Мари Колинсен
Да обичаш и да бъдеш обичана (7)

VII

Дженифър прекара неспокойна нощ. Не успя да избяга от мислите си. Отново и отново преминаваха като на филмова лента пред очите й събитията от изминалия ден.

Когато най-после сънят дойде, той никак не беше отморяващ. Неспокойно се мяташе на възглавниците и я стряскаха кошмари.

Сънува, че Рой Д’Арси — два пъти по-едър, отколкото беше в действителност — преследва нея и Майкъл. Колкото и бързо да тичаха, не успяваха да се отдалечат от него. Рой все повече и повече се приближаваше, докато най-накрая протегна огромната си ръка и повали Майкъл на земята.

Обезумяла от страх, Дженифър замръзна на мястото си. Той се пресегна към нея и в момента, в който я хвана за гърлото, тя се събуди.

Трепереше с цялото си тяло, нощницата и чаршафите й бяха мокри от пот. Мина доста време, докато заспа отново.

Събуди се, когато слънцето огря с ярките си лъчи стаята. Очите я заболяха от светлината и тя сънливо замига. Изправи се бързо и дръпна завесите. Но в стаята остана все още светло. Върна се в леглото, зави се презглава и се опита да заспи наново. Кръвта шумеше в слепоочията й.

Лежеше неподвижно под одеялото и се вслушваше в ударите на сърцето си. Пронизваше я остра болка в главата.

След известно време болките я поотпуснаха и тя си наложи да стане. Докато се обличаше, установи, че след тази неспокойна нощ се чувства много по-уморена и разнебитена, отколкото преди да си легне.

Бавно слезе по стълбите и пристъпи в трапезарията, където Рой тъкмо беше седнал да закусва. За разлика от нея бе отпочинал и свеж и изглеждаше в отлично настроение.

— Добро утро. Готова ли си за нашата разходка?

— Добро утро, Рой. Можем да тръгнем всеки момент. Нямам търпение да разгледам някой от твоите хотели.

— Тогава след закуска потегляме — предложи той.

Докато си пиеше бавно кафето, Дженифър го наблюдаваше.

„Държи се така, сякаш нищо не се е случило. Как успява? Но след като той може, защо да не мога и аз?“

Реши твърдо да се държи с него мило и любезно. Искаше да му покаже, че търканията между тях въобще не я засягаха. В същото време щеше да избягва всякакъв по-близък контакт, понеже не беше сигурна, че ще намери още веднъж сили да му устои.

Изяде само половин кроасан и стана, за да се приготви за излета.

Щом напуснаха къщата, главоболието й премина. Денят бе прекрасен. Докато пътуваха през Папаете, градът й се стори пременен като за празник. Рой също бе съвсем друг — очарователен и мил.

— Надявам се, че обичаш пикниците, Дженифър? Готвачката ни приготви пълна кошница с храна. Ще обядваме някъде на плажа. Съгласна ли си?

— Чудесна идея! — възкликна тя. — Обичам пикниците, освен това, откакто съм тук, още не съм видяла морето.

Рой отклони за миг погледа си от уличното движение и мило й се усмихна.

— Тогава ще бъдеш приятно изненадана. Плажовете на Таити са едни от най-красивите в света.

Тя долови гордостта в гласа му.

— Много обичаш Таити, нали?

— Да. Не мога да си представя, че бих могъл да живея на друго място. Всичко, за което мечтая, намирам на този малък остров.

Отдавна бяха излезли от Папаете и се движеха покрай брега на морето. Високи вълни с огромни разпенени гребени се разбиваха в скалите, след което бавно се разливаха върху белия пясък.

На Дженифър й се струваше, че на плажовете не беше стъпвал човешки крак. Бяха безлюдни и чисти.

— Ах, Рой, Таити е просто великолепен! Много по-красив, отколкото си представях. Сега разбирам защо толкова го обичаш.

— Това е едно от най-хубавите места на острова — обясни той. — И ако погледнеш напред към хълма, ще видиш един от хотелите, които съм проектирал аз.

Дженифър погледна в тази посока. Ако не й беше казал, че там има хотел, никога нямаше да се досети.

Сградата имаше вид на голяма едноетажна къща с просторна веранда и приличаше много на тази на госпожа Д’Арси. Вписваше се идеално в заобикалящата я местност. Нямаше ги големите рекламни табели, с изключение на един дискретен, ръчно нарисуван надпис: „Seaside Inn“.

Дженифър бе впечатлена от това, което видя.

— Проектирал си го великолепно! Никога нямаше да позная, че е хотел. Сякаш е част от местността.

— Точно такова въздействие исках да постигна. Виждал съм много красиви места, загрозени от неподходящи постройки. Заклех се никога да не вземам участие в подобни проекти.

— Може ли да го разгледаме по-отблизо?

— Естествено.

Рой паркира джипа и двамата се отправиха към сградата. Дженифър се удиви на гениалната простота на проекта му. Явно бе наследил много от таланта на баща си.

Макар и да се разклоняваше в много странични крила, хотелът запазваше своята цялостна архитектурна линия. Естественият цвят на дървото подхождаше на терена, а зелената площ бе великолепно поддържана. Личеше си професионалната ръка на градинарите. Дженифър знаеше, че цветята, дърветата и храстите са засадени допълнително, но имаше впечатлението, че винаги са били там. Толкова естествени бяха.

Когато тръгнаха по насипаната с чакъл алея, Рой се спря да говори с някакъв възрастен човек, който стоеше приведен в една от лехите и плевеше бурените.

— Здравей, Хенри! Как си?

Старият таитянин се изправи и сложи ръка над очите си, за да се предпази от слънцето. Дженифър трудно можеше да определи възрастта му. Лицето му бе прорязано от бръчки и напомняше релефна карта. Кожата му бе силно почерняла от постоянната работа на открито.

Когато разпозна Рой, очите му блеснаха. Усмихна се радостно и оголи беззъби венци.

— А, вие ли сте, господин Д’Арси? Отдавна не сте минавал насам.

— Така е, Хенри. Имах много работа по съседните острови. Но както виждам, магическата ти сила над цветята и дърветата не е отслабнала. Градините са в отлично състояние.

— Правя каквото мога, господин Д’Арси. Давам всичко от себе си.

Възрастният човек обходи с поглед избуялата растителност наоколо. Дженифър забеляза, че е много горд от похвалата на Рой. Очевидно държеше на него и ценеше мнението му.

— Да не те бавим повече, Хенри — каза Рой на сбогуване. — И не забравяй, ще ми трябваш след няколко седмици за новия хотел.

— Окей, сър. Трябва само да ме уведомите. Можете да разчитате на мен.

Когато продължиха пътя си, Дженифър се поинтересува за възрастния човек.

— Хенри ли? Той е най-добрият градинар по Южното тихоокеанско крайбрежие. Оставил съм изцяло в негови ръце озеленяването на площите покрай хотелите.

— Не е ли малко стар за тази тежка работа?

— Хенри по-скоро би умрял, отколкото да престане да се труди. Свикнал е много с тази работа. И докато му позволяват силите, няма да се откаже.

— Разбирам го — забеляза замислено Дженифър.

— Какво ще кажеш да отложим останалата част от обиколката за някой друг ден? — попита Рой след кратка пауза. — Време е за обяд и ми дойде наум по-добра идея, отколкото пикник на плажа. Има едно място, навътре сред гората, където ходя винаги, когато искам да остана сам. Страшно подхожда за пикник. Двамата с теб, съвсем сами…

Дженифър се почувства поласкана, че иска да сподели с нея своята тайна.

— Звучи доста примамливо — забеляза тя. — И като стана въпрос за ядене, установих, че съм ужасно гладна.

Рой се усмихна.

— Мисля, че голямата кошница, която напълни готвачката, ще задоволи апетита ти.

Качиха се в джипа и скоро навлязоха в гористата местност. Пътуваха по тесен и криволичещ планински път. Колкото повече навлизаха във вътрешността на острова, толкова по-трудно се придвижваха. Бяха пропътували около десет километра, когато Рой й обясни, че са прекосили половината остров. Тайното му местенце не било далеч. Но понеже гората ставаше все по-гъста и скоро заприлича на джунгла, трябваше да извървят останалата част от пътя пеша.

Не им оставаше много, но пътят бе гъсто обрасъл и бавно напредваха. Тя крачеше плътно зад него, а той й проправяше път между сплетените увивни растения.

— Как си успял да откриеш това място сред този пущинак? — попита Дженифър.

— Когато бях малък, преброждахме заедно с един мой приятел целия остров. Тази полянка беше нашето тайно място за срещи. Оттогава винаги, когато искам да остана насаме с мислите си, идвам тук.

Дженифър предположи, че този приятел е бил Питър, но реши, че е по-добре да не навлиза в тази тема, поне не сега.

— Поляната е доста отдалечена — забеляза тя след известно време. — Наистина никой не може да ни попречи на такова скришно място.

Изведнъж я сепна дълбокият гърлен смях на Рой и тя учудено го погледна.

— Какво толкова казах, че така те развеселих?

— Замислих се над последните ти думи. Да не би да се боиш за сигурността си?

Дженифър продължаваше да го гледа в недоумение.

— Какво говориш? Въобще не съм имала това предвид!

Рой отново се засмя.

— Сега вече си в ръцете ми сред този пущинак. Можеш да викаш, колкото си искаш. Никой няма да те чуе. Ако се опиташ да избягаш, най-много да се изгубиш и тогава…

Дженифър наистина се изплаши за миг, но после видя веселите пламъчета в очите му и разбра, че отново я бе взел на подбив.

— Рой, за каква ме смяташ? Не съм мислила нищо подобно. Защо винаги се държиш с мен като с глупава ученичка?

— Не, Дженифър, напротив. Съвсем добронамерено исках да те предупредя. Такава романтика, такова красиво момиче… Кой знае какви шеги могат да ни изиграят чувствата? — Той сви рамене и й се усмихна невинно.

Знаеше много добре, че отново се шегува, но въпреки това започна да се нервира. Наистина, на какво щеше да разчита? Само преди няколко часа бе твърдо решила да избягва всеки по-близък контакт с Рой, но ето че сега бе тук, сред тази девствена гора, съвсем сама с него. Трябваше много да внимава и да не допуска да я изненада.

Стигнеше ли се до интимности както през изминалата нощ, едва ли щеше да успее да възпре изблика на чувствата си. А последиците от едно признание й се струваха толкова ужасии, че въобще не искаше да мисли.

През това време Рой отстрани и последното препятствие от пътя и Дженифър се озова на приказно красиво късче земя.

Заобиколени от гъста гора, двамата стояха сред малка поляна във формата на почти идеален кръг, буквално потънала в приказното великолепие на екзотични цветя от всички възможни видове, а тревата изглеждаше неестествено чиста и мека, като прозрачна пастелнозелена коприна. Вдясно от тях извиваше малка рекичка, която в долната част на поляната се спускаше през един миниатюрен водопад, след който се вливаше в бистро езерце.

Каква идилия! Дженифър стоеше онемяла.

Дълбоко си пое въздух и с усилие се върна към действителността. Когато погледна към Рой, видя, че я наблюдава. Личеше си, че се радва на немия й възторг.

— О, Рой! — възкликна спонтанно. — Едва ли има по-красиво място на света! Ако наричат острова рай, то тогава това е райската градина!

— Надявах се, че ще ти хареса — каза гордо той. — И когато се съвземеш и престанеш да стоиш прехласната, можем да се заемем с пикника.

Той постави кошницата върху къс скала край потока, вдигна капака, извади червена карирана покривка и я разстла върху тревата. Дженифър му помогна да разопаковат многобройните деликатеси.

— За бога, Рой! Кой ще изяде всичко това? Би могъл да нахраниш цяла армия — извика въодушевена.

— Когато ми даде кошницата, готвачката подхвърли, че имаш нужда от малко повече тлъстинка по слабото си тяло — засмя се той.

— Слабо ли? Аз да съм слаба? — възмути се тя.

— Права си. Като се вгледам по-внимателно, в никакъв случай не мога да кажа, че си слаба. Може би малко ниска, но не и слаба. Общо взето, намирам те за привлекателна.

Дженифър усети, че се изчервява под изпитателния му поглед, и се зае усърдно с кошницата.

Защо винаги се опитваше да я смути? Отново се ядоса, но не даде да се разбере.

Храната наистина беше много, но въпреки това те изядоха по-голямата част от нея. Милата китайка доста се бе постарала. Имаше студен желиран бульон, вкусна рибна салата, различни видове сирена, а за десерт — дъхави плодове. Накрая пиха студен чай с лек дъх на мента и хапнаха от чудесния сладкиш.

Дженифър се загледа в безоблачното синьо небе и неусетно затвори очи. Обзе я чудно, благодатно спокойствие и имаше чувството, че всичко ще се оправи. Дори в този момент смяташе, че е възможно Рой да отвърне на любовта й и двамата до края на живота си да споделят заедно радости и грижи.

Изведнъж усети сянка върху лицето си. Рой се бе навел над нея и с безкрайна нежност я погали по косата.

— Дженифър — прошепна дрезгаво — искам да ти кажа нещо. Аз…

В този миг изпращяха съчки и нещо прошумоля в храстите.

Рой бързо скочи и напрегнат се загледа в посоката, от която бе дошъл шумът.

— Кой ли може да е? — промърмори под носа си.

Една ръка отмести клоните настрани и на полянката се появи Аура.

Дженифър усети с цялото си тяло омразата, която излъчваха кафявите й очи. Враждебният й поглед я пронизваше.

— Аура, какво правиш тук? — изненадано възкликна Рой.

— Търсих те навсякъде, по хотелите, на плажа. И когато не те намерих никъде, се сетих за тази поляна. Случи се нещо много важно. Трябва веднага да се върнеш в кантората.

— Не мога да си представя какво може да е толкова важно, че да ме търсиш по целия остров — изсумтя нетърпеливо той. — Казвай какво е станало?

Секретарката се приведе над ухото му и тихо започна да му обяснява нещо. В началото Рой отговаряше нетърпеливо и раздразнено, но накрая сви безпомощно рамене и се обърна към Дженифър.

— Ужасно съжалявам, скъпа — започна сконфузено. — Изглежда не могат да минат без мен в кантората. При един от проектите се е случило нещо непредвидено, което само аз мога да оправя.

Направи кратка пауза и продължи:

— Много ли ще те затрудня, ако тръгна с Аура веднага за града, а ти се върнеш сама с джипа?

— Разбира се, че не — отговори тя. — Няма защо да се притесняваш за мен. Ще прибера всичко тук и ще тръгна.

— Благодаря, Дженифър. Наистина ли ще се справиш?

Рой изглежда се колебаеше и това изпълни със задоволство Дженифър. По реакцията му можеше да разбере, че появяването на Аура съвсем не го радва.

— Всичко ще бъде наред, Рой — успокои го тя.

— Ще намериш ли обратния път? — повтори той загрижен.

— Естествено. Имам добро чувство за ориентация. Няма защо да се притесняваш.

— Окей. Ще се видим тогава довечера вкъщи. Наистина ужасно съжалявам, че така ненадейно трябва да прекъснем излета.

След това Рой се извърна и се приближи към Аура, която през цялото време не се бе помръднала от мястото си и продължаваше да стои на ръба на полянката.

Дженифър ги проследи с поглед. Чувстваше се ужасно разочарована. Какво искаше да й каже преди малко? Може би никога повече нямаше да узнае. Ако съдбата бе отредила на Аура да ги раздели, нямаше по-подходящ момент от този.

Докато минаваха тези мисли през главата й, Рой се бе изравнил с асистентката си. Момичето се извърна към Дженифър и й отправи победоносен поглед. След това злорадо се изсмя, хвана Рой под ръка и изчезна заедно с него в гъстата гора.

Дженифър остана да гледа след тях неподвижна. В лицето на Аура намираше ожесточен враг. Тази жена нямаше да се предаде без борба. Бе твърдо решена да задържи Рой с всички средства и Дженифър не хранеше никаква надежда да промени нещо.

„Каква странна жена — продължи разсъжденията си. — Най-просто е да се махна от пътя й. Но тя не бива да се опитва да ме изплаши. Ще използвам първия удобен случай да й го кажа.“

Започна да събира остатъците от пикника в кошницата и докато правеше това, изведнъж се усъмни дали случаят, заради който Рой незабавно трябваше да се върне в кантората, е истински или само инсцениран.

Доколкото познаваше вече Аура, тя нямаше да се посвени да използва всичко, за да постигне веднъж набелязаната цел. И пред нищо нямаше да се спре.

Сгъна покривката и я постави върху кошницата. Огледа се още веднъж внимателно на всички страни, за да се увери, че не е забравила нещо, и се отправи към джипа.

Сега й беше малко по-трудно, защото нямаше кой да й проправя пътя. Но кошницата бе олекнала и скоро стигна до колата.

Докато пътуваше към града, осъзна, че чувствата й към Рой все повече я объркват.

„Има ли поне малка вероятност и той да изпитва нещо към мен? Това ли щеше да ми каже, преди Аура да ни беше попречила?“ — питаше се тя.

Когато стигна до Папаете, реши да навести Майкъл. Неговата компания бе точно това, от което имаше нужда сега. Щяха да си побъбрят непринудено и се надяваше, че поне за известно време ще забрави Аура и Рой.

Паркира пред магазина му. Когато влезе вътре, той тъкмо обясняваше нещо на двама клиенти. Усмихна й се любезно и вдигна ръка за поздрав. Дженифър също му махна и зачака да се освободи.

Клиентите — мъж и жена — напуснаха магазинчето, горди с новата си придобивка. Майкъл излезе иззад тезгяха и даде воля на радостта си.

— Дженифър, каква приятна изненада! Какво ви води този следобед насам?

— Бях се запътила към къщи и изведнъж ми хрумна да спра и да се отбия при вас.

— Каквито и причини да имате, винаги сте добре дошла. Разгледахте ли тази сутрин града?

— Рой ми показа един от хотелите си.

И тя разказа подробно за случилото се предобед. Майкъл я слушаше търпеливо, облегнат на тезгяха. И когато завърши с ненадейното появяване на Аура, той неспокойно започна да се разхожда надолу-нагоре из магазина.

Когато заговори, гласът му прозвуча разстроено.

— Кажете ми истината, Дженифър. Вие сте влюбена в този мъж, прав ли съм?

Тя разбра, че не може повече да крие. Отново бяха отгатнали тайната й. Толкова лесно ли се четяха чувствата й? Може би Рой също знаеше какво изпитва към него.

— Да, Майкъл — отговори колебливо. — Страхувам се, че имате право. Влюбена съм в Рой.

Художникът се усмихна тъжно.

— С това всичките ми надежди пропадат. Дори и да съм оптимист, нямам повече никакви шансове да ви спечеля, след като сте влюбена в друг. Но искам да загубя с достойнство, затова ви желая всичко най-хубаво и се надявам, че ще останем добри приятели.

Загледа се в нея и учудено възкликна:

— Но какво ви е? Защо изглеждате толкова съкрушена? Нали ми казахте, че Рой ви е направил предложение за женитба?

— Да, Майк, вярно е. Но не сте ме разбрал правилно. Аз не мога да се омъжа за него.

Малко оставаше да се разплаче и затвори очи, за да сдържи сълзите си.

Майкъл я гледаше загрижено.

— Не можете да се омъжите за него? Но нали току-що казахте, че го обичате?

Дженифър с усилие запази самообладание и обясни обърканото положение:

— Вече съм почти сигурна, че Рой обича Аура. Разбирате ли сега защо не мога да се омъжа за него? Не знам защо иска да се ожени за мен, но с положителност няма нищо общо с любовта. Мисля, че нещата са безнадеждни.

— Хм — смутено промълви Майкъл. — Откъде сте толкова сигурна, че Рой не ви обича? Попитахте ли го какво изпитва към вас?

Дженифър поклати глава:

— Не, но въпреки всичко съм уверена в това. Днес предобед, малко преди да се появи Аура, се надявах, че не съм му съвсем безразлична. Но за съжаление това са само напразни илюзии, които няма да се сбъднат.

— Ако искате да ви посъветвам приятелски… Поговорете още веднъж сериозно с Рой, и то колкото се може по-скоро. Питайте го направо за намеренията му.

— Прав сте. Точно това трябва да сторя. Ще говоря с него при следващия удобен случай. Може би съм направила прибързани изводи. Много съм ви задължена, Майк — каза след кратка пауза. — Дори и да съм напълно обезверена, вие винаги ми вдъхвате кураж. Прекрасен приятел сте, Майкъл!

Комплиментът и го смути, но той само сви рамене.

— Означавате много за мен, Дженифър — каза сериозно. — Бих желал да има нещо повече между нас. Но още в самото начало попарихте надеждите ми.

— И на мен ми се иска да е другояче, но… — изтърва се тя.

Изведнъж Майкъл рязко се изправи, очите му заискриха.

— Стига толкова. Да приключим темата за днес. Времето навън е толкова хубаво, а ние стоим тук. Какво желаете да правим този следобед? Предложете нещо, мадам!

Доброто му настроение беше заразяващо и Дженифър усети как духът й се събужда.

— Не знам — отвърна живо. — Сещате ли се за нещо?

Художникът кимна.

— Първо трябва да свършим една работа, която и двамата забравихме.

Той бръкна под тезгяха и извади малка кутийка.

— Забравили сме нещо? За какво говорите, Майкъл? — загледа го учудена Дженифър.

Той отвори капака и извади малкия амулет, който отново висеше на златната си верижка. Момичето се смути.

— Не смятате ли, че при тези обстоятелства е по-добре да запазите амулета за някоя друга?

— Глупости. Избрах талисмана за вас и вие трябва да го носите. Когато се появи вчера Рой в градината, толкова бързо се сбогувахме, че съвсем забравих да ви го дам. И така, той е ваш.

Майкъл се приближи към нея и положи верижката около врата й. Този път успя да я закопчае без проблеми. След това отстъпи няколко крачки назад, за да й се полюбува.

— Стои ви чудесно! Направо великолепно!

— Благодаря, Майк! — Тя опипа с ръка амулета. — Ще го пазя като зеницата на окото си, в знак на нашето приятелство.

— Радвам се. А сега какво ще кажете за една разходка в планината? Знам едно място с останки от стар полинезийски храм, които сигурно ще ви заинтересуват.

— Звучи примамливо — отбеляза Дженифър. — Веднага ли ще тръгнем?

— За съжаление трябва да довърша някои неща тук в магазина, но няма да продължи дълго. Колата ми е паркирана пред вратата. По-добре ме изчакайте там. Вътре е прекалено задушно и прашно за вас. След няколко минути свършвам.

— Добре, Майкъл.

Дженифър излезе от магазина и се качи в колата му. Седна на мястото до шофьора и с нетърпение зачака предстоящия излет.

След малко се облегна назад в седалката и затвори очи. Успя да се отпусне. Наслаждаваше се на приятната топлина и свежия бриз, който полъхваше от морето и галеше лицето й.