Мария Тройберг
Таен брак (8)

8.

Влакът бавно навлизаше в гарата на окръжния град. Анета нетърпеливо поглеждаше през прозореца, очакваше да я посрещнат. Развиделяваше се и тя можеше да различи големите дъждовни локви по шосето, което се виеше успоредно с линията. Трябва да е имало страхотна буря — реши младата жена, гледайки пречупените клони и обрулените листа по пътя. Беше станало и значително по-хладно. Тя потръпна, загърна се в якето. Много добре знаеше какво става по крайбрежието след пороен дъжд. Но защо никой не я чакаше? Перонът изглеждаше съвсем пуст, ако не се смята дребната фигурка, сгушена до бариерата. Приличаше на леля Агнес. Само че, защо леля Агнес? Какво можеше да прави старата дама на гарата толкова рано? Анета очакваше да види Фриц… Само Фриц, никой друг!

Но трябваше да се задоволи със старицата, която сърдечно я прегърна, целуна я, погали лицето и.

— Лельо, ти? — това беше всичко, което Анета можа да каже, толкова беше изненадана.

— Да, аз — отговори лаконично старицата. — В момента и аз съм достатъчна. Хайде, чака ни такси.

Младата жена мълчаливо я последва. Беше като хипнотизирана от изненадата, безкрайно изморена от дългото нощно пътуване, от безкрайните терзания и вървеше малко сковано до леля си, не бързаше да разпитва. И защо? Вероятно Фриц и баща й бяха при някой болен, това често се случваше. Майка и е трябвало да си остане вкъщи, това също не бе необичайно. Сигурно така е станало. Но защо са затруднявали старицата. Леля й изглеждаше направо съсипана, имаше тъмни кръгове под очите, косата й не беше подредена в нейната съвършена прическа.

— Защо? — попита Анета. — Май са те измъкнали от леглото и са те изпратили да ме посрещнеш…

— Дори не съм лягала — промърмори старата дама и без да обяснява друго, нареди на шофьора да ги откара в болницата.

— Лельо, какво ще правим в болницата? — трепна гласът на Анета. — Там ли ни чака Фриц, работа ли има? Някой от Кесум ли…

— Фриц е в болницата — започна някак неопределено старицата и обясни със запъване. — Баща ти и той… Майка ти е там… Преди малко и аз бях при нея…

— Лельо!

— Съжалявам, детето ми, не исках да стоваря новината върху теб така ненадейно, но все пак трябва да научиш…

Лицето на Анета побледня като платно, очите й застинаха в очакване.

— Анета, успокой се, детето ми! — започна строго леля Агнес, но и нейният глас издайнически трепереше. — По всичко изглежда, че нещата не са толкова лоши. Отначало си мислехме, че…

Старата дама събра цялата си смелост, всичкото дръзновение, на което беше способна и се накани да заговори. Никак не й беше лесно да стои пред тези изпълнени със страх очи, да слуша:

— Кой е болен, лельо Агнес? Кажи ми най-после! Татко? Мама… Фриц…

— Баща ти и Фриц са претърпели злополука… С колата…

— О! Тежко ли са ранени?

Шофьорът нервно потръпна, обърна се назад. Тихият вик на младата жена беше покъртителен.

— Казах ти вече — измънка старицата. — Отначало всичко изглеждаше много по-лошо.

— Кажи ми истината, лельо Агнес — настоя Анета. — Кажи ми веднага! Много ли са зле?

— Ами… баща ти… Неговото положение е по-лошо. Сътресение на мозъка, счупвания на разни места, това установиха, докато бях там. Фриц се е измъкнал по-леко, само със счупен крак. Когато тръгвах, вече беше в съзнание, чака те. Да-а, двамата са настанени в една стая, майка ти е при тях.

Анета зарови лице в ръцете си, сподавени ридания разтърсиха тялото й.

— Поплачи си, момичето ми, поплачи, мила — наведе се към нея леля Агнес и погали къдравата, разбъркана коса, — наплачи се сега. После трябва да се овладееш, да се покажеш силна пред майка си. Нещастната, толкова много преживя тази нощ! Добре, че си тук, твой ред е да я подкрепиш.

Леля Агнес беше умна жена, знаеше какво говори. Знаеше, че госпожа Ангелика има нужда от дъщеря си. Тя успя да се съвземе бързо от шока и все пак присъствието на дъщерята се оказа необходимо. Нещо беше пречупило духа на жената на доктора. Тя се страхуваше да повярва в неизменното им щастие, оптимизмът я беше напуснал.

Само след ден Анета изпрати официална молба за безсрочен отпуск, описвайки уважителните причини за това. От института проявиха разбиране и не се наложи да прекъсва следването си, щеше да се явява само на изпити. Така госпожа Ангелика можеше да стои неотклонно при мъжа си. Фриц Лингенер беше изписан от болницата. Придвижваше се с патерици или подкрепян от Анета, но двамата не затвориха кабинета, не оставиха селото и околността без лекарска помощ.

Имаха много грижи, тревоги и все пак това беше щастливо време за тях. И колко маловажни им изглеждаха предишните тревоги, причината, накарала Анета да тръгне спешно за Кесум. Никой не се сещаше за Зелма Дирксен, нито Анета, нито майка й, нито добрата леля Агнес. Барбара им се обади съобщи за срещата и разговора си с нахалната особа, но те не проявиха кой знае какъв интерес. Много по-важно беше за младите това, че майката на Фриц оставаше в лесничейството и поемаше грижите за малката Фелицита, докато стане възможно вземането й в Кесум или докато Анета се върне в Бидерщед.

Единствено леля Агнес с нейната жадна за романтика душа се опиваше от пъстрата информация и очакваше сензация. Можеше да си го позволи с чиста съвест. Нямаше опасност за живота на Ян Йенсен, трябваше му само по-голямо търпение. Колата беше разбита напълно и с това докторът се примири най-лесно. Не бе така с многобройните рани и с мисълта, че дълго ще лежи в болница, ще се възстановява. Но имаше нещо, което го правеше по-спокоен беше сигурен, че пациентите му не са изоставени. Нали имаше доктор Лингенер, нали неговата Анета си беше дошла! Фриц Лингенер бързо щеше да се оправи и пак можеше да кара кола. А щом той върти волана, нищо нямаше да попречи на доктор Йенсен да седи до него. Ето това беше най-важното.

Принудителното залежаване никак не допадаше на доктора, но той някак се смири и близките му все повече го виждаха в добро настроение. Госпожа Ангелика си даваше вид, че пази тайната му. Тайна, споделена с всички останали, тайна с едногодишна давност, която докторът рано или късно щеше да научи. Оставяха го да се радва, да си въобразява какво ли не и той беше доволен. Нали Анета се върна, нали беше все с доктор Лингенер… Всичко щеше да се уреди и това удовлетворяваше напълно бащата. Не споделяше задоволството си, а и госпожа Ангелика се страхуваше да му разкрие цялата истина, въпреки благоприятното настроение. Щадеше го. Лекуващият лекар й беше казал, че мозъчното сътресение е било тежко, кръвното му бе високо, не искаха да го вълнуват. В един момент едно силно вълнение можеше да се окаже пагубно.

— Всичко уж е наред — оплака се тя веднъж на леля Агнес, — но все още не сме помръднали, нещата си остават в същото положение.

— Аз пък мисля, че има голям напредък — опита да я утеши лелята. — И престани да умуваш. Остави всичко в ръцете на главните действащи лица, те ще се справят. Говорихме си по този въпрос. Щом Фриц се възстанови дотолкова, че да може да излиза, веднага ще посети Ян в болницата и ще разговаря с него по мъжки. Разчитай на това и престани да си мислиш разни глупости.

— Страх ме е… Ян е още толкова…

— Стига — прекъсна я енергично старицата, — не искам да слушам! Ян е добре. Имам очи и виждам, че се поправя. И знаеш ли, той се е променил, станал е някак по-мек, по-сговорчив, дори… да, забелязах, че в някои случаи приема и чуждото мнение, съобразява се.

Това беше така и все пак животът поднесе поредната си изненада. Нещата се развиха не както всички очакваха, не по техния план. Защото бяха забравили превратностите на съдбата и… пренебрегнаха напълно Зелма Дирксен.

Тя наистина беше добре подредена след една напълно неочаквана среща. Но бързо се отърси от шока и вроденото й нахалство взе надмощие, жаждата за мъст се възпламени с нова сила. Бяха я измамили, унизили, направили на глупачка, а подобно нещо Зелма не прощаваше.

Всъщност всичко започна много обнадеждаващо и за двете страни. Вместо Анета пред Зелма Дирксен застана много симпатичен мъж, облечен в ловен костюм. Той просто седна при нея и я заговори с тон на човек, търсещ запознанство. Девойката с готовност се впусна в авантюрата, обичаше такива случайни запознанства, а и мъжът беше много приятен, имаше вид на състоятелен човек. Защо да се прави на по-строга? Можеше ли да знае откъде ще дойде късмета. Зелма Дирксен вечно го търсеше, нямаше подходяща връзка в момента и й се щеше да опита. Щеше да се откъсне за малко от новия си познат, да се оправи с Анета и да му посвети цялото си внимание след това. Денят беше щастлив за Зелма Дирксен.

Щастлив, но не с толкова добър край. Защото мъжът изведнъж изостави лекомисления тон и страшно я изплаши с думите, които й каза:

— Дамата от вашия край няма да дойде, напразно я чакате. И изобщо това, което сте намислили няма да стане, нито сега, нито по-късно. Съветвам ви да се приберете. И ако позволите, ще ви дам още един съвет: забравете бързо днешния ден, иначе той ще ви донесе само неприятности! Изнудването се наказва по съдебен ред, а това понякога е доста неприятно, уважаема госпожице. Това е. Ако сте умна, ще си тръгнете веднага, преди да съм решил да откривам къде живеете, за да предам иска на съдията. Не искате призовката да ви очаква, нали?

Да, завършекът на деня наистина беше лош. Приятният мъж, превърнал се внезапно в най-големия враг на Зелма Дирксен, свали небрежно зелената си шапка, поклони се и се отправи към една дребничка дама, която очевидно беше наблюдавала срещата Зелма Дирксен, преживяла през краткия си живот много неприятни ситуации, остана да ги гледа как се отдалечават със зяпнала уста. Това, което й се случи, минаваше всякакви граници!

Тя почти не си спомняше как се е добрала до квартирата си, толкова беше ядосана. Но когато се прибра в стаята си, яростта вече бе изместила всички други чувства. Да попадне така глупашки в клопката на Анета! И този непознат, който така я обърка, че не можа да направи нищо, дори скандал. Защото Зелма Дирксен съвсем не беше толкова невежа по отношение на правните въпроси. Ако не бе неочакваността на нападката и страха, който я връхлетя, по-скоро симпатичният господин можеше да си има работа със съдията за непристойно поведение! Що се отнася до неговите заплахи това си беше чист блъф. А щом е така, то тогава позицията на омразната Анета съвсем не е добра. Глупачка! Да изпраща някой, който да изплаши Зелма Дирксен. Та те съвсем не я познаваха, о, съвсем не я познаваха!

Идеята, че някой е проявил великодушие и й е дал възможност да се опомни, да не се забърква в по-голяма каша, изобщо не мина през главата й. Там бушуваше друг огън… раждаха се други планове.

Девойката не се обаждаше често на майка си и нямаше представа за случилото се в Кесум, не знаеше, че дъщерята на доктора е там, че работи заедно с новия доктор. Това, че въпросният доктор е съпруг на Анета Йенсен, беше известно само на двама души от селото — госпожа Ангелика и леля Агнес.

Зелма Дирксен беше и не беше подготвена за изненади, предпочиташе тя да ги поднася на хората, готвеше се за тях. Имаше отработени допълнителни часове и след седмица вече можеше да си позволи един по-дълъг уикенд, едно пътуване до Кесум. Планът й беше прост: щеше да се върне в родния край, да взриви бомбата и да се наслади на въздействието й. Кесумци обичаха да злословят и така щеше да е много по-добре, отколкото да пише писмо или да телефонира. Сензацията си беше сензация и Зелма Дирксен нямаше намерение да я изпуска.

Само че трябваше да променя плановете си още по пътя до дома, в автобуса. Шофьорът Тярксен обичаше да си поприказва и какъвто си беше добряк не се възпротиви, не направи забележка на наконтеното момиче, което най-безцеремонно се настани до него. В първия момент той дори не повярва на очите си. Нима това беше малката Дирксен? Но само след миг новостите вече се сипеха от устата му. Госпожа Дирксен била добре, щяла да се радва на хубавата си дъщеря, всички в селото били здрави, тоест не всички, защото доктор Йенсен катастрофирал и бил в болница…

— В коя болница? — прекъсна го бързо девойката.

— В окръжната, разбира се! Доста е начупен и дълго ще се лекува. А при нас…

Зелма Дирксен престана да слуша. Шофьорът поклати глава. Странно беше това момиче, защо не питаше за майка си!

А тя постъпи още по-странно. Слезе на първата спирка в града — без да дава обяснения, без да помоли да каже нещо на майка й. Тярксен я изпрати с поглед и поклати неодобрително глава. Непредвидимо, при това нахално същество. Присъствието й го притесняваше, радваше се, че тя не седи вече до него. Нямаше да спомене дума и пред майка й. Какво всъщност можеше да каже? Че дъщеря и изведнъж се е отказала да пътува до Кесум. Нейна си работа, постъпките й не го засягаха. Съжаляваше само бедната жена, която и без това беше преживяла доста неприятности покрай дъщеря си. Кой знае какви ги е намислила пак! По-добре бе майката да не знае. Който посяга към огъня, рано или късно щеше да се опари здравата.

Такава беше философията на шофьора Тярксен. Зелма Дирксен, която напълно го бе забравила, можеше да бъде спокойна — в Кесум нямаше да разберат веднага за пристигането й.

Зелма Дирксен крачеше с бързи крачки към центъра на града и мислено се поздравяваше за добре подхванатия разговор. Информацията беше чудесна и обогатяваше нейния план. Докторът болен! По-добра предпоставка за изпълнение на коварния й план едва ли можеше да съществува. Болен означаваше не толкова страшен. Ян Йенсен нямаше да може да се развилнее в болницата. Той щеше да си получи едно хубаво лекарство. Оставаше само да разучи в коя стая лежи и да помисли как да се вмъкне незабелязано при него. Другото щеше да бъде импровизирано. Тя ги умееше тези работи.

Трябваше само да се подкрепи, да почине малко и да чака часовника да удари осем часа. И хората се оказаха доста услужливи. Упътиха я, показаха й малката градинка, където можеше да поседне и да види своя измислен набързо брат. Да го види, без да направи впечатление, без да й се скарат.

Винаги се намираха потърпевши, които знаеха, можеха да посъветват едно нещастно момиче. Зелма Дирксен играеше прекрасно ролята си, наблюдаваше зорко входа на болницата, където бяха спрени две линейки и чакаше сгодния случай. Изведнъж очите й светнаха. По тесния път, водещ към някакъв страничен вход, се движеше бавно кола за доставки на газирани напитки. Решението беше взето моментално. Девойката скочи и се затича към колата. Спря там точно в момента, когато шофьорът излизаше от кабината и сладко се усмихна.

— Моля ви — прошепна обещаващо, — моля ви, вземете ме с вас в болницата. Закъснях малко, а старшата в кухнята вдига страшна олелия, ако нещо не върви според нейните указания. Моля ви! Ако успея да се промъкна край пропуска, ще избегна страшна буря.

Младият мъж гледаше със симпатия смутеното момиче, очите му блестяха. Значи и такива красавици работеха в болницата. Не беше забелязал подобно нещо досега. Тази бе по-особена, по-атрактивна, сигурно съвсем нова. Защо да не й услужи.

— Добре, госпожице — съгласи се с широка усмивка той. — Вървете след мен, гърбът ми е широк, ще ви скрия.

— О, аз също ще ви помогна! — извика Зелма и без да се замисля грабна една каса с шишета. — Накъде да вървя?

— Все надолу по коридора — отговори шофьорът. — Не сте ли научили още как се влиза в стопанското крило? Не съм ви виждал досега.

Девойката гледаше след една сестра, която се отдалечаваше и беше някак разсеяна.

— Отскоро съм тук…

— О, значи не познавате никой, така ли?

— Не, почти никой — промърмори тя и кой знае защо подаде ръка. — Трябва да вървя, докато не са ме хванали. Много ви благодаря.

— Казвам се Клаус Хинрикс — задържа ръката й шофьорът. — Довечера, в шест часа, ще бъда пак тук. Ако искате… И аз не познавам много хора.

Тя неопределено поклати глава и затича по стълбите. Бързаше да свърши работата си. За срещата можеше да помисли по-късно.

Доктор Йенсен се подготвяше за утринната визитация. Чувстваше се отлично и чакаше с нетърпение колегите си, които да поразсеят малко скуката. Надяваше се да чуе най-после и дългоочакваното решение за изписване. Нямаше причини да го държат повече в болница. От мозъчното сътресение не бе останала и следа, счупената ключица и китката бяха в гипс и не му пречеха толкова. Оставаха някакви мъгляви смущения в кръвообращението, високото кръвно налягане, но нямаше защо да го задържат заради тях. Можеше да се наблюдава и сам, освен това в дома му имаше и друг лекар. Дори двама, които щяха да се грижат за него.

Доктор Йенсен се беше събудил с надеждата, че ще чуе точно това от колегите си. Знаеше, че няма да се възстанови бързо, че ще трябва да почива и да се пази и си обещаваше да постъпва точно така. В душевното състояние, в което се намираше, това не му изглеждаше голямо изпитание и той въобще не бързаше да се захваща за работа.

Не, Ян Йенсен не очакваше удара, който щеше да му поднесе Зелма Дирксен. Лежеше си кротко на леглото, доволен от закуската и четеше вестник, когато вратата се отвори. Беше се загледал навън, наслаждаваше се на свежия въздух, идващ от отворения прозорец и в първия момент не разбра кой влиза в стаята. Не се и обърна, защото предположи, че е някоя от сестрите, която прибира съдовете от закуската и оглежда дали всичко е в ред за визитацията. После му се видя неучтиво да не поздрави сестрата и направо подскочи от изненада. Какво беше това чудо, изправено пред леглото му? Някоя нова помощничка в отделението? Доста бе разкрасена за такава работа. Това му мина през ума, спомни си оплакванията на старшата сестра, че трудно намират помощен персонал и поклати глава. Издокараното същество се беше вторачило в него и мълчеше. Чак тогава нещо в главата му просветна. Старшата сестра нямаше да пусне в болнична стая момиче в подобно облекло…

— Господин доктор Йенсен — започна съществото, а докторът рязко поклати глава.

— Оставете, нямам нужда от нищо — каза сърдито. — Не съм привършил със закуската. Ще позвъня след малко. Вървете си, моля.

Беше ядосан. Щеше да си поговори със старшата сестра, да й каже няколко думички по отношение подбора на кадрите.

— Не съм дошла, за да прибирам съдовете ви — заяви нагло съществото и го погледна право в очите. — Не ме ли помните, господин Йенсен? Вие причинихте много зло на Зелма Дирксен, но аз не мога да бъда страничен наблюдател и да гледам какво се върши зад гърба ви. Лъжат ви жестоко, господин докторе, затова реших да ви разкрия цялата…

— Много ви благодаря, Зелма, за усилията да ме осведомите, но не си заслужава. — Лицето на доктора бавно жълтееше, той говореше с мъка. — Знам, че доброто ви дело не е продиктувано от добро сърце, а е плод само на подлостта, затова се отказвам от информацията ви, колкото и важна да е тя. Моля, напуснете веднага стаята ми.

Очите на възрастния мъж мятаха мълнии, здравата ръка сочеше вратата.

— Да не сте посмяла да се появявате повече тук!

— Аз нямам намерение да излизам! — заяви Зелма Дирксен, повикала отново безочието и наглостта на помощ. — Не съм си правила труда да проникна тук, за да ме изгоните така бързо, няма да стане. Не и преди да ви кажа това, което имам да ви казвам.

— Вън! — изрева доктор Йенсен и се наведе встрани, за да достигне бутона на звънеца.

С един скок момичето го изпревари, изтръгна жицата от контакта и я размаха тържествуващо. Лицето й беше почервеняло, разумът я бе напуснал. Размахваше жицата и крещеше:

— Вашата дъщеря има дете! Да, вашата ненагледна Анета е родила копеле!

Радваше се, изпитваше огромна наслада да гледа как се променя лицето на доктор Йенсен, как бавно осъзнава истината и мъката се отразява в очите му. А на него му трябваше само миг, за да стигне до истинското прозрение и да осъзнае крещящата необходимост да се овладее, да не позволи на това озлобено момиче да забележи, че сърцето му биеше бясно. И нещо по-силно от него го хвърли напред, здравата ръка се протегна към звънеца. Зелма Дирксен беше подготвена. Очакваше реакцията и изпитваше безумна наслада да види доктора объркан, нещастен. Хилеше се злобно в лицето му и не разбра как жицата беше изтръгната от ръцете й, как и по какъв начин бе включена. Чу само силния звън и отправи див поглед към мъжа, чието лице ставаше все по-червено, а тялото му бавно, много бавно падаше назад. Тя вече бягаше. Блъсна се в една сестра, която тичаше по коридора към стаята, откъдето я бяха извикали. Продължи да бяга. Не чуваше виковете, не виждаше нищо, освен безкрайните коридори пред себе си. И дойде на себе си чак когато слънчевата светлина я заслепи. За момент остана като вкопана на място, после със залитане се понесе към пейката в малката, запустяла градинка пред болницата. Същата, на която беше стояла и преди. Бе опустошена напълно. Не изпитваше нито гняв, нито омраза, нито страх, не изпитваше нищо. Не забелязваше как слънцето се издига все по-високо в небето, не обръщаше внимание на хората, които вървяха край нея и любопитно я поглеждаха. Не си даваше сметка и за това, което става със самата нея. Изведнъж осъзна, че я боли душата, че е безкрайно самотна. Нямаше човек, който да си спомня за нея с добро чувство. Навсякъде сееше само зло. Дори и майка й не правеше изключение. А това беше ужасно, изведнъж се оказа ужасно.

Не помнеше колко е стояла на пейката. Погледна машинално часовника си и с изненада установи, че минава три часа. Искаше й се да стане, да тръгне към гарата, да отпътува веднага. Каква работа имаше тук, в болницата. В този град. В Кесум? Всичко беше безсмислено, всичките й усилия! Анета, докторът, жена му, всички те принадлежаха към един друг свят, от който тя сама се беше изключила. Горчива констатация, но нямаше как да избяга и от нея. Огънят най-после я бе изгорил…

Не, от пепелта към нея поглеждаха две доверчиви очи, усмихваха се. Очите на мъжа, който й беше и смогнал да се вмъкне в болницата. Те като по чудо успокояваха, вдъхваха малка надежда. Не помнеше името му, но той беше казал, че ще я чака в шест часа пред болницата. Мъжът, който не знаеше нищо за нея. Мъжът, който може би щеше да й помогне…

Нещо в нея се събуди. Тя изрови от голямата си чанта огледалце и гребен. Как само изглеждаше! Червена, разбъркана коса, размазан грим… Ръцете и трепереха, опитваха да върнат нещо от стария фалшив блясък и не можеха. Но краката вече я държаха по-здраво. Имаше намерение да отиде до гарата и да види разписанието. После щеше да се върне пред болницата. Ако, разбира се, някой влак не тръгваше веднага на юг…