Мария Тройберг
Таен брак (5)

5.

Бертолд Лайтнер беше прав. Писмата отговор на обявата бяха повече от едно и сърцето на госпожа Ангелика биеше учестено, докато ги преглеждаше. Благодареше на Бога, че беше сама, когато пристигна пощата, че докторът обикаляше пациентите по домовете им. И все пак, за по-сигурно, се затвори в стаята си, заключи вратата и чак тогава започна да ги оглежда. Писмото на Фриц Лингенер беше моментално отделено, другите се прегледаха ей така за чиста съвест. За щастие останалите кандидати не бяха подходящи — двама бяха женени, настояваха за по-продължителен договор, питаха за квартири, където да настанят семействата си, още двама не бяха минали и началния стаж… Значи спокойно можеха да бъдат показани на доктора.

Жената въздъхна със задоволство и с истинска наслада изчете посланието на своя зет, който с добре подбрани думи даваше сведения за себе си. Имаше защо да се гордее с този зет. Към писмото беше приложена в запечатан плик и блестяща характеристика от шефа на клиниката, а като причина за желанието да се заеме мястото беше посочен убедителен мотив: намерение да се защити кандидатска дисертация на тема „Астматични заболявания и други подобни на бронхиалната мускулатура“. Младият лекар се надявал да проучи тези заболявания сред хората от северното крайбрежие, да направи изследвания и да докаже, че въздухът край морето е много подходящ за лечение. За тази цел бил временно освободен от работата си в клиниката.

Чудесни аргументи, чудесно писмо, прекрасна препоръка. Доктор Йенсен щеше да е доволен. Младият лекар имаше определени научни интереси и така не застрашаваше Анета… А това, че интересите бяха свързани с астмата щеше окончателно да срази доктора. Плюс блестящата характеристика, в която се изтъкваше всеотдайността на кандидата, готовността му да служи на болните и страдащите. Не, невъзможно беше Ян Йенсен да не одобри подобен кандидат! Очите на госпожа Ангелика заблестяха, в зениците й заиграха весели зайчета. Струваше й се, че поглежда в щастливото бъдеще, че вижда синьо-зелените очи на внучката, че я държи в ръцете си… Бързо! Трябваше да тича с писмото при леля Агнес! Да чуе какво ще каже…

Леля Агнес се радваше.

Оказа се, че и докторът по свой начин чака отговор на обявата си и дори проявява нетърпение. Тайно, разбира се.

— Е, няма нищо, нали? — промърмори той, щом се прибра след сутрешната си обиколка в селото. — Знаех си, че няма да има отговор… Минаха две седмици, а…

— А това са първите отговори! — заяви тържествено госпожа Ангелика и размаха писмата.

— Значи има? — учуди се докторът и в тона му се прокрадна скептицизъм. — Да видим… Да видим… Ти естествено вече си осведомена?

— Аз само ти помагам, скъпи мой — усмихна се жената. — Прегледах ги, но няма да се меся, ти сам ще вземеш решение. Прочети ги. Имаш малко време, докато Лина сервира супата.

Той машинално протегна ръка и разгърна първото писмо. Госпожа Ангелика уж се занимаваше с приборите, но следеше внимателно изражението на лицето му.

— За какво ми е семеен, при това лекар, който вече е практикувал? — попита раздразнено той и захвърли листа.

Тя не отговори. Знаеше съдържанието на писмата, а и подреждането им беше нейна работа.

— И този не е по-добър! — заяви ядосано Ян Йенсен. — Знаех си, че нищо няма да излезе от тази работа. Идеята не беше добра. Кой млад медик ще хукне на друго място и то преди да се е специализирал? И аз не бих го направил… Как можах да си помисля, че някой ще се обади! Да стане помощник на възрастен лекар и то на село в един далечен край… Трябваше да очаквам, че ще са все такива, с практика, със семейства, които ще се оглеждат за постоянна работа. Въобразихме си нещо, а направихме дупка в морето… Очаквах този резултат, но ти… ти искаше и…

Второто писмо тупна върху първото, докторът ядно изсумтя.

— Няма ли да прочетеш и третото? — попита кротко госпожа Ангелика. — Имаше още две, но за тях и аз прецених, че са неподходящи. Все пак виж и него. Супата не е готова. Лина току-що ми каза, че кнедлите трябва да поврат още малко.

— Какво да чета и то ще е същото! — изръмжа той, но видял разочарованото й лице, посегна към плика. — Добре де, добре, от мен да мине…

Пулсът на госпожа Ангелика се ускори, кръвта се качваше в главата й и тя усети как лицето й става червено, трудно дишаше. Мъжът й бегло погледна посланието на Фриц Лингенер, после зачете по-бавно. Веднъж, втори път, трети…

— Май все още се срещат бели врани на този свят — промърмори най-накрая. — Просто да не повярва човек… Не, наистина не е за вярване! Какво ще кажеш. Ангелика? Имаш вече определено мнение, познавам те.

— Какво мога да кажа, Ян? И на мен ми направи добро впечатление, писмото е културно написано, приложената характеристика е хубава, но в края на краищата ти трябва да прецениш дали предложението е добро за теб.

— Попитах за твоето мнение и те моля да го кажеш!

— Ами, че то си е ясно! Мисля, че само този кандидат има право на балотаж и…

— Балотаж! — разсмя се малко принудено докторът. — Добре казано… Да-а — огледа писмото, вдигна го към очите си, — просто не знам какво… Някога разбирах малко от графология, но съм забравил… Бих могъл да разгледам почерка и да…

Госпожа Ангелика спря да диша. Какво ли щеше да измисли този път?

— Бихме могли да опитаме — подхвърли той и побърза да намали значението на казаното, — ако е свестен, разбира се, и ако не се появят други кандидатури. Ще почакаме.

— Правилно — съгласи се жена му и си помисли: Дори и да има други кандидати, ти няма да видиш писмата им, скъпи мой Ян! Господ ще ми прости, че се намесвам, но това е изключение. — Ще почакаме — повтори думите му за по-сигурно и се насочи към вратата. — Ще надникна в кухнята, кнедлите ще се разварят…

Никой не обърна внимание на противоречието. Варени, недоварени, разварени, какво значение имаше! Доктор Йенсен замислено въртеше писмото в ръцете си и гледаше буквите, не димящият супник, който поставиха на масата. „Мили боже — нареждаше отчаяно жената, — какво може да открие в един почерк!“ Само това не очакваше, не предполагаше. Нейният ексцентричен Ян да се хване за почерка на един непознат. И какво? Ще се откаже от кандидата, защото не е харесал почерка му? Ще пренебрегне другото и ще… Госпожа Ангелика не искаше да мисли за това, стана и горещо, после по гърба и полазиха студени тръпки.

Обядваха в мълчание. Докторът беше потънал в мислите си. И щом се нахраниха, стана, целуна жена си, оттегли се в кабинета. С писмото на доктор Лингенер. Госпожа Ангелика тежко въздъхна…

Тя не попита нищо и през следващите дни, макар че не мислеше за друго, макар че отправяше горещи молби към небето. Чакаше. Едно мъчително, непоносимо очакване. Най-накрая настъпи моментът, в който изглеждаше, че нещо ще се случи, нещо ще подтикне работата в желаната посока.

— Няма ли други писма, Ангелика? — попита един ден доктор Йенсен.

— Не — отговори с чиста съвест тя, защото точно в този ден нямаше писма. — Съжалявам, Ян — усмихна се леко, — но не мога да те зарадвам с по-богат избор. Знаеш, че веднага щях да ги поставя на бюрото ти, ако имаше.

— Да, да, глупаво беше от моя страна, че попитах. И защо ли чаках толкова? Знаеш ли, това, че няма други писма не ме дразни. Така поне няма да се раздвоявам, изборът е предопределен, нали?

— Значи ти… Мислиш, че…

— Мисля да опитам. Прочетох много пъти това писмо и стигнах до заключението да опитам. Дори ми хрумна още една идея. Какво ще кажеш, ако помоля Анета да събере още малко информация? Нали и тя учи във Вюрцбург.

— Необходимо ли е? — попита госпожа Ангелика и коварно подметна: — Ти си по-зрелият, ти ще работиш с него и на теб трябва да допадне, не на Анета…

Усмихваше се. Смутен и леко объркан, докторът отговори на тази усмивка и продължи да трупа резенчета колбаси върху филията си. Мислите му бяха далеч от дома, от ритуалните действия при ежедневната закуска.

— Иска ми се да погледнеш писмото още веднъж — промърмори неясно. — Почеркът ми харесва. Странно, но сякаш внушава уравновесеност, а това е рядкост при един млад човек. Любопитен съм и само заради това ми се иска да видя този доктор Лингенер.

Госпожа Ангелика не можа да осъзнае веднага, че е победила. А след като разбра, трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее, да скрие опияняващата радост.

— Не разбирам от графология — каза безразлично и сви рамене, — не мога да съдя. За мен по-важен е личният контакт. Но ако съм те разбрала правилно, почеркът и съдържанието на писмото са ти харесали и ти искаш да напишем отговор, за да си осигурим младия човек в най-близко време. Така ли е?

… Така беше. Така и стана. След три дни Фриц Лингенер получи писмо в болницата. Доктор Йенсен одобряваше кандидатурата му и с най-любезен тон съобщаваше, че ще го очакват в Кесум на първи август.

Толкова. Заровете бяха хвърлени! Добрата госпожа Ангелика беше успяла. Бе негов ред да се включи в играта. Нямаше да му е лесно. Фриц Лингенер не беше особено добър в тези игри и никак не умееше да се преструва. Изобщо всички тези потайности не бяха по вкуса му…

Но Анета, Барбара и Бертолд бяха на друго мнение и усърдно се заеха да осветляват необичайния случай откъм… моралната му страна.

— Съгласен съм, че ще облекча работата му и въпреки това нещо не ми допада — въздишаше Фриц Лингенер. — Не мога да мамя един възрастен човек, който ми се доверява… Знам, че целта е друга и все пак…

— Все пак целта оправдава средствата — атакува Барбара.

— Аз също не изпитвам угризения — подкрепи я Анета с блеснали от радост очи и посочи бебето в количката, което лъчезарно се усмихваше на родителите си. — Баща ми беше неоправдано упорит, но аз го обичам такъв, какъвто си е и смятам, че ще постъпим още по-безотговорно, ако държим дядото далеч от внучката.

— Много логичен аргумент, мила моя! — усмихна се младият мъж и я привлече в обятията си. — Той ме срази напълно. Но дядото не знае, че има внучка. Най-лошото в тази работа е, че ще бъда далеч от вас двете, най-скъпите…

— Няма да е за дълго — ободри го младата жена, усмихна се смело, насърчаващо. — Сигурна съм, че татко ще те одобри във всяко отношение. После ще има едно обаждане по телефона и Бертолд натоварва колата и откарва цялото семейство в Кесум. Чудесно ще е! Нямате представа какви сладкиши прави майка ми и как готви старата Лина и… колко хубаво е зад дигата, какъв вятър духа, а горе… на високото…

Гласът на младата жена изтъня, устните издайнически потрепваха. Фриц нежно погали къдриците и.

— Още малко търпение, любов моя! Обещавам, че ще направя всичко възможно, за да не тъгуваш повече по родния край, да не се измъчваш за родителите си. Ще видиш, много скоро всички ще бъдем заедно!

Барбара Лайтнер шумно и демонстративно въздъхна. Никак не й допадаха тези сантиментални изблици. Решителната й натура жадуваше за действие.

— Имате още четири седмици на разположение — напомни рязко. — Няма защо отсега да изпадате в меланхолия. Освен това е крайно време да се издокарате. След час гостите ще пристигнат. Анета, ти ми обеща да подредиш масата! Мисля, че можем да седнем в градината. Фриц ще бъде така добър да изнесе столовете. А ти — обърна се тя към мъжа си, който я наблюдаваше с усмивка, — се погрижи за напитките! Какво ли не изприказвахме и щяхме да забравим за гостите! За мен остана най-сложното. По най-бърз начин трябва да вкарам момчетата в банята.

Бертолд Лайтнер погледна с нямо обожание своята малка и решителна жена. Само с няколко думи тя сложи край на спора и вдигна настроението. Командващият си го биваше. Издаде заповедите си и се скри в къщата. Редниците облекчено се разсмяха и всеки се залови с работата си.

А Фелицита ги гледаше как тичат и възторжено размахваше ръчички.