обадя в старческия дом. Старшата не обича да я безпокоят след десет часа, но ми е все едно. Искам да знам какво става и това е!

Фриц Лингенер изобщо не беше ходил в дома. Там се притесняваха и настроението на двете жени изведнъж спадна. Госпожа Ангелика посегна към телефона, позвъни в стрелковия клуб. Нещата ставаха лоши. Доктор Йенсен също не се беше появил там.

— Започвам сериозно да се тревожа, лельо Агнес — прошепна госпожа Ангелика. — Смяташ ли, че са ги задържали в болницата?

— Възможно е, но е малко вероятно — поклати глава старицата. — В болницата си имат доктори, какво ще правят и нашите там. По-скоро са закъсали някъде по пътя или са ги спрели заради времето…

— Но Ян щеше да ме уведоми! При всички случаи щеше да го направи! Винаги се обажда — възрази по-младата. — Той знае, че съм при теб, Фриц също. Не се сърди, лельо Агнес, но ще се прибера у дома. Трябва да чакам там, у дома.

— Разбира се, че не се сърдя, как бих могла! Не, и аз ще дойда с теб! Нещо ми подсказва, че…

— Да, нещо се е случило… И ти мислиш така.

— Глупости! — сряза я старата дама, стараейки се да потисне собствения си страх и да успокои племенницата си. — Какво да им се случи? Сигурно са се отбили при някой пациент и изчакват да мине пороя.

— Ян винаги ме информира къде е, лельо Агнес. Ти много добре знаеш това.

— Е, сега не е успял да го направи. Могат да се случат и непредвидени неща, нали? Както и да е, аз ще дойда с теб. Дори и за това, че могат да се обадят от Вюрцбург. Ти трябва да вдигнеш слушалката, нали? Може да стане така, че да спипаш „милата Зелма“, да я хванеш на местопрестъплението.

— Ох, съвсем бях забравила за нея! — въздъхна госпожа Ангелика. — Леличко, можеш да ме смяташ за много загубена, но в момента Зелма Дирксен изобщо не ме интересува. Мисля само за Ян и Фриц и ужасно се страхувам.

Старата дама също се страхуваше. Тя грабна първата дреха, която попадна в ръцете й и извика на прислужницата да си ляга, да не я чака. Фриц Лингенер беше закъснял за вечерята. Можеше да мине и без нея, само да е жив и здрав, да не се е случило нещо лошо.

Дъждът се изливаше с неотслабваща сила. Беше станало студено. На площада нямаше жива душа. Единствено двете дами, които се бореха с поривите на вятъра и бързаха към докторския дом.

Не бяха успели да свалят мокрите дрехи, бяха още в преддверието, когато телефонът зазвъня. Лина стремително излезе от кухнята, но съпругата на доктора беше по-бърза. Тя вдигна слушалката и след миг се отпусна с болезнен стон на стола, слушалката падна от ръцете й.

— Ангелика! За бога, какво има?

Старицата разтърсваше раменете й, прислужницата изплашено се въртеше край тях, не знаеше с какво да помогне. Подобно нещо никога не се беше случвало с нейната госпожа. Тя ги гледаше като човек, загубил разсъдъка си, устните й мърдаха, но не можеше да произнесе дума.

— Знаех си аз, знаех — промълви накрая, след като я накараха да пийне глътка вода, след като намокриха и без това мокрото й чело. — Така не можеше да продължава… Без усложнения, без… Прекалено ни вървеше, прекалено спокойни бяхме, твърде сигурни в късмета си. О, получихме си го! Да, да — завъртя се и погледна суетящите се край нея жени с широко отворени очи, — злото ни настигна. Ян и Фриц са катастрофирали… Открили ги… и двамата са в болницата. Старшата сестра се обади. Смята, че трябва да съм там. Трябва да тръгна веднага… О, лельо Агнес!

Ужасът беше подкосил краката на старата дама, но духът не можеше да бъде лесно сломен. Тя взе всичко в свои ръце и веднага започна да се разпорежда. Нямаше сили да стане от стола, но само лекото потреперване на гласа издаваше тревогата и потресението й.

— Тръгваме, разбира се, че ще тръгнем веднага. И не се опитвай да ми противоречиш, защото и аз ще дойда с теб. Сега ще се обадя на аптекаря. У тях още светеше. Мета Щефенс сигурно чака завръщането на господина от клуба.

— Защо? Защо ти е точно аптекарят?

— Ами, той ще ни откара. Трудно ще събудим Тярксен, а и неговият раздрънкан фолксваген не вдъхва доверие. Нямаме време за губене.

Наистина нямаха. След секунда леля Агнес вече разговаряше с жената на аптекаря, която не се поколеба да им услужи. Не си направи труда дори да ахка и охка, да разпитва, да се обажда на съпруга си. Обеща да ги чака след пет минути пред дома на доктор Йенсен. Беше решителна жена, щеше да ги откара в болницата, колкото и да вилнееше бурята.