Мария Тройберг
Таен брак (2)

2.

Анета Йенсен пътуваше сякаш до другия край на света. След многократни прехвърляния, тя най-после се настани в автобуса, който щеше да я откара до родното село. Беше ранно утро, първата връзка за Кесум и освен няколкото работници, които бяха заети с поправката на дигата, тя бе единствената пътничка. Шофьорът, момче от Кесум, я поздрави радостно, започна да разпитва любопитно, сипеше своите „откъде“ и „защо“ едно след друго и Анета трябваше да отговаря, ако не искаше да го обиди. Но скоро той стисна по-здраво волана и съсредоточи вниманието си само върху пътя. Анета си отдъхна. Имаше още един час път до срещата с родителите си. Трябваше да намери приемливо обяснение за непредвиденото завръщане. За начало. Докато събере сили да им каже истинската причина.

Дали постъпваше правилно? Как щяха да реагират на новината? Колкото по-далеч я отвеждаше павирания с печени тухли път, с превити от вятъра дървета от двете страни и дигата, която вече се виждаше, толкова повече сърцето й се свиваше от страх. Това, което я омайваше с огромната си мощ и владееше изцяло чувствата й, изглеждаше лесно достижимо от разстояние, в големия град, в прегръдките на Фриц и почти невъзможно с приближаването на селцето. Точно така ясно и лесно за ориентиране като тази обширна равнина беше и непоклатимото разбиране на баща и, мнението му за хората и нещата. Нищо чудно — той се беше родил тук, прадедите му населяваха тези места от столетия. В равнината нещата бяха определени с неписани закони от веки веков. Някога е било чудо нечувано, когато младият тогава доктор Йенсен си довел жена от лекомисления юг, от бреговете на Изар. Но тя бързо се приспособила и местните жители трябвало да признаят, че жената на доктора може да приготвя чай също така изкусно, както и неговата майка. И все пак тя си оставаше външен човек. От своята весела, жизнерадостна, винаги стараеща се да внася хармония майка, Анета беше наследила гъстата къдрава коса и грациозната фигура, а сините очи и малко резките черти на лицето идваха от семейството на баща й. Контрастът изграждаше прелестен портрет и докторската щерка минаваше за най-хубавото момиче в селото. Всички я познаваха, нямаше как да не познават единственото дете на своя лекар. Та тя от ранна възраст беше придружавала баща си в безкрайните му обиколки по домовете на пациентите. И всички следяха с голям интерес нейното развитие. Всички смятаха за напълно естествено един ден тя да наследи бащината практика. Нали затова я изпратиха да следва медицина…

Доскоро и тя самата беше убедена в това. Знаеше с какво нетърпение очаква баща й да завърши и след краткото стажуване да се завърне в родния край, да поеме пациентите му. Но стана така, че дъщерята искаше да промени предначертания път. Е, какво пък, налага се! Анета отхвърли кичура коса от челото си и се огледа. Всичко можеше да се нареди, да дойде на мястото си, ако таткото беше малко по-разсъдлив и освен нейния дълг към родителите и професията, уважеше малко и чувствата й, нейните желания. Тя щеше да се върне. Изобщо не се съмняваше, че ще приключи навреме със следването, ще изпълни желанието на баща си. Вярваше в себе си, вярваше, че ще вземе изпитите си, въпреки голямото натоварване, което идва с едно дете. Все пак се нуждаеше от помощта и разбирането на родителите си те можеха да я подкрепят. Никога нямаше да се откаже от Фриц, от любовта си към него. Това не подлежеше на обсъждане, нямаше да стане, дори и да нямаше детето. Но родителите й, баща й, можеха да не го одобрят. Тогава? Не, това си беше чиста безсмислица! Родителите обичаха единственото си дете, в това бе напълно сигурна. Нито майка й, нито баща й щяха да застанат срещу нейното щастие. След четири седмици в селото щеше да има прекрасна сватба. Всички ще са възхитени от Фриц, а двамата с него ще са приказна двойка пред олтара на старата, градена от дялани камъни църква, в която някога беше проповядвал нейният прадядо.

Малодушието в душата й се стопи без остатък. Въображението прогони и умората. Гледаше вече с други очи огряната от слънцето местност. Колко много обичаше родното си място! Фриц също би го обикнал… Пристигаха. Виждаше се камбанарията. Тя леко се наведе напред и откри червения покрив на докторската къща. Каква хубава изненада поднасяше на родителите си! Толкова се беше затъжила за тях!

Автобусът спря на пазарния площад. Тярксен, шофьорът, имаше намерение да поднови разговора, но девойката махна с ръка и скочи навън. Копнежът и радостното очакване окриляха стъпките й. И само след няколко минути вече стоеше пред тъмната дъбова врата. Тя изкачи петте стъпала и дръпна старинното месингово звънче, окачено под излъскана до блясък табела. И попадна в прегръдките на майка си, която сама отвори вратата.

— Ян! Ян! Татенце! Не чуваш ли!

Ясният, пълен с радостно оживление глас на госпожа Ангелика се разнесе из цялата къща. Най-напред се показа главата на Лина, надникна иззад кухненската врата и изведнъж настъпи суматоха.

— Нашата госпожица! — провикна се тя. — Боже, госпожицата! Но тогава трябва веднага да…

— Точно така! — засмя се в отговор съпругата на доктора. — Слагай вода за пресен чай и донеси от ягодовия мармалад от избата, от пресния.

— Не може да бъде!

Докторът беше отворил вратата на всекидневната и гледаше учудено към гостенката. Изправен, с гъста руса, леко посивяла коса, старателно сресана на път, той присви сините си очи, също като тези на Анета, но скрити под рошави и гъсти вежди, прикова ги върху дъщеря си. Тя полетя към него и за един миг се намери в обятията му, усети как я галят по косата. В същия миг той я пусна, погледна я изпитателно и каза с привидна строгост:

— Знам от опит, че щом някой се появява така изненадващо, като гръм от ясно небе, значи нещо се е случило. Нещо особено. А може би се лъжа? Дъщеря ни си идва, защото носталгията е победила и тя е възненавидяла чуждия край?

— Наистина се случи нещо, мили мои, нещо, което ме накара да предприема дългото пътуване… Но копнежът по вас също съществува, можете да ми вярвате…

— Остави детето да си поеме дъх, скъпи съпруже — обади се госпожа Ангелика. — Трябва ли веднага да започваш с инквизиторските си въпроси? Тя сигурно е гладна, изморена. Хайде, детето ми, ела!

Тя обгърна слабичките рамене на дъщеря си, поведе я към кухнята.

— Добре, няма да кажа нищо повече — изръмжа докторът. — Сам виждам, че е изморена, гладна и някак бледа.

— Е, тогава първо ще закусим и…

— Искаш да кажеш, че ще довършим закуската — поправи я педантично докторът. — Ти нададе такъв боен вик, Ангелика, че залъкът буквално заседна в гърлото ми.

— Слава богу, ти си все същият, татенце! — засмя се Анета. — Да ти се попречи по време на ядене е все едно да се посегне на най-възвишените ти чувства.

Бащата се присъедини към смеха на дъщерята и в най-добро настроение започна да трупа храна върху чинията й. Намаза прясно хлебче с масло и сладко, побутна към нея своето яйце, напълни чаша с благоуханен чай и със задоволство установи с какъв апетит си похапва тя.

Лина влезе с димящ чайник в ръка и девойката скочи, прегърна я, завъртя се около възрастната мома. Но оживлението не можеше да заблуди майката. Госпожа Ангелика се взираше изпитателно в измореното, възбудено лице на дъщеря си и следеше с безпокойство трескаво протичащия разговор. Обсъждаха се медицински проблеми, но нищо не можеше да излъже майката — Анета се измъчваше, нещо й тежеше. Беше съвсем сигурна, че детето не е пристигнало така неочаквано, за да разисква с баща си най-новите постижения в областта на бъбречната трансплантация… Не се заблуждаваше и докторът, защото внезапно прекъсна професионалния разговор и каза:

— Да, дете, вярвам, че като начало си се подкрепила. Ако ядеш повече, няма да можеш да обядваш… Е, разполагам с малко време, само час до отварянето на кабинета. Бях решил да го използвам за посещение при стария Блекер, астмата го измъчва все повече, но сега ще почака. Ти и твоето желание сте на първо място. Това ще рече, че ако не си много изморена и не искаш да чакаш…

— Съвсем бодра съм, татко — увери го девойката. — Наистина не мога да чакам, времето ми е ограничено само до утре. Другата седмица трябва да предам семестриалната си работа и съм много претоварена.

— Длъжна си да го направиш. Аз съм последният, който би те отклонил от работата и си мисля, че нещо извънредно важно е било причина за внезапното ти гостуване. Не бих те оправдал, ако просто ей така от мъка по дома, си избягала от занятия.

— Имам причина — каза тихо Анета. — И тя е много важна за мен.

— Добре — кимна с глава докторът, — да идем в кабинета. Тук и без това сега ще почистват и няма да можем да говорим.

Анета погледна умоляващо към майка си.

— Нали и ти ще дойдеш, майко?

— Разбира се, щом искаш — откликна веднага госпожа Ангелика. — Само да поръчам нещо на Лина. За обяд ми се иска да има специално меню.

— Моля те, Ангелика, кажи на госпожица Йенсен да остане в лабораторията, докато я повикам. Знаеш каква е — докторът намигна на дъщеря си, — ще направи всичко възможно да довтаса в кабинета, за да те поздрави. Сигурно вече цялото село знае, че си пристигнала с ранния автобус.

— За бога, само това не! — извика Анета и слабо се усмихна. — Не ми е до поздрави…

Очите й гледаха с няма молба към майката. Умираше от страх, не знаеше какво ще й донесе следващият половин час, но подозираше, че ще има буря. Госпожа Ангелика лекичко кимна с глава.

— Добре, вие вървете. Идвам веднага, щом се появи добрата Йенсен.

Доктор Йенсен прегърна дъщеря си и я поведе. Но в кабинета придърпа един стол към бюрото си и сам се настани зад него. Обстановката стана съвсем делова.

— Така-а — проточи напрегнато, — казвай сега какво ти тежи на сърцето! Да нямаш дългове или си повредила някакъв ценен уред и сега трябва да купиш друг?

Чековата му книжка беше вече извадена.

— Колко ти трябват? — попита строго, убеден в прозорливостта си.

— Нямам нужда от пари, татко — отрони тихо тя и очите й се напълниха със сълзи. — Поне в момента… О, татко, мили татко.

Доктор Йенсен гледаше изумено дъщеря си. Беше безкрайно учуден и не знаеше какво да мисли. Анета бе плакала за последен път, когато беше на тринадесет години и то от болка, защото падна от стълбите и се удари много зле.

— Татко — преглътна момичето, окопити се и го погледна право в очите, — това, от което се нуждая, не е пари, а само разбиране и обич от ваша страна. Аз… аз искам да се омъжа. За Фриц, един млад мъж, който… Обичаме се много и бихме желали да сме заедно. Молим за вашата благословия…

Тя отчаяно замлъкна. Доктор Йенсен беше скочил от мястото си, беше се надвесил над нея и очите му изпускаха светкавици.

— Ти си полудяла — гръмна гласът му, — загубила си си ума! Да мислиш за женитба по средата на следването… Изглежда много го бива този господин, който иска да подлъже теб, моята дъщеря, за нещо толкова глупаво. Избий си го от главата! Няма да стане! Не е било необходимо да идваш, знаеш много добре мнението ми. Докато не завършиш, няма да говорим за женитба. Тогава ще видим. Освен това ти ще се омъжиш за медик, който аз ще намеря. Аз…

— Татко, Фриц е лекар — обади се с треперещ глас Анета. — Утре е последният му изпит, представи се блестящо, всички го хвалят.

— Това не е гаранция, че е подходящ мъж за моята дъщеря. Това, че те е накарал да направиш такава стъпка зад гърба ми, да пренебрегнеш следването си, не говори в негова полза. Никой не може да ме убеди в обратното. Следване и брак не могат да вървят ръка за ръка. Жилище, грижа за дома, за храната, за семейния бюджет, това е една малка част от съпружеския живот. Няма да има място за следването в него, а и аз няма да дам съгласието си за създаването на едно бохемско домакинство.

— Но ние се обичаме! — извика Анета и също скочи, възбудено продължи: — Не можеш ли да разбереш какво е да обичаш и защо искаме да сме заедно? И защо веднага подозираш най-лошото? Ние можем взаимно да се поощряваме, да работим заедно, щом имаме еднакви професионални интереси…

— Глупости! Не можеш да ме накараш да повярвам, че двама ще работят по-успешно, отколкото човек работи сам, особено, ако трябва да се справя с медицинска материя. Следването ви е тежко и нищо не трябва да отвлича вниманието. Говоря ти от личен опит, бил съм свидетел на такива бракове. Имах колеги, които също като теб сваляха звезди от небето, въобразяваха си, че могат да носят две дини под една мишница. И какво стана? Прекъснаха, макар че бяха талантливи.

— Татко, тогава е било друго! Времената и възгледите на хората са се променили. Много от колегите ми имат семейства, деца и това не им пречи, уверявам те.

Вените на челото на доктор Йенсен набъбнаха. Анета се изплаши. Поне майка й да беше дошла, да можеше да усеща мълчаливата й подкрепа.

— Само това липсваше! — гърмеше гласът на баща й. — Деца! Чуваш ли се какво говориш? А що се отнася до вашата тъй наречена любов, мислиш ли, че хората преди не са се обичали? Вие не познавате любовта, вие! Майка ти трябваше дълго да ме чака и чакаше, защото ме обичаше. А вие? Не можете ли да обуздаете малко чувствата си, както правехме и ние навремето?

— Това ли е последната ти дума, татко?

— От последните, най-последната! Няма да говорим повече по този въпрос, запомни го!

Последните думи бяха изговорени пресекливо. Анета гледаше с широко отворени очи как баща й се подпира тежко на стола, усещаше как диша тежко, гърдите му хриптяха. Страхуваше се. Нямаше право да настоява повече, изобщо не биваше да продължава разговора баща й можеше да получи удар, ако узнаеше цялата истина. Трябваше да му я спести.

Доктор Йенсен се отпусна на стола, закри очите си с ръка. Девойката се спусна към него.

— Татко, миличък, скъпи мой татко! Не исках да стане така, татко! Само си мислех, че…

— Всичко е наред, детето ми — отрони тихо той и откри лицето си. — Признавам, че малко се поизплаших, но нищо ми няма. Размисли и ми кажи не съм ли прав… Сама съзнаваш, че е така. По-късно ще бъдеш благодарна за строгостта ми. Може да ти се вижда голяма и жестока, но аз ти мисля само доброто, дете. Познавам живота и искам да те предпазя от разочарования.

— Да, татко — съгласи се девойката и го целуна по челото. „О, господи — плачеше душата й, — какво ли ще стане сега?“

Нямаше отговор. Майка й най-после се появи, но всичко беше свършено. А и тя също се изплаши, закова се на място в първия миг и след това се хвърли към мъжа си.

— Ян, какво ти е? Анета, какво се случи?

— Разкажи на майка си — заповяда някак вяло доктор Йенсен. — Но не тук, искам да ме оставите сам. Моля ви! Пристъпът почти отмина и до идването на първия пациент ще съм съвсем добре. Донеси ми чаша вода, Ангелика, моля те… Ще взема нещо успокояващо.

Анета последва като замаяна майка си.

— Иди в моята стая — нареди бързо госпожа Ангелика. — Първо трябва да се погрижа за татко. И не ме гледай така изплашено. В последно време имаше няколко пристъпа след силно вълнение, но не както сега… Не разбирам… Какво толкова му каза?

Вцепенена от страх, умора и притеснение, огорчена от отношението на баща си, Анета се отпусна на малкото канапе в стил „Бидемайер“, което от край време беше неприкосновена собственост на съпругата на доктора. В стаята имаше още и скрин „Бидемайер“, и малко изящно бюро, роял от светло дърво и много цветя по первазите на прозорците, подаващи се от дръпнатите встрани, хванати с панделки дантелени пердета. Това беше най-хубавата стая в докторската къща, любимо място за всички от семейството.

Този път Анета не се наслаждаваше на прелестната обстановка. Седеше отпуснато на канапенцето, усещаше се физически и духовно опустошена. Към собствените и грижи се прибави още една — страха за баща й за състоянието му. И изведнъж й стана ясно, че той е остарял, че е преуморен. Крайно време беше да бъде облекчен по някакъв начин от напрегнатото лекарско ежедневие. През лятото пациентите му се увеличаваха двойно и тройно, търсеха го и летовниците, които се настаняваха в малките къщички зад дигата или в каравани и палатки край брега, по местата, определени за къмпинг. Съвсем не беше помислила за това, когато съобщи своята новина. Постъпи егоистично, хвърли се в атака срещу принципите на баща си, без да си дава сметка колко ще му е трудно да преодолее първоначалния шок, без изобщо да се сети за последствията. А уж щеше да става лекар. Страхуваше се от реакцията на баща си, страхуваше се за себе си, за своята любов и забрави неговите консервативни възгледи, непоклатимите му традиционни представи за живота, надеждите, които той беше вложил в дъщеря си, неговата гордост. Имаше за какво да се укорява. Тя му нанесе истински удар, а и като се прибавят малко деспотичните черти в иначе приятния му характер, навика да властвува над съпруга и дъщеря, можеше да му спести някои неща, да го подготви или поне да разговаря първо с майка си. Нали знаеше, че в докторската къща важни бяха неговото мнение, неговите разпореждания, винаги е било така… В техния дом нямаше разногласия. Госпожа Ангелика, която на петдесет години изглеждаше изключително добре, умееше да се подчинява по един очарователен начин. За Анета просто не беше предвидена друга възможност. Такъв бе редът, такава беше традицията. Как можа да допусне, че баща и ще приеме желанието на една непокорна дъщеря? Как се одързости да му каже? Не разбираше как изобщо събра смелост за този разговор.

Вече знаеше, че е сгрешила. Но не и какво ще стане по-нататък. Не можеше дори да плаче. Беше сплела ръце, ужасена от собствените си проблеми и чувството за вина пред родителите си, не знаеше как да постъпи. Затова изпита огромно облекчение, щом видя майка си, усмивката на спокойното й лице, щом усети ласкаво обгръщащите я ръце.

— Баща ти е добре, детето ми, вече е добре — успокои я тя. — Госпожица Йенсен е при него, обсъждат някакви болнични листове. Така че ще се наложи да започнеш разказа си отначало, нямах възможност да говоря с него. Но и той май нямаше желание. Доволна съм, че отклони вниманието си, разбирам, че постъпва правилно. И за какво беше спорът? Виждам, че е успял да изложи мнението си и знам, че няма да го промени, няма да пожелае да слуша повече доводите на опонента. В случая това си ти, нали? Е, за него въпросът е приключен. Да видим другата страна. При нея възгледите са други и въпросът трябва да се реши с компромис. Така ли е, Анета?

— Да, така е — изплака девойката. — О, майко, преди никога не съм се замисляла за начина, по който татко изразява и отстоява становището си. Днес се случи за първи път и аз не можах да се справя.

— Толкова лошо ли беше, момичето ми? — попита с кротка усмивка майката. — До такава степен ли се разминаваха възгледите ви, че да се стигне до това избухване на баща ти?

— Няма по-дълбок ров между неговите и моите разбирания. И аз… аз трябва да се примиря…

— Не, детето ми, не. Над всеки ров, над всяка пропаст може да се прехвърли мост. Стига добрата воля да съществува. Няма ли да ми кажеш най-после какво всъщност става, какъв е проблемът?

— Не мога да си простя, че не говорих първо с теб.

— Може би щеше да е по-добре. Нали знаеш какъв е татко? Но и аз съм се научила да се боря с твърдоглавието му, да намирам странични вратички и да се справям с положението, да се измъквам. Ти никога не си забелязвала това, а и аз не съм го афиширала. Но когато преценявах, че нещо е правилно, че пречат само деспотизмът и инерцията, о, тогава прибягвах до моите вратички, те не ми се струваха толкова лоши. И успявах, мила моя!

— Ах, майко, мила добра майчице, само да има и за мен вратичка! Но не, за мен вече няма изход.

— Хайде, хайде — погали я майката, — все ще измислим нещо. Само трябва да знам за какво се отнася, дали е нещо добро, за което трябва да се застъпя. Ще ми разкажеш ли, дете?

Анета се притисна до гърдите й, започна изповедта си с треперещ от вълнение глас. Госпожа Ангелика не я прекъсваше, слушате и полагаме усилия да се справи със собственото си вълнение. Дъщеря й беше пораснала. И колко беше влюбена, колко силно обичаше този Фриц! А той, достатъчно голяма и всеотдайна ли е неговата любов? Тя беше жена, беше обичала, страдала, чакала търпеливо. Сега по този път вървеше детето й… Сърцето на майката бе изпълнено с обич и съчувствие. Разбираше и двамата мъже. Този непознат Фриц и нейния Ян. Съпругът и бащата, който се ужасяваше от този ранен брак, защото се проваляха плановете му. Подобна женитба в никакъв случай не съответствуваше на неговите представи за света. Доктор Ян Йенсен не разбираше и не одобряваше по принцип постъпките на младите, живееше с миналото. А като се прибави към това и съвсем определеното му виждане за бъдещия съпруг на дъщеря им, можеше да си представи какво е изпитал, дори да оправдае донякъде гнева му. Госпожа Ангелика беше добре информирана за въпросния бъдещ съпруг, но не знаеше как ще го открие мъжът й и доколко той ще се хареса на дъщеря й. Заплетена история. Този млад човек живееше във въображението на доктора и той трябваше да бъде не само съпруг на дъщеря му, но и приемник в работата, заедно с Анета естествено. Те трябваше да продължат делото му, да се грижат за пациентите му.

Да, госпожа Ангелика разбираше мъжа си, но разбираше и дъщеря си. Уважаваше любовта й, радваше се, че избраникът също е лекар. И търпеливо слушаше. До момента, когато Анета обясни през сълзи, че бракът ще трябва да се сключи, независимо от решението на бащата. Сърцето й се сви от мъка. Не, не беше шокирана, бе живяла с тази мисъл, страхуваше се от това и почти го очакваше.

— Надявам се, че си спестила това на баща си? — прекъсна я предпазливо, погали къдриците, треперещите раменца.

— Не, слава богу, че не посмях!

— Наистина, слава богу, защото това щеше да го довърши. Нямаше да преживее позора…

— А ти? — попита дъщерята. — Ти не си ли съкрушена?

— Не, момичето ми — усмихна се майката. — Странно е, но не съм — нито шокирана, нито съкрушена. Защото съм жена и майка в същото време. Това, което ти се е случило, ще тегне като огромен товар върху всички ни, но то е хубаво и дано да излезе добро, да ни превърне в победители, в това число и баща ти.

— Майко! Ти няма да ме прокълнеш, нали?

— Ах, дете, глупаво, наивно дете, как бих могла! Станалото е станало и по-добре е да обмислим какво ще правим, първите ни стъпки. Смятам, че трябва да се ожените…

— Ами татко?

— Той може и да не научи веднага — подхвърли сърцато госпожа Ангелика. — Нека да помисля…

Анета с трепет наблюдаваше как се променя изражението на майчиното лице и чакаше. И въздъхна дълбоко, когато чу плана й:

— Ще потърся нужните документи и ще ти ги дам. Сватбата трябва да стане колкото се може по-скоро. Ще продължаваш да получаваш чека си за месечната издръжка. Мисля си, че след пролетната сесия, татко ще добави нещо и то ще ви е от полза. Той много ще се зарадва, когато вземеш предварителния си изпит, помни това. Да-а, а продължителното ти отсъствие от дома ще обясним със заетостта ти около изпитите. Татко беше обещал зимна почивка в планината. Дали ще я осъществиш, си е твоя работа. Така стоят нещата, поне външно. Трябва да се примирим с тях. Разбира се, няма да ни е леко — жената с обич разбърка къдриците на Анета, — отсега ми е мъчно, че няма да мога да ти направя тържествена сватба, че нито веднъж няма да мога да надникна при теб и ти ще трябва сама да се справиш… Господи, какви глупости говоря! Та ти няма да си сама, имаш си твоя Фриц… И както го описа…

— Той е най-добрият човек под слънцето, майко! — прошепна дъщерята. — Но ти ще дойдеш при мен, поне веднъж.

— Точно това няма да мога да сторя, детето ми — поклати глава майката. — Защото в съзнанието ми се оформя все още неясен план, който да ви подкрепи и ако това стане, присъствието ми до баща ти ще е задължително. Трябва да съм до него, да го наблюдавам, да имам възможност да приведа всички доводи, за да го убедя. Мисля, че ще мога постепенно да втълпя в главата му колко му е необходима помощ в работата и колко подходящ е Фриц за нея. Но за това ми трябва време, примерно година. И той в никакъв случай не трябва да чака по-дълго.

Анета не сваляше очи от лицето на майка си и те постепенно засияха. Започваше да разбира.

— Майко… ти искаш, смяташ… че Фриц евентуално би могъл да… О, това е решението! Колко си проницателна! Татко само трябва да го опознае, сигурна съм, че ще го обикне. Тогава всичко ще се оправи.

— Спомена ли пред баща си фамилното име на твоя Фриц?

— Не, не ми остана време. Бурята вече се вихреше.

— Това е добре — смигна заговорнически госпожа Ангелика. — Той въобще няма да се усъмни, ако на едно подходящо съобщение, което ще обсъдим двете с теб, отговори някой си доктор Лингенер.

— Майко, ти наистина си гениална! — извика възторжено девойката. — Какво говоря, ти си ангел! Боже, как ще се зарадва Фриц! Само като му разкажа… Но… вярваш ли, че този план е изпълним? Дали татко ще го хареса до такава степен, че да го одобри и като зет, и като приемник на практиката му?

— Ако твоят многообичан Фриц е такъв, какъвто го описваш, няма да има проблеми, сигурна съм, че ще успее да спечели благоразположението на баща ти, както и признанието, привързаността му. Мъничко ще помогна и аз, можеш да разчиташ на това. Ако човек твърдо вярва в целта, към която се е устремил, а ми се струва, че при вас е така, че вие сте решили да служите на хората, на общото ни благополучие, то тогава трябва да успее. Твърдя това от опит. Всички трябва да вярваме, макар понякога очакването да ни се струва мъчително и безкрайно. Какво да се прави, момичето ми, налага се да чакаме. По всяка вероятност няма да се видим през следващата година.

Госпожа Ангелика въздъхна, сянка падна и върху лицето на Анета. Но по-възрастната не даде воля на чувствата, заговори почти веднага с по-бодър тон:

— Няма значение. Можем да си пишем, да описваме живота си надълго и нашироко. Нали знаеш, че писмата са мое задължение, значи ще мога да пиша когато искам и каквото пожелая. Малко по-друго е положението при теб. Татко чете писмата ти, предпазливостта ще е най-важното нещо. Може би ще се наложи да измислим нещо като шифър. Не, почакай! Мога да предложа нещо далеч по-добро… Ние си имаме човек, нашата леля Агнес! Каква перла е тази стара жена, която ни боготвори, и теб, и мен, въпреки че е роднина на баща ти! Освен това Бог е надарил нашата мила леля Агнес с широка, романтична душа и весел нрав. Веднъж тя сподели с мен, че чете само криминалета и стари рицарски романи и че умира от желание да стане съпричастна на някаква вълнуваща тайна. Е, случаят съществува и тя ще се включи в малкия ни заговор. Ще има допълнителна поща чрез леля Агнес!

Отчаянието на Анета се стопи. Бъдещето отново изгря пред нея в розова светлина. И подчинявайки се на порива си, тя прегърна стремително майка си.

— Да изтичам ли да я видя?

— Не, аз ще имам грижата за това — поклати глава майката и поусмири малко преливащото въодушевление на дъщерята. — Забрави ли, че тя наближава осемдесетте и, че твърде бурното представяне на плановете ни може да й навреди. Не се безпокой, тя ще посрещне с възторг малката ни тайна, но е по-добре аз да уредя нещата. Ще го уредя в най-близките дни.

Госпожа Ангелика направи дълга пауза. Явно обмисляше нещо сериозно, защото челото й се покри с бръчици, а очите изгубиха блясъка си.

— Така — каза с въздишка, — нека да поговорим и за онова, което е най-належащо в момента. Не искам да подновявате разправията с баща ти, опасно е и затова считам, че е по-добре да не се виждате пак. Когато свършат приемните му часове, ще му кажа, че си легнала да си починеш. Той ще приеме обяснението и ще тръгне на визитации по домовете. Мъчно ми е, мила, но ще трябва да си заминеш, докато го няма. Той ще одобри и това, ще му напомня за заетостта ти и че не можеш да пропускаш лекции. И понеже е свикнал решенията му да се приемат като абсолютни и неподлежащи на оспорване, свършено и толкова.

Анета кимна. Майка й беше права. Трябваше да си върви, независимо от това колко й е тежко на душата, колко й се иска да остане в родния дом. Не можеше да разиграва театър пред баща си, не беше способна на такава измама. Така че най-добре беше да поеме обратния път.

— Обедният автобус заминава малко след един часа — обади се майка й. — Не съм сигурна само за връзките с влака, но ще се оправиш.

— Аз ги знам — усмихна се Анета. — Фриц направи справка, откри всички възможни връзки и ми ги записа. Утре сутринта ще съм във Вюрцбург.

Госпожа Ангелика загрижено я погледна.

— Никак не ми се иска да те пусна — призна неуверено. — Ще се наложи да пътуваш втора нощ и няма да ти е лесно. Моля те, вземи си в Бремен билет за спален вагон! Така ще съм по-спокойна. Ще ти дам пари… Нали влакът спира във Вюрцбург?

— Да, по лятното разписание е така — каза тъжно Анета и пак прегърна майка си. — Благодаря ти — зашепна развълнувано. — Не само за парите, а за всичко, което правиш за мен и Фриц. Благодаря!

— Не говори така, скъпа. Искаше ми се да мога да направя нещо много повече, но… А сега, наистина трябва да полегнеш малко, да събереш сили. Почини си тук, на канапето. Аз ще видя какво е направила Лина, купила ли е това, което поръчах и ще ти приготвя нещо за ядене. Това е най-малкото, което мога да направя за теб в този момент.

Тя грижовно покри Анета с един плетен шал и бързо напусна стаята. Имаше нужда от малко време, за да се опомни, да дойде на себе си и прикрие вълнението. Лина не трябваше да прочете нищо по лицето й. Пред дъщеря си се показа като човек с по-широки възгледи, защото не искаше да тревожи и без това обърканото и нещастно момиче, но всичко в нея вреше и кипеше. Пускаше дъщеря си да върви към едно не леко и несигурно бъдеще, оставяше я под закрилата и в ръцете на един съвсем непознат човек и трябваше да се моли всичко да свърши добре. Дано само този непознат Фриц да е такъв, какъвто го описва дъщеря й. Иначе за никоя майка не беше дребна работа това, че детето й иска да живее свой живот, да създаде семейство. Трябваше да осъзнае първо, че дъщерята е пораснала и след това, че има мъж в живота й, че ще става майка. Да осъзнае, да преглътне и да се държи както винаги…