Мари Колинсен
Да обичаш и да бъдеш обичана (2)

II

Когато на сутринта отвори очи, слънцето весело грееше през прозореца. Отпочинала и изпълнена с очакване и странно вълнение от предстоящия ден, Дженифър се облече бързо и се спусна надолу по стъпалата.

За голямо нейно разочарование в трапезарията беше само Рой, който седеше на масата и пиеше кафе. Той я поздрави и кимна леко с глава.

— Добро утро, госпожице Ивънс. Изглеждате великолепно. Учудвам се, че вече сте станала. — Гласът му кънтеше в огромното помещение.

— Винаги съм била ранобудна — отвърна вежливо тя. — Освен това, нямам търпение да разгледам острова през деня.

Взе чаша кафе и кроасан от бюфета, на който бяха подредени подносите със закуската, донесе ги на масата и седна срещу Рой.

— Ако наистина се интересувате от острова, не бихте могла да изберете по-подходящо време, защото колкото повече напредва денят, толкова по-влажен става въздухът тук. И понеже не сте свикнала на нашия климат, сигурно ще ви се стори неприятен.

Рой Д’Арси замълча за мит, след което добави с учудващо приятелски тон:

— След няколко минути тръгвам на работа. За мен би било удоволствие да ме придружите до Папаете. За обяд бихме могли да се върнем отново заедно с джипа.

Дженифър се слиса от промененото му отношение. Бързо забрави неговата арогантност от предишната вечер и се поддаде на покоряващия му чар.

— Много ще се радвам, ако мога да дойда с вас до града — смотолеви тя. — Само ще съобщя на майка ви и веднага ще се приготвя.

Рой се засмя и когато заговори, в студените му сини очи се появи топъл блясък.

— Не се тревожете за майка ми. Тя рядко става преди обяд.

Дженифър изпи кафето си.

— Щом като е така, господин Д’Арси, можем веднага да потегляме.

Той се изправи. Носеше елегантен летен бежов костюм, който заедно с ослепително бялата риза приятно контрастираше на тъмния тен на кожата му. Докато вървяха към джипа, Дженифър се мъчеше да си отговори на въпроса защо от една страна синът на госпожа Д’Арси я привлича, а от друга я отблъсква. Учудваше я внезапната промяна на настроенията му и се питаше каква ли роля щеше да играе в живота й този явно много опитен мъж.

Едно знаеше със сигурност: дори и да се държеше сега любезно с нея, в действителност я смяташе за лекомислена и наивна.

Докато пътуваха към Папаете, Дженифър бе впечатлена от пищното пъстроцветие на растителността. Подобно нещо досега не беше виждала. Нюансите преливаха от най-тъмното зелено на дърветата до светложълтото на лимоните. От двете страни на шосето растяха непознати за нея дървета. От цветята отгатна само бялата ружа, гарденията, а Рой й привлече вниманието върху ухаещите бугенвилии.

Пое си дълбоко въздух и когато заговори, гласът й прозвуча тържествено:

— Таити е просто ослепителен! Никога досега не съм виждала подобно великолепие.

Младият мъж кимна.

— Таити е кътче от рая. Много художници и поети са се опитвали през целия си живот да пресъздадат магията на този остров, но малцина от тях са успели.

— Мога да ги разбера. Между другото, видях някои картини на баща ви. Той изглежда е сполучил.

— Баща ми имаше известен успех, но и разочарованията му не бяха малко. Таити означава нещо, което трябва лично да се изживее. Тук природата разточително е развихрила въображението си и всичко зависи от това дали човек притежава необходимия усет и талант, за да успее да пресъздаде красотата й в картина или стих.

Бяха стигнали до центъра на Папаете и Дженифър с любопитство наблюдаваше оживлението, царящо наоколо. Туристи от целия свят препълваха улиците на града.

Рой паркира джипа пред двуетажна постройка и обясни на Дженифър, че сега ще я остави сама, защото имал важни срещи, които щели да му отнемат времето до обяд.

— Тук ли е вашата кантора? — попита го тя.

— Да, но обикновено не се задържам в нея. Обикалям строителните площадки, пръснати из целия остров. Внезапният приток на туристи доведе до необходимостта от много нови хотели и те буквално никнат като гъби от земята.

Отнякъде се появи млада, около двадесет и петгодишна местна девойка. Тя отправи към Рой лъчезарна усмивка и му махна с ръка.

Без съмнение това бе най-красивото момиче, което Дженифър бе виждала някога. Кожата й бе светлозлатиста и приличаше на кадифе. Тъмните й коси бяха прибрани зад ушите с по едно бяло цвете и падаха на меки вълни по гърба до кръста й. Лицето й беше безупречно, от големите черни очи до извитите й в усмивка чувствени устни. Дженифър често бе мечтала да притежава подобни устни.

Обикновената памучна рокля бе силно прилепнала към тялото й и очертаваше всяка негова извивка. Дълги стройни бедра завършваха вида на това прелестно създание.

— Това е Аура, асистентката ми — обясни Рой. — Но сега трябва да ме извините, госпожице Ивънс. Предстои ми напрегнат ден.

Той се приближи към очарователната Аура и двамата заедно влязоха в сградата.

Дженифър остана сама на тротоара. Почувства се обидена и несигурна. Последните му думи прозвучаха хладно и издаваха нетърпение.

— Аура — произнесе на глас, като продължаваше да гледа след красивата девойка. — Златната. Името чудесно й подхожда.

Докато си пробиваше път през гъмжащите от хора улици, тя се запита дали Аура не бе една от неотложните срещи, които в никакъв случай Рой не бивало да пропусне.

Вървеше безцелно напред, като се спираше от време на време в многобройните магазинчета, където човек можеше да намери всичко — от пресни плодове и цветя до златни верижки с малки колиета, наричани пики, с изображения на стари полинезийски божества.

Дженифър изведнъж усети, че е гладна, и реши да седне в едно от малките кафенета. Но в този момент група японци я повлече със себе си и я остави пред някакво магазинче за картини, което всъщност приличаше много повече на дървена барака. Разгледа изложените картини, които показваха различни изгледи на острова, но по нейна преценка бяха предназначени за масова публика. Непознат глас я накара да се извърне:

— Доколкото виждам, се възхищавате на моите произведения?

Пред нея стоеше млад мъж с разрошена руса коса и обезоръжаваща усмивка върху младежкото си лице. Носеше избеляла памучна риза и изцапани с боя дънки. Износените кецове бяха причината да не го чуе, когато се приближи към нея.

— Моля ви, не бъдете много критична към мен — продължи той. — Със сигурност тук няма нито една картина, която би могла да се нарече майсторска. Но те изпълняват своето предназначение. Туристите отнасят малък спомен от Таити на една разумна цена.

— Тъкмо се чудех коя би могла да ми хареса. — Надяваше се, че гласът й звучеше убедително.

— Ако наистина се интересувате от картините ми — забеляза младият мъж, след като внимателно я огледа, — ще ви покажа някои с по-добро качество. Елате с мен.

Докато влизаха в магазина, Дженифър се замисли за евентуалните причини, които бяха накарали този любезен човек да открие магазин на толкова отдалечено от света място. Взе го за американец.

Но той я изпревари със същата мисъл:

— Как се озовахте на Таити, госпожице…

— Ивънс, Дженифър Ивънс.

— Не приличате на туристка, госпожице Ивънс — продължи той. — А не е възможно да сте отдавна тук. Такова хубаво момиче като вас не може да се изплъзне от острия поглед на Майкъл Доуд!

Той придружи последните си думи с усмивка и Дженифър се почувства пленена от този мил млад мъж.

— Не вярвам, че бих могла да направя впечатление сред приказната красота на жените и момичетата, които срещнах тук — отговори тя и се присъедини към смеха му.

— Казвайте ми Майкъл и аз ще ви наричам Дженифър — разбира се, ако сте съгласна. Дружелюбната атмосфера на този остров не търпи формалности.

Дженифър си спомни за държанието на Рой Д’Арси и отново си помисли, че той сигурно е единственото изключение.

— После, не бива да подценявате външността си, Дженифър — продължи Майкъл. — Като художник съм забелязал, че и най-красивият обект отстъпва на заден план, когато човек срещне нещо необичайно.

Дженифър се изчерви и за да прикрие смущението си, реши да прояви интерес към картините му.

В задната част на магазина цареше истински хаос. Навсякъде бяха пръснати платна и рамки в различна големина. Между тях се търкаляха бои и четки.

Майкъл започна да се рови в една камара картини, струпани в ъгъла. Подбираше някои от тях и ги облягаше на стената. Обърна се към Дженифър:

— Извинете ме за ужасната бъркотия. Просто не съм в състояние да въведа ред тук.

— Би трябвало да си намерите някого, който да върши тази работа — отбеляза тя.

— Какво ще кажете за себе си, Дженифър? Бихте ли се заинтересувала от подобна работа?

— По-скоро си представях някоя непретенциозна чистачка. Моите интереси са по-други.

За да скрие смущението си от малко резкия отговор, Дженифър се извърна към четирите картини, които Майкъл бе облегнал на стената. Нямаха нищо общо с онези, които бе видяла преди малко. Разкриваха истински талант, изкусен замах на четката и опитно око.

— Прекрасни са! — възкликна въодушевено тя. — Но защо правите другите, когато толкова добре можете да рисувате?

Сега бе ред на Майкъл да се смути.

— Човек не може да преживява само от изкуство. А дори и в рая не се живее от въздух. Когато дойдох на Таити и започнах да рисувам, скоро разбрах, че не мога да разчитам единствено на продажбата на някоя картина. Затова отворих този магазин и търговията с евтини картини-сувенири ми позволява да печеля достатъчно, че да мога от време на време и да рисувам истински.

Дженифър кимна замислено и взе една картина, на която бе изобразена млада местна девойка.

— Разбирам — каза тя. — Успял сте да уловите красотата на Таити — нещо, което се удава на малцина. Чудесна цел сте си поставил и аз ви желая успех.

После посочи към платното с младото момиче.

— С удоволствие бих я купила, ако нямате нищо против. Колко струва?

— Вземете я като подарък — отговори художникът. — Нека бъде спомен от първото ви пътешествие до Таити.

Без да обръща внимание на протеста й, той я хвана за ръка и я поведе към вратата.

— През цялото време говорихме само за мен. Нека да отидем отсреща в кафенето и ще ми разкажете защо сте дошла на острова.

След малко вече седяха на една масичка в отдалечен ъгъл на заведението и пиеха студен плодов сок. Дженифър имаше чувството, че познава отдавна Майкъл. Приемаше го като стар приятел. Любезното му държание я караше да му се довери изцяло и затова му разкри причините си да дойде на острова. Най-накрая заговори за проблемите, възникнали около предстоящата й работа. Спомена и за странното държание на Рой Д’Арси към нея. Когато завърши разказа си, Майкъл й се усмихна с разбиране.

— Не го познавам лично, но съм чувал, че бил много добър архитект. Създаде си име със строежите на хотели навсякъде по острова.

— А познавате ли госпожа Д’Арси?

— Срещал съм я веднъж или два пъти. Изглежда много мила жена. И, естествено, съм виждал картините на покойния й мъж.

Той отпи глътка от чашата си и погледна Дженифър насърчително.

— На ваше място не бих се притеснявал. Доколкото успях да ви опозная, съм сигурен, че ще сполучите във всичко, с което се захванете. Положително ще накарате госпожа Д’Арси да напише статиите.

Дженифър се засмя.

— Дано сте прав, Майкъл. — Погледна към часовника си и изплашено скочи. — Съжалявам, но трябва веднага да тръгвам! Имам среща с Рой Д’Арси. Ще се връщаме за обяд вкъщи.

— Окей. — Майкъл се изправи. — Благодаря ви за тази прекрасна утрин.

— Аз трябва да благодаря — каза бързо тя. — Толкова се радвам, че се запознах с вас. Вдъхнахте ми смелост, Майкъл.

Когато излязоха от кафенето, художникът предложи:

— Ако нямате нищо предвид за тази вечер, съгласна ли сте да ви взема и да ви покажа острова през нощта? Ще бъде истинско преживяване за вас.

Дженифър изглеждаше въодушевена.

— Чудесно!

— Добре, значи се уговорихме. Ще ви взема в осем часа, добре ли е? А сега вървете. С положителност няма да промените мнението си за Рой Д’Арси, ако го накарате да чака.

Тя забърза по тротоара. Когато приближи сградата, в която се намираше бюрото на Рой, с ужас забеляза отдалеч как той нетърпеливо се разхожда напред-назад до джипа си. Ускори ход, като се надяваше, че закъснението й няма да влоши още повече напрегнатите им отношения.

Рой я видя и се закова на място.

— Колко мило, че най-после сте тук — каза, когато тя се приближи, останала без дъх. — Точността изглежда не е ваша добродетел.

— Съжалявам, господин Д’Арси, но изгубих всякаква представа за времето. Имаше толкова неща за гледане, че часовете отлетяха неусетно.

Той й отвори вратата и каза спокойно:

— Разбирам, че ви е интересно всичко, госпожице Ивънс. Но, както изглежда, ще останете дълго при нас. А доколкото познавам майка си, ще имате достатъчно свободно време. Следователно няма защо да бързате да разглеждате града за един предобед.

Дженифър седна в джипа и се зарадва, че Рой не й се разсърди по-сериозно. Кой знае защо този мъж я караше да се чувства в негово присъствие като дете, заловено в нещо нередно.

Когато улиците на Папаете останаха далеч зад тях, тя забеляза, че той дори бе в добро настроение. Сделките му изглежда вървяха добре. Но може би заслуга имаше и красивата Аура.

— Предполагам, че денят ви протича успешно, господин Д’Арси — забеляза, следвайки мислите си.

— Удовлетворително, госпожице Ивънс, много удовлетворително.

Следващите няколко минути преминаха в мълчание. И двамата бяха потънали в мислите си. Рой пръв заговори:

— Понеже занапред често ще се виждаме, нека се обръщаме един към друг по име, ако, разбира се, нямате нищо против. Съгласна ли сте?

— Да, Рой — отговори Дженифър, като се поколеба само за миг, преди да го назове с малкото му име. — Надявам се, че ще станем приятели, но преди всичко, че ще промените лошото си мнение за мен, когато доведем докрай работата с майка ви.

— Предупреждавам ви, госпожице Ивънс, че много трудно подбирам приятелите си. Но, както се казва, времето ще покаже. И ако наистина завършите успешно този проект, аз лично ще ви се извиня.