Мари Колинсен
Да обичаш и да бъдеш обичана (9)

IX

На другия ден спа по-дълго от обикновено. Понеже беше късно за закуска в трапезарията, отиде в кухнята и си наля чаша кафе.

Утрото бе прекрасно, затова предпочете да излезе на терасата. И докато унесено отпиваше от тъмната гореща течност, се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи и на жуженето на пчелите.

Днес щеше да вземе важни решения, затова трябваше да бъде сама през следващите часове. Искаше да обмисли всичко основно и да прецени бъдещите си ходове. Двоумеше се единствено за това дали веднага да тръгне за Щатите, или да остане още известно време на Таити. Не можеше да продължава повече така. Положението, в което се намираше, бе непоносимо.

Изведнъж й хрумна нещо. Реши да отиде на полянката на Рой, тъй като нямаше друго по-подходящо място да размисли на пълно спокойствие.

Госпожа Д’Арси любезно й беше предложила да използва тъмносиния й сеат винаги, когато пожелае. Трябваше само да провери дали старата дама е станала и дали самата тя няма да има нужда от колата до обяд.

Хвърли поглед към паркинга и с учудване установи, че там стоеше само джипът на Рой. Това променяше нещата. Не се осмеляваше да го използва без негово разрешение. А доколкото го познаваше, той с положителност щеше да има възражения.

В коридора срещна госпожа Д’Арси, която тъкмо се беше запътила към трапезарията. Дженифър не можа да сдържи усмивката си. Възрастната жена се движеше като сомнамбул. Очите й бяха полузатворени, а лицето й — все още подуто от съня. Носеше само копринен пеньоар.

— Добро утро, госпожо Д’Арси! — поздрави я развеселена.

— Добро утро, дете мое! Извини ме за външния вид, но не съм свикнала да ставам толкова рано.

— Знам, споменахте ми веднъж — засмя се Дженифър. — Тъкмо вас търсех.

— Птичките бяха прекалено шумни тази сутрин. Опитах се да не им обръщам внимание, но след известно време се предадох.

Бе стигнала най-после до масата, издърпа един стол и тромаво се отпусна върху него. След това помоли Дженифър да седне до нея.

Като по команда се появи Тиа с чаша кафе, която постави пред господарката си. След няколко глътки очите на госпожа Д’Арси възвърнаха нормалния си вид.

— Сутрин винаги трябва да изпия първо кафето си. Без него не съм в състояние да започна деня. Каза, че си ме търсила. Какво бих могла да направя за теб?

— Исках да ви попитам дали ще ми дадете за няколко часа вашия сеат, но току-що видях, че Рой е заминал в града с него.

— С моята кола?

— Да. На паркинга стои единствено джипът му.

— О, сещам се нещо — сбърчи вежди госпожа Д’Арси. — Рой дойде рано сутринта в спалнята ми, каза ми нещо, но по това време не съм в състояние да възприемам. Вероятно е искал само да ми каже, че ще използва колата ми. Не му е за първи път.

— Разбирам — промърмори Дженифър.

— В такъв случай вземи джипа му.

— Не, не! — възпротиви се момичето. — На Рой сигурно няма да му хареса и…

— Глупости! — отсече домакинята. — Защо да има нещо против?

— Знам, че много държи на джипа си. И понеже едва ли има високо мнение за шофирането ми, няма да е въодушевен, когато разбере.

— На твое място не бих се притеснявала. И мен ме знаят на целия остров като лош шофьор, но той ми го дава. Вземи го, скъпа моя!

— Щом така смятате…

— Естествено! А ако Рой възрази, ще си има работа с мен.

— Благодаря. Тогава ще го взема.

— Къде искаш да ходиш? — полюбопитства старата дама.

— Възнамерявам да отида на полянката на Рой. Трябва да помисля над някои проблеми и ми се стори, че това е най-подходящото място.

— Много ли ще се забавиш?

— Няколко часа.

— Тогава ще помоля готвачката да сервира обяда малко по-късно. Ще ядем, когато се върнеш. Следобед бихме могли да излезем заедно в града. Какво ще кажеш?

— Много мило от ваша страна. Благодаря ви!

Старата жена се надигна и взе празната си чаша.

— Ще си налея в кухнята още едно кафе. Ключовете са на масичката в коридора. Бъди внимателна, скъпа! Не си свикнала да караш по такива опасни планински пътища.

— Ще внимавам — обеща Дженифър.

Тя се върна още веднъж в стаята си и взе дамската си чанта. После прибра ключовете за джипа и излезе на паркинга.

Радваше се, че миналото лято бе прекарала ваканцията си на планина и се бе научила да шофира джип. Затова не се поколеба. Беше сигурна, че ще се справи.

Умело го подкара по извитата алея към изхода, излезе на главната улица и скоро Папаете остана зад гърба й. Бавно продължи по тесния планински път.

В началото се наслаждаваше на чудесния пейзаж, но след няколко километра шосето стана стръмно и навлезе в нескончаеми завои. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху шофирането. Понеже имаше отлично чувство за ориентация, без проблеми намери пътя и скоро стигна до целта. Паркира джипа на същото място като вчера и докато слизаше, си спомни как биеше сърцето й, когато бяха двамата с Рой тук.

Сега полянката й се стори още по-прекрасна. Когато пристъпи върху тревата, я изпълни същото чувство на безгрижност и лекота.

Радваше се, че дойде тук да вземе своите важни решения.

Намери си удобно място до рекичката, излегна се върху тревата и затвори очи. Време беше да разреши най-неотложния си проблем.

А проблемът й беше Рой Д’Арси.

Знаеше, че е безнадеждно влюбена в него, а той не я обича. При тези обстоятелства нямаше смисъл повече да стои на Таити. Следователно й оставаше само една възможност — да си тръгне! Да се примири и да се опита да заживее нов живот в Щатите. И когато Таити останеше далеч зад гърба й, щеше да забрави и Рой.

Това беше единственото правилно разрешение! Имаше чувството, че тежък товар падна от раменете й, когато осъзна готовността си да го направи. Въздъхна с облекчение. Вече можеше да се върне, да съобщи намерението си на госпожа Д’Арси и да се подготви за заминаването.

Докато пътуваше по обратния път, радостно затананика някаква мелодия. Наслаждаваше се на приятния ден и на красивата природа.

Никога нямаше да забрави Таити, този вълшебен остров, още повече че го свързваше с приятелството си с Майкъл. Щеше да си го спомня винаги с добро.

Въздъхна. Само ако Рой…

Но вече бе зачеркнала тази страница. Решението й беше твърдо и нямаше да го промени.

Махна с ръка на група местни жители, които работеха нещо около една скала. Хората отговориха вежливо на поздрава й.

След известно време стигна до най-опасния участък от пътя, който я бе затруднил на отиване. Придвижването надолу към полето бе много по-трудно, отколкото изкачването. Гъста джунгла притискаше от двете страни тясната пътна лента.

Изведнъж Дженифър забеляза, че скоростта на джипа постоянно се увеличава. Натисна спирачките, за да намали, но те отказаха!

Дъхът й секна.

Обхваната от паника, започна с все сила да натиска педала, но без никакъв успех. Обля я студена вълна.

„Какво да правя?“ — запита се отчаяно. Опита се да запази самообладание. Джипът продължаваше да се носи бясно надолу по стръмния и криволичещ път. Стискаше волана с побеляло от ужас лице.

Изведнъж сърцето й замря!

Пред нея се появи остър завой, който не можеше да вземе с тази скорост. Огледа се панически за изход отляво и отдясно на пътя.

Единственият й шанс бе да отбие още преди завоя. Трябваше да открие празно пространство между дърветата, да мине през него, след което щеше да се надява гъстата растителност да задържи колата.

Стисна още по-здраво волана и зави.

Джипът започна да подскача неравно. Нещо високо със светкавична бързина се приближаваше към нея и тя осъзна, че ударът е неизбежен.

В следващия момент колата се заби с глух трясък в едно дърво. Дженифър полетя напред и се удари в нещо твърдо. Усети остра болка в главата си, след което загуби съзнание…

… Имаше чувството, че се издига нагоре в състояние на пълна безтегловност. Чу някакъв глас, който й напомни за Рой. Какво се бе случило с нея? Но преди да се съвземе, отново изпадна в безсъзнание…

Когато бавно дойде на себе си, забеляза, че лежи на легло. На легло? Но нали щеше да се връща в Америка?

Усещаше силна пронизваща болка в главата. „Отново тези ужасни пристъпи на мигрена“ — мина през замъгления й разсъдък. Този път чу гласовете по-ясно, но не можеше да ги разпознае. „Рой ли е тук? Или Майкъл?“ — запита се.

Но какво можеше да прави тук Майкъл? Като през гъста мъгла видя някакви фигури да се движат около нея — неясни и безплътни.

Изведнъж усети остро пробождане в рамото, след което болката в главата й започна да отслабва. Отново се унесе в дълбок сън.

Когато се събуди, навън бе светъл ден. Главата още я болеше. Имаше чувството, че е станала двойно по-голяма и че е омотана с дебел слой памук.

След няколко напразни опита успя най-после да си отвори очите. Замига срещу внезапната светлина и когато привикна, забеляза, че се намира в къщата на госпожа Д’Арси. Не можеше да се сети как беше попаднала там. Спомняше си само обратния път от поляната. Оттам насетне паметта й се губеше.

Когато погледна наляво, видя с изненада, че госпожа Д’Арси седи в едно кресло до леглото. Главата й бе отпусната върху гърдите и по всичко личеше, че спи.

— Госпожо Д’Арси? — извика тихичко. — Какво правите тук?

Старата дама се стресна, повдигна се от креслото и се наведе над нея. Хвана ръката й и радостно възкликна:

— Най-после се събуди! Слава богу! Сега вече всичко ще се оправи!

Дженифър я гледаше учудена. Не разбираше какво иска да й каже жената. Всичките й спомени се губеха и се размиваха в тази непрогледна мъгла.

— За какво говорите, госпожо Д’Арси? Какво не ми е наред?

— Но не си ли спомняш? Стана нещастен случай! Добре, че Рой дойде навреме!

След тези думи Дженифър си спомни момента на сблъсъка. Ето защо беше сега на легло. Това обясняваше и болката в главата й.

Но не можеше да разбере защо госпожа Д’Арси споменава и Рой. Беше карала сама джипа. Какво общо можеше да има той?

— Защо казвате, че Рой е дошъл навреме? — попита тя.

— Защото се е появил в последния момент. Резервоарът се бил спукал, и секунди след като те измъкнал отвътре, джипът избухнал. Ах, Дженифър! — Госпожа Д’Арси се разплака. — Като си помисля, че за всичко съм виновна аз!

— Вие? Не разбирам. Какво общо имате вие?

Старата дама хлипаше тихо и трябваше да мине известно време, докато отново се съвземе и отговори на въпроса й.

— Не помниш ли — започна колебливо, — споменах ти в деня на произшествието, че Рой дойде рано сутринта в стаята ми, за да ми каже нещо…

— Да, започнах да се сещам.

Смътно си спомняше разговора с госпожа Д’Арси, струваше й се толкова отдавна. Изведнъж осъзна за какво говореше старата дама.

— От колко време лежа тук? — попита напрегнато.

— Два дена и две нощи — отговори Д’Арси и си личеше, че я гризе съвестта. — Много се притеснявахме за теб. Получила си силен удар в главата, който е предизвикал мозъчно сътресение. Миналата нощ беше кризата, както каза докторът, след която трябвало да настъпи подобрение. Но аз не исках да повярвам и останах при теб, за да се уверя със собствените си очи.

Старата дама замълча за момент и тежко въздъхна.

— О, скъпо дете — проплака и поклати тъжно глава. — Като си помисля, че можеше сега да си мъртва, и то заради мен!

Прехапа нервно долната си устна и продължи, запъвайки се:

— Когато Рой те донесе вкъщи, пожелах аз да съм на твоето място. Беше в безсъзнание и толкова бледа, като видение. И после — дълбоката кървяща рана на челото ти…

— Разкажете ми всичко, госпожо Д’Арси — прекъсна я нетърпеливо Дженифър. — Все още не разбирам защо се чувствате отговорна за това, което се е случило.

— Веднага ще ти обясня, дете мое. Рой взел сутринта джипа си, но след няколко километра установил, че спирачките нещо не са наред. Затова се върнал и взел моята кола. Дойде в спалнята ми, за да ми каже да не се качвам на джипа. Ако се бях заслушала в думите му, нищо нямаше да се случи.

— Не бива да се упреквате — опита се да я успокои девойката. — Можеше да се случи на всеки. Вероятно Рой е трябвало първо да се увери, че сте го разбрала…

— Но той го направи — прекъсна я госпожа Д’Арси. — Затова се чувствам отговорна за произшествието.

— Но това е глупаво — възпротиви се Дженифър. — Никой не е виновен. Станалото — станало. Нали сега се оправям. Това е по-важно — усмихна се тя.

Опита се да се изправи в леглото. Но когато се раздвижи, болките в главата й се усилиха и й се зави свят. Стенейки, отново се отпусна на възглавниците.

Госпожа Д’Арси веднага се наведе над нея, намести възглавниците й и изглади гънките по завивката.

— Повече не трябва да говориш, а да си почиваш. Удобно ли ти е, или имаш нужда от още нещо?

Дженифър я увери, че всичко е наред.

— Бъди предпазлива — предупреди я старата дама. — Докторът каза, че трябва да лежиш най-малко още три дена. Ако си гладна, ще изпратя да ти донесат малко бульон и филийка препечен хляб.

Когато се приближи към вратата, Дженифър извика след нея:

— Къде е Рой? Искам да му благодаря, че ми е спасил живота.

— Замина тази сутрин.

— Замина ли? Къде?

— Ех, Дженифър, не можах да разбера точно. Но ще ти кажа това, което знам. През последните два дена не е излизал изобщо от къщи. Беше непрекъснато до теб. Едва когато миналата нощ докторът заяви, че вече се поправяш, той събра куфарите си. Попитах го къде отива. Промърмори нещо за някаква спешна работа, която трябвало на всяка цена да свърши. Тази сутрин отпътува за един от съседните острови и взе със себе си Аура.

— Разбирам — продума с мъка Дженифър.

„Поне е изчакал, докато разбере, че се оправям — помисли си, когато госпожа Д’Арси излезе от стаята. — Значи е взел решение. Избрал е Аура!“

Изглежда отново се бе унесла в сън, защото се стресна, когато Тиа застана пред леглото й с поднос в ръцете и тихо произнесе името й. Не беше чула кога момичето е влязло в стаята.

— Донесох ви нещо за ядене, госпожице Ивънс — каза Тиа със звънкия си глас. — Надявам се, че имате апетит. Освен това искам да знаете — добави плахо — колко много съжалявам за случилото се.

— Благодаря, Тиа. Радва ме твоето съчувствие. Според думите на госпожа Д’Арси съм имала страхотен късмет. Но, както виждаш, вече се чувствам много по-добре. Може би съм малко отпаднала, но след няколко дена ще се оправя напълно.

Когато момичето излезе от стаята, Дженифър се опита да хапне нещо. Успя да изяде няколко хапки препечен хляб и няколко лъжици бульон. Не изпитваше повече глад, остави подноса настрани и отново се отпусна назад във възглавниците.

Храненето я бе уморило, а и болките в главата й отново се обаждаха. Затвори очи и се унесе.