Мари Колинсен
Да обичаш и да бъдеш обичана (5)

V

Когато на сутринта слезе за закуска, Дженифър изпитваше смесени чувства. Едновременно облекчение и разочарование от това, че Рой го няма. След интимностите, които си бе позволил с нея през нощта, сега със страх очакваше новата им среща.

Бе решила да се държи така, сякаш нищо не се беше случило, но не беше сигурна дали щеше да й се удаде след еротичните фантазии през изминалата нощ. Даваше си сметка, че е безнадеждно влюбена в него.

Но също толкова сигурна бе, че той обича Аура. Отказът му да говори на тази тема бе достатъчно убедително доказателство.

Чудеше се защо двамата все още не са се оженили. Във всеки случай едва ли защото госпожа Д’Арси не понасяше Аура. Рой не бе от хората, които се влияят от чуждо мнение.

Въпреки това бе съгласен да се ожени за Дженифър, само за да изпълни налудничавото желание на майка си!

Седна на масата и започна да закусва. Отпи глътка от ароматното кафе, облегна се назад и се опита да потърси изход от ситуацията, в която я поставяше нелепостта на чувствата й.

Обичаше мъж, който бе подарил сърцето си на друга. Тя нищо не можеше да промени. Може би най-правилното решение бе да напусне Таити в най-скоро време, докато все още бе в състояние да разсъждава трезво.

Никога досега не бе усещала по-силно липсата на майка си. При тази мисъл тъжно се усмихна. Остави чашата и се изправи. Не й бе присъщо да изпада в самосъжаление. Разчиташе единствено на себе си и само от нея зависеше какво решение ще вземе.

Днес Рой щеше да е зает с работата си, така че можеше да използва времето, за да разгледа забележителностите на острова. Реши следващите няколко часа да прекара в градината, но първо трябваше да вземе от стаята си някоя книга.

В къщата бе необичайно тихо. Понеже госпожа Д’Арси още спеше, единствените шумове идваха откъм кухнята. Тиа и любезната готвачка китайка водеха оживен разговор, прекъсван от време на време от смеховете им и подрънкване на съдове.

Тръгна по тесния коридор, водещ към стаята й, и внезапно вниманието й бе привлечено от вида на просторно помещение, чиято врата зееше широко отворена. Предположи, че е стаята на Рой, и не можа да потисне любопитството си. Стъпвайки на пръсти, влезе и се огледа.

„Обстановката много подхожда на характера му“ — установи тя. Тъмното махагоново дърво на мебелите силно контрастираше с преобладаващите светли тъкани. Завесите бяха яркочервени, в тон с покривката на широкото легло. Всяко нещо тук беше на мястото си. Само запаленото осветление и отворената врата показваха, че обитаващият тази стая е бързал много рано сутринта.

От кухнята се чу отново подрънкване на тенджери и прибори и Дженифър се сепна. Не искаше да рискува някой да я свари тук, затова побърза да излезе.

Взе една книга и отново се спусна на приземния етаж. Пресече столовата и през високата стъклена врата излезе на терасата.

Питаше се дали е в състояние да прави нещо, без да мисли за Рой Д’Арси.

В градината, изпълнена с уханието на цветя, забеляза малка каменна пейка, чиято усамотеност неудържимо я привлече. Настани се удобно върху нея, разтвори книгата и потъна в света на фантазията.

Когато по някое време погледна часовника си, с учудване установи, че наближаваше обяд. Бе прекарала целия предобед в градината, без нито веднъж да се сети за Рой! Побърза към къщата да се преоблече и срещна госпожа Д’Арси, която тъкмо беше станала.

— Добро утро, Дженифър — поздрави я стопанката на дома. — Или по-скоро добър ден! — поправи се с усмивка. — Както виждам, и ти си от ранобудните, които вечер си лягат с кокошките.

Дженифър се засмя.

— Не си лягам с кокошките, но наистина прекарах чудесна сутрин в градината. Освен това не съм единственият ранобудник в тази къща. Рой е станал много преди мен.

— Естествено! — Госпожа Д’Арси направи пренебрежителен жест с ръка. — Метнал се е изцяло на баща си… не на мен. Аз съм нощна птица. Освен това утринното слънце не се отразява добре на тена ми. Има и друго — продължи тя и дяволито се усмихна. — Пропускането на закуската е единствената възможност да контролирам теглото си.

— Но, госпожо Д’Арси! — отговори възпитано Дженифър. — Намирам, че изглеждате много добре за възрастта си!

— Благодаря за комплимента, дете мое. Без значение дали наистина мислите така, или го казвате от учтивост. На моите години човек рядко получава комплимент.

Замълча за миг и добави:

— И понеже стана въпрос за килограми, а с това и за ядене, да вървим да обядваме. Изпитвам ужасен глад!

По време на обяда, състоящ се от рибна салата, пресни зеленчуци и плодове, госпожа Д’Арси почти не млъкна. Говореше за какво ли не, като спираше от време на време да си поеме въздух или да сложи залък в устата си. Разказваше за своя живот на Таити, колко вълнуващо било, когато с мъжа си били млада съпружеска двойка.

— Завинаги ли искате да останете на Таити? Дори и сега, след като мъжът ви вече не е между живите? — попита Дженифър, когато най-после успя да вземе думата.

— Да, мисля до края на живота си да остана тук — отговори замислено възрастната дама. — Когато навремето дойдохме от Франция, мислех, че ще бъда много нещастна. Опасявах се, че ще ми липсват много от удобствата, които предлагаше Париж. Но се излъгах. Таити има своеобразно излъчване, което веднага ме плени. Сега вече не мога да си представя друго място, където бих могла да живея. Дори и Париж!

Понеже госпожа Д’Арси се бе задържала за няколко минути на една тема, Дженифър се надяваше да намери случай да разбере нещо повече за живота на Рой тук.

— Синът ви през цялото време ли е живял на Таити? — попита тя.

— Да. Роди се скоро след нашето пристигане. Животът си е прекарал тук, с изключение на малкото години, през които учеше в Лондон и Париж. Мисля — продължи угрижено Д’Арси, — че само някой изключителен човек би могъл да го откъсне от острова. Рой обича Таити с такава страст, която понякога дори ме плаши.

Дженифър кимна с разбиране и се замисли за разговора си с него през изминалата нощ, с какво въодушевление говореше той за първичната красота на острова и колко пламенно желаеше тя да се запази.

— Предполагам, че повечето хора, живеещи тук, обичат по същия начин Таити.

— Възможно е, мила — отговори госпожа Д’Арси, но после поклати глава. — Таити е място като всяко друго. Има хора, на които изобщо не им допада нашият начин на живот и с нетърпение чакат момента, когато ще си тръгнат оттук… Има и други, които винаги са нещастни, независимо къде живеят. Те непрекъснато намират причини да се оплакват. Дори самият рай да се пренесе на земята, пак ще намерят от какво да недоволстват.

Дженифър имаше чувството, че старата дама всеки момент ще смени темата, затова се опита да насочи разговора отново върху Рой.

— Синът ви ми разказа за усилията, които полага, за да запази естествената красота на острова. Намирам идеята му за прекрасна. Сигурна съм, че ще успее. Трябва да сте много горда с него, госпожо Д’Арси.

— Рой си е поставил наистина благородна задача. Трябва непременно да видиш някой от хотелите му, докато си при нас, Дженифър…

— Той ми обеща да обиколим повечето от тях и аз много се радвам на тази възможност. Надявам се, че ще намери време.

— Това е прекрасно! — извика зарадвана старата жена. — Значи двамата сте се помирили, така ли да го разбирам?

Дженифър се замисли малко и съжалително поклати глава. Неприятните моменти бяха много повече от приятните.

— Мисля, че не — отговори тя. — Не е лесно да излезеш наглава с него. Настроенията му се менят толкова често и внезапно, че винаги се случва да изпусна някоя неподходяща дума в неподходящ момент.

— Права си. Но той винаги си е бил такъв. Страхувам се, че твърде много го глезехме, и за това съм виновна аз. Навремето мечтаех за голямо семейство. И когато разбрах след първото раждане, че не мога да имам повече деца, отдадох цялата си любов на него. Но ти си подходящата жена за сина ми, Дженифър. Казах ти го вече веднъж. Умна си и би могла да му се наложиш. Точно от това има нужда той. Още ли не си променила мнението си по този въпрос?

— Не, госпожо Д’Арси — отговори твърдо Дженифър. — Макар че трябва да призная — Рой ми намекна, че е склонен да се ожени за мен.

При тези думи лицето на възрастната жена засия.

— Но това е чудесно! Никога не съм губила надежда, че един ден Рой ще се съгласи с мен! — Но когато разбра пълния смисъл на чутото, изгледа сериозно младото момиче. — Ако правилно съм разбрала, ти си му отказала, така ли? Защо?

— Не съм от тези жени, които приемат предложение за женитба от мъж, който нито ги познава, нито ги обича.

— Но разбира се, че те обича! Защо иначе ще те моли да му ставаш съпруга?

— Не знам мотивите му, госпожо Д’Арси. Но каквито и да са, те нямат нищо общо с любовта. Начинът, по който се държи с мен, не показва да е влюбен. По-скоро мисля, че той обича друга.

— Друга? Невъзможно! Та това е нелепо! Ако имаше друга жена, аз щях да зная! Освен това е толкова вглъбен в работата си, че едва ли му остава време за забавления. Точно затова те извиках тук. Надявах се, че ако в къщата ни живее едно толкова привлекателно момиче като теб, той ще спре да мисли само за работа.

— Не е ли смешно това, което говорите? На острова има толкова красиви момичета!

— Да, сега вече те разбирам! Имаш предвид Аура. Но вече ти казах, че той не е влюбен в нея. Може и да му е завъртяла главата по свой си начин, но любов? Никога! Освен това я вижда само през работно време.

Госпожа Д’Арси изглеждаше напълно уверена в думите си. Но след всичко, каквото бе казал и направил Рой досега, Дженифър бе стигнала до убеждението, че той не се интересува от нея. За съжаление не можеше да стигне до същото заключение за връзката му с Аура. Дори и да приемеше, че не е влюбен в изключително красивата си сътрудничка, беше сигурна, че не е останал безразличен към еротичните й послания.

— Любов или секс — продължи гласно мисълта си Дженифър, — няма значение как ще се нарече, но аз никога няма да се омъжа за човек, който поддържа каквато и да е връзка с друга жена. Аз…

— Зад думите ти се крие още нещо — прекъсна я възрастната дама. — Не е ли ревност? Възможно ли е да си се влюбила в Рой?

„Защо всичко се изписва на лицето ми? — помисли девойката в паника. — След като госпожа Д’Арси успя да ме разкрие, как тогава да се надявам, че ще съумея да прикрия чувствата си от Рой? Той сигурно вече се досеща за тях.“

— Синът ви е мъж, в когото просто не можеш да не се влюбиш — отговори, запазила самообладание. — Като изключим външното му държание, дълбоко в себе си той е мил и сърдечен човек.

— Знаех, че ти си точно жената за него! — забеляза победоносно госпожа Д’Арси. — Само човек, който наистина го обича, може да прозре зад студената маска, която Рой си поставя при общуването с хората.

Наведе се по-близо към Дженифър, сякаш за да скъси дистанцията между тях. И когато отново заговори, Дженифър напрегна слуха си. Усещаше, че старата дама се канеше да й разкрие някаква тайна, за която досега не беше говорила.

— Някога Рой имаше много добър приятел. Беше местно момче и се казваше Питър, брат на Аура. Двамата израснаха заедно и прекарваха всяка свободна минута заедно. Обикаляха острова и правеха това, което и останалите деца на тяхната възраст. С една дума, бяха неразделни. Един ден отидоха с други момчета на риболов, при което Питър бе смъртно ранен от харпун. Почина в ръцете на Рой. Мисля, че и сега, след толкова много години, Рой не е преживял напълно загубата на приятеля си. Оттогава не се сближи с никого повече.

Дженифър с усилие сдържаше сълзите си, появили се по време на трогателния разказ на старицата. Можеше да му съчувства, защото знаеше какво е да загубиш близък човек. Сега вече го разбираше по-добре, а също и променливото му настроение.

Рой явно не смееше да влезе в по-близки отношения с друг човек, защото се страхуваше да не бъде отново наранен. И затова, когато усетеше, че дистанцията се скъсява, веднага се отдръпваше.

— Това, което ми разказахте, обяснява много неща — каза накрая. — Но нищо не променя. Няма значение дали го обичам или не. Налице е фактът, че той не ме обича. И нито аз, нито вие можем да променим нещо.

— Права си — въздъхна госпожа Д’Арси и я погледна тъжно. — Все пак бих искала да те помоля още веднъж да не прибързваш с решенията си. С времето нещата могат да се променят.

— Е, добре — отговори момичето. — Щом е толкова важно за вас, ще изчакам да видя какво ще се случи.

Тъжното лице на възрастната жена отново се проясни. Изглежда ужасно се радваше на отстъпката на Дженифър.

— Много ти благодаря, мила! Ще видиш, че всичко ще се оправи. Сигурна съм!

Дженифър изведнъж си спомни, че бе поканила Майкъл на чай. Съвсем бе забравила да спомене на Д’Арси за това и реши първо да й поиска разрешение. Възможно беше тя да има нещо друго предвид за следобеда.

— Радвам се за теб, Дженифър! — отговори старата дама. — Можеш да посрещаш приятелите си тук по всяко време. В моята къща искам да се чувстваш като у дома си.

— Благодаря, госпожо Д’Арси! Толкова сте мила с мен.

— Не говори глупости, дете мое. Жалко само, че днес няма да мога да се запозная с него. Трябва да направя някои спешни покупки в града. Много мразя да пазарувам и винаги отлагам за по-късно. Но вече нямам избор.

— Ако мога да ви бъда полезна с нещо — предложи момичето, — ще звънна на Майкъл и ще променя срещата за някой друг ден.

— И дума да не става. Сама ще си свърша работата! А ти ще изпълниш обещанието си. Ще се запозная с приятеля ти друг път. Извини ме, но трудно помня имена. Как се казваше той?

— Майкъл. Майкъл Доуд. Художник е и държи в града малко магазинче. Запознахме се там вчера.

— Да не би той да е причината — изгледа я подозрително госпожа Д’Арси — толкова упорито да отхвърляш предложението ми за сватба с Рой?

— Но моля ви! Между нас няма нищо. Просто сме добри приятели, макар и Майкъл да е влюбен в мен. Аз обаче му казах, че не мога да му отговоря със същото.

Госпожа Д’Арси видимо се успокои. Въздъхна облекчено и се надигна тромаво.

— Радвам се, че е така, скъпа моя — каза тя. — Сега трябва да ме извиниш. Желая ти приятен следобед.

* * *

Когато госпожа Д’Арси замина за града, Дженифър започна да се приготвя за срещата си с Майкъл.

Първо трябваше да се погрижи за закуската.

По пътя към кухнята се замисли дали готвачката ще успее да приготви нещо за толкова кратко време.

Влезе вътре и свари едрата китайка приведена над голяма купа с пастет. Пълната жена се усмихна широко, при което показа два реда блестящи бели зъби.

— А, вие ли сте, госпожице Дженифър? Влезте. С какво мога да ви помогна?

— Имам една молба към вас, като се надявам, че няма да ви затрудня много. Поканих мой приятел на чай и ми се иска да сервирам чая с няколко сандвича и сладкиши. Знам, че идвам късно, и ако е невъзможно, няма да се разсърдя.

— Не представлява никаква трудност за мен — отново се усмихна готвачката. — Не се притеснявайте, ще се погрижа за всичко.

Дженифър й беше много благодарна. Тази жена винаги се държеше любезно. Тя и милата Тиа допринасяха много да се чувства като у дома си в къщата на госпожа Д’Арси. Единственият човек, който не я прие радушно, бе Рой. А тя държеше именно на него.

Излезе на терасата и подреди сервиза за чай върху изящна масичка от ковано желязо. След като провери още веднъж да не е забравила нещо, погледна часовника си и видя, че остава още много време до пристигането на Майкъл. Затова се качи в стаята си да напише някои писма. Доставяше й голямо удоволствие да разказва на приятелите си за неповторимата красота на Таити.

След като свърши и това, се поосвежи набързо и облече нова рокля. Тъкмо приключваше с грима, когато се разнесе остър звън. Чу как Тиа посрещна госта.

„Колко е точен само“ — помисли си, докато слизаше надолу по стълбите.

— Дженифър, днес сте още по-привлекателна! — възкликна Майкъл, когато я видя.

— Карате ме да се чувствам неудобно с вашите постоянни комплименти — възпротиви се с усмивка тя.

— На такова хубаво момиче като вас човек не може да се въздържи да не направи комплимент — отговори сериозно той. — Донесъл съм ви нещо.

Подаде й голям плосък пакет, затънат в целофанена хартия и завързан с широка панделка.

— Не беше необходимо — промърмори Дженифър, но въпреки това любопитно пое подаръка и бързо го разопакова.

— Чудесната картина, която ми показахте в магазина! — извика изненадана. — Много ви благодаря, Майкъл. Това е шедьовър!

— За един смъртен млад художник вашите думи са най-голяма чест.

— Ще я пазя като очите си. — След кратка пауза добави: — Надявам се, че сте гладен, Майкъл, защото готвачката е приготвила цял куп деликатеси.

— Умирам от глад — усмихна се той. — Цяла сутрин се занимавах със сувенирните картини и не ми остана време за ядене.

Дженифър го изведе на терасата. При вида на богато подредената маса очите му светнаха. Въпреки краткото време готвачката бе направила няколко вида сандвичи и най-различни дребни сладкиши. Ароматният чай имаше лек дъх на портокал.

Майкъл я развличаше със своите смешни истории и времето минаваше неусетно. Купчината сандвичи и сладкиши започна да намалява. Накрая той отмести чинията си встрани и заяви, че не може да сложи нито хапка повече в корема си.

— Беше много вкусно, Дженифър — забеляза доволен. — Но по-важна бе вашата приятна компания. Присъствието ви би превърнало и най-скучното парти в галапредставление.

— Крайно време е да престанете с комплиментите си — смъмри го тя отново.

— Казах ви, че няма да се откажа лесно. Надявам се, че ако продължавам в същия дух, ще сломя съпротивата ви.

— Майкъл, моля ви! Цяло съкровище сте и добър приятел, но това е всичко между нас. Никакви хитрости не са в състояние да променят чувствата ми към вас. Съжалявам, наистина съжалявам. Бих желала да мога да ви кажа нещо друго.

— И аз го желая — отговори малко натъжен приятелят й. — Но ако не ви пречи, ще запазя искрица надежда. Винаги съм бил дебела глава!

В този момент Дженифър искаше наистина да може да се влюби в него. Нещата щяха да изглеждат толкова прости. Майкъл бе много мил и щеше да направи всичко, за да бъде тя щастлива.

Но за съжаление чувствата не можеха да се променят. Сърцето й принадлежеше на Рой Д’Арси.

Дженифър дълбоко въздъхна.

— Впрочем, скъпа — наруши настъпилата тишина Майкъл, — имам още един подарък за вас.

Когато понечи да го извади от джоба си, тя започна енергично да протестира.

— Не, Майкъл, престанете! Не бива да ме глезите толкова.

— Глупости — възпротиви се той. — Подарявам ви го в знак на моите симпатии към вас. Всъщност това е нещо като талисман, който предпазва от лоши духове.

Дженифър погледна предмета в протегнатата му ръка.

Беше малко „тики“, изящно изработен от злато амулет, окачен на тънка златна верижка.

— О, Майкъл! — възкликна изненадана. — Това е… прекрасно! Но е прекалено скъп подарък за мек. Невъзможно е да го приема.

— Няма да го приемете? Значи искате да ме обидите? Знаете колко са чувствителни художниците!

Той я погледна с най-милата си усмивка и бързо стопи съпротивата й.

— Щом е така — каза колебливо — нямам друг избор, освен е благодарност да взема този красив амулет.

Майкъл се изправи и пристъпи към нея. Взе колието от ръката й и застана зад гърба й. После тържествено прехвърли верижката около врата й, поколеба се за миг и тихо попита:

— Разрешавате ли ми да закопчая новата ви придобивка?

Докато се опитваше да се справи с малката закопчалка, краят на верижката се изплъзна от ръцете му, амулетът падна на земята, плъзна се по гладките плочки и изчезна някъде из насажденията около терасата.

— О, не! — извика уплашен той. — Точно на мен ли трябваше да се случи!

— Какво толкова е станало — успокои го Дженифър. — Ще го намерим. Няма къде да отиде.

Двамата затърсиха заедно в равномерно подстриганата трева и в чакъла под храстите.

— Майкъл! — извика Дженифър възбудено. — Стори ми се, че блесна нещо там до най-ниския храст. Може би е амулетът.

Почти едновременно двамата се изправиха и се спуснаха към храста, където откриха търсения предмет. Също така едновременно посегнаха към него, като че ли се състезаваха кой ще го достигне пръв. Майкъл се оказа по-бърз, а Дженифър изгуби равновесие, блъсна се в него и двамата се прекатуриха върху меката трева.

Когато си представи колко смешни изглеждаха в този момент, тя прихна да се смее. Мъжът се присъедини и смехът им огласи цялата градина.

Двамата толкова бяха прехласнати, че не забелязаха кога вратата на терасата се отвори. Едва когато дочуха тихо покашляне, учудено погледнаха нататък.

В първия момент Дженифър съзря само чифт блестящи кафяви обувки, но нямаше нужда да гадае дълго, за да се досети, че бяха на Рой Д’Арси.

— Здравей, Рой — поздрави го тя. — Не те очаквах толкова скоро.

— Виждам — отговори той. — Извинявай, не исках да наруша интимната сцена. Свърших по-рано, отколкото предполагах. Когато се прибрах, намерих къщата празна.

Предположих, че си заминала с майка ми в града. Дойдох дотук, само защото чух гласове.

Замълча за миг и продължи с ироничен тон:

— Ако знаех какво ме очаква, щях да остана в къщата. Извинявам се още веднъж, че попречих. Махам се веднага и те оставям насаме с твоя… твоя приятел.

След тези думи той се поклони подигравателно, обърна се и изчезна в къщата.