Мария Тройберг
Таен брак (6)

6.

Появяването на младия лекар в Кесум предизвика сензация. Никой не знаеше как се е стигнало до това решение, никой не познаваше новия доктор. И това естествено възбуди духовете, правеха се какви ли не предположения, догадки. Хората разбираха, че техният стар доктор е изморен, че помощта на младия ще е от полза за всички. Но не забравяха, че и Анета Йенсен учеше за доктор и се чудеха… Защо не бяха почакали тя да завърши, защо привличаха друг човек? Това не разбираха…

Но нещото вече се беше случило и те в края на краищата нямаха вреда. Напротив! Младостта на доктора беше едно неочаквано предимство. Не че предаваха своя лекар, но често се случваше доктор Йенсен да не успее да се яви навреме на мястото, където са го повикали или да е така уморен, че да се налага първо да отдъхне и чак след това да окаже помощ. Доктор Йенсен остаряваше. Хората го обичаха, бяха разчитали дълги години на него и искаха да го виждат грижовно надвесен над болничната им постеля, него да виждат, не чужденеца, който на всичко отгоре не разбираше диалекта им, но… Но от друга страна младият доктор ходеше бързо, беше винаги любезен и май разбираше от занаята си. Това се усети бързо и жителите на Кесум някак се примириха с доктор Лингенер. Не беше един от тях, но бе полезен.

Той продължаваше да буди любопитство, шушукаха зад гърба му, но започнаха и да поздравяват почтително. Най-много се хвалеха с новия доктор обитателите на близкия старчески дом. Доктор Йенсен го представи, придружи го на две-три визитации и изцяло остави старците в ръцете на Фриц Лингенер. А Фриц поначало се разбираше със стари хора, умееше търпеливо да изслушва оплакванията им, не се сърдеше на изчерпателните, подробни описания на болежките им. Освен това знаеше някои нови средства и лекарства, които им действаха добре. Така за кратко време той стана желан гост в старческия дом в края на селото. Голямата къща, от чийто прозорци се откриваше чудна гледка към обширните поля и ниви.

От старческия дом хвалбите се прехвърляха някак от само себе си в селото. Никой не отдаваше внимание на пропагандната дейност на леля Агнес, която въпреки осемдесетте си години, се занимаваше с ръководството на дома. Тя не се признаваше за стара и нямаше нищо чудно в дружбата й с младия пришелец. Той естествено обсъждаше професионални проблеми със старата дама. И защо това да не става в жилището на госпожицата? Чиста случайност си беше, ако срещне там съпругата на доктор Йенсен.

Не, никой, абсолютно никой, не подозираше интригата, на никой през ум не му минаваше, че двете уважавани дами са способни на подобна игра. Най-малко пък можеше да го допусне доктор Йенсен.

Той прие добре и със симпатия младия лекар. Отначало го вземаше в колата си, представяше го на пациентите, запознаваше го с околността, с обичаите, традициите, характерите на хората. Фриц Лингенер бързо възприемаше и много скоро хората свикнаха да го виждат да обикаля района с велосипед. Колелото на Анета, отдавна забравено в избата.

Разрешението се оказа добро за всички. Така работата беше разпределена по равно, а и Фриц направо се влюби в тези самотни обиколки на кисумския край. Така можеше много по-добре да опознае крайбрежието, родното място на Анета и то все повече му харесваше. Независимо от това, че всичко му беше чуждо — маниерите на хората, говора, начина на живот. Непознатото го привличаше, привличаха го безкрайната шир на полето, изгледа към морето, приливът и отливът, които бяха нещо съвсем ново за един човек от вътрешността на страната, крещящите чайки, рибарските лодки с техните тъмни платна, килнатите от вятъра дървета, растящи като по чудо от двете страни на правите като конец улици и пътища с настилка от червени тухли. Всичко му изглеждаше старо, стабилно, опазило се във времето и… много интересно.

Фриц Лингенер неуморно обикаляше, гледаше, учеше се. Понякога се питаше дали ще съумее да се приспособи към този непознат за него малък свят, дали ще го приеме като свой… Защото, ако нещата се развиеха според плановете на госпожа Ангелика и чудната леля Агнес, той щеше да живее в този край, сред тези хора. Защото Анета я чакаха и те двамата трябваше да поемат и продължат работата на доктор Ян Йенсен, на бащата.

Бащата!

Като става дума за бащата, той… той беше оригинал. Посрещна и прие любезно младия си колега. Разговаряше с удоволствие с него по тясно специални въпроси, почти го изпитваше, за да разбере нивото на подготовката му и чакаше с нетърпение деня, когато трябваше да посетят острова. Там имаше клиника, нещо като санаториум за астматици и управителят му беше близък. Изобщо като колеги старият и младият доктор се разбираха. Но имаше нещо, което не позволяваше на по-стария да се отпусне, да намали дистанцията.

Това потискаше Фриц Лингенер и той опита да поговори с госпожа Ангелика, с която веднага се бяха сближили, обикнаха се.

— Имаш известно право, Фриц — каза му тя една вечер, когато се бяха събрали на редовната си среща при леля Агнес. — Не е типично за него, повярвай ми. Аз също забелязах, че става някак друг, когато разговаря с теб, някак напрегнат и дълго мислих на какво се дължи това. Може да ти прозвучи нелепо и смешно, но според мен той се чувства несигурен с теб. Пак ти казвам, че това е по-скоро усещане, нямам нищо конкретно като пример. Познавам моя Ян. Той с радост би дал повече от себе си, но се страхува да се разкрие напълно.

— Според мен е друго — обади се леля Агнес. — Нашият добър и в същото време опърничав Ян вече те обича, но все още не иска да осъзнае това. Кой знае какво си въобразява, може би, че ще накърни някак достойнството си, ако така бързо приеме един млад човек. Тук хората са заключени с много катинари.

Добрата, мъдра леля Агнес! Дамата улучи право в целта! Лицето на госпожа Ангелика просветна, очите й засияха.

— Браво, лельо Агнес! — извика развълнувано тя и прегърна старата дама. — Само да стане така, че осъзнаването да заработи в наша полза! Как да го накарам да се осъзнае по-бързо? Сърбят ме ръцете, езикът ми не слуша, мога с две думи да направя удара и да сложа точка на цялата история, но… Дали Фриц да не се разкрие пред татко? Искам си внучката…

— За бога! — пламна леля Агнес. — Да не си полудяла, Ангелика? Още е твърде рано. Ян трябва да свикне с Фриц, така че да не може без него. Нали знаеш, че той първо избухва и след това мисли! А Фриц ще трябва да подхваща и други разговори, стига са затъвали само в професионални теми, скучно е.

— И Анета ме посъветва да направя същото — сподели младият лекар. — Беше се спряла подробно на този въпрос още преди две-три писма. Само че съвсем не е така лесно да се приближиш до този затворен човек, да опознаеш неговия душевен мир. Той просто не допуска никого. Веднъж вече опитах. Но той моментално смени темата. Аз съм по-младият, не е прилично да се натрапвам.

— Да-а — проточи замислено леля Агнес, — не е лесно. Но да се сближиш с някого, това означава да напипаш и слабото място в душата му. Няма нищо лошо в това, не го правиш от корист. А кое е неговото слабо място? Ти, моя добра Ангелика, и Анета. Така мисля.

Младият мъж се изчерви.

— Значи трябва да насочвам разговора към Анета, така ли? — попита смутено. — Това е прекрасно, но не знам ще се справя ли. Съвсем скоро пропуснах такава възможност. Когато чух от устата му „моята дъщеря Анета“, сърцето ми просто замря. Умирах от ужас, че ще се издам, че ще познае по очите ми и… мълчах. Мигът бързо отлетя и докторът заговори за нещо друго.

— И кога стана това? — заинтересува се госпожа Ангелика. — Не си споменал…

— Ами… глупаво е, знам, но някак се притеснявах — сви рамене Фриц. — Чак сега разбирам какво значи това за един баща. Аз обичам да говоря за Фелицита, а при доктора обърках нещата, забравих че и той е баща и изобщо пропуснах подходящия момент.

— Е, не го приемай толкова навътре — утеши го лелята, — има време и щом вече знаеш, няма да пропуснеш следващата възможност. Ти трябва да помогнеш, мила — обърна се към госпожа Ангелика тя, погали ръцете й.

— Ти знаеш как да подхванеш и насочиш разговора към Анета и въобще да подтикнеш нещата в желаната посока.

— Лельо Агнес, ти си истинско чудо! — възкликна госпожа Агнес. — Знаете ли, сетих се за нещо, имам смътна представа как да подхвана нещата. Но първо трябва да ви предам един разговор с Ян. — Два чифта очи се насочиха към нея и тя заговори по-бързо: — Всичко се разви по следния начин. Тъкмо бяхме получили писмо от Анета, от онези, официалните, и Ян го четеше някак прекалено съсредоточено. После ми каза, че щяло да е много хубаво, ако тя отскочи за малко у дома. Смяташе, че може да си даде малка почивка за няколко дни, седмици. Този път пренебрегна дори и стажа й, клиничните занятия. Посочих му друг пасаж от писмото, в който Анета пишеше, че имат много работа, защото нямали достатъчно обслужващ персонал, попитах защо иска тя да си дойде точно сега, защо, след като си има помощник? И знаете ли какво ми отговори? Сопна се чисто в негов стил и ми каза, че лично той нямал нужда от помощ, че дъщеря му трябвало да научи нещо тук, на място, че било важно за нея. И то е как младият лекар да обикаля болните, да се грижи за тях. Не можах да скрия учудването си. Казах му, че тя знае, че от години е ходила с него при пациентите и че няма защо да прекъсва занятията си заради това. А той… той заяви, че трябвало да се запознае с начина на работа на доктор Лингенер, защото бил „човек със способности“. Така че ти си оценен, Фриц, получил си най-висока оценка. Следва най-интересната част от разговора ни. Аз му казвам: „Той сега започва, Ян, ще бъде тук цяла година“. А той: „Как мога да съм сигурен? Такъв мъж, такъв кадърен медик и изобщо симпатичен човек, можем ли да знаем къде и как ще го привлекат. Сигурно и жените го харесват. Няма да мине много време и някое от тези създания ще го отмъкне“. Вероятно съм го гледала доста озадачено, защото той се обиди, попита ме не можем ли поне веднъж да поприказваме за някой млад човек и вече сърдит, обяви, че излиза, че ти, Фриц, оставаш да дежуриш на телефона, нали си спомняш, чакахте да се обадят от Глесенхоф, за родилката…

— О, майко! — прошепна развълнувано Фриц и се наведе над ръката на госпожа Ангелика, целуна я. — Това… може да значи…

— Само едно — добави тържествено леля Агнес, — той те обича! Харесва те, момчето ми, и си прави тънки сметки. Да ти кажа ли какви?

— О, не, не, моля! Би било твърде хубаво — блеснаха очите на Фриц. — Да сложим най-после край на това вечно треперене и страх, на измамата. Но не искам добрият край за нас да нарани него, разбирате ли? Няма да го допусна. Заради неговото себеуважение не трябва да позволим това. Не бих искал да си мисли, че е станал смешен или нещо подобно, не, не бих искал да… Е, не знам как да го обясня, но се чувствам съвсем безпомощен.

— И аз, момчето ми — усмихна се кротко госпожа Ангелика и погали с любов сведената глава. — Но постигнахме толкова много, трябва да измислим нещо, да се справим и с последното препятствие. И, разбира се, ама, разбира се, ще внимаваме, няма да прибързваме! В противен случай с един замах можем да развалим всичко и да си останем само с мечтата за така желаната хармония.

Тайното съвещание приключи без конкретно решение. Но все пак нещата се изясняваха и към Анета полетяха писма, пълни с радостни вести. В Бидерщед бяха много въодушевени. Барбара, чийто оптимизъм никога не отслабваше, вече правеше планове за една късна есенна ваканция. Под нейно влияние Анета си представяше срещата с баща си, умиляваше се до сълзи пред въображаемата картина как дядото прегръща внучката и честичко си бършеше сълзите си, но това бяха щастливи сълзи. Изобщо събитията в Кесум се развиваха от добре по-добре. В Бидерщед чакаха развръзката с нетърпение.

И никой не подозираше, че над главите им се трупат мрачни облаци, никой не очакваше бедата, коварния удар на съдбата, който заплашваше да унищожи крехките крила на надеждата.

Всичко започна в една свежа лятна утрин. Анета тръгна с велосипеда към града с някакво странно предчувствие, че там някъде дебне бедата, че злата съдба е заложила капан. Не можеше да си обясни на какво се дължи това. Беше се събудила с ведро, приповдигнато настроение. В чантата й бе скътано писмото на Фриц, в което той подробно описваше последния разговор в дома на леля Агнес. Беше го чела и препрочитала десетки пъти, бе плакала от вълнение, будува дълго, заета с мисълта кога най-сетне ще се стигне до щастливия завършек, как да помогне.

Часовете в клиниката отлетяха неусетно. Работният ден на студентите беше приключил, но в три часа ги събираха при главния лекар и там трябваше да дадат отчет за състоянието на някои пациенти, към които той проявяваше специален интерес. Значи имаше време и Анета реши да хапне някъде, да направи някои покупки и така към пет часа да си тръгне към лесничейството, при малката Фелицита, Фели или Фи, както я наричаха, която през целия ден се намираше под ласкавото крило на добрата Барбара.

Тя вървеше бавно по напечената улица, криеше се в сянката и пак мислеше за писмото, за Фриц. Канеше се да хапне набързо в малкия локал, където беше хладно, където цените бяха умерени и където можеше отново да прочете писмото. Цяла сутрин се бе въртяла между болните, имаше страшно много работа и все пак нито за миг не забрави прекрасното, изпълнено с надежди писмо на Фриц. Точно желанието да го прочете още веднъж я прати в капана, накара я да седне край една малка масичка в хладния локал. Там беше като оазис и тя изведнъж реши, че може някак да отпразнува хубавата новина, да си поръча нещо по-особено.

Поръчката беше дадена и младата жена посегна към писмото. Четеше задълбочено, когато й донесоха супата. Спомняше си всеки ред от писмото, докато ядеше с апетит и предвкусваше насладата от основното ястие, което се състоеше от печени дробчета с гъби и огромния сладолед, с който, така поне си мислеше, щеше да предизвика завистта на околните. А като се сети за завист, реши да се отбие в сладкарницата и да купи от пълнените с марципан бонбони, известни, кой знае защо, като Моцартови. И Фели щеше да получи подарък, едно плюшено мече — ръчичките на дъщеря й хващаха здраво и тя отдавна се нуждаеше от подобна играчка. Все някак щеше да се справи с намалените средства. Представяше си колко ще е сладко бебето на снимка с това мече, как ще му се радват там, в Кесум. Фриц беше занесъл някои снимки на Фи. После Анета довърши делото и изпрати нови, а оттам постоянно искаха още и още.

Анета загребваше от десерта, отдадена изцяло на удоволствието и не обръщаше внимание кой влиза и излиза от локала. Не забеляза и двете момичета, които по едно време се настаниха в съседното сепаре. Беше така погълната от себе си, от щастието и надеждите си, пръстите й докосваха писмото на колените й и нищо друго не я занимаваше.

Прохладата прогонваше напрежението, мислите летяха към Фриц и тя не забеляза, че е наблюдавана, че говорят за нея. Девойките изглеждаха съвсем младички и симпатични, въпреки силно гримираните им лица. И двете бяха с модерни прически, с къси полички и светли блузки с големи деколтета. Едната, по-едрата, с червеникаворуса коса, изписани вежди и натежали от грим клепачи, беше приковала очи в Анета. Разглеждаше я все едно под лупа. После се обърна към приятелката си:

— За нищо на света не мога да повярвам! — прошепна възбудено. — Това не е никаква госпожа Лингенер, а Анета Йенсен от Кесум, дъщерята на нашия доктор. Мислиш ли, че няма да разпозная нейното лице, помня добре високомерното й изражение, как бих могла да го забравя?

— Защо я мразиш толкова? — попита любопитно другото момиче. — Може да е дъщеря на вашия лекар, но аз я познавам като госпожа Лингенер — каза уверено то. — Срещам я всеки ден в клиниката. И не бих казала, че е толкова надменна. Напротив, винаги е любезна с помощния персонал. В отделението я обичат.

— Любезна! — изсъска по-едрата. — Това надуто същество любезно! Много добре познавам Анета Йенсен и ти вероятно се заблуждаваш, бъркаш я с твоята госпожа Лингенер. Анета не е омъжена. Майка ми чисти у тях и щеше да знае, ако има нещо такова. Преди четири седмици си бях у дома, изобщо не стана дума за сватба в докторския дом. О, Йенсенови нямаше да премълчат, ако имаше нещо, щяха да го отпразнуват по най-помпозния начин! Цялото село щеше да знае.

— Мисля, че се заблуждаваш, Зелма — държеше на своето дребничката. — Моята доктор Лингенер е омъжена поне от година. Познавам мъжа й. Той също работеше при нас в клиниката. Сега е някъде другаде, изчезна съвсем внезапно.

За миг червенокосата застина, погледна изумено приятелката си. После се приведе и пак втренчи очи в замечтаната жена срещу тях.

— Не, това е тя, Анета Йенсен! Сега ще ти докажа!

Решението беше взето светкавично. Дребничката не можа да осъзнае какво става, когато приятелката й вече стоеше пред съседната маса.

— Здравей, Анета! — поздрави разпуснато. — Видях те и си помислих, че…

Големи, изплашени очи се сблъскаха с очите на Зелма Дирксен. Ръцете машинално се сплетоха, опитаха се да скрият тънкия златен пръстен, скромната халка на дясната ръка, подаръкът от майката на Фриц. После паниката беше овладяна и дойде хладният отговор:

— Добър ден, Зелма.

Протегнатата за поздрав ръка не беше забелязана.

— Още ли учиш тук? — поиска да разбере Зелма Дирксен.

Анета кимна. Питаше се какво може да иска от нея това момиче, търсеше начин да се отърве от нея. Но Зелма не се впечатли от сдържаността и нямаше намерение да си тръгва. Инстинктът й подсказваше, че докторската щерка е изплашена, а и знаеше защо. Напълно понятно, като се има предвид какво е семейството й, старият доктор Йенсен. „Няма да избягаш лесно, скъпа моя Анета — закани се Зелма Дирксен, — няма да стане! Срещата ти е неприятна, всичко е изписано на лицето ти, но ще търпиш… Ами ако има нещо вярно в приказките на Елзе?“ Червенокосата потрепери от злобна радост. Щеше да е чудесно! Образцовото докторско дете, давано постоянно за пример на другите, не толкова образцовите, и… таен брак. Страхотно! Божата кравичка си имаше тайни от родителите…

На лицето на Зелма Дирксен цъфна нагла усмивка.

— Работя тук — похвали се тя. — Мястото е много хубаво…

— Така ли?

Очевидното безразличие не смути червенокосата.

— Да, първа продавачка съм в модното ателие „Румпф“. Днес имам свободен ден.

— Майка ти сигурно се радва, че…

— Наистина се радва — потвърди важно момичето. — Ходих си преди четири седмици, един познат ме откара с колата си. Занесох й една модерна рокля и…

Анета беше успяла да измъкне халката и припряно бърникаше в чантата си, криеше я.

— Преди четири седмици ли? — попита разсеяно и рязко се изправи. — Моля да ме извиниш, но трябва да вървя. Нямам време.

Постъпката й беше груба, знаеше, че ще се приеме като предизвикателство, но не можеше повече да стои до това момиче. Остави изумената Зелма край масата и тръгна към бара, за да плати. Владееше я само една мисъл — по-скоро да се махне, да избяга. Навън жегата беше непоносима, но тя се луташе по опалената от слънцето улица и… трепереше от студ. Трябваше доста да повърви, докато се успокои и започне да разсъждава нормално. Какво толкова се беше случило? Една неприятна среща. Бе принудена да размени няколко думи със Зелма Дирксен и толкова. Знаеше каква интригантка е, но нали пръстенът беше на сигурно място, защо да се страхува? Да, държа се глупаво, изплаши се от една случайна среща. Но имаше и нещо друго, една внезапна мисъл, която мина като светкавица през главата й: На какви тънки нишки се крепяха нейната тайна, щастието! Една глупава случайност и всичко можеше да пропадне. Баща й можеше да научи… Да, неприятната среща поне подсказа едно — крайно време беше да приключат с потайностите. Не искаше дори да си помисли, че баща й може да научи за нейната женитба от други хора, от личности като Зелма, които от любов към клюката или от злоба биха могли да го унижат, да го накарат да се срамува от дъщеря си. Тогава той нямаше да й прости и щеше да е съвсем нормално да не го направи.

Тази среща беше едно предупреждение, едно навременно напомняне да не разчита повече на добрия случай. Наивно бе да се смята, че с изчакването и премълчаването ще се постигне нещо, ще докаже правотата си или невинността. Бяха мълчали и бяха станали виновни. Това трябваше да разберат майка й и добрата леля Агнес. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Всъщност трябваше да се действа незабавно, но как, как да постъпят?

Анета бягаше… И колко ли щеше да е ужасена и потресена, ако се беше обърнала. Поне веднъж, ако се бе огледала. Защото Зелма Дирксен я беше последвала.

— Този път няма да й дам да се измъкне — предупреди тя приятелката си. — Главата си залагам, че крие нещо. О, предчувствам как ще се заям с нея, с цялото й роднинско котило! Това ще е най-хубавият ден в живота ми… Да ги видя унизени, засрамени… Можеш да ме почакаш тук.

Дребничкото момиче я спря.

— Недей, Зелма, не се занимавай! Такава симпатична съпружеска двойка! Млади са, обичат се, ще е…

Червенокосата поклати глава, отскубна се от ръката на дребничкото момиче и забърза след Анета.

Младата жена не подозираше нищо. Беше успяла да се овладее донякъде и вече по-спокойно решаваше какво да прави. Вечерта щяха да обсъдят положението с Барбара и Бертолд, после щеше да се обади на майка си по телефона, да я предупреди. Всеки четвъртък тя беше в дома на леля Агнес. А може би и Фриц щеше да е там? Не трябваше да показва паника, но се налагаше да побързат. Баща й обичаше Фриц… Ако му кажат, ако си поговорят, то…

Тази неясна мисъл й вдъхна надежда. Дори се сети пак за покупките, които бе решила да направи. Тъкмо беше пред магазина. И защо да не влезе? Какво лошо имаше в това?

Минутното колебание даде възможност на преследвачката да заеме изгодна позиция. За Зелма Дирксен беше много лесно да наблюдава някогашната си приятелка от родното село. Приятелство, което сама бе проиграла и затова беше толкова озлобена. Червенокосата не знаеше какво иска да научи, просто вървеше по стъпките на Анета и душеше. Приличаше на куче, на вълк, тръгнал по следата, вълк, който няма намерение да изпусне жертвата. И нямаше защо толкова да се крие, защото Анета не подозираше присъствието й. Тя бързо направи покупките си и се насочи към касата, за да плати. Тогава направи поредната грешка. Посегна за портмонето си и напипа венчалната си халка. Едно бегло движение и тя беше отново на пръста. Точно в този момент погледът й попадна на щанда за детски играчки и тя се усмихна. Плюшеното мече за Фели! Как можа да забрави?

Лицето й беше озарено с нежна, отнесена усмивка, докато избираше. Как можеше да забележи блесналите от любопитство очи, които следяха и най-малкото й движение. Те откриха това, което несъзнателно бяха търсили — златния пръстен на дясната ръка. Устните подигравателно се свиха. Зелма Дирксен можеше да бъде доволна. Най-после щеше да притисне омразното създание, да започне да го пече на бавен огън. Така значи Добродетелната Анета, докторската щерка, давана за пример на всички блудни дъщери в селото, не беше по-добра от тях. Таен брак… да, Анета Йенсен имаше съпруг, за който никой в селото, в това число и родителите й, не подозираше. Ама че тиха вода! Можеше да й изиграе шега, да нанесе съкрушителен удар, да уведоми надменните родители за авантюрата на дъщеря им и да гледа отстрани, да се наслаждава на отмъщението. Да, да, можеше да си отмъсти, да изпита удовлетворение… Майка й беше споменала нещо, май докторът поостарял и не се чувствал особено добре. Е, така удоволствието щеше да е още по-голямо за Зелма Дирксен. На злото щеше да отговори с по-голямо зло. Какво й сториха те с онази смешна история с парите от църковната каса… Всички подозираха общинския служител, всички бяха убедени, че той е извършил кражбата, докато не се намеси доктор Йенсен и… Нима беше нейна вината, че старата му майка се удави от мъка? Глупава, безумна бабишкера! Старицата наистина не беше с ума си, а всички изведнъж решиха, че тя, Зелма Дирксен, е отговорна за трагедията. Направо да се скъсаш от смях! И най-лош от всички беше доктор Йенсен. Той разнищи историята, той я опозори. Годините, прекарани в изправителния дом — още кипеше от гняв, като си спомняше за тях, — да, за тях пак беше задължена на доктора…

Зелма Дирксен чудесно щеше да се забавлява. Блясъкът в очите й се засили. Хубаво нещо беше да се надзърта в чуждите тайни! Ами да, след откриването на халката последва още едно изумително откритие, страхотна изненада! Изглежда имаше и дете… Пелените, гащичките, играчката, те бяха достатъчно доказателство, за да се направи необходимия извод. Историята ставаше още по-пикантна. Може би тази надута гъска изобщо не беше омъжена? Докторската щерка и копеле! Ха, това беше невероятен шанс! Сложила си халката и си въобразява, че всичко е почтено. А колко неща се правеха, за да се заблудят другите. Най-вече персонала на болницата, хората, които се отнасяха така безкритично към представителите на по-висшето лекарско съсловие. Нека и те да разберат що за птица работи при тях. Госпожа Лингенер… Елзе май беше споменала, че въпросният съпруг е офейкал… Това също бе доказателство. Имаше дете, но не и съпруг… Кой не знае какви са мъжете? Нямаше никакъв господин Лингенер… А малцина познаваха така добре манталитета на селяните, както Зелма Дирксен. Тя щеше да се подготви както трябва. Бомбата щеше да избухне в подходящ момент и как само щеше да се смее, когато ненавистната Анета Йенсен бъде оплюта… Мълвата, о, мълвата беше чудесно отмъщение!

Мислите се блъскаха в главата на червенокосата преследвачка. Изведнъж й хрумна, че би могла да извлече някаква полза за себе си и чак след това да се наслаждава на отмъщението. Анета Йенсен не изглеждаше на човек, който търпи лишения. Обиграното око на професионалист бързо откри елегантната кройка на роклята, скъпия плат, подходящите обувки, копринените чорапи, дори етикета на лекото яке, метнато на рамото на жертвата. Докторът добре се грижеше за недостойната си дъщеря. Колко ли щеше да струва тази дъщеря, ако Зелма Дирксен си отвореше устата? Доктор Йенсен заради уважението на другите вероятно щеше да защити единственото си чедо, но Анета? Тя можеше да се сплаши. Е, това донякъде щеше да намали ефекта от отмъщението, само че страхът щеше да помага. Не беше длъжна да информира ужасената жертва за крайните си намерения…

Жертвата нищо не подозираше. Мечето беше избрано, платено и поставено при другите покупки в чантата. Анета погледна часовника си и реши, че има време да изпие едно кафе в барчето на магазина. Но тъкмо се настани, тъкмо остави чантата и мястото до нея беше заето. Тя се вцепени от изненада. Трепереше с цялото си тяло, когато Зелма Дирксен заговори:

— Чудиш се, нали? Да се срещнем за един ден-два пъти! Как си играе с нас животът!

Смееше се нагло, гледаше нахално младата жена в лицето и се смееше.

— Изглежда не се радваш особено на присъствието ми — констатира издевателски. — А аз така се зарадвах да видя познат човек в този град. Тук съм от няколко седмици и, разбира се, ми е много приятно да поприказвам с човек от родния край. — Очите й бяха приковани върху дясната ръка на Анета, върху пръстена и думите звучаха съвсем естествено, макар и произнесени с подигравка: — Какво виждам? Халка! Не я забелязах преди малко… Държеше си ръцете под масата. Криеш ли се? Може би не трябваше да я виждам? Ха-ха-ха, за заблуда ли си я сложила? Е, обкръжението си можеш да объркаш, но не и Зелма Дирксен… Добре си го измислила… Един вид морално оправдание за съществуването на детето, нали? За което, това вече зная със сигурност, никой в родния ни Кесум не подозира. Чудесна история!

Анета нямаше сили да помръдне. Зелма Дирксен даде поръчката за две кафета и продължи да я измъчва.

— Имам чувството, че се нуждаеш от солидна чаша кафе. Защо позеленя така? Не си много любезна. Присъствието ми те лиши от дар слово, нали не преувеличавам? Ха-ха-ха…

Злобният смях помогна на Анета да излезе от вцепенението.

— Какво искаш? — попита глухо тя. — Кажи веднага какво искаш от мен? Не си ме последвала, за да пием кафе двете.

— Умно дете! — ухили се другата и продължи със саркастичен тон. — Просто исках да си побъбря с теб, нали сме били приятелки.

— Ти го казваш.

Анета се владееше с мъка, но говореше спокойно, кръстоса дори поглед с блестящите, злобни очи на червенокосата. Но колко й струваше това, само тя си знаеше. Гледаше я и чакаше. Нямаше как да скочи и да избяга. Налагаше се да говори със Зелма, да разбере какво крои. Защото Анета беше съвсем наясно, че особата срещу нея вече е намислила някаква интрига, някаква дяволска игра, с която да я злепостави. Нали я беше проследила, нали изложи пред нея предположенията си! Бягство бе изключено, в случая страхливото отстъпление нямаше да помогне. Принуждаваха я да води битка. Не открита, честна, почтена борба, а битка и то при условия, които ненавиждаше. Но как иначе да отговори на злобата, коварството, подлостта? Как да надхитри една отровна змия и да победи? Можеше ли да приеме тези условия? Всъщност имаше ли избор? Но… имаше и друго… отвращението, възмущението… Нямаше ли да й попречат да използва същите средства, същите оръжия? И изобщо беше ли равна с това момиче, дъщеря на достойни за съжаление родители, на една бедна майка и баща, останал завинаги в морето? Само небето можеше да й помогне да се справи със Зелма Дирксен.

— Вече си разбрала, Зелма — заяви студено младата жена. — Вече знаеш, че имам съпруг и дете, какво друго искаш? Причините да държа това в тайна не те засягат. Кажи ми какво искаш. Нямаше да ме преследваш и в магазина, ако не искаше нещо. Какво е то?

— О, ти улесняваш нещата! — ухили се другата. — Приятно е както за мен, така и за теб, че веднага си призна, фактите не се отричат, глупаво е. Е, какво ще ми дадеш, ако премълча откритието си, ако си затварям устата?

Зелма тържествуваше. За миг спокойствието на Анета я смути, но само за миг. После всичко се промени. Надмощието беше явно, можеше да се забавлява.

„Значи такава била работата — помисли си Анета. — Изнудване, едно малко изнудване и нещата се уреждат. Зелма винаги е била алчна, настървена за пари, никога не е имала скрупули по отношение на това как ги придобива. Важното е да ги има…“ Това ли беше изходът? Ако дадеше пари, щеше ли да спечели отсрочка?

— Е, какво толкова! — продължи нахално Зелма. — Едната ръка мие другата и…

— Наричай нещата с имената им, моля — прекъсна я Анета. — С какво да заплатя мълчанието ти?

— Знаех си, че ще се разберем! — изсмя се Зелма и побърза да смръщи вежди, да си придаде вид, че обмисля нещата. — Ами… Да кажем, че като начало имам спешно нужда от петстотин марки…

Тя наистина се нуждаеше от тези пари. Приятелят я беше напуснал, роклята от колекцията не бе платена и ако шефът усетеше това, щеше да стане неприятно, много неприятно.

Анета разсъждаваше напрегнато. Петстотин марки! Нямаше толкова пари. Двадесет марки, толкова бяха скътани в портмонето й. Чекът на баща й щеше да пристигне през следващата седмица, но пак нямаше да е достатъчен. Беше хваната в капан и все пак не се издаде, отговори с ледено спокойствие:

— Ще ги имаш. Приемам предложението ти. Ти, разбира се, не очакваш да нося толкова пари със себе си, нали? Бих могла да ти ги набавя до… до…

Тя трескаво търсеше подходяща дата. Трябваше да печели време, поне няколко часа. Изведнъж я осени една малко авантюристична мисъл и погледна часовника си. После вдигна очи и потръпна от алчността и нетърпението, изписани на лицето на противничката.

— До довечера — каза смело. — Ще имаш парите довечера.

— Кога точно?

— Не мога да се върна в града преди девет — обясни спокойно Анета. — Живея извън града. Около девет и тридесет бих могла да те чакам на гарата. Да кажем в чакалнята. Устройва ли те?

— Не съвсем — светнаха злобно очите на Зелма Дирксен. — Бих искала да ги получа веднага. Как мога да съм сигурна, че…

— Съжалявам, но не мога да ти помогна — отсече Анета. — Никой не мъкне такава значителна сума със себе си, ако, хм-м-м, не му трябва за специален случай.

— Така е — трябваше да се съгласи червенокосата. — От друга страна кой може да ми гарантира, че ще дойдеш? А ако не го направиш…

— Никой, права си. И няма защо да ме заплашваш, разбрах намека.

— Ами че ти си умничка, знам това! Можеш да бъдеш съвсем сигурна какво ще стане. Ако по някаква причина не дойдеш, сензационната новина моментално ще полети към Кесум!

— Ще дойда — увери я Анета. — Винаги държа на думата си, а и ти ме държиш в ръцете си. Не бих желала точно чрез теб да стане известно това, което по лично мои причини крия. Трябва ми още малко време.

— Къде живееш всъщност? — попита коварно Зелма. — Мога да те придружа, ей така за застраховка. Така ще спестим срещата довечера. Няма да е от най-приятните.

Анета с мъка потисна тревогата.

— Няма смисъл — каза бързо и пое дъх. — Няма да заминавам веднага. Имам още работа в клиниката и чак тогава ще пътувам за…

Тя назова едно селище в противоположна на Бидерщед посока и дори издържа на недоверчивия поглед на мъчителката.

— Имам работа там — обясни невъзмутимо. — След това ще се върна в града. При детето. Трябва да се погрижа за него. Редът на парите ще дойде след това. Да не искаш да ме следваш навсякъде като сянка? Държиш ме в ръцете си, задоволи се с това. Не мога да избягам, хваната съм в капана.

— Съвсем точно казано. Това събужда приятни чувства.

— Ами радвай им се! Радостта ще подслади нетърпението ти, времето до десет ще мине по-леко.

— Подигравката няма да свърши работа! — предупреди злобно другата. — Още по-малко надутата ти физиономия. Този път аз съм тази, която те превъзхожда и ще стане много лошо, ако не си точна или дойдеш без парите. Мога да стана много злобна, щом разбера, че някой се опитва да ме изпързаля. Така че внимавай!

Анета се въздържа от отговор, остави една монета на масата и подхвърли през рамо.

— До довечера.

Беше спечелила един рунд с невъзмутимото си излизане, бе оставила едно слисано същество зад гърба си, но какво от това? Анета машинално ускори ход. Скочи на ескалатора, прекоси бързо партера и този път не пропусна да се огледа. Нямаше никой след нея. Тя махна за такси и помоли да я откарат на гарата. Беше уверена, че ужасното момиче не я преследва. И смътната представа какво да предприеме започна да придобива по-ясни очертания в съзнанието й. Първо, колоквиумът щеше да мине без нея. Второ, незабавно трябваше да телефонира на Барбара.

Младата жена се промъкна като сянка в полупразната зала на гаровата чакалня, избра кабина, откъдето можеше да наблюдава редките пътници. Умираше от страх, че въпреки всичко са я проследили. Ръцете й трепереха, докато вадеше монетите и от гърдите й се откърти дълбока въздишка, когато чу гласа от другата страна. Какъв късмет! Обаждаше се жената на лесничея…

— Барбара — започна с трескава бързина, — моля те не ми задавай въпроси, само слушай! Стана нещо ужасно, разкрита съм… Моля те, вземи колелото на Бертолд и ела веднага, чакам те на гарата. Хвърли някоя дреха в малкия куфар и вземи достатъчно пари, за да си купя билет до Кесум. Няма да успея за влака в четири, но на другия в шест трябва да се кача на всяка цена. Кажи на Лиза да не се отделя от количката на Фи, да не я оставя и за минута сама, докато те няма. Моля те! Страховете ми не са напразни, уверявам те. Виж, ако побързаш, ще можем да обсъдим нещата тук, на гарата…

— Ще направя всичко, което ми каза — долетя спокойният глас на Барбара. — Само не изпадай в паника. Мисля, че ще мога да открия Бертолд и ще го пратя вкъщи. Всичко ще е наред, след час съм при теб, на гарата.

Анета си отдъхна. Знаеше, че може да разчита на Барбара. Сестрата на Фриц беше решителна личност, не си губеше времето в празни приказки, а действаше.

А тя, какво можеше да направи тя? Предстоеше й нещо страшно. И вече трепереше. Естествена реакция на напрежението, което беше изживяла, подготовка за другото, което предстоеше. Нямаше сили да стои права и се промъкна в един отдалечен ъгъл, сви се там с чаша кафе в ръка. В магазина не можа да преглътне и глътка. Владееше я само една мисъл — да се махне, да избяга от ужасното момиче, което заплашваше да разруши щастието й, което искаше да унищожи баща й. Тя нямаше да позволи това да се случи. Щеше да изпревари злото, щеше да бъде до баща си, ако Зелма Дирксен реши да говори, да си отмъсти. Вече нямаше време за изчакване на благоприятния момент, възелът трябваше да бъде разсечен веднага, тайната — разкрита, преди да е станало късно. Нямаше да позволи низостта да вземе връх и баща й да не знае къде да се дене от срам. Само той единствен не знаеше. Това, разбира се, щеше да го обиди, можеше да остане все така непреклонен, но нейното място беше вече до съпруга й. Те двамата трябваше да защитят любовта си, да поемат отговорността за постъпката си. И да направят всичко възможно да оневинят добрата й майка. Направиха я съучастница в една игра и тя се съгласи, защото я обичаше, обичаше и Фриц, внучката. Но повече не можеха да продължават така. Анета не искаше да живее в лъжа, не искаше да обижда своя своенравен баща, да измъчва майка си, леля Агнес, Фриц. Затова трябваше по най-бърз начин да се озове в Кесум. Там, където щеше да стане голямата разправия.