Мария Тройберг
Таен брак (9)

9.

Анета и Фриц чакаха с нетърпение новия ден. Денят, когато бащата щеше да се прибере в своя дом, денят, когато и техния живот щеше да се промени. Това им беше пределно ясно отдавна и отдавна очакваха този ден, за да разкрият истината, да помолят за прошка, да поискат една закъсняла благословия. Така бяха решили, но не казваха на майката, за да не я вълнуват още повече. Смятаха това да стане в деня на изписването, преди всички да се приберат в дома, където щяха да живеят заедно. И, разбира се, ако състоянието на бащата позволяваше една такава изненада.

Двамата убедиха госпожа Ангелика да легне, да почине малко и почти веднага се измъкнаха. Бързаха за града, за болницата.

Анета шофираше бавно и все пак стигнаха преди три часа. Знаеха, че няма да ги пуснат веднага, макар че бяха колеги, а и не направиха опит да нарушат с нещо болничните правила. Колата беше оставена на паркинга отпред и те решиха да се поразходят малко в болничния парк. Така чакането нямаше да е толкова мъчително. Фриц сложи ръка на раменете на жена си, тя го прегърна през кръста. Бяха смешна двойка, която направо пълзеше по алеята и почиваше на всяка крачка. Анета не позволяваше по-бързо движение. А и Фриц не напираше толкова, бяха свалили гипса, кракът го болеше, въпреки стегнатата превръзка. Освен това беше много притеснен. Усещаше, че и Анета изпитва страх пред предстоящото, но нищо не каза. Говореха за какво ли не, само не за това, което ги вълнуваше, тежеше на душата им.

Една пейка ги примами да седнат, Фриц протегна болния крак напред и привлече младата жена в обятията си. Тя склони глава на рамото му. И двамата изпитваха странно чувство. Бяха попаднали на тихо, уединено място и ги вълнуваха отдавна не споделяни чувства. Мъжките ръце все по-силно притискаха жената към гърдите, устните жадно целуваха лицето й търсеха други устни и не се насищаха. Сякаш бяха съвсем сами на света. Сякаш не съществуваха едни други очи, които не се откъсваха от влюбената двойка, наблюдаваха ги от отворения прозорец на първия етаж.

— Мисля, че стана три часа — прошепна по едно време Анета и нежно се освободи от прегръдките на мъжа си. После се усмихна окуражаващо. — Налудувахме се, скъпи, нацелувахме се и може би станахме по-смели. Аз поне се чувствам така. Да вървим, Фриц! Каквото има да става, ще стане… След четвърт час ще сме наясно. И каквото дойде, добро или зло, ще го приемем. Хайде, скъпи!

Тя помогна на Фриц да стане, притисна се до него и така, без да се крият, като истински влюбени, двамата изминаха късото разстояние до сградата. Очите, които ги следяха, бяха изчезнали.

Анета първа подаде глава през вратата. След това решително хвана мъжката ръка и двамата с Фриц се намериха в пета стая. За да замръзнат на място.

— Татко! — възкликна дъщерята. — Ти си станал!

Доктор Йенсен беше застанал с гръб към прозореца, светлината падаше косо върху лицето му и те не можеха да видят изражението му, поне в първия миг.

— Да, станах — засмя се той. — От тази сутрин вече съм на крак. Време е, искам да се прибера у дома. А вие елате по-близо до мен, седнете.

Анета беше изумена. Баща й говореше толкова меко, канеше ги да седнат на креслата край кръглата масичка и изглеждаше някак разчувстван, развълнуван. Никога не го беше виждала в такова състояние.

— Татко! — прошепна тя, повтори по-високо. — О, татко!

— Много време ви беше нужно, за да прокарате път към мен, нали? — проговори с мъка той.

Анета изтръпна. Прозорецът! Тази мисъл мина през главата и тя усети как трепери. Баща й е стоял край прозореца, гледал е навън, към градината, видял ги е…

— Няма да крещя — обеща с усмивка докторът, прочел мислите на дъщеря си. — Разбрах някои неща и наблюдението всъщност не ми беше необходимо, за да отгатна останалото. То ми помогна само като потвърждение.

Гледаше ги. Виждаше колко са смутени, как здраво се вплитат ръцете им и се усмихваше с добра, щастлива, прощаваща усмивка. Очите му се насочиха към Фриц, който стана червен, после към дъщеря му и пак към младия мъж. Изглеждаше щастлив, омиротворен и някак като нов.

— Не искам да ви откъсвам един от друг — каза им през смях. — Но не искам и да ме оставяте сам. Ще седнете сега при мен и ще ми разкажете всичко от начало до края, цялата невероятна история, която аз започнах.

— Татко!

Анета пусна ръката на мъжа си и падна на колене. Доктор Йенсен погали къдравата и глава и погледна към Фриц Лингенер, който все още стоеше подпрян на стената.

— Какво да правим, такива са жените — намигна хитро. — Помагат на мъжа да забърка кашата, а след това го оставят сам да се оправя. Седни най-после, момчето ми. Хайде и ти, мила — вдигна дъщеря си, настани я на креслото. — Така, готови сме за старт. Кой ще започне пръв?

— Господин доктор Йенсен — проговори сковано младият мъж, — тъй като знаете достатъчно, мога единствено да помоля за вашата прошка…

— И аз също — прошепна Анета.

— Аз отдавна съм простил — смути се докторът. — Какво говоря, това стана само преди няколко часа! Как стана това ще ви кажа по-късно, а и не е толкова важно. Все пак добре, че стана, защото имаше опасност възгледите ми да не се променят. Говоря сериозно, деца. Аз съм стар човек, но не толкова стар, че да не разбера собствените си заблуди. Трябваше ми един малък тласък…

— Татко, не говори така, моля те! — разплака се Анета. — Ние сме виновни и ако ти ни простиш…

— Хайде да не говорим повече за това — спря я доктор Йенсен. — Не е необходимо, а и не ни подхожда. Ще ми кажете ли сега как се казва внучето ми?

— Господин докторе!

— Татко!

Младите извикаха в един глас. Бяха приели, че им прощават за женитбата, за любовта, но смятаха, че най-тежкото тепърва предстои, а се оказа, че и то е известно, простено.

— Скъпи Фриц — забавляваше се искрено по-възрастният мъж, — не си ли разбрал още, че не ти остава нищо друго, освен да ме признаеш като баща? И тежко ти, ако не влезеш в релсите! Бедната ми жена и бедната ми дъщеря имат какво да ти разкажат, на какво да те научат.

Най-после по лицето на доктор Фриц Лингенер се появи плаха усмивка. Той въздъхна дълбоко и несигурно произнесе:

— Фелицита. Нашата дъщеря се казва Фелицита. Нарекохме я така, защото името означава щастие, а раждането й беше истинско щастие за нас.

— Тя има твоите очи, татко — допълни с треперещ глас Анета. — Толкова ми се иска да ви я покажа! Едва ще дочакам деня, когато ще си я вземем, Фи прилича много на теб, на майка…

— Ах, да, майка!

— Тя не можеше да постъпи по друг начин, татко — погледна го умолително младата жена. — Тя и леля Агнес толкова ни помогнаха. Без тях щяхме да сме съвсем изоставени.

— Защото жестокият и самовлюбен баща не можа да разбере дъщеря си преди една година, да забележи…

— Ти просто не разбра, че аз никога нямаше да се откажа от Фриц. В това отношение ние двамата си приличаме, татко. И аз държа на това, което съм решила, което съм сметнала, че е правилно.

— Дано и в живота да запазиш този ясен поглед, дъщеричке — пожела весело бащата и постави като за благослов ръцете си върху нейната глава. — Искам да си щастлива. Вие двамата сами извоювахте щастието си. А сега — добави с привидна строгост, — да приключим веднъж завинаги с предисловието. Преминавайте към изложението… Искам да чуя всичко.

Той се облегна удобно назад. Неговите деца се готвеха за своята изповед…