Мария Тройберг
Таен брак (4)

4.

Доктор Йенсен не спомена нито дума за разногласията с дъщеря си. Госпожа Ангелика чу само глухо ръмжене, когато му каза, че Анета е отпътувала обратно, за да не пропуска напразно лекции.

— Не съм очаквал друго — промърмори той без да поглежда към съпругата си. — Тя е моя дъщеря и е достатъчно разумна да разбере кое е правилно и кое не.

Жената премълча, остави го със заблудата, че всичко е уредено, че така ще е и в бъдеще. Радваше се на апетита му, слушаше както винаги разказите за неговите посещения по домовете на пациентите. И много внимаваше да не засегне фаталната тема. Не беше сигурна в самата себе си, не можеше да гарантира, че при една евентуална разправия няма да вземе страната на дъщеря си, няма да провали всичко. Госпожа Ангелика беше умна жена, научена действително да се примирява и да се справя с избухливия характер на съпруга си. Затова в дома им нещата изглеждаха съвсем наред, сякаш нищо не се беше случило, сякаш не е имало скандал. Но никак не й беше леко. Мислите на майката кръжаха само около дъщерята, а тя бе далеч…

Леля Агнес беше истинско спасение за нея. Старицата прие въодушевено предложението да участва в заговора и изпитваше дяволита радост, че тя ще осъществява невидимите връзки, които да свързват града край Майн с малкото селце на брега на Северно море. Анета им пишеше всяка седмица и двете жени прекарваха много време над гъсто изписаните листове, изпълнени с тъга и съчувствие, кроящи планове как да помогнат на младите. А в докторската къща, пак така редовно, пристигаха официалните отчети на дъщерята. За изпити, лекции, семинари… и само някоя случайно изпусната дума за излет, концерт или изложба. Доктор Йенсен можеше да е доволен. Неговата послушна дъщеря се учеше добре.

Но едва ли щеше да е спокоен, ако можеше да надникне в писмата, които се получаваха в къщата на леля Агнес. Нито от разказаното в тях, нито от отговорите, които се съчиняваха в уютната стаичка с кръгли прозорчета. Старата дама беше чудесна, забавляваше се, даваше умни съвети и сякаш се подмлади край това романтично приключение. В тази къща, намираща се на пазарния площад, се опаковаха и всички колети и колетчета, които заминаваха за Вюрцбург, за лесничейството в Бидерщед.

В пощата си задаваха въпроси, коментираха поведението на старата дама и вдигаха рамене. Хората познаваха нейната ексцентричност и не се притесняваха толкова. Не беше бедна и бе известна със своята благотворителност. Нищо чудно в това, че помага на някоя нещастна душа в далечния край, там на юг. Щом може да си го позволи…

Така двете жени бяха в течение на всичко, което ставаше в града край брега на Майн. Чрез писмата те преживяха заедно с младите тяхната весела сватба, гледаха умилено снимките, радваха се на духовитите коментари на непознатия Фриц Лингенер. Чудесен начин за опознаване. Госпожа Ангелика вече обичаше този задочно опознат син, неговата сестра, която също не отказваше да пише, обсипваше ги с други подробности. Получиха се и няколко любезни писма от майката на Фриц, изпратиха се отговори и… връзката беше установена. Много скоро кореспонденцията така се разрасна, че госпожа Ангелика трябваше да краде от времето за домакинството, за да може да отговаря, да описва ежедневието си и то със същата интензивност, с каквато другата страна изпращаше информация за себе си.

За Анета това време можеше да се нарече щастливо. Само да не бяха тъгата и копнежът по дома… Вестите, които получаваше едната или другата страна, бяха радостни, изпълнени с оптимизъм и някак оправдаващи решението на младите да се съберат. И нямаше нищо чудно в това, че госпожа Ангелика започна да негодува и да се сърди на опърничавия си съпруг. Че вече с мъка издържаше, жадуваше за момента, когато ще започне играта с други действия. Но дотогава имаше време. Чак през лятото, когато Фриц щеше да е приключил със стажа си в клиниката, когато би могъл да постъпи като помощник при някой лекар с голяма практика… Тогава добронамерената интрига щеше да задейства…

Само че и доктор Йенсен си имаше своите планове. Малко преди Коледа той изненада съпругата си с едно неочаквано и застрашително като подводна скала предложение. Искаше Анета да е при тях за празниците, настояваше жена му да й пише, да я повика. Той също тъгуваше за детето си.

Госпожа Ангелика се изплаши не на шега. Оказа се съвсем неподготвена и й трябваше доста време, докато се овладее и прецени какво да отговори.

— Ще й пиша, с най-голямо удоволствие ще го направя — каза предпазливо. — Аз също искам детето ни да си е у нас за празниците. Но тя не споменаваше ли за някакво отиване в планината точно по Коледа? Струва ми се, че говорехте по този въпрос и за това, че ще има само няколко дни, защото изпитите и били тежки.

— Ах, да, забравил съм — кимна с глава той. — Не помислих за тежката зимна сесия. Но… само моля те не ми се смей, от мен да мине, пиши й, че може да отложи някой изпит, в края на краищата един пропуснат семестър е нищо, сигурен съм, че след това ще вземе блестящо предварителния изпит. Така е, мила, остарявам, аз също тъгувам за нея…

Това беше нещо съвсем ново за суровия Ян Йенсен. Да постави чувствата над разумните съображения! Госпожа Ангелика беше безкрайно изненадана. А след миг и изплашена, защото откри отпечатък на безкрайна умора по лицето му. Сърцето й се сви от мъка. Нейните планове бяха едно, здравето на съпруга и съвсем друго и независимо от тези планове, беше настъпило времето да се помисли как да се свали напрежението от плещите на този отруден провинциален доктор. Но защо, защо не се случи половин година по-късно…

— Ще й пиша, Ян, обещавам — усмихна му се мило. — За тъгата ти също. Още днес ще й пиша!

Отговорът не беше така сух и официален. Анета се интересуваше за здравето на баща си, благодареше за проявеното снизхождение и доброта и изказваше безкрайните си съжаления — много й се искало да бъде при тях и ако знаела няколко седмици по-рано, щяло да стане точно така. Но вече се записала за изпита, определила дата за края на февруари и трябвало да чете, много да чете. След това щяло да има време за дълга почивка в родния дом. Не искала да се отказва, това щяло да направи лошо впечатление на екзаминаторите, а бъдещето й изцяло зависело от тяхното благоразположение. Щяла да се откаже и от пътуването до планината. Но нямало да е сама за празниците, нейни познати, живеещи близо до Вюрцбург я поканили. Младо семейство, мъжът бил лесничей, имали хубава къща в гората. Очаквала там да получи коледния пакет от родителите си, на този и този адрес…

— Е, детето ни е много разумно — въздъхна докторът. — Щом е решила така, нека да е нейната воля. Но ми направи удоволствие, Ангелика, нека колетът да бъде голям. Не искам Анета да се чувства само като гостенка.

Госпожа Ангелика се постара с чисто сърце. Престарелият пощенски раздавач домъкна с усилия и доста ругатни огромния колет до лесничейството, изненада приятно обитателите му, но и той беше възнаграден с богата почерпка.

Така се нижеха седмиците, месеците. До деня, когато в Кесум се получи едно преливащо от щастие и ликуваща радост писмо на Фриц Лингенер. В първия ден на пролетта, двадесет и първи март, той беше станал баща, беше им се родила дъщеричка. Кръстили я Фелицита, тоест „носеща щастие“ и се надявали бабата и пралелята наистина да са щастливи. Малко преди това Анета беше съобщила за отлично издържания предварителен изпит, най-страшният праг преди допускането до държавните изпити, преди специализирането и окончателното дипломиране. Доктор Йенсен, противник на всякакви нежни и сантиментални изблици, беше луд от радост и гордост и дори сам донесе бутилка вино от избата, пожела да пият за здравето и успехите на бъдещия доктор, нещо нечувано и невиждано в неговия дом. А за Анета беше попълнен чек за петстотин марки, който госпожа Ангелика трябваше да изпрати веднага.

Ян Йенсен нямаше представа колко много се нуждае дъщеря му от тези пари! Престоят в клиниката, преместването в Бидерщед, набавяне на най-необходимите мебели… Да, това неочаквано изобилие на пари беше голям късмет за увеличеното младо семейство. Затова и благодарственото писмо бе написано с много топлота. Доктор Йенсен остана дълбоко трогнат и макар да премълча, по всичко си личеше, че тъгува за дъщеря си. И госпожа Ангелика пак изтръпна от страх. Този път нямаше да има извинения с изпити, ако докторът поиска да види дъщеря си в родния дом. Но той не пожела и това беше повод за ново безпокойство. Защото преумората си казваше своето и старият лекар започна да се оплаква от главоболие, виеше му се свят, изпитваше неприятна слабост и все по-често говореше за своето следване, пресмяташе времето до държавните изпити на дъщеря си.

Госпожа Ангелика следеше зорко за храната, стараеше се да му осигури почивка, подкрепяше го, дори лекуваше както тя си знае. Състоянието на мъжа й я безпокоеше, но не подозираше нещо лошо, в много отношения той си оставаше бодър и предприемчив, нямаше как да мисли за сериозно заболяване. И не мислеше. Отдаде всичко на настроението му, на копнежа по единственото им дете, прие го като знак на съдбата. Защото точно то щеше да улесни плана й. Точно това й трябваше, за да върне дъщеря си… Заедно с един зет и малка внучка.

А времето напредваше. Беше вече юни и през тези дълги, светли вечери на ранното лято двамата Лайтнер обичаха да седят в градината, да се любуват на залеза, да обсъждат станалото през деня или просто да помълчат. В една такава вечер докторът кротко пушеше лулата си, а госпожа Ангелика плетеше нещо от мека, вълнена прежда. На думи — трогателна грижа за леля Агнес и всъщност мека завивка, която да топли малката Фелицита.

Един необичайно топъл за крайбрежието ден си отиваше. Ден, който докторът беше прекарал на път. Първите летовници се бяха подлъгали и опитали какво е да се къпеш в студеното море и лекарят трябваше да обърне внимание на техните простуди и стомашни неразположения. А в съседното село имаше епидемия от шарка и той бе претрупан с работа. Нещо, което госпожа Ангелика реши да използва за своята кауза.

— Притеснявам се — започна предпазливо, — няма да можеш да продължиш все с това темпо, а до завършването на Анета остават още три години…

— Да-а, днес беше доста напрегнато — съгласи се с лека усмивка Ян Йенсен. — Вече не крия умората си. Но какво мога да направя? Леля Агнес все мърмори за някакъв асистент, за помощник, който трябвало да наема. Какво ли разбира тя от моята работа! Ти поне знаеш колко държа на пациентите си и че мечтая да предам практиката в ръцете на Анета такава, каквато съм я създал. Не ми се иска да избързвам, да рискувам. Да, преуморен съм, но от друга страна кой може да ми гарантира, че този помощник няма да реши да се установи в нашия край и така Анета да остане без нищо. Не, трябва да издържа. След три години Анета ще трябва да решава как да продължи работата, с помощник или сама. Тогава ще се оттегля. Знам, че за сам човек е трудно и ще става все по-трудно, виждам по себе си, но ми се ще да почакам. Тя е толкова упорита, старателна, усърдна, полага огромни усилия да завърши без протакане, че ще е несправедливо да й погодя такъв номер, да се предам заради някаква временна умора и да отстъпя пациентите си на друг. Ами ако дойде лекар със семейство? Това ще бъде още едно предимство за чуждия човек.

— Прав си, Ян, поне в едно отношение си прав — госпожа Ангелика внимателно атакуваше фланговете, придържайки се към становището на мъжа си. — По отношение на практиката си прав, ти я изгради с много труд и всеотдайна грижа за хората. Но за едно нещо трябва да се съгласим с леля Агнес. Какъв смисъл да работиш без почивка и се разболееш, превърнеш се в развалина и то преди детето да е готово да те замести.

— Не! Прекаляваш, Ангелика, позволи ми да ти кажа, че наистина прекаляваш! — Възмути се докторът. — Каква развалина съм аз? Да не съм чул повече тази дума!

— Нямах предвид това, скъпи, поне не в буквалния смисъл. Но съм загрижена. Наблюдавам те от доста време и промяната ме тревожи. Не можеш да ми се сърдиш, че искам съпругът ми да е здрав и жизнен още дълги години. Някога Анета ще е стопанката тук и тогава може би ще можем да мислим и за нещо друго, освен работата. Но трябва ли да грохнем, докато нейното време настъпи? Толкова ми се иска да пътувам, помисли си, Ян, ние не сме ходили почти никъде… Отиването до острова за един ден не се брои… Ще имаме хубави години, скъпи, не искам да ги губя!

Доктор Йенсен беше изненадан. Никога не беше подозирал такова желание у своята скромна и кротка жена.

— Да, да, не ме гледай така! — настъпваше тя. — Нямам никакво намерение да чакам. Не искам да се превърна в трепереща старица и тогава да ми кажеш, че си свободен, че можем да пътуваме. Един помощник ще реши проблема…

— Господи! — Докторът беше съвсем шокиран. — Нима намекваш, че съм остарял?

— Ах, не, защо остарял! — омекна жената. — Казах ти вече, не понасям това престараване в работата, не виждам смисъл и не желая заради него да зачеркна последните хубави години от живота ни. Не сме стари, но не ставаме и по-млади, нали? Така е, скъпи — добави още по-кротко, — няма защо да се възмущаваш. Аз всъщност не искам нищо друго, само да обсъдим или обмислим как бихме могли да направим едното, без да разваляме другото. Толкова ли ще е лошо, ако наемеш някой млад начинаещ лекар, който да…

— Нали ти казах?

— Да, чух аргументите ти, но си мисля, че не е необходимо да търсиш лекар със стаж, а точно обратното — такъв, който сега започва, който няма определена специалност и се нуждае от такава работа. Предполагам, че има много млади медици, които ще се радват на едно такова чиракуване при практикуващ лекар, че ще го приемат като етап от обучението си. На такъв лекар ще му липсва опит, но той няма да има и амбиции да ти отнеме пациентите. В същото време ще облекчи твоята работа, ще поеме домашните посещения, лабораторията. Какво лошо има в това? Той само ще ти е благодарен, а ти ще запазиш и сили и пациенти, ще можеш спокойно да чакаш, докато Анета завърши. Нека поне да опитаме. Винаги можеш да се откажеш, ако нещо не върви. Това според мен е един приемлив вариант и аз държа на него.

Доктор Йенсен обикаляше храстите с цариградско и френско грозде и тя неволно беше повишила тон. Наблюдаваше го крадешком и очакваше с трепет реакцията му. Дали няма да избухне, да вдигне скандал? Куките хвърчаха в ръцете й, но само те издаваха напрежението. За нищо на света нямаше да му позволи да забележи състоянието й, от неговото „да“ или „не“ зависеше щастието на цялото семейство. И до голяма степен от нейното търпение… Защото тя не искаше да живее далеч от дъщерята, от внучката, щеше да полудее, ако продължава все така. А и нямаше сили да поддържа повече конспирацията. С какво щеше да извини отсъствието на Анета след приключването на летния семестър? Нямаше какво да измисля повече. Не можеше да се позовава и на стажа в клиниката. Докторът много добре знаеше кога се провежда и щеше да стане подозрителен. А случеше ли се това, никой не би могъл да предвиди последиците…

Нещастната жена изведнъж усети как я обливат горещи вълни, после й стана студено, капчици студена пот се плъзнаха по гърба й. Въображението й рисуваше ужасни картини, докато мъжът й, външно спокоен, се разхождаше между храстите. После той се спря пред нея и някак неопределено, сякаш се отнася за друг, каза:

— Ще поместя съобщение в седмичното медицинско списание. Ще видим какво ще излезе от това. Нищо не обещавам, но… ще опитам. Доволна ли си?

— Доволна! — засия тя. — Ти ме питаш дали съм доволна? Това е твърде слаба дума. Аз съм щастлива, не, по-точно най-после съм спокойна…

Очите й бяха пълни със сълзи, ръцете й трепереха и тя отпусна плетивото в скута си. Радостта и напрежението, изживяно за няколко минути, изчерпиха силите й. После изпита огромно облекчение и в същия миг си помисли, че не е много добра, защото той изтълкува вълнението й по съвсем друг начин.

— Толкова много ли се тревожеше за мен? А аз… аз нищо да не разбера, същински кон с капаци!

Госпожа Ангелика се просълзи.

— Милият, скъпият Ян! — промълви прочувствено. — Прости ми, че бях толкова пряма и напориста, но се тревожех за всички ни…

— Ами тогава нека свършим всичко докрай, какво ще кажеш? — усмихна се докторът. — Ще съчиним съобщението. Ако го изпратим тази вечер, то ще се появи в края на следващата седмица. Това ни устройва, нали?

Устройваше ги. Това беше голяма победа и вътрешно госпожа Ангелика ликуваше.

— Нека да отнеса писмото още сега — предложи тя, щом свършиха. — Така то ще тръгне с ранната поща утре. А на връщане ще се отбия при леля Агнес, ако нямаш нищо против, разбира се.

— Естествено, че не. Хайде, върви, мила, виждам, че гориш от нетърпение да споделиш новината. Така или иначе аз имам работа по сметките, добрата Йенсен не можа да стигне до тях.

— Надявам се това да се промени скоро и да е за добро — усмихна се госпожа Ангелика. — Така и ние ще можем да се радваме на истински почивен ден, да разберем какво е неделя.

Докторът беше по-скептичен, но не искаше да разваля радостта на жена си. Познаваше се, знаеше недостатъците на характера си и не вярваше в чудеса. Все пак нищо не му пречеше да опита…

Два дни по-късно в дома на лесничея Лайтнер се получи писмо, което разтърси всички с новините си.

— Успяхме! Майка ми успя! — извика Анета и се спусна към Фриц, който я чакаше с малката Фелицита в количката за редовната разходка в гората. — Положението става сериозно, мили мой!

— Какво има, какво става? — показа се от кухнята Барбара. — Не разбирам защо се радваш, щом положението е сериозно?

Бертолд също надникна от кабинета си и Анета весело се разсмя.

— Събранието е открито! — заяви шеговито. — Ще прочета писмото на майка ми, дами и господа, така ще разберете какво е положението. Разходката ще почака, Фи — така наричаха малката, — може да остане в градината, мама и татко имат да обсъждат по-важни неща.

— Да, положението е сериозно — съгласи се Фриц, щом свършиха с четенето. — Трябва да се действа незабавно.

— Ами болницата? — обади се лесничеят. — Ще те освободят ли?

— Е, аз се постарах малко да подработя нещата — ухили се Фриц. — Искам да кажа, че се доверих на моя доброжелателно настроен шеф и ми се струва, че няма да имам затруднения. Знам, че трябва да стоя в клиниката две години. Ще бъда, така да се каже, освободен временно за определен срок, но това ще се зачита като стаж, защото ще работя при някой практикуващ лекар. Всичко е съвсем законно.

— Щом е така — обади се пак трезвомислещият господин Лайтнер, — то тогава на съобщението могат да отговорят и други млади лекари в твоето положение. Ами ако не те изберат? Не ме гледайте така, не искам да ви разколебавам, само ви предупреждавам, че може да има и засечки. По-добре е да се помисли предварително как да бъдат избегнати.

— О, няма смисъл да си блъскаме славите! — възкликна Анета. — Доколкото познавам майка си, тя вероятно има план и за подобен случай, предвидила е и това. Не, сигурна съм, че избраният ще е Фриц! Нека само да публикуват обявата и Фриц ще е помощникът на татко, независимо от това колко кандидати ще се явят за мястото. Майка ми е нещо като секретарка на доктора. Нали знаете на какво е способна една секретарка и как може да пусне нещо в кошчето, щом то не й допада?

Думите й бяха посрещнати с весел смях. Бертолд Лайтнер даде израз на общото доволство като предложи:

— Крайно време е да пийнем по глътка за настъпващите решителни събития! Слизам скорострелно в мазето, а вие пригответе чашите!

— Идвам с теб! — догони го Фриц.

— Нося чашите! — извика Барбара.

— А аз ще погледна как е Фи! — засмя се безгрижно Анета.

Всички бяха млади, обичаха се, радваха се на искреното си приятелство. Освен това имаха повод за веселие и вярваха в бъдещето си…