Мари Колинсен
Да обичаш и да бъдеш обичана (6)

VI

Тя проследи с поглед Рой и изпита дълбоко разочарование. Точно сега ли трябваше да се случи, когато нещата изглежда потръгваха между тях! Бе изтълкувал напълно погрешно видяното и — както винаги — не й даде възможност за обяснение.

Когато си помисли за ироничната забележка и подигравателния поклон, кръвта нахлу в лицето й.

„За какъв се смята, че си позволява да се държи по този начин с мен? Иска ми се да му кажа мнението си веднъж завинаги! Ще му дам да разбере, че няма да търпя повече подобно отношение!“ — закани се тя.

Бе толкова заета с мислите си, че напълно забрави присъствието на Майкъл.

— Предполагам, това беше Рой Д’Арси — забеляза сухо той. — Неприятен тип, а?

— Прав сте, Майкъл — отговори все още силно раздразнена. — Най-нелюбезният човек, когото някога съм срещала. Как си позволява да говори с нас по този начин? Дори не ми даде възможност да му обясня.

— Какво да му обясните? — попита учуден Майкъл.

— Смешната ситуация, в която изпаднахме, естествено.

— Скъпа, не разбирам защо толкова се вълнувате. Нека да мисли каквото си ще — опита се да я успокои. — Не му дължите абсолютно никакво обяснение. Достатъчно е, че двамата знаем истината.

Дженифър не искаше да издаде колко важно бе за нея мнението на Рой.

— Всъщност прав сте — съгласи се тя. — Просто не съм свикнала да се отнасят към мен несправедливо. Ще се опитам да забравя случая. Но се страхувам, че следобедът ни е провален. Имате ли нещо против, ако се сбогувам с вас? Бих желала да полегна малко преди вечеря.

— Разбира се — отговори учтиво той. — И за мен е време. Днес рано затворих магазина и трябва да приготвя някои платна за утре.

Когато изпрати Майкъл до колата и се сбогува с него, мислено бе съвсем другаде.

Обичаше Рой Д’Арси! Но щеше да отрича докрай пред всички. С изключение на госпожа Д’Арси, която бе отгатнала чувствата й.

Нямаше никакво желание да се прибира в стаята си. Трябваше веднага да намери Рой и да оправи недоразумението, възникнало между тях.

Влезе първо във всекидневната, но не го откри там. След това го потърси в малкото помещение, което госпожа Д’Арси наричаше читалня. Също безрезултатно.

Нерешително тръгна по коридора и внезапно забеляза тънка ивица светлина под вратата на една от стаите, която Рой използваше понякога като работен кабинет.

Въпреки добрите си намерения да му обясни ситуацията, Дженифър вътрешно трепереше от страх. Постоя още миг пред вратата, докато набере смелост, и почука.

— Влез — чу се краткият отговор.

Той седеше на бюрото си, отрупано с книжа, и минаха няколко секунди, преди да повдигне глава и да я забележи.

— А, ти ли си? Какво искаш? — попита със смръщено чело.

— Трябва да говоря с теб, Рой. Искам да ти обясня положението, в което ни свари.

— Няма нужда. Очите все още не ме лъжат. Мисля, че това, което видях, е доста показателно. Извини ме, но имам работа.

Дженифър се вбеси. Не искаше да бъде отпратена по този начин и нямаше да излезе от стаята, докато не го принудеше да изслуша обяснението й.

— Не, Рой. Още нищо не съм ти казала. Сигурно ще отделиш няколко минути за мен.

— Е, добре — съгласи се той. — Но бъди по-кратка!

Остави настрана писмото, което държеше в ръка, и я измери със студен поглед. После се изправи и застана на прозореца.

Дженифър дълбоко си пое въздух и започна:

— Нещата са съвсем безобидни. Поканих Майкъл на чай, а той ми подари един амулет. Когато закопчаваше верижката на врата ми, колието се изплъзна от ръцете му и се падна на земята. Започнахме да го търсим и…

— Трябва да призная, че да се търкаляте по поляната ми се струва доста странен начин на търсене — прекъсна я подигравателно той.

— Но тогава вече не търсехме! Двамата едновременно съзряхме колието, сблъскахме се и паднахме на тревата. Когато си представихме картинката, която представляваме, избухнахме в смях. Двама възрастни хора да пълзят на четири крака между храстите!

Дженифър отново щеше да се разсмее, но смехът й заседна в гърлото, когато забеляза как бръчките на челото му се врязаха още по-надълбоко.

— Не го намирам за толкова смешно — каза сухо. — Освен това цялата история звучи много недостоверно. Прилича повече на измислена и ме кара да се съмнявам. Окачи ли ти в крайна сметка амулета? Много ми се иска да го видя.

Дженифър опипа с ръка шията си, но установи, че го няма там.

— За съжаление не е тук — промълви тихо. — Вероятно в бързината Майкъл, без за иска, го е прибрал обратно.

— Точно това си помислих и аз. Цялата ти история е чиста измислица! А сега ме остави да си гледам работата.

Дженифър едва сдържаше сълзите си от яд и разочарование. Рой не й вярваше! Не беше свикнала да се съмняват в думите й и сега се чувстваше безпомощна.

„С какво право се държи по този начин!“ — негодуваше тя.

— Тръгвам веднага, Рой — опита се да запази самообладание. — Но едно искам да добавя. Това, което ти разказах, е самата истина. Разбира се, не мога да те накарам да ми повярваш. Изглежда предпочиташ да вярваш само на себе си и на твоята истина. Приел си ролята на съдия и раздаваш правосъдие. Ето защо искам да знаеш, Рой Д’Арси, че твоето мнение изобщо не ме интересува!

Думите й предизвикаха неочаквана реакция.

Почти се бе обърнала, за да се махне час по-скоро от тази стая, когато чу грубия му смях.

Изправи рамене и се извърна към него.

— Как си позволяваш да ми се присмиваш? — извика тя.

Мина известно време, докато Рой се успокои и отговори:

— Съжалявам, Дженифър, но не можах да се сдържа. Трябваше само да се видиш! Толкова много гняв в едно такова малко човече! И какъв пронизващ поглед ми отправи! Сякаш всеки момент щеше да блъвнеш огън от устата си и облаци пара от ноздрите си.

Отново се разсмя. Но на Дженифър съвсем не й беше до смях. Рой я бе обидил не само с недоверието си. Сега дори й се присмиваше, което бе още по-лошо.

— Опасявам се, че не мога да споделя бурното ти веселие. Ако ме извиниш, ще те оставя да си гледаш работата, която само преди малко беше толкова спешна.

Когато се обърна и тръгна към вратата, Рой я настигна и сложи ръка върху рамото й.

— Почакай. Искам да ти се извиня за безобразното държание. Трябва да се поправя. Съжалявам, че се усъмних в думите ти. Много добре помня, когато ми каза, че Майкъл ти е само добър приятел…

Погледна го учудена, а той леко я погали по косата, нежно като милувка.

— Но трябва да признаеш — продължи, — че един мъж има право да се дразни, когато вижда как бъдещата му съпруга лежи в тревата с друг. — Погледна я сериозно и по всичко личеше, че сега не се шегува.

— Мисля, че миналата нощ си казахме всичко на тази тема и стигнахме до общото мнение, че идеята на майка ти е неосъществима, нали?

— Възможно е ти да си го казала, Дженифър, защото аз не съм. От ден на ден намирам все по-приемлива идеята на мама.

— Но не и аз! И не желая повече да говорим за това! — тросна се тя.

Рой престана да я гали по косата, хвана я за брадичката, повдигна нагоре главата й и я принуди да го гледа в очите.

— И защо, ако не е тайна? Толкова ли съм отвратителен?

— Не, Рой, напротив. Казах ти вече, че не мога да се омъжа за човек, когото не обичам и който не ме обича, пък колкото и привлекателен да е той.

— Не вярваш ли, че любовта може да се появи след сватбата?

Дженифър го изгледа за миг и отговори:

— Вероятността е малка и не искам да разчитам на нея.

Но топлите му очи отново я обезоръжиха и тя усети как краката й се подкосяват. Този мъж излъчваше някаква могъща хипнотизираща сила.

Прегърна я през раменете и я притисна към себе си.

— Е, малката ми, вече знам, че те желая. И те предупреждавам, искам ли нещо силно, винаги го получавам.

Когато се наведе към нея, за да я целуне, Дженифър се разтрепери с цялото си тяло. Избегна погледа му, бързо се освободи от прегръдката и отстъпи крачка назад.

— Моля те, Рой! Страшно съм уморена и объркана! Вече нищо не разбирам — промърмори тя.

Той също се отдръпна и нежно я погледна:

— Този път ще те оставя да си отидеш, но по-късно ще наваксаме всичко. Може би още утре. Не забравяй, че за утре имаме уговорка!

Дженифър изхвръкна от стаята. Не знаеше какво да мисли. Всеки път, когато намираше Рой за отвратителен и непоносим, настъпваше пълен обрат в поведението му. Само преди няколко минути той отново я бе изненадал. Всичко, каквото искаше да му каже във връзка с намеренията му за женитба, остана неизречено! С помощта на невероятна сила на волята бе успяла да се измъкне от ръцете му.

„Занапред ще трябва да избягвам всеки по-пряк контакт с него — реши тя. — Само когато спазвам дистанция, ще успея да контролирам чувствата си и да не се поддам на хипнотичната му сила. Иска да се ожени за мен? Но какво повече от Аура очаква да му дам? Какво им пречи да се оженят? Дали някога ще науча истината за тайнствената им връзка?“ Хиляди въпроси напираха в нея.

Докато бързаше по коридора, бе толкова унесена в мислите си, че не забеляза госпожа Д’Арси и се блъсна в нея. Старата дама протегна ръце и здраво я хвана, след което внимателно я огледа.

— За бога, Дженифър, къде отиваш? Виждам, че въобще не си тук!

— Ужасно съжалявам, госпожо Д’Арси — промърмори смутено тя. — Бях се замислила и съвсем не ви чух.

— Няма нищо, скъпа моя. Но какво ти е? Нещо не е наред ли? Изглеждаш ми толкова объркана.

— Нищо не се е случило. Наистина. Просто имах напрегнат ден.

— Надявам се, че не е свързано с новия ти приятел. Как му беше името?

— Майкъл. Не, най-малко с него. Той няма нищо общо.

Госпожа Д’Арси се замисли за миг. Очите й изведнъж светнаха и тя с разбиране се усмихна.

— Възможно ли е да е виновен синът ми? Днес не съм го виждала, но готвачката ми каза, че се е върнал. Той ли е причината, мила? Да не си се скарала с него?

Дженифър за пореден път се увери, че бе невъзможно да скрие нещо от тази жена. Госпожа Д’Арси притежаваше невероятната способност да отгатва истината.

— Да — отвърна глухо. — Ужасно трудно е да бъде разбран вашият син. А аз въобще не мога. И сигурно никога няма да успея. Всъщност и не искам!

— Напълно съм съгласна с теб, скъпо дете. Рой изцяло се е метнал на баща си. Наследил е лошите му качества, заедно с безброй положителни.

Старата дама хвана Дженифър за ръка и влезе заедно с нея в малката читалня.

— Но сигурно си разбрала, че той може да бъде и много мил — продължи тя. — Трябва ви малко повече време да се опознаете. Уверена съм, че двамата ще успеете да преодолеете различията и… да станете истински приятели.

— Бих желала и аз да съм толкова сигурна. Но се опасявам, че пропастта между нас е прекалено голяма.

Дженифър се чувстваше физически и душевно изтощена. Копнееше единствено да си легне и да забрави проблемите в един здрав и дълбок сън.

— Днес ще си легна рано — каза тя. — Готвачката ни беше приготвила за чая толкова сандвичи, че още съм сита. Надявам се да ме извините, ако не дойда на вечеря.

— Разбира се, момичето ми. Върви. Винаги съм казвала, че здравият и продължителен сън прави чудеса. В такъв случай ще се видим утре на закуска.

В стаята си Дженифър се съблече и влезе направо в банята. Когато се отпусна в топлата, ухаеща приятно на кристалната сол за вана вода, се замисли над оптимизма на госпожа Д’Арси и тъжно се усмихна.

Преди няколко дена и тя по същия начин гледаше на живота, но тогава още не беше срещнала Рой. Отново си спомни за някои от своите принципи, които при никакви обстоятелства нямаше да наруши. А както стояха в момента нещата, и дума не можеше да става за сватба.

Излезе замислена от ваната, избърса се и облече тънка бяла нощница. Изгаси нощната лампа, мушна се в хладните чаршафи и си пожела сънят по-скоро да я споходи и да забрави грижите.